Иконата – образ на първообраза
Думата „икона” днес за нас има предимно сакрално значение. Така наричаме нарисуваното в съответствие с църковните канони и осветено живописно изображение на Пресвета Троица, на Господ Иисус Христос, на Пресвета Богородица, на ангелите и светците, а също и на събитията от свещената история.
Между другото на старогръцки език думата ἡ εἰκών (eikōn), от която произлиза нашата дума „икона” не е обозначавала свещени предмети. На руски (а и на български – бел. прев.) тя се превежда като „образ”, „изображение”, „подобие”, „сравнение”.
Така се е наричала всяка картина или художествено изображение, дори и статуите. Тази старогръцка дума е еднокоренна с глагола ἔοικα (eoika) – „подобен съм”, „приличам”, „подобава”, „подхожда”. Във Византия след приемането на християнството старогръцката дума ἡ εἰκών (eikōn) се трансформира в ἡ εἰκόνα (ikona), като тази дума започва да обозначава вече собствено църковните свещени изображения, т.е. иконите.
През втори век възникват изображенията на Христос, Пресвета Богородица, на светците и на събитията от свещената история. И вече към четвърти век стените на много от храмовете са зографисани с живописни изображения.
Обаче, както е известно, иконопочитанието в Църквата не се утвърждава лесно. През VIII – IХ в. във Византия придобива голяма разпространение ереста на иконоборството – ἡ εἰκονομαχία (ikonomahia).
Нейните последователи, сред които има и византийски императори и дори патриарси, смятат, че поклонението на иконите нарушава Втората Божия заповед: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи …” (Изх. 20:4-5).
Трябва да споменем, че ереста на иконоборството възниква отчасти като ответна реакция на крайностите на народното почитане на иконите, което към този момент започва да изпада в суеверие. Т.е. както и много други ереси, иконоборството всъщност е напълно неправилен изход от създалата се по това време неправилна ситуация. В този период например е бил разпространен обичаят да се взимат икони за възприемници (кръстници) на децата, да се примесва боя от икона във виното за свето Причастие и т.н.
Иконоборците аргументират своята борба срещу иконите с това, че не бива да се покланяме на „нещо ръкотворно”. В хода на богословските спорове на тази тема защитниците на иконопочитанието формулират, че следва да се покланяме на иконите и да ги целуваме, но не и да им служим, защото само на Бога подобава да служим: „Можем да се покланяме не само на Бога, защото поклонението е израз на почит, но не бива да служим на никого, освен на Бога”.
Също така може да се покланяме на Кръста, на Евангелието, на другите светини, но не и да им служим. Иконата е образ на Първообраза и „честта, която се въздава на образа, възхожда към Първообраза; и този, който се покланя на иконата, всъщност се покланя на личността (ипостас) на изобразеното на нея”.
Интересното е, че в ереста на иконоборството се съчетават две крайности: крайният спиритуализъм и прозаичните светски интереси. От една страна, по думите на иконоборците Божеството е напълно неизобразимо и то не бива да бъде „оскърбявано чрез безсловесното и мъртво вещество”. От друга страна, ереста на иконоборството получава подкрепа и по държавно-политически, чисто светски съображения, при условията на борба на Византийската империя срещу монашеството. Монасите нямали никакво намерение да отстъпят от иконопочитанието, а императорите Лъв III Исавър (717-741) и Константин V Копроним (718-775) смятали, че манастирите привличат към себе си твърде много материални средства и хора, които биха могли да послужат на империята в нейните многобройни войни срещу варварите.
И може би не би имало такова ожесточение в борбата срещу иконите, ако въпросът за тях не беше свързан с материални и държавни интереси. Императорите-иконоборци, борейки се срещу монашеството, едновременно с това се ожесточават и срещу иконите. Между другото, истинската подкрепа в борбата срещу „иконопочитателите” иконоборците получават именно от византийската армия и военните.
Стига се дотам, че най-ревностните и жестоки иконоборци разрушават манастирите и убиват монасите, които са отказали „да се облекат в бели дрехи и незабавно да се оженят”.
При император Константин Копроним в Константинопол „не може да се види и следа от монашески одежди, всички се скрили”. Това предизвиква огромна монашеска емиграция. Според изчисленията на историците само в Италия са избягали не по-малко от 50 000 монаси.
Обаче ожесточената борба срещу иконите, която в много отношения се води заради секуларизацията на обществения живот и култура и заради светски интереси, води до значително обедняване на културата. Унищожени са икони, представляващи забележителни произведения на изкуството, а стените на църквите се зографисват с изображения на птици и растения, чиято художествена стойност е неизмеримо по-ниска.
А. В. Карташев в „История на Вселенските събори” пише за „лицемерния и фалшив довод на иконоборците”, който призовава „да се остави всяко знание и изкуство, дарено от Бога заради Неговата слава”. Иконоборците отхвърлят „по принцип и всяко знание, и всяко богословие, и всяка мисъл и дума човешка – като инструменти за изразяване на догматите. Това е не само лицемерно, престорено варварство, но и просто дуализъм, отричащ светостта на всичко материално. Седмият вселенски събор православно въстава срещу тази скрита ерес на монофизитството и дуализма, и защитава заедно с изкуството и „всяко знание и изкуство като дарени от Бога заради Неговата слава”. Просветителският либерализъм на иконоборците по този начин се оказва, че е мракобесие, а богословието на Седмия вселенски събор – най-дълбоко и неоспоримо благословение на науката и културата”.
През 754 г. се провежда иконоборчески събор, който осъжда почитането на иконите. Този събор анатемосва Константинополския патриарх Герман и преподобния Йоан Дамаскин, които са убедени привърженици на иконопочитанието. Въпреки че съборът претендира, че има статут на вселенски, по-късно неговите решения са отхвърлени от Църквата.
Състоялият се през 787 г. Седми вселенски събор утвърждава догмата за иконопочитанието. А през 843 г. се състоява още един църковен събор, който потвърждава всички вероопределения на Седмия вселенски събор и установява чин на провъзгласяване на вечна памет на ревнителите на Православието и анатемосване на еретиците. Този чин и до днес се извършва в нашата Църква в Неделя Православна (Първата Неделя на Великия пост). | Foma.ru
Превод: Евгения Николчева
