Новата балканска библейска живопис като откровение и мястото й в съвременната европейска култура
Православното изобразително изкуство се обособява и съществува от около 16 века. През това време то непрестанно се променя. Промяната в него най-общо може да се оцени така: възход и, един век след края на Византия – западане, което продължава и до днес.
Най-силните, страстни и величествени образци на православното изкуство са създадени през първите единадесет века от неговото съществуване и са все още ненадминати. И смея да твърдя, че това положение няма изгледи да се промени скоро. Защото духовната среда, породила византийската живопис, е така уникална и екстремна, че нейните плодове са чиста проба изкуство, занаятчийството не успява да проникне там. Tакъв феномен в човешката култура не е познат досега.
Каква е картината на православната живопис по нашите балкански земи днес? Най-общо казано – скучна. Преобладава манифактурното производство на икони. Изписването на новопостроените храмове е на занаятчийско равнище. Такава е и вярата на днешния човек – вяла и повърхностна. Словенският културолог Славой Жижек нарича тази вяра «безкофеинова». Ако използваме неговата терминология можем да кажем, че «безкофеиновата» вяра се нуждае от «безкофеинова» икона. И обратното.
Съвестта дреме, душата не се покъртва и от нея не бликват покайният плач и молитва. Тялото натежава пред духа. Разпадането на връзката между Бога и човека, с други думи – разпадането на Христовата мяра, мярата на Богочовека, е повсеместно явление в съвременния цивилизован свят, към който принадлежим и ние, обитателите на Балканите. Философът Даниел Денет в книгата си «Религията като природен феномен» обозначава разпространеното днес явление «вярващи във вярата» (believers in belief). Той твърди, че по-голямата част от хората, които се мислят за вярващи християни, всъщност вярват, че е добре да се вярва, но не отиват по-далече от това. Те остават отвън на вярата и изобщо не поемат по духовната пътека на християнството, не се залавят с изучаването, осмислянето, преживяването и прилагането в живота си на Христовото учение.
Повечето от днешните учени, философи, артисти, от съвременните интелектуалци изобщо, отричат религията като вреден ментален баласт. Тези хора се страхуват да не загубят посланията им своята универсалност, а самите те да не загубят духовната си свобода. В такива условия не може да се очакват богати плодове от православната живопис. Нещо повече – това изкуство е нежелано извън храма. Например аз преди години бях представена в една софийска галерия, чиято галеристка отказа да сътрудничи с мен с обяснението, че нейната галерия не е място за християнска пропаганда. Това, че тя не направи разлика между едно откровение в образ и религиозната пропаганда, показва какви предразсъдъци има към християнството днес. В същата степен са недоверието и предразсъдъците в обратната посока – на православната църква към съвременните творци. Между тях зее пропаст и нито една от двете страни не се опитва да разбере другата. Те говорят на различни езици. Диалог не се случва.
Очевидно не можем да очакваме такава среда да породи едно грандиозно православно изобразително изкуство. Едва ли някой самотен балкански гений ще компенсира недоимъка на вяра с мощния си духовен порив и талант. Добре е да намерим сили да се изправим лице в лице с реалността и да осъзнаем, че днес нямаме никакви предпоставки за достигане на византийската висота. Като имаме пред вид това, е добре да оценим адекватно новата православна живопис като явление и да потърсим нейното реално място в съвременния цивилизован свят. Ще направим грешка ако я разглеждаме откъснато от живото тяло на съвременната култура като ту прекалено я възвеличаваме, ту пренебрегваме. Рамо до рамо с другите културни течения тя трябва да изпълнява хуманната си мисия.
Какво налага да се зароди това ново изкуство в това време и на това място – Балканите? Според мен отговорът е многопластов и засяга не само православните художници, но и по-голямата част от хората на Балканите. Особено онези поколения, които се родиха и остаряха в изолацията на тоталитарните режими. Ние бяхме насила откъснати от света и ни беше отнета възможността да се съизмерваме с него. Сега, когато външните прегради вече ги няма, продължават да съществуват невидимите прегради вътре в нас. Възниква спешната необходимост да се самоидентифицираме, да намерим лицето си, с което да погледнем другия, и да дадем възможност и на него да ни види, да влезем в диалог. Този процес се случва едновременно, както на личностно, така и на обществено равнище. Затова смея да твърдя, че мисията на съвременния православен художник е много важна. Като търси себе си той извършва интелектуална работа и заради другите. Той се търси в православната вяра и се опира на културата, в която тази вяра е дала най-богати плодове, а именно византийската култура. Но това е само началото на пътя. Оказва се, че вярата е нещо крехко, което лесно се изплъзва. Нужно е време и сила, за да я намираш отново и отново, да напредваш в нея, да се бориш вътре в себе си за нея, да я отстояваш. Православното учение се основава на покаянието – това дълбоко вътрешно покъртване, което е основният регулатор на човешката душа. Така душата се запазва жива, будна, готова да прокърви. Само събудената душа има нужда от символичен език, чрез който да «очовечава», да оживотворява реалността, да превръща безвидното във видно, безобразното в образно. Покайният плач винаги е бил и в днешно време продължава да бъде изворът на православното изкуство. Днес се ражда нова православна живопис със стари корени. Ако новото вино, за което говори Христос (Мат. 9: 17, Марк 2:22 и Лука 5:37) са нашите свежи чувства и просветления във вярата, то новите мехове би трябвало да бъдат новият, съответен на тях, художествен език, чрез който да ги споделим. С помощта на този нов художествен език художникът прави видим, както за себе си, така и за другите, собствения си духовен опит, пробива пътека, която може да бъде разпозната и от други хора, да им даде смисъл и посока.
Ето защо произведенията на новата православна живопис са откровения. Те са свидетелство, че ние вярваме, плачем и обичаме. Този е единственият критериий за истинност на всяко произведение на изкуството. Особеното при това ново изкуство е, че то по своята природа е елитарно, защото неговата образност е надстройка на Библейския текст. За да може зрителят да общува пълноценно с тази образност той трябва да е запознат с Библейския текст. Но не е изключено това изкуство да провокира зрителя да отвори Библията. А при днешната девалвация на вярата и това е голямо постижение.
Накрая ще кажа нещо за мястото на новата православна живопис. Избягвам да използвам понятията икона и иконопис, защото те са натоварени със съдържание, което може да ни въвлече в безплодни спорове около иконописния канон. Не е редно да оковаваме в канони едно явление, което едва прохожда. Историята ни учи, че споровете около каноните в изобразяването възникват, когато силата на изображението отслабва, когато се налага то да бъде спасявано, а това обикновено се случва след превалянето на зрелия апогей на едно изкуство. Нека да оставим това прохождащо течение в изобразителното изкуство да укрепне и да се развие. В процеса на узряването си то само ще намери руслото си и ще се разслои на храмово и светско. То заслужава тази свобода най-малкото защото противодейства на пагубната за вярата реификация на иконата, на превръщането и в търговска стока. Да не забравяме, че основополагащият канон за всяко творчество, извиращо от християнската вяра, е мярата, която ни е дал Иисус Христос – мярата на Богочовека. Всяко изображение, което прогласява тази мяра е православно. Всяко излязло на бял свят библейско изображение само ще защити съществуването си в рамките на този най-важен канон. Няма да е лесно, защото, както казва Христос в Лука 5:39: «И никой откак пие старо вино, не ще поиска ново; понеже казва: старото е по-добро», но този процес вече е в ход.
Ще повторя, че между съвременните интелектуалци и творци от една страна и църквата като институция от друга, се е отворила голяма пропаст. Между тях не само, че липсва диалог, но вече има признаци на открита враждебност, което показва, че положението се влошава. С новата християнска живопис се поставя началото на диалога между тези враждуващи среди, защото тя съвместява, както достиженията на византийската образност, така и тези на модерното изкуство от миналия век. Фатална грешка е да се пренебрегва или, още по-лошо – да се заклеймява модерната образност. Налага се да приемем реалния факт, че тя вече е възпитала в зрителя качествено нов начин на съзерцаване на художественото произведение и би било неразумно да си затватяме очите за това. Благодарение на качествения скок в изкуството на 21-ви век пътят между зрителя и образа е драстично съкратен. Съвременният зрител очаква от образа не да разказва, а да показва, да защити съществуването си като изрази неизговоримото. Характерът на древната иконография на евангелските събития е подчертано наративен, което е съответствало на нуждите на времето. Така в християнската древност е била преодолявана неграмотността на по-голямата част от хората, пригласени в лоното на църквата. Сега «неграмотността» е на друго, духовно равнище и библейската образност трябва да се приспособи към това. Старата иконография може да се осъвремени като се обели от нея най-горния, наративен слой и се разкрие сърцевината на библейското събитие. Това може да стане върху основата на достигналите до нас византийски образци, като се потърси и развие един или друг загатнат и специфичен за всеки от тях аспект. В този случай съвременният художник влиза в богословски диалог с конкретния византийски майстор. Това подчертаване или, ако мога да кажа – «изваждане в кадър», би усилило многократно въздействието на изображението. Това е само един от многото възможни пътища. Всеки автор решава сам как да осъвремени древната иконография, колорит и рисунък. Не бива да се забравя, че християнското изкуство е богословие в образ и съвременният библейски автор е колкото художник, толкова и проповедник. Той лично поема отговорността за това, което излиза изпод четката му. Тук е мястото да цитирам отец Стефан Санджакоски, който пише: «Синтезът на византийската изобразителна система с тази част от съвременното изкуство, която е повлияла на твоята естетика, трябва да се изтълкува като сила и способност на Преданието да асимилира и да преобразува всичко, що е ново и е от «този свят». Новото се пропуска през метаболизма на богочовешкия организъм. Като преминава през светодуховското кръвообращение на Tялото Христово, то се преобразува в «нова твар», с ново значение. Новото вино се налива в нови мехове. Върху него се поставя печатът на Агнето божие и то става вечно».
Както византийската живопис попива в себе си най-доброто от изкуството на античността, така и нашето неовизантийско православно изкуство трябва да попие в себе си всичко ценно от гледната точка на християнския светоглед, което е създадено в областта на изобразяването до днес, за да затупти с пулса на съвременната култура, без при това да губи иконното си «лице».
Ако не се пречи на новата християнска образност тя сама бързо ще намери мястото си в днешната култура. Но бих допълнила, че дори да се възпрепятства, тя ще пробие своя път. Както казах процесът вече е в ход, доказателство за което е тази изложба. Всичко, от което има нужда, рано или късно се случва, но като се има пред вид устрема на днешния живот, цената на забавянето може да е човешка душа.
София, март, 2008
