Православното единство на икона и песнопение
Православните църковни изкуства са богословски изкуства. „Тези изкуства изразяват тайнствената същност на религията ни и са обърнати към нашите чувства” [1].
„Иконата се реализира както в изображенията върху стена или дърво, така и в богослужебния текст, и в музикално-химнографските фрази на църковните песнопения, които реално и мистично изобразяват първообраза, т.е. Личността и делото на Спасителя” [2]. Всички тези икони – художествената, словесната и музикалната, представят по различен начин части от свещената история, показват пътя на спасението на човека, дарено му от Бога. По своеобразен начин разкриват вярата на християните. В тях са „втъкани” догматическите формулировки на Църквата. И ако в профанната сфера художествените средства на изкуствата са насочени към наслада и удовлетворение на естетическото чувство, то в областта на сакралното те стават освещаващи средства по пътя на човека към богоуподобяването.
Ако за съвременния човек разбирането на различните църковни изкуства се базира на тяхната диференциация, то през Средновековието единството на сакралните изкуства е било напълно понятно. Обособеното съществуване на отделни „професионални” езици на изкуството се е считало за недостатъчно. Както литературният и живописният, така и музикалният език са били своеобразни „диалекти” на метаезика – богословието [3]. Всички те са били в служба на богословието и са обяснявали по различни начини неговата висока цел – приобщаването на човека към Неговия Създател. Приобщаването към Бога на този, който е Негов образ (гр. εικόνα). През 14 в. атонският монах от Великата Лавра ,,Св. Атанасий” св. Григорий Палама защитава православното учение за исихазма. Това учение се основава на способността на човека да достигне богоуподобяване (гр. θέωσις – обожение). Това уподобяване на Бога се достига чрез непрестанна безмълвна молитва (гр. ἡσυχία) и дара на Божествената благодат, в която „човекът става всичко онова, което е Бог, с изключение на същността”[4]. Исихазмът оказва влияние върху цялото „светоусещане” на християнския Изток и неговите творчески постижения. Това е и времето на Палеологовия ренесанс, получил името си от управляващата по това време династия и имащ своите високи постижения в литературата, изобразителното изкуство и музиката. Според известния иконописец и преподавател по иконознание Леонид Успенски „вътрешният живот на Църквата… е играл оплодяваща роля за изкуството от това време” [5].
Пример за духовното единство между икона и песнопение е Богородичният образ „Достойно есть”, който Църквата чества на днешния ден. Според Преданието на 11 юни 982 г. самият свети архангел Гавриил се явил на ученика на един светогорски монах, за да завещае тези молитвени слова за възхвала на Пресветата Богородица, като ги записал на каменна плоча. Това необикновено събитие се случило именно пред иконата на Пресвета Богородица, която засияла в неземна светлина.
Известно е, че както музикоучителите са държали на Преданието, така и майсторите иконописци са следвали Преданието стриктно и са се позовавали на него при изображенията си. Протопсалтите (първопевците) са предавали музикалните си умения на своите ученици преди всичко посредством личния контакт, по същия начин и зографите са предавали тайните на изобразителното изкуство на обучаващите се при тях. През 14 в. се появяват теоретични указания (пападики) [6], които са певчески трактати, охраняващи песенната традиция от нововъведения. В средновековен трактат от 15 в. четем: „Така Йоан Кукузел майсторът не променя старите стихири в неговите анаграматизми, а ги следва буквално, макар че както сегашните творци той изцяло е способен (всъщност той е много повече способен) да създаде негови оригинални песнопения, които да нямат нищо общо с техните стихирарически прототипи. Но ако той беше действал така, нямаше да постъпи правилно, нито можеше да се мисли, че е изтълкувал подобаващо науката на творчеството.” [7]. Книги със съхраняваща функция спрямо Преданието има и в иконописта – т.нар. ерминии (гр. ερμηνεία– обяснение, напътствие, описание). Те представят различни иконописни образци и определят всички канонични детайли на изображенията – нещо, което е разпознаваемо и в певческите трактати, разбира се, в контекста на църковната музика.
На Изток за дълъг период от време творчеството остава анонимно. Както творците на църковна музика, така и зографите не са подписвали произведенията си. Това говори за оценка от страна на авторите към собствените им произведения като постижения с колективен характер. „Средновековна Византия никога не придава на школи, интелектуални размишления или дори на авторитетни учители смисъла, който те придобиват на Запад, но многовековната химнографска традиция се посочва … като сигурен критерий за православие и като израз на църковната традиция par excellence.” [8].
Говорейки за църковните изкуства, гръцкият иконописец и духовен писател Фотис Кондоглу споделя, че „при протестантите църковни изкуства не съществуват, а в папската църква те са изопачени, и от църковни са станали светски и мирски.” [9]. Според него на Запад иконописта се е превърнала в живопис, а псалмопението в музика, дело на светски композитори [10]. Според отец Павел Флоренски звуците на органа „са непреносими в православното богослужение”, тъй като „подобна музика просто не може да се свърже в съзнанието ни с целия богослужебен стил, тя нарушава затвореното единство на богослужението…”[11]. Отец Флоренски смята, че органът е „рожба на това, което ние наричаме култура на Възраждането” и че консистенцията „на маслената боя притежава вътрешно сходство с маслено-гъстия звук на органа…”. „И цветовете, и звуците – продължава отец Павел – са земни, плътни.” [12].
Църквата винаги е държала на своето Предание – както на свещеното, така и на художественото, което се проявява в богослужението. Традицията е тази, която охранява канона (правилото) на всички сакрални изкуства – живописното, литературното и музикалното. Според отец Павел Флоренски каноничната форма „извисява до висотата, достигната от човечеството, и освобождава творческата енергия на художника за нови постижения, за творчески пориви” [13].
Песнопението „Достойно есть”
Достойно е наистина да Те облажаваме, Богородице,
винаги блажена и пренепорочна и Майка на нашия Бог.
По-чтима от херувимите
и несравнено по-славна от серафимите,
нетленно родила Бог Слово,
същинска Богородица, Те величаем.
Иконата предлага видими изображения на небесното, които свидетелстват за тайнствената красота на отвъдния живот. Посредством богослужебните текстове става разбираемо богословието на Църквата, а пък в изпятата, музикална икона „мистично се съединяват духовните преживявания на душата, свързани с миналото, настоящето и бъдещето, отнесени към вечността” [14]. За съществуващото единство на икона, богослужебен текст и песнопение и до ден днешен свидетелстват икони като „Достойно есть” и „О Тебе радуется, Благодатная, всякая тварь”. Когато сакралните художествени произведения са създадени в традицията на Православната църква, те неминуемо подпомагат християните по пътя на духовното им издигане и преобразяване в Христа. По-пълното им разбиране и осмисляне се осъществява посредством отчитането на техните специфики като части на едно цяло. В светлината на техния истински замисъл.
Бележки
1. Кондоглу, Ф. Священные изображения и песнопения. В: Глас Византии, Издательский дом „Святая гора”, М., 2006, с.3.
2. Иванов, дякон И. С. Между ангелите и човеците. С., 2006, с. 26.
3. Гуревич, А. Категории средновековой культуры. М., 1972, 11-14. Цит. по Тончева, Е. За „плетение словес” в музиката на византийско-славянската културна общност през XIVв. – Бълг. Музикознание, 1981, 4, с. 41.
4. Каприев, Г. Византийската философия. Четири центъра на синтеза. С., 2001, с. 289.
5. Успенски, Л. Богословие на иконата.С., 2011, с. 178.
6. Името им произлиза от гръцката дума παπάς, която значи свещеник, но също и псалт, както и църковнослужител.
7. The Treatise of Manuel Chrysaphes, the Lampadarios. Ed.D. Conomos. Wien.1985, p.43. Цит. по Тончева, Е. Арс Нова и Йоан Кукузел в Балканската източноправославна музика през ХІV в.- В: Религия и култура, материали от лятната научна среща, Варна, 27-28 юни 1998 г., София, 1999, с. 131.
8. Майендорф, Й. Византийско богословие. С., 1996, с. 159.
9. Кондоглу, Ф. Цит. съч., с. 5.
10. Срв. Пак там, с.7.
11. Флоренски, П. Иконостас. София, 1994, с. 73.
12. Пак там, с. 74-75.
13. Пак там, с. 53.
14. Иванов, дякон И. С. Цит. съч. , с. 29.
