Традиционната румънска иконопис върху стъкло

Източник: Romanian Global News

Миналия месец в Mulhouse, Германия, румънски монаси показаха икони, нарисувани върху стъкло. Изложбата се проведе с подкрепата на румънската енория в района – “Св. св. Козма и Дамян”.

Народната традиция в живописта върху стъкло възниква през ХVІІ век и достига своя разцвет през ХVІІІ-ХІХ век в Източна и Централна Европа – Бохемия, Австрия, Словакия, Унгария, Сърбия, Буковина и Трансилвания.

В Румъния основните центрове на традиционната румънска иконопис върху стъкло били селата Никула и Герле в Трансилвания и Банат в Северна Молдова. Самата живописна техника върху стъкло била донесена в Трансилвания от по-големите центрове като Австро-Унгария, Бохемия, Австрия, където попада от Италия през периода на Възраждането, но най-голям възход има във Византия. Развитието и разпространението на иконата върху стъкло в Румъния е следствие високите цени на иконите върху дърво, които не всеки можел да си позволи. Иконата на стъкло – скромна и непретенциозна – била достъпна за всеки вярващ, което станало причина за масовото й разпространение.

Използвайки техниката, а също така и някои композиционни шаблони на западната живопис върху стъкло, румънските майстори я изменили и доближили до румънската народопсихология, като опростили формата и усилили декоративността. Като цяло трансилванската народна икона на стъкло остава вярна на православната традиция.

През ХVІІ – ХІХ в. иконописците използвали натурални бои, а в края на ХІХ в. фабрични. Изображението е построено от локални цветни петна, обединени от контрастен контур. Ярките цветове и орнаменталният линеен ритъм са същите както в народното декоративно-приложно изкуство. Контурът решава не само декоративни задачи, но и духовна – отделя свещения образ. Използваният в иконата орнамент във вида на “въжен мотив” има многобройни паралели в архитектурата, дърворезбата, тъкачеството, керамиката и се явява символ на времето и ритъма на живот.

По-късните икони са с по-ниско качество, но и те носят обаяние. Към края на 30-те години на ХХ в. интересът към този вид икони започва да спада и почти нямало майстори. Традицията едва не изчезнала. След няколко десетилетия в забвение, интересът към нея се възражда и през 1960-70 г. художници и изкуствоведи и отделят отново заслуженото й внимание. Голяма роля в съхранението на традицията изиграва монахът от Никулинския манастир – Иларион, който отначало събира иконите, а по-късно започва да ги копира. Впоследствие Иларион Мурешан започва да работи в собствен стил, съчетавайки византийската традиция с румънската народностна мисъл. Той, следвайки традицията, съхранява и предава интонацията на християнската иконопис, нейната простота и искреност. Така дава пример и на други румънски свещеници, които продължават традицията, за да можем сега да я видим – икона с проста композиция, наивна, но убедителна рисунка, живи цветове и най-вече, изпълнена с любов от и към Бога.