Лазар Маркович: Национализмът е идол

Баща ми беше офицер и в къщи не съм получил християнско възпитание. Но винаги съм търсил отговорите на съществените въпроси в човешкия живот – кои сме, от къде идваме и накъде отиваме; и винаги съм се очаровал от прекрасната природа, от творението.  Но чак по време на следването си се запознах с Библията и с историята на християнското изкуство, чрез задължителната литература за изпитите. Тогава открих забравеното благо на Църквата ни. Бях изненадан, че сериозен професор по История на архитектурата (Krautheimer) ползва Деяния на апостолите като исторически извор, докато комунистическата пропаганда напълно приравняваше Светото писание на не-исторически източници, на митологията.

Какво е твоето определение на понятието национализъм? Какво отличава здравото от патологичното национално чувство?

Национализмът е много голям съвременен проблем, особено за балканските народи и Православната ни Църква. На първите донесе войни и нещастие, а на Църквата – разделение. Този проблем има много измерения и заслужава внимание. Много хора в балканските православни Църкви (а много повече извън нея) гледат на национализма като на нещо положително и го сравняват с патриотизма… Ако кажем, че националисти са хората, които обичат народите и страните си, това за мен е приемливо (и все пак да не забравяме, че Христос ни съветва да обикнем всички хора, дори неприятелите си). Само че понякога това „обичане“ е за сметка на други хора и народи. И тогава съвсем не може да бъде приемливо. Затова национализмът, веднага след като се разпространи на Балканите, идвайки от западноевропейския национал-романтизъм през ХІХ век, е бил осъден като етнофилетизъм от Всеправославния събор в Цариград през 1872 г. Осъден е въз основа на християнската антропология (всички хора са създадени по образ и подобие на Бога), сотириология (Христос дойде на земята, за да спаси всички – не само сърби или българи) и което е най-важно – Евхаристийната еклезиология: в централната проява на Църквата – в Литургията, в Евхаристията могат да участват всички хора, които са посветени да бъдат нейни членове чрез Кръщението, без значение на тяхната националност.

Национализмът е идол. Той е барикада, която ни пречи да се разбираме с другите хора; той разбива единството на Църквата ни.

Национализмът е несъвместим с християнството и за мен е трудно да намеря нещо „здраво“ в него – разбира се, когато говорим от християнска гледна точка. Знам, че това звучи като ерес днес, когато вирусът на национализма и етнофилетизма е обхванал Балканите. Но лакмусът за по-лесно разбиране на „неясните“ хора, прояви, движения и въобще на всичките „-изми“ ни е посочил Христос, когато е казал: „По плодовете им ще ги познаете“. Плодовете на национализма са войните, избитите и инвалидизирани хора, опожарените села и градове, с една дума – нещастието. И ние, хората от бивша Югославия, сме ги вкусили достатъчно.

Не знам Христос някога да е казвал, че трябва да пазим национализма заради спасението, нито съм запознат с подобни решения на някой от седемте православни Вселенски събора, а това са два от източниците и основите на православната ни вяра. Точно обратното – национализмът е пречка на пътя на спасението, защото ни разделя, а Църквата трябва да събира. Но знам, че Христос е посочил като ближен един човек, традиционно чужд на евреите – самарянинът…

Стана дума за здравото национално чувство: ако обичаме собствения си народ и другите народи, това е здраво. Където има любов, там всичко е здраво. Омразата е патология. Ако има нещо, което християнинът може да мрази, това е грехът, но не и човека, болен от греха.

Още не съм чувал някой християнски богослов да каже, че е грешно човек да се роди като сърбин, хърватин или албанец. Никой не избира в кой народ да се роди. Но можем да избираме какво ще правим, по какъв начин да се отнасяме към хората около нас. Това е ключът за вечността, защото съществуването на човека зависи от отношенията, той е релационно същество. Християнинът се опитва с любов да надмогне отмъстителността и омразата.

За един националист oбектите на омразата се подменят постоянно: по различни причини, най-често поради предразсъдъци, човек престава да обича или започва да мрази хората от другата страна (обикновено съседната), но ако те не са наблизо, тогава мрази хората от собствената си страна, но от друг регион, след това – от другия град, от друга част на собствения си град, от съседната улица, от съседния вход, апартамент, после членовете на семейството си… Накрая не остава никой, освен един самотен човек в компанията на собствената си омраза.

Според мен човек не може да е едновременно и националист и християнин (освен номинален християнин – само по името си). Може би е „естествено“ да обичаме повече хората около нас, отколкото хората от друга раса, друг континент…, но това е „естествено“ за падналото ни естество. Христос създаде Църквата, която е съборна, католична, в Църквата са всички хора от всички народи, цветове на кожата – не само ние, балканците, но и японците, ескимосите, китайците и част от хората от Западна Европа…

Национализмът предлага на днешния човек това, което най-много му липсва: самоличност, идентичност, но получени много лесно и евтино. И тъкмо затова такъв човек може много лесно да бъде изманипулиран от националистични режими, каквито например бяха режимът на Милошевич в Сърбия или на Туджман в Хърватска. Християнинът много повече се стреми и по-важно е за него чрез литургията да влезе в границите на Христовото царство, отколкото да разширява границите на държавното царство. Той е преди всичко гражданин на Небесното и чужденец в земното. Това не значи, че християнинът е пацифист – по време на война е допустима отбраната на личния живот, семейството, общността. Но според църковните канони за убийство по време на война се налага епитемия – забрана за причастие за няколко години.

Вирусът на национализма взе повече жертви от всеки друг медицински вирус – 300 000 избити по време на конфликта в бивша Югославия. Той е разпространен преди войната – след 1989 г. във всички републики на бивша Югославия чрез медиите, контролирани от тогавашните националистически правителства. Тази пропаганда намаля в Сърбия едва след промените от 5 октомври 2000 г. Затова и излекуването от болестта не може да стане бързо и както при всички други болести трябва да имаме търпение и разбиране към болните.

Защо т.нар. „етническо-религиозни конфликти“ са така драматични в страните от нашия регион? Гореща или примитивна е вяра, която ражда подобна нетърпимост, или проблемите са само политически?

Не е възможен конфликт на религиозна основа между атеисти! (Освен ако приемем, че атеизмът е също вид религия – атеистите например са носили и почитали „иконите“ на Сталин, Ленин, Тито …, които без съмнение са били „политическите богове на земята“.) Огромното множество хора в бивша Югославия са декларирали, че са атеисти още преди конфликта. Много хора имаха направо месиански очаквания към лидерите на СФРЮ републиките, да ги доведат до „обетованата земя“ – етнически чиста. След петдесет години на „титоистическа“ забрана за ползване на национални сръбски символи, история, литература, песнопения, знамена и т.н. (заради „братството – единство“ между народите в СРФЮ), Милошевич след 1989 г. за мнозина наистина се оприличи на спасител на националното достойнство. След повече от петдесет години на комунистически налаган атеизъм във всички републики на бивша Югославия, хората изобщо не бяха религиозни, така че не е правилно да се говори за война на религиозна основа. Но тъй като принадлежността към определена религия представлява важен елемент от националния пакет на идентичността, това е причина във войните да присъстват видими религиозни елементи – верови символи върху оръжията, шапките,  знамената и т.н.

Така че атеистите в СРФЮ не водят религиозни войни. Но някои от тях – властимащите диктатори – подготвят чрез медиите атмосферата на нетърпимост и започват войни, които може би приличат на религиозни. Защото те манипулират населението чрез полуистини и лъжа, представят се като национални освободители, използвайки веровия елемент на националната идентичност на хората. Изманипулирани по този начин атеисти слагат религиозна символика на танковете и униформите си и водят война в полза на диктатора, за нещастие на народите си. Така беше в Хърватска и в Босна.

Значи не вярата ражда нетърпимост, а политиците – алчни за мощ, власт и място в историята на държавата, (а ако е възможно – на света). Но всъщност мотивацията на техните (зло) действия е разбираема може би само за дълбинни психоаналитици.

Комунистическото правителство от 1945 г. ползва силата на тоталитарната и авторитарна власт, за да направи от хората поданици, кукли без инициатива, които в уплах чакат „отгоре“, от лидера, директиви какво да правят. Децата са възпитани в училище да приемат без съпротива, без въпроси и диалог думите на авторитетен комунистически наставник. Естествено е, че в така изградената атмосфера на страхопочитание един авторитарен лидер няма да срещне значителна съпротива.  Тук искам да кажа, че Милошевич не е победил убедително на първите многопартийни избори през декември 1990 г. – наложи се на неговата Социалистическа партия (СПС) да направи следизборна коалиция с „Нова Демокрация“ (те и сега са в правителството). СПС излезе на изборите с лозунга: „С нас няма неизвестност – за мир и шведски стандарт!!!”, но бързо забрави обещаното.  

Драматизмът на конфликтите се подсилва и от икономическите проблеми. Фрустрациите поради бедността са били насочвани срещу съседите, които според контролираните медии са „виновни“ за всичко това. Докато хората не могат да живеят нормално от заплатите си, почва за конфликти ще има; необходима е малко военна пропаганда, за да започне войната. Когато хората седят бездейни и безполезни в домовете си, без стотинка в джоба и без шанс да намерят работа, лесно е недоволството им да сe насочи към „другите“, различните от тях…

Затова война на Балканите е възможна и сега, стига управляващите да имат такъв интерес. Милошевич избра войната, но негативните роли на председателите на Хърватска и Босна – Туджман и Изетбегович, както и на другите „играчи“ от страните от Европейската общност и Америка, тепърва ще бъдат изяснявани. Все още информацията за деянията на всички участници не е достъпна, за да се види до каква степен всеки от тях е отговорен за войната. Както е известно, историята се пише от победителите.

Катастрофата в бивша Югославия е предупреждение към всички ни за силата на медиите, особено на телевизията, и за тяхната деструктивна роля в ръцете на един тоталитарен (а и на всеки друг) режим; тя би трябвало да мобилизира всеки човек   да изисква ефективен обществен контрол върху употребата на медиите в страната му. Медиите би трябвало да се употребяват в полза на гражданите, но е трудно да бъдем сигурни, че наистина е така. Всичко това ми напомня за евангелската история за добрия и лошия пастир и овцете – за съжаление повечето консуматори на медийни послания изглежда са потенциални жертви на манипулации.

Каква според теб е ролята на Църквата за решаване на тези обществени проблеми; защо така лесно националистични каузи се свързват с интересите на Църквата?

Западните хора винаги критикуват нас, балканците, когато започваме отговорите на техните въпроси от далечното минало, с думите „През ХІ, ХІІ, ХVІ век…“ За съжаление – налага се да ползвам това и сега. Още по време на турското робство на Балканите Православната църква, по точно нейният клир, по решение на османските власти е играл ролята на представител на християнското население, посредник между отоманските управители и християнския народ (рая). Сръбските митрополити и епископи са били националните лидери. Те са вдигали народа на въстания против турците (примерно патриарх Арсений през 1669 г. ) И така е било в продължение на 400 – 500 години. Както и в България, манастирите са пазили писмеността и културата, били са стълб на националната християнска самоличност. Една от каузите на Църквата е била да запази националната идентичност на хората, за да не изчезнат посредством ислямизацията. Тук е интересно да се отбележи, че през ХІХ век митрополити на свободна Черна Гора едновременно представляват и светската и църковната власт. Естествено е и до днес да останат очакванията, че Църквата има роля в политическия живот на народа. Епископите използват тази роля с различен успех и преди векове, и по време на войната в СФРЮ, и днес.

Имаш ли желание да общуваш със „съседите“ от другите балкански страни? Мислиш ли, че познаваш тяхната култура?

Ние не се познаваме едни други. Очевидно е, че предразсъдъците и стереотипите съществуват във всички балкански страни, за всички останали балкански, и други народи. Но те изчезват като восък пред огъня, когато хората се срещнат лице в лице. Но пътуванията през границите все още са твърде малко, ако не броим „куфарните търговци“.

На сръбски език думата за щастие е „среча“, което на църковнославянски и на днешен български означава „среща“. Щастието е среща и се постига чрез срещи – срещи между съседи и между всички хора с добра воля. Желая да има повече такива срещи между нас.