Лекарят и болният

      

 

 

 

Да, много тежко. И духовно, и морално, и физически… Защото в онкологията съществува следната печална закономерност: като правило, при нас хората идват с вече занемарени форми на болестта и въз основа на изследванията и резултата от анализите често виждаш – на този човек му остава съвсем малко и си абсолютно безсилен да му помогнеш. Има пациенти, които, за да се излекуват, се нуждаят от твърде сложни операции и продължителна терапия, но и това не гарантира успех. Въпреки всичко, това е шанс, от който си длъжен да се възползваш, колкото и незначителен да изглежда той. А има болни с начална форма на заболяването, когато лекарят е 90 процента убеден в благоприятния изход от лечението. Но да вземем решение – било то за лечение, или за отказ от него – сме длъжни във всеки един от случаите. Това означава, че ние поемаме и много голяма отговорност за последствията. Например, смятам, че вече нищо не би могло да помогне на конкретен пациент. И не назначавам операция… Но след това продължавам да се съмнявам: не сбърках ли? Може би трябваше да се опитам да направя още нещо, а всъщност обрекох болния на смърт… Истина е, че обикновено вземаме решенията колективно, но все пак можем и колективно да сгрешим… 

 

В други случаи поемам колосален риск за операция, правя възможното и невъзможното, но… за съжаление операциите невинаги са успешни. Болният умира, а аз си мисля: може би не трябваше да рискувам. Човекът би поживял още – дори съвсем за кратко, но би бил жив… Аз му отнех този остатък от живота. Трудно е да съзнаваш това, и подобни преживявания рушат здравето на лекаря. 

 

В терапевтичната медицина, разбира се, лекарите също изпитват чувство за отговорност, там също има тежко болни пациенти. Но в мнозинството от случаите терапевтът стои пред по-лесен избор: не е помогнало това лекарство, дайте да опитаме друго. Има време за мислене и не съществува такава острота на преживяванията; липсва безмилостното усещане, че точно тук, сега, в тази минута от правилността на твоето решение зависи човешки живот…

 

Оперирам вече над 40 години. Естествено, в известен смисъл привикваш с ежедневния контакт с болните. Но тази острота на преживяването от неблагоприятния изход на операцията, от загубата на пациента – не е изчезнала. Аз, както и по-рано, преди 40 години, понасям много болезнено всеки смъртен случай сред моите пациенти. Страдам душевно. Така че ние, лекарите, особено хирурзите, имаме изключително трудно служение. За нас няма почивни дни, нито празници – обаждането за операция може да те разбуди дори посред нощ. Вероятно нашата професия в някаква степен прилича на служението на свещениците, които също са готови да отидат при умиращия човек по всяко време на денонощието, за го утешат със светите Дарове. Но сред някои хирурзи се среща и напълно различно отношение към болните. Според принципа: „умрял – и какво от това; кой е следващият – влезте”. Смъртта на пациента изобщо не им влияе, те се отнасят към него като… все едно някой взема ябълка, вкусва от нея, а тя се оказва гнила. Няма проблеми – ще изхвърля тази ябълка, ще взема следващата… В техните представи пациентът не е нищо повече от средство за напредък в кариерата. Но сред вярващите лекари не съм срещал подобно отношение към болните.

 

 

 

Не, не смятам. Душата не огрубява, тя просто изначално е била груба. А в процеса на лекарската работа тази грубост става очевидна за всички: и за колегите, и за пациентите. По същия начин е валидно и обратното твърдение – ако човек е имал благородни подбуди при избора на нашата професия, те няма да изчезнат и по време на лекарската практика. Напротив, ще изпъкнат в цялата им пълнота. Затова не съществува специфичен „лекарски цинизъм” – има обикновен човешки цинизъм, който просто е по-лесно забележим у хирурзите. Ако лекуваш без любов и състрадание към болните – това отношение неминуемо ще се прояви, не е възможно да остане скрито. Защото болестта е проверка за нравствена устойчивост както за страдащите, така и за лекарите. Ежедневният досег с чуждата болка като лакмусова хартия показва мотивите, които движат човека в бяла престилка. И много съжалявам, че при кандидатстване в медицинските ВУЗ-ове не провеждат специален тест на бъдещите медици за  коравосърдечност, за липса на състрадание… Тогава „лекарският цинизъм” у нас би бил значително по-малко. 

 

 

 

Различно. Като цяло, с голямо съчувствие и разбиране. Грижат се за страдащия, опитват се да го подкрепят, да му вдъхнат надежда и увереност в успеха от лечението… С това те много ни помагат. Но има категория пациенти, които не желаят близките им да виждат тяхното страдание, затова казват: „Когато настъпи подобрение, тогава ги пускайте в стаята, дотогава не искам да ме виждат”. Понякога пък хората се страхуват да не се заразят от болния роднина. Те чули, че съществува вирусна теория за възникването на рака и изпитват ужас. В такива случаи обяснявам, че мнозинството от нашите видни лекари онколози са преминали целия си професионален път в най-тесен контакт с болните, и никой от тях не се е заразил.

 

А има и трагикомични ситуации, когато не знаеш – да се смееш ли, да плачеш ли… Спомням си, още в началото на професионалната ми дейност на един пациент бяхме поставили онкологична диагноза. Тогава още нямаше такава добра апаратура, с каквато разполагаме днес. Основно се прилагаше рентгеново изследване, и на снимката се виждаше сянка в областта на стомаха. Диагностицирахме рак, направихме операция… И как мислите? Оказа се, че болният по професия бил дърводелец и пил политура. Това е спиртсъдържаща течност за полиране на мебели. Той пиел от тази течност, и естествено – спиртът се абсорбирал, а останалите компоненти в течение на дълго време се натрупвали и образували бучка, която на снимката ние помислихме за тумор… Извадихме този отпадък, операцията завърши успешно. Съобщаваме щастливата новина на съпругата му: няма рак. А тя, през сълзи: „Но как? Нали ми казахте, че е болен от рак, а сега излиза, че ще живее още…”. Изглежда, той така я е измъчил със своето пиянство, че тя е мислела за смъртта му едва ли не с облекчение. Това, разбира се, е изключителен случай.

 

Спекулация със страха   

 

 

Само вестниците ли? Погледнете отвън – всички стени до входа на Института са облепени с реклами: „За едно денонощие – диагностика; за още едно – излекуване”. На кого няма да хареса подобна простота? Мнозина вярват. И на тази уловка често се хващат интелигентни, добре образовани хора, понякога заемащи високи постове в обществото.

 

Те не идват при нас, а отиват при знахарите, и дай Боже, да не се окаже, че имат онкологично заболяване. Защото главният проблем в онкологията е своевременната диагностика. В ранните етапи от развитие на злокачествените тумори ние можем да помогнем в 90 процента от случаите. Но ако болният отиде при знахар, той губи време. Понякога за това се налага да плати с живота си. 

 

Съвременната онкология е цяла наука, която включва в себе си множество методи на лечение: медикаментозен, хирургичен, лъчев, различни физически методи, комбинация от тези методи… Натрупан е огромен практически опит, лечението се провежда от лекари с най-висока квалификация. Когато знахарите разубеждават пациента да се лекува при нас, те го лишават от възможността да получи квалифицирана медицинска помощ и го обричат на смърт…

 

Такова положение е недопустимо. Знахарят, който твърди, че може да лекува онкологични заболявания, е престъпник. И много жалко, че нашите правосъдни органи не пресичат своевременно дейността на подобни „лечители”.  

 

 

Много често хората просто се страхуват от операции, плаши ги самата възможност за хирургическа намеса. Например, днес на консилиум обсъждахме вариантите за лечение на един пациент. Той е на 40 години и има тумор на горната челюст. Предстои колосална по обем операция, опасна за живота; да прибавим и факта, че е инвалидизираща и обезобразяваща – на практика трябва да отстраним половината от лицето на пациента. В случаи като този сме длъжни да обясним на болния всички възможни последствия, за да не прояви след това претенции към нас и да каже: какво направихте с мен, на какво приличам… Когато му разказахме в детайли, той се съгласи. Но далеч не всички притежават такова мъжество. Хората изпитват ужас да легнат под ножа на хирурга. Затова отиват при поредния магьосник, който им предлага да ги излекува от рак по „нетрадиционен” начин, и дори не забелязват колко дивашко изглежда подобно „лечение” отстрани. Естествено, че е приятно, когато вместо травмираща операция ти предпишат някакви мазила и запарки от билки. Но само билки ли? Понякога съветват да се пие урина, газ, водка с олио… И хората пият всичко, каквото намерят за добре, само за да избегнат операцията. А времето минава…

 

Успях да се срещна с най-популярните „лечители” и „екстрасенси”, които по-често от останалите заявяват способността си да лекуват рак. И им казах директно: „Чуйте, тук, в Института имаме пациенти, чиято диагноза е абсолютно точна – рак, но те отказват операция. Ако искате да ги лекувате – моля. Ще ви отделим стаи: лекувайте ги в болнични условия под наше наблюдение”. Предложих това на няколко „лечители”. Нито един от тях не се съгласи на подобно сътрудничество. А причината е съвсем елементарна. Понякога към знахари се обръщат хора, които нямат онкологични заболявания: обикновени неврастеници, развили т. нар. канцерофобия. Те през цялото време мислят: „Какъв ужас – имам рак!” Обикалят от една болница на друга, посещават десетки лекари – всички им казват, че са здрави, но те не вярват… И когато такъв „болен” отиде при знахаря, онзи накрая го „излекува”. Така се трупат митове за ефективността на „нетрадиционните методи”. 

 

 

 

Не бих могъл да кажа, че при вярващите резултатите от лечението са качествено по-добри, в сравнение с невярващите. Освен това, в медицината не съществуват подобен род статистически данни. Но определено мога да заявя, че вярващите хора понасят болестта с по-голямо търпение. Може би именно религиозният опит им помага да се отнасят към лекуващия ги лекар с доверие, нали и в Библията е казано: „Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния” (Сир. 38:1). Доверителните отношения са изключително важен фактор в процеса на лечение. От своя над 40-годишен професионален опит мога да потвърдя, че при пациенти, които се отнасят скептично към усилията на лекуващите ги лекари – операциите и следоперативният период протичат по-тежко, по-често стават усложнения… И за нас в психологически план е по-трудно да работим с такива пациенти. 

 

Вярващите болни сами подреждат ъгли с икони и свещи. Броят на тези хора никак не е малък. Пред входа на Института има параклис със скулптурно изображение на св. вмчк Пантелеймон – подарък за нашето учреждение от дълбоко вярващ православен християнин, забележителният руски скулптор В. М. Кликов. Минувачите спират, кръстят се, оставят цветя… На третия етаж имаме болничен храм. При нас редовно идва отец Паисий от Новоспаския манастир; няколко пъти годишно служи наместникът на същия манастир, архиепископ Алексий… В нашия храм са служили митрополит Ювеналий, архимандрит Алексий (Поликарпов) и други. 

 

Преди операция много от болните се изповядват и причастяват със светите Христови Тайни. И в следоперативния период хората се молят, общуват със свещениците… Като ръководител на Онкологичния институт приветствам подобно взаимодействие с Църквата, защото виждам, че религиозният живот оказва благотворно влияние върху процеса на лечение и способства за оздравяването. Дори поради факта, че психичното състояние на вярващите пациенти става по-стабилно. Те знаят, че лекарят не е всесилен, че в крайна сметка всичко решава Бог… Затова им е по-лесно да поверят живота си в ръцете на хирурга. А такова доверие, повтарям още веднъж, е много ценно. 

 

Даже атеистите, щом попаднат при нас, често започват да преосмислят живота си в религиозни категории. Неведнъж съм виждал как, научавайки онкологичната диагноза, човек започва да търси причинно-следствените връзки на заболяването си с начина на живот, който е водил преди това. И прави своите изводи – болестта ми е дадена заради това или онова, за някакви конкретни грехове… Налагало се е да слушам подобни думи от хора, до този момент смятали себе си за абсолютно безразлични към вярата. 

 

 

Знаете, че вярата е твърде интимно нещо, освен това никой не провежда такъв род анкети у нас. Но вярващи лекари безспорно има. И мюсюлмани, и юдеи, дори будисти… В огромното си мнозинство – християни, макар че не всички от тях са въцърковени, не всички ходят в храма; а някои може и да ходят, но не говорят за това… Но тук работят и дълбоко вярващи православни лекари. Сред персонала на Института има деца на свещенослужители. Например, синът на ректора на Православния университет „Свети Тихон” – протойерей Владимир Воробьов, е хирург при нас. Той е добър специалист. Като ръководител не виждам нищо лошо в това, напротив, дай Боже, всички наши лекари да са вярващи. Защото отношението на въцърковения лекар към пациента е много по-отговорно и душевно, в сравнение с отношението на невярващите му колеги. Нееднократно съм се убеждавал в това. 

 

 

Различно. В някои случаи променя, в някои – не. Едни от тях достигат до вярата, узнавайки за болестта си. Други – вече в постоперативния период или след това, в периода на наблюдение, когато от време на време ни посещават за изследвания – постепенно разбират, че Сам Господ ги е спасил чрез ръцете на лекарите, започват да ходят в храма, да се молят… А има и такива, които страданието не довежда до Бога. Преминавайки през болестта, операцията, тежкото лечение, те така и си остават атеисти. Длъжен съм да кажа, че броят им също е доста голям.

 

Но въпреки това, според мен, съществува принципна разлика между тези категории болни. Особено ярко тя се проявява при пациентите на средна възраст, застигнати от болестта в разцвета на жизнените сили и социална активност. Проблемът е там, че в разговор с болния на лекаря неизбежно му се налага да задава въпроси за начина на живот, за навиците, професионалната дейност, за това какви от гледна точка на конкретния човек са факторите, способни да предизвикат заболяването. И понякога пациентът казва: „Ох, Валерий Иванович, как живях… Гуляех, пиех, пушех, отдавах се на разврат… Имам много пари, но ги харчех безразсъдно – жени, кръчми, развлечения… Нищо добро”. Минава време след операцията и виждам, че човекът коренно е променил своя живот. Парите, които по-рано е харчел само за лукс, разврат и съмнителни удоволствия, той започва да дава за помощ на бедни, за поддръжка на детски домове, за строителство на храмове… След болестта такива пациенти се превръщат в други хора. 

 

А някои болни и след операцията продължават стария си начин на живот, дори съвсем отпускат края, като мотивират поведението си с думите: „Кой знае още колко ми остава? Искам да получа максималното от живота”. И не спират да пушат, да пиянстват, да развратничат… Мисля, става ясно, че болестта не довежда тези хора до вярата.

 

Вярващият разбира, че личното му битие не завършва с физическата смърт на тялото, и че след смъртта ще му се наложи да отговаря пред Бога как се е разпоредил със земния си живот. Дори щом осъзнаят, че им остава съвсем малко, такива болни се стремят да запълнят този остатък с добри дела, с покаяние… И да очистят, доколкото е възможно, душата си от греховете, които може би са ги довели до болничното легло.  

 

Невярващите пък, узнавайки, че може да умрат твърде скоро, реагират на това по съвсем различен начин. За тях периодът след операцията е остатък от живота, последван от пълно небитие. И в стремежа си да се насладят в пълна степен на този остатък, те нерядко започват да живеят толкова безобразно, че дори не ми се иска да разказвам за това. 

 

 

 

Като вярващ човек съм категорично против евтаназията. Бог дава човешкия живот, и Бог ще го отнеме в нужния срок.

 

А като лекар смятам, че мой професионален дълг е да лекувам болния – не да го убивам. Да, наистина има доказано безнадеждно болни, чийто живот е ужасно страдание. И мога да бъда абсолютно убеден, че не е възможно да бъдат излекувани. Но съществува и симптоматично лечение, когато лекарите се борят не с болестта, а с нейните симптоми. И ако страданието е симптом на неизлечима болест, ще се старая да го облекча, ще се опитам да направя така, че умиращият поне да не се мъчи, да не изпитва болка. Съществуват редица обезболяващи препарати, транквилизатори… Да, лекарят не може да победи неизлечимата болест, но може да поддържа терминално болния, да му помогне да изживее последния отрязък от живота си. Да отнеме съзнателно живота му той няма право. Иначе – вече не е лекар.

 

Ето, в Холандия например разрешиха евтаназията. Но всеки медал има две страни. Представете си само какъв простор се открива за криминална подялба на собственост, за всевъзможни фалшификации на диагнозата и степента на увреждане на болния… Освен това, не бива да забравяме, че в мнозинството от случаите разговор за евтаназията повдигат не самите пациенти, а… роднините им, измъчени от болестта на техния близък. Запомнил съм случай от моята практика, когато още бях млад лекуващ лекар. Един болен умираше бавно и мъчително. Поставихме му системи, вливахме различни препарати, но знаехме твърдо, че той си отива… И жена му се обърна към мен с въпроса: „Валерий Иванович, защо е всичко това? Вие само удължавате страданията му. Прекратете лечението, оставете го да умре”. Какво можех да й отговоря? Доколкото успях, постарах се да й обясня, че ако прекратя лечението – страданията на мъжа й рязко ще се увеличат. Например, той няма да може да приема храна през устата, няма да може да пие… И вливах венозно съответни вещества, за да не го измъчват глад и жажда. Или му падаше кръвното налягане, и той изпитваше световъртеж, болки в главата… Тогава вкарвах лекарства, повишаващи налягането. Така и с всичко останало.

 

Разбира се, беше ясно, че няма да мога да излекувам този пациент. А да го оставя сам със страданията му – не е по Бога, и не можех да постъпя по този начин. Но никога и през ум не ми е минавало, че мога да решавам подобни проблеми чрез умъртвяване на болния. Някои смятат, че евтаназията е хуманна, защото помага да избавим човека от страданията. Но можем да се борим със страданията и с помощта на други методи. 

 

Днес в медицината съществува достойна алтернатива на евтаназията. Това са хосписите: специализирани отделения за неизлечимо болни, в които всичко е организирано така, че да направят последните месеци или седмици от живота на страдащите колкото се може по-безболезнени. 

 

Има и религиозен аргумент против евтаназията. Смятам, че Бог дава на човека болестта, за да изцели неговата душа. И ако тази болест е неизлечима – значи тя е изпратена, за да го подготви за бъдещия живот, за срещата с Бога… Може да прозвучи парадоксално, но в този смисъл болестта се явява лекарство. Лекарство срещу греха. Ние дори не можем да си представим какво се случва в душата на човек, който знае, че му остава да живее още съвсем малко. Може да се окаже, че това време е най-осмисленият и съдържателeн период от живота му; време за покаяние и примирение с Бога. И ние, лекарите, нямаме право да лишаваме болния от тази възможност. Ние можем и сме длъжни да облекчим неговите страдания. Но да решава кой и кога да умре може единствено Бог.

 

Превод от руски с незначителни съкращения: Радостина Ангелова 

 

* РАМН – Руската академия на медицинските науки (бел. прев.)

 

Интервюто е публикувано в сп. „Фома”, брой 11 (55), ноември 2007 г. | www.foma.ru