Не ставайте роби на човеци
Когато преди петнадесет години се обръща към вярата, Таня е млада, талантлива и искрена. Превежда, пише поезия, литературна критика и есеистика. Има две издадени стихосбирки и много публикации. Част е от обещаващ младежки литературен кръг. Първата й стихосбирка излиза през 1990 г., когато е на 17. Говорят за нея като за литературно явление. За това Таня не казва и дума днес. Научваме го съвсем случайно.
„Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене.“ (Откр. 3:20). Сигурно помните какво е чувството да отвориш вратата. Светлината, която плисва в живота ти, радостта, „ставането като деца“; желанието да откриеш всичките тайници на душата си, за да влезе Христос и да те преобрази целия без остатък; да те изпълни със Себе Си и със смисъл. Времето, когато всичко е ново, всичко започва отначало. Когато на всичко вярваш… на всичко се надяваш, когато не знаеш как да си хитър като змия, а само си незлоблив като гълъб. И беззащитен… много беззащитен.
Тази младенческа възраст във вярата е опасна. А духовно възрастните и истинските старци, които да ни предпазват, са малцина. Затова пък понякога се намират младостарци, които да се вмъкнат през тази отворена врата на неопитната душа и да се разпореждат из нея, докато или успеят да я префасонират по свой образ, или изпочупят и изпепелят всеки жив порив и надежда. А това винаги е страшно.
Защо разказваме тази история? Преди 3 години е взето решение, което забранява на йеромонах Василий* от манастира „Св. Георги Зограф“ в Света гора да служи и изповядва в Софийска епархия. Той казва за медиите, че това решение е взето понеже се води към друга юрисдикция. Дали това е причината? Мотивите на забраната не са съобщени, но очевидно решението не е оказало своето предупредително-възпиращо действие. Отец Василий се премества в друга епархия и, продължавайки да си бъде „към друга юрисдикция”, в същото време служи и изповядва в Калоферския манастир. Три години по-късно сме свидетели на ново, аналогично решение за забрана на духовните му дейности, този път от Пловдивска епархия. Пак няма оповестени мотиви. Историята се повтаря, дано не се повтори и продължението. Макар че защо да очакваме различен резултат при едни и същи действия… А ние бихме искали този път резултатът да е различен.
Това е разговор за една лична история, която всеки ще избере как да прочете. В нея има много болка. Но има и надежда. Защото макар и опустошена и измъчена, Таня не е развила психология на жертва. В нея има борбеност, искреност и смелост пред съзнанието за понесените травми и поражения. Защото тя наистина има това съзнание. Впечатлява нейната вътрешна смелост да говори истината, независимо какво й коства, и силата да стои пред Бога с едно честно „Ето ме!“, независимо в какво духовно или физическо състояние се намира. Мислим, че без тази решимост изцелението е невъзможно.
***
Дори и чужда, необичана,
с едно тревожно „Накъде?“,
не е възможно да съм ничия,
щом имам излаз на море.
с едно тревожно „Накъде?“,
не е възможно да съм ничия,
щом имам излаз на море.
Душата ще познае много бързеи –
един от тях ще избере,
и с него ще се чувства свързана,
чрез своя излаз на море.
Така ще си намери братя,
оградите ще раздере
в стремежа си към свободата –
стремеж към излаз на море.
Татяна Филева, 1989
***
– Разкажи за познанството си с отец Василий.
Нещата започнаха много отдавна; в края на 1998 година. Няколко месеца преди това се бях въцърковила; тъкмо бях във възторг от всичко в църквата. От сутрин до вечер стоене на богослужения, оставяне на всякаква друга работа – изобщо, знаете какво е в тези начални моменти на неофитство. И точно в такъв период на възторга ми от вярата и Църквата срещам един атонски монах, бледен, слаб, с овехтяло расо и шапка пред столичния храм „Свети Седмочисленици“. В късната есен на 98-ма бях младо, ентусиазирано 25-годишно момиче. Не ми минаваше през ума мисълта за някаква критичност към този човек. Сега, на тези години и след този опит вече бих подхождала критично.
Толкова бях впечатлена, че му зададох въпроса: „Отче, покажете ми пътя на живота!“ – и той започна да ми говори за вярата и за Църквата…
– С какво те впечатли той?
Впечатли ме с един много аскетичен вид. Светогорски монах стъпва в България – това бяха няколко години след 1989 г…. А и състоянието, в което се намирах – младост, неофитство. Всеки с расо ти прави впечатление.
– С какво се занимаваше ти тогава?
Тъкмо бях се дипломирала със завършена българска филология. Като втора специалност имах английска филология, която за съжаление не завърших, малко ми оставаше. Преподавах английски в едно училище, не бях особено доволна, чувствах, че нямам призвание за учител. С едно тревожно чувство си мислех какво ще правя. И точно в този момент в живота ми „кацна“ отец Василий.
– В София беше първата ви среща, а по-нататък?…
Някак стана така, че за около два месеца забравих за тази първа среща. Наближаваше Рождество Христово, отивах да се причастя и една жена, която по-отдавна го е познавала от мене, значително по-възрастна, ми каза: „Отец Василий каза да му се обадиш”. Като че ли само това и чаках, още на същия ден му се обаждам, той ме покани в апартамента си; пак възторжени разговори за вярата… И аз му казах: „Отче, искам да се изповядвам при Вас!” И му разкрих целия си живот най-лекомислено.
– Като казваш, че поиска да се изповядваш при него – той тогава къде изповядваше?
В апартамента си.
– Тогава това не ти се видя странно?
Не ми се виждаше странно в това състояние на пълно доверие към всички духовни лица, и също при моята незапознатост тогава как стоят много неща в Църквата.
– На тези срещи с него за изповеди още в София имаше ли нещо нередно в неговото поведение?
Не, но с времето родителите ми още тогава бяха започнали да усещат, че с мен става нещо не много редно. Усещаха, че промених начина си на обличане – предимно дълги и тъмни поли.
– Тази промяна в начина ти на обличане не е ли била свързана и с оформящото се в теб желание за монашески живот?
Безспорно имаше връзка с това, но тази промяна в облеклото, която е много характерна за членовете на неговата група, кръг, и особено за жените, ставаше полека и под негов натиск. Например при срещите ми с него той ми казва: „Няма да носиш шалче около врата, няма да носиш толкова високи обувки, какъв е този шарен цвят пола, никакви панталони!” Тогава приемах всичко това за нещо естествено, защото смятах, че човек може да се спаси единствено чрез пълно послушание към духовния си отец.
– Не ти ли се виждаше смущаващо тогава в живота ти да влезе някой, който да го режисира вместо теб, да ти казва какво да правиш?
Сега, когато се върна назад, искрено казано съм потресена с какво доверие съм приемала всичко, което ми е казвал. Смятала съм, че всички негови съвети ме водят към едно благочестие, към духовност. Към решаване на проблемите ми.
– Как се появи желанието ти да отидеш в манастир?
Това стана няколко години по-късно. Когато се запознах с него, все още нямах желание за монашество. Желанието за манастир дойде по-късно, пак чрез него, но по особен начин. Точно по това време, вече 1999 г., вече беше излязла първата ми преводна книга при тях. Той ми беше дал една книга на гръцки монах на английски (преведена от гръцки), аз от английски направих превода. Беше малка книга, която говореше за вярващия човек и съвременността. Преведох я с възторг. И преводът ми веднага беше харесан. Бях сред първите хора, които започнаха да работят с него и за него.
– Тогава имало ли е някакви условия за работата ти?
– Не, не е ставало дума за това. За съжаление или за радост съм правила много неща от идеализъм в живота си.
– Колко книги си превела досега за о. Василий?
Опитах се да ги преброя наскоро. Имам над 30 преведени книги за тях, от руски и английски.
– Има ли го името ти написано някъде на тях?
Не, на нито една от книгите. Причината, която беше посочвана, за да не ни се изписват имената, беше – за да си изградим монашеско смирение. В неговия речник особено много се спекулираше с две думи – послушание и смирение. Тези две думи успешно се въртяха, за да ни се внуши какви да бъдем. Той съзнателно искаше зад този труд да не стоят личности.
– По онова време, през 1998 г., имало ли е и други момичета, които са се влияели така от него?
Да, имаше – най-вече жени, които бяха изцяло подчинени на неговото духовно ръководство и го слушаха за всичко.
– В манастира „Св. Илия“ неговият статут пак на „приходящ” отец-изповедник ли беше?
Да.
– Кой го е подкрепял тогава, около 2003 г.?
Много силно стоеше зад него тогава още епископ Николай, няколко години преди да отиде в Пловдив. И всъщност, през есента на 2003 г. точно той допусна така да се каже заселването на отец Василий в манастира „Св. Илия“, който манастир се намира на 10-15 минути пеша от апартамента на отец Василий.
Манастирът беше избран удобно и неслучайно. С две възрастни монахини, които на практика не управляваха вече, за тях се грижеха други хора. Там ефимерий беше отец Флавиан, а майка му продаваше свещи.
Отидох като там като послушница през пролетта на 2004 г. Преди да отида в „Св. Илия“, ходех в Калоферския манастир за някой голям празник, за първата или последната седмица на Великия пост, като отецът определяше кога и колко да стоя там. Отец Василий през 2003 г. не успя още да се засели в манастира трайно, а през есента на 2003 г. беше изпратил там две свои верни послушнички.
И едно уточнение да направя – точно тогава отец Василий направи така, че да изгонят отец Флавиан като ефимерий на манастира. И съчини една история, че отец Флавиан е набил двете момичета. Такава версия беше представена на нас, и ние, естествено, предани на отец Василий, повярвахме веднага на това. Чак по-късно разбрах, че отец Василий им е казал да представят тази версия. Двете бяха от най-близкия му кръг.
– Е, значи той умее да буди доверие. Как го постига?
Отец Василий е много тънък психолог – точно и вярно напипва слабостите и страстите и прави така, че лекичко да докосне тези слабости, да им угоди, да ги поласкае и така да влезе под кожата на човека. Да направи някакво „добро“ дело за теб, което ти да възприемеш като добро, да те накара да повярваш, да му се довериш, и колкото повече му се доверяваш, особено на изповед, толкова повече той да работи с тези твои слабости, но не за да ги превъзмогваш и да вървиш към Христа, а чрез тези слабости да работи срещу теб, за да те поробва.
– Тогава, след неговото „заселване“ в „Св. Илия“ започнаха ли да ти правят впечатление някакви нередности? Защото ето – виждаме, че няколко години по-късно се стига до решение за забрана той да служи в Софийска епархия. Каква е историята, процесът, за да се стигне до този момент?
За себе си мога да кажа, че толкова беше спечелил моето доверие, беше ме омотал в мрежите си, че за миг тогава не съм си помисляла да се усъмня в правилността на неговите действия. Освен това в манастира се беше създала една атмосфера на преклонение към неговата личност.
– Как общуваше той с монахините, имаше ли конфликти?
Стигаше се до конфликти, когато вече ти идваше до гуша. Например караше те да постиш свръхмного, караше те да ставаш през нощта да се молиш.
– Какво е да постиш „свръхмного“?
Примерно, оставаше те без храна и вода за два-три дни, ако си свършил някакво непослушание в неговите очи.
– А какво е непослушание в неговите очи, за което е налагал строги наказания? За какво той би наказал така строго монахиня или послушница?
Ако му противоречи, ако се съмнява в правилността на действията му. Ако се е обаждала на родителите си без неговото благословение. Нямахме право на мобилен телефон. При постъпването в манастира тези, които имаха мобилни телефони, той ги бе задължил да ги изключат. Не бяхме свързани с интернет. Нямахме право на лична кореспонденция.
– Когато реши да постъпиш в манастира, той обясни ли ти какво е да си послушница; каза ли ти какво очаква от теб, че няма да имаш връзка с останалия свят?
Не, не. Нищо преди ние да влезем вътре – смея да кажа „ние“, защото и за други е било така. Знам със сигурност за другата послушница на моята възраст, чийто случай е много подобен на моя. Бяхме най-младите, които постъпихме тогава, около 30-годишни.
– Значи – без да ви обяснява много, ви каза, че има възможност да отидете там. Ти с каква нагласа отиде; искаше ли да станеш монахиня?
Нямах абсолютно ясното решение в себе си да стана монахиня, по-скоро исках да изпитам себе си дали ще мога да понеса трудностите на този живот, и съответно ако не мога, да се върна назад. И все повече виждах, че не мога, и много пъти му поставях въпроса за това, че не съм за монахиня, че искам да се върна. И той започваше, точно в този момент, когато бях разстроена от неговите методи и действия, с цялото това налагане на неговата воля… Точно тук искам да спомена един много сполучлив израз на владика Йоан. След изгонването на о. Василий от манастира, веднъж отидох и споделих (с владика Йоан – бел. ред.) – казах му, че имам помисли на съмнение, че отец Василий е изгонен несправедливо. И владиката каза: “Това е проблем на епархията; ние знаем защо така сме постъпили“. И тогава ми каза един забележителен и много характеризиращ отец Василий израз, който ясно ми се запечата в съзнанието: „Отец Василий оказваше невъобразим натиск над игуменията“. Словосъчетанието „невъобразим натиск“ се отнася за всяка от нас, смея да го кажа…
– Вие, жените в манастира, общувахте ли помежду си?
Никой с никого не споделяше. Много често съм се чувствала в ситуация, че нямам с кого да си кажа две думи като човек. Разговорите ни се изчерпваха с теми само за работа. Даже се е случвало някоя сестра да види друга, че плаче, че изнемогва, и ей така – просто ще я подмине.
– А игуменията не се ли опитваше да говори с вас, да ви утешава?
Тя не се опитваше даже и да ни намекне, че в поведението на отец Василий има нещо нередно.
– Все пак как се е стигнало до тази проверка през 2010 г.? Нещо трябва да е избухнало, за да се случи…
Ще ви разкажа това, което знам. По това време още бях там. Тази последна година за мен беше много тежка. Няколко пъти отец Василий ме наказваше особено жестоко. Наказанията бяха много фини и изтънчени, и в същото време унижаващи и остри. Почти във всички случаи, когато монахините и послушниците трябваше да отидат някъде извън манастира и някой трябваше да остане в манастира, това бях аз. Когато почнех да задавам много въпроси или да възразявам, ми се налагаше наказание – да бъде в кухнята или с 40 дни чистене на тоалетните…
Понякога нарочно вдигах скандали в манастира, вече в последните две години, и усетих какъв е механизмът, по който ме наказват. И понеже бяхме все недохранени, дажбите не достигаха, купиха се едни съвсем малки купички, за да се слага на всеки по малко; с такава дажба не можеш да се нахраниш.
– Финансови ли са били причините за тези малки дажби или отново като някакъв вид послушание?
В никакъв случай не бяха финансови. Манастирът „Св. Илия“ беше един от най-богатите в епархията. Това е все пак манастир, който функционираше и все още функционира като енорийска църква на кв. Младост.
– Значи, лишенията – като някакъв вид подвиг?
Да. Ако не приемеш този подвиг, биваш наказван… Имаше различни форми на наказание – да стоиш прав, докато ядат другите, да не се къпеш, да не се решиш – всички тези наказания идваха от него.
– Защо не излезе от манастира по-рано, защо ти беше трудно това решение?
Бях в манастира 6 години, от 2004 до 2010 г. Има много фактори, поради които не смеех да взема това решение. Един от факторите беше въздействието на отец Василий – той ни казваше, че човек, веднъж влязъл в манастира, няма право да го напуска. Към нас се прилагаха такива мерки, сякаш вече бяхме постригани за монахини.
– Към днешна дата за отец Василий около скандала в Калоферския манастир се говори не само за психически, но и за сексуален тормоз. По време на пребиваването ти в „Св. Илия“ имало ли е такива намеци, имало ли е такива оплаквания?
Една от по-младите сестри се беше оплакала на игуменията. Вече по това време, началото на 2010 г., беше дошла като игумения майка Матрона. Тя се е оплакала, че той й е посягал сексуално в апартамента си. И тогава майка Матрона споделила с дядо Назарий (покойният архимандрит Назарий от манастира „Св. Архангел Михаил“ до Кокаляне, бел. ред.) какво се случва; това майка Матрона ми го разказа по-късно. И дядо Назарий я посъветвал да подаде оплакване до дядо Йоан (тогава викарий на Софийския митрополит).
Това оплакване беше през зимата на 2010 г. И след като владика Йоан научава от майка Матрона, се свиква епархийски съвет и се решава да му се забрани да служи. Реагира се бързо.
– Беше ли ви обяснено на вас защо се взема това решение?
Пред нас не беше споменато нищо за това, че поради сексуални намеци е изгонен, включително и към мене. Майка Матрона не ни намекна, че по тази причина е бил изгонен; най-общо се каза, че е заради нарушения на църковния ред. Думата беше „нарушения“ без да се влиза в конкретика.
– Ти казваш – „сексуални намеци, включително и към мен“. Това значи ли, че и към теб е отправял такива сексуални предложения?
Да. Ако сестрата е по-млада, бива принуждавана към послушание, включително и по този начин. Има случаи – отец Василий я поканва по някаква работа, уж да работят по някакъв превод, да поговорят. И в следващия момент, с извинение, той се съблича.
– И това ти се е случило?
Да.
– И как реагира той на отказа?
Когато отец Василий се почувства застрашен, когато се плаши, че ще го издадеш на някого и че това ще има последствия за него по някакъв начин, той започва да става необикновено добър. Започва да ти разрешава да отидеш да видиш родителите си, да ядеш някакви неща, които искаш, да ти даде пари… строгият режим се отпуска.
Това се случи през 2010 г., въпреки че преди това е имало съвсем леки загатвания. Но аз все още не можех да повярвам, че той ще ми посегне сексуално…
– А ти тогава как се справи с тази ситуация?
Помолих го да не вършим всичко това, но той ми хвана ръцете и почти се опита… (разстройва се). Когато чувстваше, че е опасно да бъде издаден, прекратяваше с намеците.
– И след тази тежка ситуация успя ли да споделиш с игуменията или се затвори в себе си?
Не споделих с игуменията. Това си остана така… Но другото момиче е споделило. По нейния сигнал дойде и проверката от 2010 г.
– Какво стана с момичето?
В момента е в чужбина. Бързо след излизането от манастира, около година по-късно се омъжи за българин, който живее в Германия.
– Не си споделила с никой друг близък човек, с родителите си?
Не. Продължих да стоя в манастира и вътрешно (което беше моя грешка) се опитвах да го оправдая с някаква човешка слабост; че това е единичен случай… Че той все пак ми е духовник, трябва да му се покорявам; той знае какво прави и т.н…. По-скоро се опитвах да заблудя себе си.
– А той беше ли шокиран от себе си, опита ли се да говори, да се извинява за това?
Не, нищо такова. Никога досега не знам да се е извинил на някоя жена за това, че й е посегнал сексуално, че я е малтретирал психически. Това е човек, в когото няма и капка покаяние за това, което е направил.
– Ти не си споделила пред епископа за това сексуално посегателство при проверката?
Не, това, което споделих с него беше, че ми е наложено лишение от Причастие за неопределен период от време. И когато той чу това от мен, много се изненада. И тогава чух, че никой няма право да те лишава от св. Причастие за неопределен период от време. За какво ми беше наложена тази епитимия – че веднъж тайно бях пила кафе, а това беше забранено, защото кафето събуждало страстите.
Пропуснах да кажа, че в манастира и извън него спрямо приближените на отеца духовни чада едно много успешно средство за манипулация беше лишаването и недопускането до свето Причастие. Ако не си спазвал покорно неговите заповеди, не Божиите и евангелските заповеди, той вдига скандал на изповед и ти се налага епитимия – но не се уточнява за какъв срок е лишаването ти от Причастие.
Точно под такава епитимия ме завари изгонването му от Софийска епархия. И точно в деня, в който бе съобщено решението за забраната, отец Йоан дойде при нас в манастира и проведе личен разговор с всяка от сестрите. Бях много стресирана от този разговор, защото не знаех какво трябва да говоря. Тоест, пред мен не стоеше въпросът, че трябва да говоря истината, а какво трябва, какво се очаква от мен да говоря – дотолкова бяхме манипулирани, че бяхме загубили критерия за истина и лъжа.
– В кой момент реши да започнеш да говориш за това как действа отецът?
Това беше при едно мое ходене вече след като бях напуснала „Св. Илия“. Напускането ми стана по много интересен начин. Трите сестри, тогава още бяха послушнички, веднага след като беше оповестено решението за изгонване от манастира, подадоха молба за напускане и го последваха в Калофер. Аз обаче имах вече съмнения, че трябва да го последвам, породени от това, че първо, ми беше посегнато като жена, и второто, по-съществено според мен – че щом отец Василий е наказан от такова високо място като епархийския съвет, това беше лампичката, която ми светна. Въпреки, че все още имах съмнения – че са го изгонили несправедливо, от завист заради неговата дейност. Той успешно лансираше сред нас идеята, че е ненавиждан и гонен от българската църква, че е едва ли не мъченик… И това, което беше създал като свой мит покрай себе си, много успешно работеше върху нас и в нас.
– Търсили ли сте съвети на други духовници, да се допитате до тях по отношение на неговите действия? Интересно е също какво мислят братята от манастира за това, че един монах се разпорежда в женски манастир например…
Съзнателно беше направено така от отец Василий, че да нямаме контакт с други духовни лица и да не слушаме никой друг, освен него.
А за братята – подозирам, че ако не всичко, то голяма част от нещата, които отец Василий е вършел спрямо нас, са се знаели и в Зограф, но никой не предприе действия. Моето обяснение е, че дядо Амвросий е много мек по характер човек. Това други братя от Зографския манастир са ми го казвали – че трябва човек нещо изключително тежко да е направил, за да бъде наказан от него.
– В желанието си да дадеш гласност на това какво се случва около отец Василий с кого се срещна, какви реакции получи от църковните среди?
Не съм говорила с владици; единственото, което направих бе през есента на 2011 г. да подам едно писмено оплакване до дядо Йоан, поради това, че и след забраната отец Василий да изповядва в Софийска епархия, той си продължаваше да изповядва – най-напред в „Св. Александър Невски“ – оттам го предупредиха и изгониха, след това се премести в „Св. Седмочисленици“ – и оттам го изгониха. Бях потресена и огорчена от тази безнаказаност след решението на дядо Йоан.
– Прочетох коментар в мрежата, че не трябва да ти се вярва, понеже си искала да бъдеш постригана за монахиня отдавна, а той е отлагал, отказвал е, и затова сега говориш по този начин…През всичките тези шест години имах колебания. Нямах нито за момент пълната яснота, че трябва да приема пострижение. Пострижение в монашество знаех, че не бива да се приема, ако имаш дори най-малките съмнения.
– По време на изповед казвал ли ти е: „Монашеството не е твоето призвание“?
Напротив, аз му казвах, че не ставам за монахиня, а той всячески се опитваше да ме убеждава, че съм възможно най-подходящият човек.
– След всичко разказано, все пак си отишла в Калоферския манастир да продължиш да изпитваш себе си. Как си обясняваш поведението на игумения Валентина, която е опитна монахиня с добра репутация, известна писателка? Защо е допускала тази история да продължава в манастира?
Ще кажа много субективно за своето усещане. Отивайки в манастира, отново ме лъхна тази атмосфера на култ към отеца, която всъщност успешно се генерираше от игуменията. Тя дори ни събираше вечер на беседи да ни говори каква почит трябва да имаме към отеца, как трябва да го слушаме за всичко. Казвах й, че той действа с авторитарни методи, но отговорът й беше: “Той прави това за ваше добро.“Всичко това ден след ден ме убеждаваше, че трябва да напусна.
Напускането ми беше интересно. Отецът беше наредил на игуменията да вземе мобилния ми телефон, което аз отказах, като обясних, че искам да имам връзка с родителите си. Тогава дори не бях въдворена като послушница, не бях подавала молба – просто пребивавах в манастира. Тогава реших да тръгна и това не беше лесно решение. Осъзнах, че трябва да бягам в прекия смисъл на думата, да спасявам кожата си от това място. Помня как чаках баща си и се молех на света Богородица да определи живота ми занапред… (плаче).
– Колко монахини обгрижваше той в Калофер?
Доколкото знам, около десет.
– Какво мислиш за последния случай с монахиня Възкресия от Калоферския манастир? Вижда се, че брат й е подал сигнал, а за нея се пише дори, че е отричала твърденията от сигнала.
Мисля, че върху нея от една страна се оказва психологически натиск. Но при нея има и една много силна привързаност към него, която забелязах още през 2010 год., когато още се колебаех дали той не е наказан несправедливо. И дори отидох в Калоферския манастир с намерение да стана послушница, но тамошната атмосфера окончателно ме отказа от такива мисли. Светското име на монахиня Възкресия е Виолета Ангелова, като послушничка беше във възторг от него. Помня, че ми се хвалеше каква хубава икона на Възкресение й е подарил. Той много обича да дава подаръци на човек, когото се опитва да привърже към себе си или да задържи неговата привързаност. А ние вече бяхме пострадали в „Свети Илия”. Опитах се лекичко да я предупредя да внимава. Разбира се, не беше възможно да ме чуе тогава. Каза, че слуша само него и игуменията.
– А има ли други жени, които са успели да напуснат този кръг?
Общо три, мисля.
– Знаеш ли как се чувстват тези жени днес?
За себе си мога да кажа. Чувствам се изключително измамена, предадена, опропастена, страшно много време ми е изгубено от живота. Точно за това изгубено време от живота си ми е най-трудно да простя. Другите предпочитат да не говорим за това, защото, предполагам, и за двете е болезнено да обсъждат такива теми.
Но думите на една от тях, които сподели, след като успя да се освободи от него бяха: „Той ми е нанесъл много щети.“ Друга, едно от първите му духовни чеда, каза веднъж: „Той провали много неща в моя живот.“ Включително той е провалил решението за брака й с едно момче, доколкото знам.
– Много говорим и сочим методите за въздействие в тоталитарните секти, а сега сякаш нещо подобно наблюдаваме в самите църковни среди…
Да, точно така.
– И все пак, доколкото знаем, при о. Василий се изповядват не само монахини, а и миряни и дори духовници. Как си обясняваш това?
Основно жертвите му са жени. Тук имам пълното право да употребя думата „жертва“ спрямо такъв човек. Въпреки че аз самата искам да изляза от това да се чувстам жертва, напротив – искам да бъда човек, който е не просто пасивна жертва, а който свидетелства за истината пред обществото, и църковно, и светско.
Прави впечатление, че са избирани млади жени с малки или по-големи психологически проблеми и затруднения, с неустроен живот. Това най-често са неомъжени или разведени жени, или в конфликт с най-близките си. Отец Василий и подобните нему никога не биха избрали за своя жертва жена със стабилен съпруг до себе си. Съвсем съзнателно са избирани уязвими жени и изобщо уязвими хора, защото познавам и две жертви мъже, които са под изключителното влияние на отец Василий.
– Как те промени преживяното? Промени ли тази опитност вярата ти, надеждата ти, църковния ти живот?
Смея да кажа за себе си, че след това, което се случи, загубих доверие към църквата. Вярвам в Бога, но църквата е лицемерие; не църквата като учение, което е дадено от Бога, а нейните служители. Последствията от това младостарческо ръководство, под което съм била и аз, са много тежки за духовния живот по-нататък.
– Търсиш ли духовник сега?
Не. Категорично не искам да чуя за духовен наставник много дълго време; по-скоро за психотерапевт искам да чуя в момента.
Искам да кажа, че един такъв духовник може сериозно да попречи в човека да се създаде понятие и разбиране за една здрава и зряла църковност и духовност.
– Знаеш ли колко време прекарва той на Атон? Как гледат на него там?
Схемата е такава – стои в България и се връща примерно за една седмица, колкото да закрепи статута си. Не мога да си представя как изглежда в очите на събратята си. Сигурно е нещо като светец. Тази маска явно работи повече от 15 години в България. Щом и досега има хора, които искрено му вярват.
Едно от най-страшните неща, които се случват с душите на хора, били под такова – не искам и да го наричам „духовно ръководство“ – е, че се подменя усещането за един истински и правилен църковен живот с усещането за една лъжа. И, вече излязъл от тази сектантска организация, човек всъщност няма правилни критерии за църковност и духовност, на които да се опре.
Искам да завърша с един стих от Писанието, за който непрекъснато си спомням по повод цялото това преживяване: „Вие сте скъпо купени; не ставайте роби на човеци“. Искам да застана на едно такова място – пред цялата православна църква в България и да кажа на всички с болка и загриженост: „Не ставайте роби на човеци!“.
*Екипът на Православие.БГ ще предостави възможност за коментар на йеромонах Василий (Венков), както и на други личности, споменати в настоящото интервю, при поискано от тях право на отговор.
Снимки: личен архив
Следвайте ни
Браво, най-после да излезе истината за сектантството в православните среди. Сектантство, пред което навиканите аз сектанти протестанти са като детска градина. Докато четох текста си мислех, че затворничките в Сливенския затвор се радват на далеч по-добри условия на живот, храна и отношение от тези наивни християнки, станали жертва на черковните манипулатори.
Нека всички черковни маниаци за „духовни старци“ да го прочетат това интервю и да си сложат една обица на ухото!
Пожелавам искрено на това момиче да се излекува психически и духовно и дано вярата й в Господ укрепне още повече.
Докато не му забранят изобщо да служи и не си го приберат в манастира въпросният Венков ще продължи да прави золуми. Явно братята от Зографския манастир не съзнават, че и на тях ще им бъде потърсена сметка свише за това, че допускат този псевдомонах да прави поразии 🙁
Моля Ви,прочетете и коментирайте!
http://www.peticiq.com/71125
Този човек действа като по учебник. Сякаш е прочел всичко за авторитарните секти и стриктно прилага наученото. Не се учудвам от разказа, тъй като с изключение на богослужебната литература, която издава, повечето книги на зографското издателство са пълни с неточни преводи, издават се псевдоправославни книги на разни съмнителни автори и ако човек приема всичко за чиста монета много бързо може да стигне до спешната психиатрия. И ето оказва се, че зад всичко това стои именно този човек. Ако се съобразим стриктно с каноните този човек следва да бъде низвергнат от сан. Може да го направят обикновен монах, за да няма право да служи повече и да си размишлява върху смирението и греховете си.
За съжаление, нито родителите, нито учителите, нито духовниците учат децата и младежите да вярват в себе си, да си изграждат адекватна представа за самите себе си и за хората около тях, да се борят с трудностите, да общуват с околните. В резултат на това израстват комплексирани и неуверени личности, неспособни да вземат самостоятелни решения в живота си.
Жалко, че жената не е реагирала по-рано, за да си спести много терзания. Ако този духовник е виновен, трябва да получи църковно наказание. Но и Татяна има вина – че е търпяла цели 6 години подобно отношение: първо в единия манастир, после и в другия. В крайна сметка тя е пълнолетен дееспособен гражданин и никой не я е карал да ходи там насила. Още повече след като е забелязвала нередности в поведението на въпросния духовник и е била обект на тормоз.
Доста нежен разказ за безобразията на проскубания Распутин. Браво на момичето, все пак. Под опеката на В. бе заприличала на сянка, тъжна картинка. Слава Богу, че е успяла да избяга. Не психотерапевт й трябва сега, а повечко трезвост. Глупаво е зарязала Църквата заради проблем, за който трябва да вини лекомислието си. Ако бе наблюдавала василиевците наистина от църковни позиции, би си дала сметка за непримиримата им вражда против БПЦ и би се дистанцирала навреме. Би разбрала, че истинската Църква е отрицание на фалша и “духовния” идиотизъм. Впрочем покрай гадостите на Василий се съблазниха доста хора и „заради наш Иван намразиха свети Иван“. Цупят се, сякаш са в църквата на Николай и Василий, а не в Църквата на Христос. Историята около бесноватия младостарец въобще е симптоматична за ситуацията в БГ с характерните й митомания, тесногръдие и претенциозни псевдодуховни шарлатании. Отдавна повтарям, че зилотите имат ментален проблем, издокаран в религиозни одежди.
Постъпката на Таня е доблестна. Отвратително е поведението на другите жертви. Мълчанието им на практика е потвърждение на лъжливия мит за Василий, съучастие в престъпленията му. Гуруто интригантства, лъже, върши подлости, съсипва съдби, обърква семейства, унищожава благочестивите наивници духовно, душевно и физически… А къде са онези, които могат (и не само могат, но са задължени от нравстения закон) да го спрат с едно честно свидетелство? Било им „болезнено“ да говорят! Ами точно затова са длъжни да бият камбаната на истината. С малко честност биха спестили много болка. Те обаче мишкуват предателски. Проскубаният Распутин майсторски ги е програмирал, та още му слугуват в сърцата си. Странно е такова закоравяване „от благочестие“, до степен да загърбят съвестта, човешкото си съдържание, най-елементарна морално-етическа свяст…
„Но и Татяна има вина – че е търпяла цели 6 години подобно отношение: първо в единия манастир, после и в другия“. Мнението на тази вярваща жена звучи най-трезво и реалистично от всички коментари тук. Трябва да имаме силата да чуем и най-нелицеприятните неща за себе си, колкото и те да са тежки, болезнени и посрамващи. И да не намразим човека, който ни ги казва, а да му благодарим, че по този начин ни смирява и ни лекува. Но тук идва проблемът за „вината“. Когато човек се намира в такава „сектогрупа“, чувството за реалност е силно изкривено, критичното отношение към ставащото се загубва, способността за самостоятелно мислене се притъпява. И всичко това се осъзнава едва чак като излезеш навън, когато душата ти излети като птичка от клетка. И след като осъзнаеш своята вина, едва тогава ще можеш да поемеш отговорност за миналото, да простиш на всички, в това число и на себе си и да се освободиш от страданието. Това е пътят към свободата, която ни е дарувал Христос.
До Таня:
Преди доста години бях в доста сходно на твоето положение. Така че те разбирам чудесно. Слава Богу, пораженията бяха доста по-малки в сравнение с твоите (и като време, и като обстановка), но и аз изпитах подобно разочарование.
И все пак бих те посъветвал: заради Илия не намразвай свети Илия. Има много свестни духовници. Благодарен съм на Бога, че скоро след това духовно опустошение ме свърза с истински светии, ангели в човешка плът!
Затова бъди предпазлива, не бързай да се разкриеш и доверяваш никому, но и не отхвърляй с един замах „все и вся“. И едното, и другото са еднакво неправилни. В духовния си живот имаме нужда както от братя и сестри, така и от бащи и майки. В пълния смисъл на тези понятия.
Ако мислиш, че с нещо мога да ти бъда полезен- и като съвет, и като отдушник, можеш да ми пишеш на arsenios@bitex.bg.
Моля се Бог да ти се открие като любящ Баща!
Ето един критерий за различаване на истинските старци от лъжливите- дали самите те са били послушници и дали първо те са изпълнявали и изпълняват послушанията (или епитимиите), които с щедра ръка дават на своите духовни чеда. Ако един монах не е бил истински послушник, то той никога няма да може да бъде и старец (ако послушанието му е било само формално).
За Василий говори красноречиво фактът, че две (!) години след като става монах, се кандидатира за игумен на Зограф. Реално годините му, прекарани в монастира са не повече от 3-4, защото от края на 1999 г. Василий вече отсъства по 3 седмици в месеца.
Вижте, натрапчивото блуждаене в поиск за живи “светии”, “старци” и “ангели в човешка плът” е болест на замаяното ни и инфантилно църковно общество. Случаят с Василий показва колко опасна може да бъде тая болест. Тя подменя Божествения авторитет с човешки, боготърсачеството с човекопоклонничество, верността към Тялото Христово със съмнителни частни “откровения”, здравите религиозни и морално-етически ориентири, предложени от Църквата на ЛИЧНАТА ни воля в ЛИЧНОТО ни битие, с тиранията на някакви “непогрешими” кумири, и т.н. и т.н. Младостарците злоупотребяват със слабостите на хора, които се боят да бъдат личности и търсят чужд гръб за бремето на собствената си отговорност. Точно тук е коренът на старцеманията като масова псевдоцърковна перверзия.
Злоупотребявайки с неосведомеността на обществото, василиевците нагло са отворили подписка в защита на разклатения си мит. Текстът е манипулативен, пълен с надути клишета и лъжи. Обръщам вниманието ви на следната дезинформация:
[quote]Чудното е, че клеветата се проявява толкова късно….[/quote]
Истината е, че винаги е имало протести срещу интригите и мерзостите на Василий, но той се ползваше от висока протекция. Извращенията му обаче минаха всякакви граници и заплахата от скандал го направи неудобен. Затова справедливостта почна плахо да си казва думата.
Друга лъжа – уж установената от проверките невинност на младостареца – е опровергана от факта, че точно покровителите му вече два пъти бяха принудени да го санкционират. Игуменията на манастира „св. Илия“ също го изгони. Има защо.
Колкото до “петицията”, показателно е наличието на толкова много „изтрити от автора на петицията“ коментари. Цели осем страници, а само три оставени мнения!!! Може да се досетите защо. Безчестието на василиевците е безгранично, както и липсата им на доблест. Типично за бандата на интриганта Василий.
Интересна е също така статистиката: “79 души са подписали тази петиция. Подписалите петицията са от 48 различни IP адреса.”
Комедия.
Тук една госпожа писала, че и Таня била виновна дето търпяла 6 години издевателства. Относно вината й има Кой да отсъди, само искам да кажа, че който не е бил подлаган на психически тормоз, той с лека ръка може да осъжда жертвата. Като цяло коментарите са честни и правдиви, искам само да ви обърна внимание на нещо, което сякаш остава незабелязано дотук. Този Василий, вълк в овча кожа според Писанията, е действал по всички правила на изтънчените изтезания, прилагани при авторитарни и тоталитарни режими и престъпни организации с цел пречупване на волята на човека – глад, лишаване от сън, лишаване от хигиена, лишаване от контакти с близки и тнт. Понеже душата и тялото са свързани, когато човек е перманентно гладен, недоспал, мръсен, лишен от всякакво човешко съчувствие и топлина, как някой може да очаква, че тоя човек ще е на себе си и ще може да взима адекватни решения?
Леле, чак аз съм шокирана от това интервю!… Но още по-шокиращото е, че нито една от пострадалите жени не пожела да даде гласност на станалото с нас и в този манастир, и извън него. Дори ме упрекваха, че говоря открито. Заради това, което правя, за да излезе наяве случаят, развалих отношенията си с повечето „приятелки“, които вече спокойно мога да нарека бивши. Всеки се разбяга накъдето види, загрижен само за собствената си кожа и мнимо благополучие. Съзнателно избягваха контакти с мен, уж за да не им напомням за миналото. Но точно в трудна ситуация проличава кой какъв е, приятел в нужда се познава!
Татяна, не унивайте. И сам войнът е воин. 🙂 Банално, но вярно. Самотата е съдба на истинския боец. Защото пръв приятел му е истината. И малцината, които я обичат повече от всичко. Къде са те? Прекалено разпилени, прекалено малко … Но, в крайна сметка, всички истини се събират в Една- Христос. Той е наш Приятел, Спътник и Утеха. Тъжният Цар.
….
На този свят, сегашен и предишен
Любов не му е нужна, а любовници.
Поетите са хора най-излишни.
Д. Дамянов.
И все пак, не са излишни. Поне за Един.
Аналогичен случай имаше и в Сръбската църква, и то в много по-големи размери – скандалният бивш владика Артемий. Под маската на „ревност за чистото православие“ и „антиикуменизъм“ той си беше направил секта и беше повлякъл много наивни, неопитни, силно вярващи души. Но все пак сърбите реагираха доста бързо, изгониха го от епархията и го развладичиха, лишиха го от сан. След изгонването му ревностните последователи тръгнаха след него, много монаси и монахини напуснаха манастирите си противно на всякакви правила, за да следват „любимия отец“. Още бях в манастира, когато о. Василий ни представяше Артемий като несправедливо гонен за православието, едва ли не като мъченик и герой. И едва след като излязох, разбрах че нещата стоят точно обратно! Артемий е „гуру и разбойник“, както го нарича о. Александър Джаковац, който беше в София миналото лято. Имаше случай на самоубийство на човек, който е бил в неговата секта. Така че краставите магарета и през българо-сръбската граница се надушват!
Най-напред искам да благодаря на тази млада жена за откровения, според мен разговор! Иска ми се да я ободря като я уверя, че зная колко много е загубила, но съм уверен, че много повече е придобила, от пребиваването си в манастира… Говоря от собствен, подобен на нейния опит. Готов съм всячески да подкрепям такива хора u защото зная, колко страдания са преминали и все още им предстоят, но това знае и нашият Господ Иисус Христос… „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света“. Това е Вашият път към Христа сестро. Не мислете, че на монахините и монасите им е по-леко. Тяхната борба е още по-сурова. „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството.“ Ако искаме да сме истински Христови подражатели, трябва от все сърце да скърбим и плачем за такива случаи. Да ни боли както за Вас и други сестри и братя в Господа, така и за о. Василий. Нека помним, че зад всички тези неща стои врагът на човешкото спасение и да обичаме всички човеци. Жив Господ! Бдете!
Дано не ми даде Господ да не изпадам в прелест и дано има смисъл за някого това, което следва да напиша.
Всичко, което Бог благославя или допуска да ни се случи, както знаем, съдейства за нашето спасение…
Не мога да си представя какво е изживяла тази жена. Не смея да опитвам да преценявам виновен ли е или не този отец. Знам само, че всичко се случва в живота ни с причина.
Нека ви разкажа една лична история.
В петък, миналата седмица, съзнателно пребивавах в грях (може би около 3-5 часа). С абсолютна мисъл за това, което върша, през почти цялото време. Оправдавайки себе си със своята слабост, с дългото изминало време, в което вече съм изнемогнала да се въздържам от този грях и може би, дори с доза обвинение към Бога, че не е подредил обстоятелствата друго яче, та да не падам сега по този начин. Обаче истината е, че съм свикнала да подсигурявам непрестанно комфорта си, от там дойде бедата…
След 2 дена – в неделя, след Литургия, вървейки към притвора до мен падна детенцето на