Нова скиния за живата Църква

Разговор за църквата в Македония – за човешката страна на един разкол; за това кой как иска да употреби църквата и къде е нашето място във всичко това. Отец Стефан е една от емблематичните фигури на съвременното македонско Православие – преподавател и автор на много книги и статии, той е приет както от македонските, така и от сръбските духовници като безспорен авторитет.

Пламен Сивов: Започваме един труден разговор за ситуацията с църквата в Македония. От наша гледна точка, впечатленията, които добиваме на чисто човешко равнище: истината е, че за нашите вярващи този проблем е периферен – знаем за съществуването на проблема с непризнаването на МПЦ, за отделянето на епископ Йован. Не си давахме сметка обаче за реалните измерения на проблема до момента, в който бяхме организирали една младежка православна среща в Несебър. Бяхме поканили (поради нечувствителност, най-вероятно) представители и на двете „страни” – младежи от МПЦ и от юрисдикцията на еп. Йован (Охридската архиепископия). Дойдоха и представители от Сърбия. Получи се много неприятен „църковен скандал”, в който сръбските участници поставиха въпроса към организаторите защо сме поканили представители на МПЦ. Тогава може би за пръв път започнахме да осъзнаваме сериозността на проблема, защото го видяхме в чисто човешките му измерения. Сръбските участници стигнаха дотам, че искаха да пишат до своите и нашите канонични епископи за това, че нашата организация едва ли не подкрепя неканоничната МПЦ. Станахме неволни свидетели на непосилните усилия и на двете страни да намерят някакъв християнски изход от ситуацията. След срещата имах интересна кореспонденция с един сръбски монах, който се опита систематично да изложи позицията на Сръбската православна църква и настояваше да поставим проблема с МПЦ на обсъждане пред нашето църковно ръководство и вярващ народ. Разбира се, ние сме последният фактор, който може да започне едно такова всецърковно обсъждане, нито пък мисля, че имаме право на някакво собствено независимо канонично мнение. Длъжни сме да следваме официалната църковна позиция – изказана или демонстрирана чрез действия или бездействия.

След това въведение искам да Ви попитам как виждате днешната динамика на това разделение и как това се отразява върху отношенията на хората в Църквата? Разбираме, че изгледите за постигане на компромис и преодоляване на разделението намаляват. Вярно ли е, че много млади хора, особено такива с по-изразено църковно съзнание, преминават към Охридската архиепископия, а в същото време общественото мнение толерира, включително и чрез държавата и политическите сили, идеята за самостоятелна национална църква?

О. Стефан Санджакоски: Още в началото на нашия разговор се сещам за думите на св. ап. Павел, а след него и тези на големия отец на Църквата Христова на нашето съвремие, Георги Флоровски. И двамата призовават християните да се освободят от старозаветния копнеж по закона и настояват да не се обвързваме с буквата на закона, а да се потрудим да живеем Духа на словото на закона.

Мисля, че в днешната македонска реалност преобладава втората визия. За съжаление, политическият модел за разрешаването на проблема е проникнал в самата сърцевина на МПЦ и се защитава от нашия Синод. С това лично аз абсолютно не мога да се съглася. За мен църковният въпрос е преди всичко църковен, а мястото на политическите детайли идва след това.

Имате всички основания да се интересувате от мястото и чувствата на хората във всичко това. Дълбокото ми разбиране за ролята на църковния народ в делата на Църквата е, че тя (ролята) не само може да не е институционална, а понякога дори може да стане и противоинституционална – защото преди всичко църковният народ е Тяло на Живия Бог, Богочовешки организъм, spiritus loci, който съединява небето и земята, Бога и човека, времето и вечността. И ние нямаме право за тайната на Църквата да говорим с един профанен език, характерен за цивилния свят и светската интелигенция. Нашата интелигенция и представителите на македонския политически елит, по въпросите на църковността са истински невежи – хора без съответната компетентност да говорят по какъвто и да било църковен въпрос. По тези въпроси могат да се изказват единствено хора от Църквата, чийто живот в Богочовешкия организъм е безусловно автентичен.

В този смисъл народът е също разделен. Един по-малък брой хора, които са добре ориентирани в богословието, и чиято светоотеческа приемственост и онтогенеза е доказана, събират върху си очакванията на останалите за изговаряне на истината. Друг, по-голям брой хора, поради богословско невежество, искат да чуят по-скоро гласа на политиците, които пък разиграват картата на национализма, шовинизма и етнофилетизма – тия последните са болка не само на православните македонци, а са канцерогенна болест, от която страда църковното тяло изобщо. Не познавам православна църква, която да не боледува от тази разруштелна до смърт болест. А отгоре на всичките ни неволи все по-малко имаме желание да се учим от грешките си – и все по-малко сме готови да се освободим от игото на тази болест. И това ме тревожи най-много. По-голямата част от хората симпатизират на МПЦ по чисто националистични причини. Национализмът и вярата стават идентични.

Тайната на етнофилетизма е, че вярата и Църквата се поставят в услуга на националната кауза, а би трябвало да е обратното – нацията трябва да служи на Бога. Нека не забравяме, че всяка нация, според Светото Писание, е благословена, но не безусловно. Условието е нацията да се съедини със своята богослужебна, литургична функция. Нацията, извадена от литургичната си роля, се превръща в своята противоположност, превръща се в езическото разбиране за народ. Ние в Македония в по-висока степен от други места, сега се сблъскваме именно с тези остри проблеми, които, опасявам се, скоро могат да се превърнат в хронични, а хроничното заболяване се лекува много по-трудно.

Тук ще цитирам думите на атонския старец Паисий: „Умът на народа е размътен”. В Македония по църковния въпрос цари същински кошмар. Не знам какъв ще бъде изходът от тази ситуация. Мога да говоря обаче за мнението си за това как би било правилно да се действа. Смятам, че МПЦ трябва да извърви докрай каноничния път, който да й осигури автокефалия. Да станеш автокефална църква в 21 век нито е чудо, нито е ново, нито е невъзможно. Народите постепенно осъзнават своята Христоцентричност и Богоцентричност – и това при нас трябва да стане докрай. Ако достигнем това духовно пълнолетие, Сам Бог ще признае този народ и неговата църква. И единствено апостолското разбиране на природата на Църквата може да ни спаси от капаните на национал-шовинизма.

Вие сте преподавател в Богословския факултет, където се формира бъдещото свещенство. Как проникват там тези националистически нагласи? Какво богословие се преподава при вас? Присъства ли в него националният елемент?

В нашия Богословски факултет присъствието на този анти-църковен елемент зависи от личните духовни устои на преподавателите, от личната им житейска и философска ориентация. По този признак студентите припознават „своите” професори – онези, които излъчват усещане за автентично православно богословие и духовно-житейски опит. „Лъжливите” професори пък са професори и по лъжливо богословие. Мисля, че във всеки православен богословски факултет въпросът за автентичността на преподавателите може да бъде поставен точно толкова директно, колкото и при нас. Нашите студенти имат тази възможност да се сближават с преподаватели, на които могат да имат доверие, че ще им предадат автентичното и неизменно апостолско учение на Църквата.

По време на Великия вход на нашата литургия има един момент, когато възнасяме молитви за народа, който е самата поместна църква. При нас в Македония този момент не се разбира като касаещ изключително македонския народ; ние включваме в понятието „народ” всички православни на територията на Македония. Тази формула присъства някак в народното съзнание. Един православен македонец, когато присъства на света литургия в Белград, например, ако епископът или свещеникът се молят само за своя си православен народ, този македонец ще се почувства малоценен, минимизиран, да не кажем отхвърлен; присъствието му на Светата Трапеза ще бъде маргинализирано и обезсмислено. Затова и тази инклузивна практика би трябвало да намери прием и в другите поместни православни църкви.

Има ли някаква компенсаторна реакция в църковната психология в отговор на албанската експанзия в Македония?

Вие ме посещавате в един от най-тъжните дни в живота ми. От днес Струга вече не е македонски град¹. Съдбата на моя град вече се споделя и от Гостивар, Куманово, Тетово, Кичево. Става дума вече за ясна демаркационна линия, отделяща западните предели. Днес не можем почти нищо да предвидим от възможните развития и не бих искал да влизам в ролята на пророк. Но вече сме в ситуация, в която все повече знаем и разбираме какво ни очаква, и все по-малко предчувстваме и предполагаме. Възможна е и конфедерация, възможно е да бъде провъзгласена небеизвестната Илирия², възможни са и нови етнически сблъсъци – и моля Господ да ни запази поне от последното.

В този контекст правилното поставяне на македонския църковен въпрос придобива особено значение. При една евентуална Илирия процесът на дезинтеграция на Македония ще стане необратим и с право ще поставим въпроса изобщо за съществуването на страната – и не става дума само за държавния суверенитет, но и за съдбата на самия етнос. Вече нищо не е сигурно – и затова имам чувството, че сме изцяло и само в Божиите ръце. Господ е милостив – а как Той ще определи начина ни на живот за в бъдеще, зависи от нашата вярност; и именно по този начин бих искал да поставям т. нар. „македонски църковен въпрос” – като въпрос за верността на народа към Бога – как именно сме Му били верни, ако изобщо сме били верни. Дали не трябва, като Лот, да броим хората, които са останали верни на Бога, за да имаме право да очакваме милостта Му? Не знам – и се боря с тези въпроси като Яков с ангела.

Всичко това ми помага да разбера и националния патос у вас, включително и в църквата. Пред такава заплаха всяка общност би се мобилизирала – и е непосилно да изговоря каквито и да било съждения на тема „етнофилетизъм”. Лесно е да си повтаряме, че Църквата трябва да стои над всичко, но при вас има една реална заплаха; една осезаема сила, която идва към вас и като че ли помита всичко…

Прекъсвам ви, за да добавя нещо важно – въпросът за разкола изобщо и разколът у нас. Светите канони определят разкола като грях спрямо единството на Църквата, докато ереста е грях спрямо догматичното учение и философия (тук под „философия” се разбира начинът на живот в Богочовека Христос).

Сега сме изправени пред опасността нашият фактически разкол да бъде формализиран. Докато разколът не е формален, не мисля, че е толкова страшен, защото остава място за надеждата, че единството ще се възстанови. С един евентуален томос от Сръбската православна църква (защото само тя може да даде автономия и затова не вярвам, че Цариградската патриаршия може да издаде такъв томос), страхувам се, разколът ще се формализира, защото ще се раздели по един шизофреничен начин духовното тяло на църковния народ. Загубите в духовен план ще бъдат огромни и непоправими. В Македония в момента аз съм комай единственият, който призовава за единството на Светата Божия Църква – дали тя ще се нарича МПЦ, или МПЦ и Охридска архиепископия, или само Охридска архиепископия, е въпрос на договаряне. А преговори може да има само между компетентни преговарящи страни. Обезсилването на разкола не може да стане без преговори, нито пък може да има преговори със Сръбската църква, без предварителна подготовка на основите от наша, македонска страна. Затова и аз многократно предлагах една реконструкция, едно преустройство на нашия свети архиерейски Синод. Терминът „реконструкция” не е много църковен и повече приляга за едно правителство. Но ако приемем, че Синодът е един вид църковно правителство с определена власт и с определени ресори, които кореспондират на ресорните министерства, за които знаем от цивилното общество, този термин може да бъде използван.

Какво представлява „ремонта” на едно „църковно правителство”? Дали това, за което ме обвини един мой колега от Богословския факултет – сечене на епископски глави в преносен смисъл? Недай Боже; такива отровни, екстремни и тоталитарни идеи не могат да се родят в мене, вярвам, и в останалите събратя в църквата. Под „реконструкция” разбирам следното: факт е, че в нашия Синод членуват епископи, чийто живот е крайно компрометиран. Когато говоря за това, не назовавам тези хора поименно. Но предлагам те, доброволно, без никакъв външен натиск, заради доброто и бъдещето на Светата православна църква в Македония, сами да се оттеглят. В замяна на това оттегляне те да запазят всички възможни свои привилегии. На тяхно място да дойдат нови архиереи, чиито живот е чист, некомпрометиран, без наследството и багажа на предходните. Младостта, разбира се, не е гаранция за праведност. Може да се случи така, че под покривалото на младостта да се крие клонинг на някои от старите епископи. И какъв ще бъде резултата за нас? Никакъв.

Тази идея, разбира се, беше посрещната от Синода на нож – защото всеки един от сегашните седем епископа се почувства заплашен от „реконструкцията”. Давам си сметка за невъзможността отведнъж да „реконструираш” цял един Синод. Предложих това да стане на етапи – в началото да си отидат двама стари и да дойдат двама нови – и с този жест да покажем добрата си воля за сътрудничество със Сръбската православна църква и с целия православен свят – защото зад позицията на СПЦ стои православната „икумена” – като започнем от Негово Всесветейшество Вартоломей, Цариградския патриарх, през Патриарха на БПЦ г-н г-н Максим, до Гръцката православна църква – всички стоят на канонични позиции. Споменавам за всички тях, защото често ме обвиняват, че всичките ми аргументи са насочени към отношенията със СПЦ, което не е вярно. Аз просто се позовавам на светите канони на Църквата, а тези свети канони ни водят към СПЦ. Защо нито една друга поместна църква не се осмели да каже: „Щом СПЦ няма добрата воля да реши канонично македонския църковен въпрос, ние ще го решим”? Нашите църковници се опитаха да намерят такива благоразположени „партньори” сред поместните православни църкви, но отговорът беше един и същ – СПЦ е канонично компетентна да разреши вашия проблем. Сега ние трябва да се интегрираме в каноничния порядък на Едната Света Вселенска и Апостолска Църква. Това означава, като conditio sine qua non, връщане към автономния статут.

Автономният статут е отправната точка, от която трябва да се тръгне, за да се извърви пътят до автокефалията. В Македония се страхуват, че това ще бъде стъпка назад с необратими последици – сърбите могат да ни кажат „Върнете се към автономия, пък после, живот и здраве, ще видим…” Аз не вярвам това да се случи по този начин. Уверен съм, че православните балкански народи, покрай болестта на всички болести – шовинизмът – боледуват и от още една болест – параноя. От страх, че вечно са гонени от някого, да не кажа от всички, па и от самите себе си. Поне у нас няма да намерите двама души, които взаимно да си вярват. А това да си лепим етикети – „българофил”, „сърбофил”, „гръкоман” е ежедневие – и аз не познавам човек у нас, който да е пощаден от някой етикет. Дори и този, който раздава етикети, също е облепен с етикети. В това се състои и нашата параноя и аз се боря да се освободим от нея и призовавам да градим отношенията си на основата на доверието.

Но и до ден днешен процесите текат в обратна посока – разиграва се националистическата и шовинистическата карта; хората от църквата излизат пред обществото и сочат с пръст всички съседни нам народи като заплаха за съществуването ни. А истинския ни враг, който е в нас самите и който сме ние самите, не разпознаваме. В същото време обявяваме за пръв приятел именно онзи, който организира етническо прочистване срещу нас – с него решаваме да живеем най-задружно. Нека не бъда разбран погрешно – не призовавам към омраза към албанския народ. В Светото Писание е казано – лесно да обичаш ония, които те обичат; заповядано ни е да обичаме именно враговете си. Към тази евангелска логика се опитвам да се придържам и по нея да постъпвам – и не само в Струга, където е домът ми. Обект на моята християнска любов са албанците – и аз съм често сред тях, канят ме на всички техни културни прояви – концерти, изложби. Всичко това мен ме интересува искрено, не го правя заради някаква моя лична политика спрямо този народ, за да си спасявам кожата. Например, истински ме интересува музикалната култура, която развиват албанците у нас и в Албания. В Струга се организират кръгли маси, на които се обсъждат проблемите на съвместното съжителство между македонци и албанци, между православни и мюсюлмани, и гледам да не изоставам и да участвам във всичко това. Забелязвам, че изказванията ми се посрещат добре и от двете страни.

Нека се върна на въпроса за разкола. Това е проблем за целия православен свят, защото МПЦ не е единственият такъв проблем. Знаем, че подобни ситуации има в България, в Украйна, в Черна гора; да не говорим пък за проблемите, свързани с диаспората, които са неизмеримо по-драматични и по-сложни. Искам да вярвам, че начинът, по който ще се решава македонския църковен въпрос, ще стане парадигмален за останалия православен свят. Имаме нужда от единен модел, който да ни помогне да разрешим подобни или идентични проблеми и на други места. Затова целият православен свят трябва да бъде съпричастен.

Въпросът с македонския разкол не може да се разреши със закани. А разколът сам по себе си е една закана.

Всичко, което казах дотук, касае сегашната ситуация. Понеже не знам какво ще се случва с Македония и с македонския народ по-нататък, трудно ми е да прогнозирам и развитието на църковния въпрос. Разговорът ни би придобил прекалено хипотетичен характер.

Тук ще кажа нещо за значението на личността. Спомням си един мой разговор с проф. Владета Йеротич – една рядка и уникална личност за целия православен свят и наш семеен приятел. Стана дума за това дали християнството е исторически и колективно (съборно) реализируемо. Когато водехме с него този разговор, бях още студент и не мисля, че бях духовно зрял, за да имам някакви ясни отговори. Но професорът каза нещо, което за мене е единствено релевантния отговор. Той забеляза, че християнството се овеществява единствено в плоскостта на личността. А когато по-късно започнах да изучавам по-дълбоко православната апофатична мисъл, разбрах и евангелския принцип за това, че значение има качеството, а не количеството. Качеството е това, което определя Църквата. Не енорията с ясните си географски граници и съставена от няколко хиляди номинални православни християни, а онова, което св. Василий Велики казва за св. Григорий Богослов, по повод един спор за управлението на неговата епархия: „Ако целият свят стане една-единствена епархия, тя може да бъде управлявана само от един човек – Григорий”. Така казва св. Василий Велики. Именно тази неопределена географски, една-единствена епархия е Едната Свята Църква, и тя се състои от автентични, реални християни, които се срещат из цялата планета. Само Господ познава тази енория и тя никога няма да загине. А това, което се случва днес с конкретната наша енория е едно разслоение, разводняване и разредяване – именно поради нейната чисто административна, бюрократична определеност.

Това ни навежда на идеята да възобновим старозаветната практика на скинията. Ако трябва да бъда по-точен – да реализираме идеята за пътуващата (странстващата) Църква Христова.

Днес все по-малко виждам необходимост от строене на монументални храмове, в които рядко влиза някой. В същото време този вид строителства изтощават всички материални възможности на нашите епархии и енории. Имаме много по-голяма нужда да издигаме живата Църква, отколкото каменната. Сега имаме нужда от скиния – от благословена шатра Господня, която да пътува по света и да търси християните там, където ги има. Сегашната практика е противоположна. Сега християните търсят храма – и това все още е оправдано, навсякъде, където има голяма концентрация на християни в определен географски регион. Но се питам дали утре ще бъде така – утре, когато поради силните демографски движения концентрацията на верните, живеещи на едно място, ще бъде разводнена – нещо, което вече се случва в рамките на православната диаспора³. Ако сте гледали грузинския филм „Покаяние” и станалата крилата фраза: „Какъв е този път, ако не води към храма?” – това касае сегашната ситуация и сегашното състояние на енориите и епархиите.

Ние православните сме изправени пред много дилеми, но вместо да се изправим пред тях смело, като пророци – защото нашето християнско призвание е да предвиждаме времената, които предстоят – ние се оплитаме във въпросите като врабци. Губим си времето с периферни въпроси, които на всичко отгоре вече принадлежат на мъртвото минало. Ние насила превръщаме тези мъртви въпроси във вампири, опитвайки се да им вдъхнем живот. В този смисъл сме анахронични. Яздим в бавен тръс след времето. Ако може да ни бъде някаква утеха, винаги е имало и изключения – и тези хора са истинските водачи на Православието.

Споменахте Флоровски; вие самият сте в добрия смисъл изкушен да визионерствате за Църквата. Хората обикновено трудно влизат в това измерение, където умът се напряга да мисли за Църквата в мащабите на голямата история. Някои дори смятат, че визионерството не е желателно, или дори вредно. Твърди се, че Църквата няма друга визия освен спасението и че човек не трябва да използва разума си за цели извън тези на личното смирение.

Вие поставяте всъщност въпроса за консервативните сили в Църквата и тяхната реакция на всичко което е (условно казано) положително, авангардно, транс-авангардно, мета-авангардно – а всъщност Църквата е всички тези неща много преди европейската изкуствоведска мисъл дори да изкове въпросните понятия. Ако казваме, че Църквата е вечно млада и вечно нова, че е тук, за да закваси времето на този свят със времето на вечния небесен Град, как да разбираме нагласата на християнина, потопен в проблема „Как да се спася”? Под „спасение” хората разбират излизането от едно мъчително духовно състояние. Съгласни ли сте, че в това се състои спасението на човека? Аз не съм. Ако за един Тертулиан понятието „спасение” е идентично с понятието „Църква” (няма спасение извън Църквата, защото Църквата е спасението), можем да се съгласим и с Достоевски – че животът на християнина, преминат в историческото време на света, трябва да премине в творчество, в съзидание. Нетворческото битие не може да води към спасение. Избавлението е едно, но спасението е друго. Понеже сме слаби, падаме. И са необходими благодатните сили на Живия Светотроичен Бог, които да ни избавят от това нещастие, от това недостойно духовно състояние на човека спрямо онова, за което Бог ни е създал.

В този смисъл човекът има по природа аскетично битие и аскезата не е привилегия на монасите, а на всички членове на Светата Божия Църква, които са решили да се спасяват, като живеят творчески. Но за да се твори, за да се съзижда в Църквата, е необходимо човекът да се усъвършенства по мярата на своя Създател. Създавайки, постигаме мярата на „възрастта на Христовото съвършенство”, по думите на св. ап. Павел.

Творческата способност на човека не е исторически предопределена. Отец Георги Флоровски дава много силно обяснение на тази творческа способност. Той я нарича „метаисторически феномен” – нещо, което ще съществува не само в историята, но и във вечността. И отново Достоевски, който казва, че ако човекът е битие, което може да се реализира изцяло в историята и чрез историята, какво ще прави той във вечността? Ще умре от скука. Ние вярваме в един творчески живот и в един съ-творчески съ-живот с Твореца във вечността.

Вие ме питате за легитимността на визионерското писане за Църквата. Има безкрайно много църковни автори, които го правят. Богословието не се занимава с някакъв изолиран аспект на човешкото битие, или някакъв дял от човешката личност. Негов предмет е цялата личност и целият живот. Богословието се занимава с всички възможни човешки дейности. И няма област от живота на който и да било човек или на която и да било човешка общност на планетата, който да не може да бъде предмет на интереса на православното богословие.

Познавам епископи, които биха казали например за класическата музика: „Това не е православно и да не се занимаваме с нея”. А какво биха казали за рап-музиката, за техно-музиката, или за хеви-метъла, който затъмнява хиляди и хиляди млади човешки животи? Може ли един владика да каже: „Не съм отговорен за всичко това, защото каноните ме освобождават от тази отговорност”? А къде е съвестта тогава? Къде е разбирането, че и в Монголия, и в Бразилия, и в Амазония живеят хора, които страдат, които чакат да познаят Христос, или са Го познали, но са паднали и очакват помощта ни? Къде е силата на молитвата, въздигана за всички хора на планетата?

Лесков има един прекрасен разказ, „Омагьосаният странник”. В него се поставя въпроса за отношението на Църквата към самоубийците. Там дори е споменато името на великия Митрополит Филарет, който имал твърдо, догматично (в отрицателен смисъл) отношение към самоубийците. Но един енорийски свещеник от неговата епархия, който имал проблем с алкохола, много често се напивал, смятайки, че е недостоен да извършва литургията. И понеже не бил доволен от работата си в Църквата, се предал на пиянство. Покрай честото, всекидневно пиянство, свещеникът бил отчаян и загубил смисъла на свещеническото си служение. Митрополитът го повикал и го помолил да престане. Заплашил го, че ще го лиши от сан. Свещеникът се върнал в енорията си и продължил да пие. Но от деня, в който се срещнали, митрополитът изгубил спокойния си сън. Сънувал постоянно някакви тъмни безлични фигури, които изисквали от него да се смили над свещеника, да не го разчинва. След първата нощ митрополитът решил, че кошмарът е резултат от обикновено нервно напрежение. Но кошмарът продължил да го притиска и като духовно проницателен човек, той решил, че нещо важно се случва със  свещеника и отново го повикал на разговор. Признал му, че не е спал много нощи наред като хората. Тогава свещеникът му признал, че всеки ден се моли за самоубийците, тъй като самият той преди се бил изкушил да посегне на живота си. Оттогава бил дал обет да се моли за ония, които не са устояли на това изкушение. Всеки път, когато се молел, починалите самоубийци получавали известно облекчение. Откакто престанал да го прави, според разпоредбите на митрополита, тия последните явно му се явявали насън.

Виждате ли, един Лесков, който е съвременник на Достоевски, разглежда тези неща през призмата на конкретния живот, а не на школското богословие, което може да бъде интересно, приятно за слушане, но да няма връзка с реалния живот. Един Достоевски пък, от друга страна, когато описва човешките съдби и избори в своите романи, се опира на колективния опит на Светата Църква, не без да използва съветите на Оптинските старци. Но докато четете книгите му, нямате чувството, че четете църковна литература – и това само защото той не цитира пряко църковни авторитети. За мнозина днешни православни православието се измерва с верността към отците, а тази вярност пък от своя страна се доказва с многобройни цитати. Но често в цитирането се губи личната позиция на писателя. Защото цитатите не трябва да бъдат разглеждани нито като доказателство, нито като заместител на верността към богословието на апостолите и отците; макар именно по този начин да се е строяла голяма част от православната теология на 19 век. А личната позиция на писателя се надгражда върху Преданието – което е жива материя. Преданието не е мъртво и не му прилича да се отнасяме с него по този начин. Преданието, като всяко живо нещо, е в постоянно развитие. Всяко християнско поколение се вгражда в него, приемайки го изцяло от предходното; но последното поколение трябва да продължи градежа на Преданието. Да го обогати по собствените си възможности и дарове, и така Преданието, оплодено от поредното поколение, се предава на следващото, на нашите деца. И трябва да пазим тези неща в ума си, когато говорим и пишем, защото в противен случай нашите думи ще бъдат мъртви и никой няма да иска да ги слуша – защото ще напомнят за смърт. Никой не иска да върви назад и това е добро, защото християнското разбиране за времето не е циклично, а праволинейно. Няма повторение на времето, което вече е изтекло; няма връщане назад. Така животът на всеки християнин е безкрайно оригинален и неповторим; обида към светиите би било, ако се опитваме механично да копираме живота им. Бог не иска от нас да ставаме плагиати.

…Бог създаде човека като незавършено битие с потенциална възможност за вечно, безкрайно, безгранично усъвършенстване – към Бога. С други думи, човекът се усъвършенства по мярата на възприемането на Бога в себе си; той има способност да „асимилира” Бога в себе си – но не в смисъл да претвори Бог в себе си, а самият човек да се превръща, по силата на благодатните енергии, в Бог по благодат – в това, което е Бог, но не в онтологичен смисъл, без да губи личността си. Затова и казвам, че целият живот на човека трябва да бъде предмет на нашия интерес. Защо ние не се занимаваме с клошарите, които събират боклука на улицата? Защо насочваме вниманието си предимно към големи художници, писатели, философи – изобщо, все към хора с определението „големи”. Защо земеделецът, рибарят, считаме за „малки”? По какъв критерий определяме тези неща?

С проблемите на филмовото и театралното изкуство не желаем да се занимаваме; с проблемите на биоетиката и на медицината – също.

Имахме една конференция, на която обсъждахме проблемите на трансплантацията. И аз не можех да говоря на тази тема както би могъл да говори един лекар. Защото моето знание като богослов за тези неща е от книгите. А лекарят, който имаше преки впечатления от конкретни случаи на болни от нелечими заболявания, ни каза нещо, което в книгите не бих могъл да прочета – че дори в най-тежките мигове на терминалната болест, когато човекът е на ръба между живота и смъртта, волята за живот е много силна; при това такъв човек никога не хули Бога. И само в редки случаи, за  малко, по време на голямо страдание и отчаяние, човек може да приеме мисълта за евтаназия, например. Разбирате ли колко е важно в такъв критичен момент до този човек да има свещеник, пастир в истинския смисъл на думата?

На самия мен наскоро ми се наложи да остана в Скопската градска болница цели две седмици поради една операция. За тези две седмици нямаше болен, който не пожела да се срещне с мен, свещеника – да разговаря и да се изповяда. И там аз чух страшни изповеди – хора, които ми изповядаха желанието си да се самоубият. Те не могат да кажат това на лекарите, нито на психотерапевтите, но спрямо мен се чувстваха свободни. Интересно бе, че тогава не носех расо – и хората ме разпознаваха като свещеник не заради расото. Носех болнична пижама, като тях. Това, което ме определяше като свещеник, беше моето отношение към тях.

Ние можем да участваме във всички прояви на човешката личност и човешкото общество – защото няма личност извън обществото, както няма общество без личности. Индивидуализмът и колективизмът са два феномена, които изкривяват православното богословие на личността и църковното разбиране за съборността като събрание на конкретни личности, на които се дава Живият Бог и с Когото те се хранят. В този смисъл и индивидуализмът, и колективизмът, са две прояви на неправославие – и тяхното присъствие в съвременния свят е огромно.

Ако се върнем към ситуацията в Македония – какво съветвате хората, които се колебаят къде да отидат? Наши приятели ни споделиха смущението и колебанието си. Имате ли готови отговори?

При нас вече се случва едно разслоение и разделение – и това не е тема-табу; всички го виждат, видели сте го и вие. Моята вяра е вярата във възможността тези слоеве отново да се срещнат и съберат, а Църквата да възстанови единството си по силата на реда и порядъка на Едната Света Вселенска и Апостолска Църква. Факт е обаче, че хората са объркани и не знаят по кой път да тръгнат. Има такива, които идват при мен и ме питат: „Дали е по-добре да премина към Охридската архиепископия?”

Моят отговор е следният: като свещеник съм длъжен на всяка цена да пазя свободата на личността. Затова и не си позволявам правото да внушавам къде трябва да бъде човека. Човекът трябва да се определи чрез личната си свобода. Това обаче не ми пречи да споделя и собственото си мислене, как виждам аз нещата, оставяйки изцяло въпроса за избора на отделната личност. Свободата на личността почитам повече от всичко друго, и съм готов да я пазя с цената на собствения си живот. И очаквам такова отношение и от другите спрямо мен.

Мисля, че все повече хора сега трябва да настояват за преодоляване на разкола. И това е главната ми грижа; независимо от коя страна стоят тези хора. Защото ако пастирите са загубили разума си, тогава паството трябва да може да заговори. В историята на Църквата Божия се е случвало неведнъж един човек, при това без свещенически или монашески чин, да спаси единството на Светата Христова Църква. Нека си спомним св. Максим Изповедник и още много примери като неговия – и това са само ония, които ние знаем, а колко ли има такива, за които нищо не знаем? Хора, които са направили всичко, дори живота си са дали за Христос и са пожелали да останат единствено в паметта на Божия ум, непознати за всички друг. Тук се сещам и за мисълта на един епископ – че Църквата е най-плодотворна, когато виси на кръста. Жива Църква е разпнатата Църква. Когато Църквата слезе от кръста, тя пропада в конформизма. Тя се разболява и от две други болести – цезаропапизъм или папоцезаризъм; и всяко едно от тези двете предполага жертва на другото. И двата феномена не са престанали да съществуват през цялата история.

И ако Ватиканът е пример за папоцезаризъм, смятам, че Македония е отличен пример за цезаропапизъм. В Македония се изграждаше църква, изцяло зависима от властта на държавата. И нашата църква е зависима от държавата както наркоманът е зависим от дрогата. Но това днес е проблем не само на църквата, но на държавата – една такава църква започва да натежава на държавата и сега държавата търси начини да се освободи от църквата, която сама е създала по свой тертип и по свои критерии. При всяка моя среща с представители на властта им казвам, че сега им се дава исторически шанс да поправят грешката на предшествениците си. Властта сега е призована да помогне на една по наркомански привикнала към властта църква да се освободи от зависимостта си.

И тук не става въпрос за намеса на държавата в църковните дела. Нищо подобно. Като такова вмешателство това би се изтълкувало единствено от ония, които досега организираха и одобряваха това вмешателство. Смятам, че това е правилният път. Но е трудно за държавата да намери начин да постигне тази цел. За това е необходимо преди всичко време – защото и поробването на църквата от държавата също не е станало изведнъж, и е продължило цели 50 години, половин век.

Така като първа стъпка виждам автокефалията от цивилната власт, а едва след това и църковната автокефалия. Но първата автокефалия означава отделяне на църквата от държавата, а втората касае обединението на нашата поместна църква със Светото Православие.

Затова отново се връщам на въпроса какво можем да направим ние тук. Ако онези с черните дрехи мълчат, Бог ще призове тези с белите дрехи да заговорят.

 Струга, юли 2004 г.