Църквата не е музей
Често на хората им е трудно зад външната, обредна страна на тайнствата да прозрат техния смисъл. Самите ние, вярващите, пребиваваме години и десетилетия в храма, без да можем да обясним своята вяра нито на себе си, нито на онези, които ни питат за нея. „Църквата не е музей, а живо Тяло Христово”, – е убеден П. И. Майендорф, професор по литургично богословие в семинарията „Св. Владимир” в Крестууд (САЩ), син на протопрезвитер Йоан Майендорф. С него разговаряме за същността на тайнствата и за живота в Христа.
Евхаристийната еклезиология
Павел Иванович, разкажете, моля Ви, за Вашия път към литургичното богословие. Кой оказа най-голямо влияние върху Вас за избора на тази специалност?Бях на 8 години, когато се преселихме от Франция в Америка. Израснах в Свето-Владимирската духовна семинария, където преподаваше моят баща. Там бях прислужник, пеех в църковния хор, служих като дякон заедно с отец Александър Шмеман. Когато той стоеше пред престола, неговата радост се пренасяше върху всички присъстващи. Именно благодарение на отец Александър реших да се посветя на литургичното богословие. Завърших университета Notre Dame в Индиана, където написах дипломна работа под ръководството на един от най-големите специалисти по история на византийската литургия отец Роберт (Тафт). В своите изследвания се опитвам да съчетавам историческият метод на отец Роберт с пастирския подход на отец Александър, защото е опасно да превръщаме богослужението в „църковно-археологически кабинет на древността”. Богослужението не е музей.
По темата неведнъж е разсъждавал в своите дневници отец Александър Шмеман…
Точно така. Поради тази причина той напусна Франция. Руската интелигенция във Франция беше напълно откъсната от реалната действителност. Мнозина мечтаеха да се върнат в Русия, да възстановят империята и царя. Нито баща ми, нито отец Александър мислеха за това – те не се интересуваха от политика. Живееха на Запад и смятаха, че Бог ги е изпратил там, като има Свои основания за това. Те познаваха прекрасно руската литература, чувстваха се руснаци, но бяха удовлетворени от живота в Америка, където се събираха повече православни, отколкото във Франция: руснаци, карпато-русини, украинци. И отец Георгий Флоровски, и отец Александър Шмеман, и моят баща – отец Йоан Майендорф, идвайки тук, придобиха огромни възможности за проповед на православието.
Кое за тях беше най-главното в богослужението?
Те смятаха себе си за представители на евхаристийната еклезиология, тоест разбиране за това, че Църквата е народ, събран около олтара за извършване на Евхаристия. Освен това, отец Александър се занимаваше задълбочено с изучаване на кръщението. Именно той въведе практиката на кръщелните Литургии, по време на които тайнствата се извършваха в естествен ред, отвън навътре в църковния живот – кръщение, миропомазване и Причастие. В мнозинството от случаите днес връзката между кръщението и причащението е изгубена.
А каква е била връзката между тези тайнства първоначално?
Кръщението е влизане в Църквата, в нейното евхаристийно събрание. Чрез кръщението човек се съединява с Тялото Христово, затова в него трябва да участва цялата енория, и в Америка все по-често кръщението се извършва в присъствието на голям брой енориаши. Тогава кръщаваният усеща, че става част от пълнокръвния живот на Църквата. Това е особено важно за онези, които идват в православието от други конфесии.
Колко жалко е, когато кръщението се възприема като частно богослужение: обред, който е нужно да изтърпим в храма, а след това да отпразнуваме събитието с трапеза…
По този начин се създава усещане, че православието е общуване между Бога и мен, което няма връзка с църковно-литургичния живот на общността и единството в Христовата Чаша.
Изповед и Причастие
Павел Иванович, сега работите върху книга за тайнството изповед. Обяснете, моля Ви, каква е връзката между тайнствата изповед и Причастие?
Това е сложен въпрос. На него може да се отговори исторически, а можем да отговорим и като изходим от практиките, които съществуват в Поместните православни църкви. Например, в Америка над 90% от православните гърци нито веднъж през живота си не са се изповядвали, въпреки че всяка неделя се причастяват.
Веднъж в Солун срещнах гъркиня, която живее в САЩ: тя се причастяваше редовно, но не се е изповядвала пред свещеник, мотивирайки се с това, че се изповядва пред Бога…
Да, типична ситуация! Гърците въобще не се изповядват пред енорийски свещеник. С енорийския свещеник те пият узо, а за изповед отиват в манастир при духовния си отец. В Америка доскоро монасите бяха малко и гърците отвикнаха да се изповядват. В Руската задгранична църква и при сърбите вярващите пристъпват към тайнството изповед всеки път преди причащението. И в нашата Американска православна църква (АПЦ) съществуваше тази практика, когато дойдохме тук преди 50 години. Но под влияние на отец Александър Шмеман хората сега се причастяват по-често и не е възможно да следваме традицията, с която сме израснали.
Отец Александър се изказва остро против рядкото причастяване в книгата си „Великият пост” (приложението „Светинята е за светите”), като твърди, че то разделя живота на църковен и светски. Не е правилно да се смята, че подготовката за Причастие е някаква строга процедура, която трябва да спазим в продължение на три дни или седмица. Целият ни живот е подготовка за Причастието.
А колко често са се изповядвали и причастявали древните християни?В ранната Църква всички християни са се причастявали след всяка Литургия. Изповедта е съществувала за онези, които са напуснали Църквата, които са извършили убийство или друг тежък грях. Затова тя се е практикувала веднъж в живота. Едва много по-късно, вече през 6-7 век, възникнала нова практика (тогава тя още не била наричана изповед), повече монашеска – когато вярващите идвали при своя духовен отец или духовна майка и обсъждали живота си. Мисля, че след 9 век практиката за частна изповед пред свещеник надделяла. Приблизително тогава започнали да свързват причастяването с изповедта. То престанало да бъде нещо естествено за християните.
Тоест, според степента, в която хората са се отдалечавали от Църквата, тези две тайнства се доближават помежду си, стават взаимозависими едно от друго?
Това е очевидно. Ако християните не се причастяват, тогава изповедта е необходима всеки път, когато дойдат в храма. За човека, който води християнски живот, изповедта има съвсем друго значение. Мнозина днес не осъзнават за какво е нужна тя и я подменят с психотерапевтична беседа със свещеника.
Но все пак това са две различни неща…
Права сте. Другият проблем: кой може да изповядва? През последните години при нас, в Америка пристигнаха монаси от Атон. Те изобщо не познават живота на американците; освен това някои от тях поучават в разрез с вижданията на Църквата и епископите (например, че мъж и жена не могат да живеят заедно, в резултат на което се разрушават семейства). Има и млади свещеници, които се стремят да станат „духовни отци”…
В Русия наричат подобни свещеници „младостарци”…
У нас също. Младостарчеството е опасно явление, тъй като работи против свободата на християните.
В Русия тази „болест” е свързана с това, че Църквата излезе от атеистичния период и по-голямата част от хората са необразовани в духовен план. А в Америка?
В САЩ положението е сходно. В Американската православна църква (АПЦ) мнозина преминават в православието от други конфесии и търсят хора, които са готови да им дадат лесни, макар и често неадекватни отговори.
Що се отнася до изповедта и Причастието, няма общовалидно правило за всички: при вас в Русия практиката е една, у нас в Америка е различна. Това, което знаем в исторически аспект е – тайнството покаяние се е променило в по-голяма степен, отколкото останалите тайнства.
За какво свидетелства това?
Това е знак, че разнообразието е естествено явление за православния свят и че то винаги е съществувало в Църквата. Ако бихме поискали уеднаквяване, какво да бъде то и кой трябва да реши този въпрос?
Ние сме малка Поместна църква. Православните в САЩ са около 2-3 милиона, а в нашата Американска православна църква (АПЦ) членуват около 100 000 човека. При това сме разделени на 12 юрисдикции: гръцка, румънска, българска, сръбска, украинска… Мога да ходя в православни храмове от всяка една традиция и да се чувствам в тях като „у дома си”, въпреки че и пеенето, и дори уставите малко се различават помежду си.
Елеосвещението
Вашата последна монография е посветена на тайнството елеосвещение. До неотдавна това тайнство беше извършвано или в случай на тежко заболяване, или преди смъртта. Днес е прието то да се извършва на всеки Велики четвъртък (а понякога и през Рождественския пост). Кога всъщност трябва да пристъпваме към елеосвещение и с каква цел?Действително маслосветът често бива извършван преди смъртта, присъства свещеник и никой друг. Но защо тогава църковният устав изисква участието на 7 свещеници? А след това около тежко болния да се събере цялата църковна община. И в глава 5 от Посланието на св. ап. Яков пише за това. Там е употребена думата „презвитери” – това не са свещеници, както тълкуваме този израз днес, а по-скоро „енорийски съвет”. Дълг на участниците в този съвет е, когато някой е болен, да последват свещеника и заедно с него в болницата или в дома да помажат болния.
Запазено е свидетелство от 11 век как при извършване на елеосвещение в домашната църква са помазвали не само болния, но и всички присъстващи; дори къщата, стаите, вратите, стените – защото болестта на човека оказва въздействие върху всички и всичко около него. Елеосвещението връща в църковния живот човека, който е болен и отделен от църковното събрание, а понякога дори от Бога, превръща болестта в кръст. Ние страдаме с Христос, и страданието ни преминава във Възкресение.
По време на тайнството елеосвещение ни се опрощават и забравените от нас грехове…
Да. В чинопоследованието на това тайнство се говори повече за опрощаване на греховете, отколкото за изцеление на страдащия.
Това означава, че редовното участие в тайнството е полезно дори за здравите хора?
Безспорно. Но то е особено важно най-вече за болните. И е хубаво, ако в него участват не само свещеникът и един-двама вярващи, а колкото може повече близки и енориаши.
Какво според Вас трябва да се направи, за да станат вярата и богослужението по-разбираеми за народа?
Необходима е преди всичко катехизация. Но най-важното според мен е енорийската общност да бъде реална, а не формална („идваме в храма, постим в сряда и петък, вършим това и онова…”), и пълнотата на живота в Църквата да се осъществява не само по време на богослужението, а непрестанно. При нас, в повечето енории т. нар. „тайни молитви” се четат наглас, хорът пее не на балкона, а отпред, като помага на народа да участва в пеенето, хората се причастяват често и се стараем Литургията да бъде прозрачна за всеки. Именно това отец Александър Шмеман искаше да предаде на православните в Америка.
Това е негова заслуга. Когато четем съчиненията на руските дореволюционни литургисти, в тях все още не се усеща такова осъзнаване на богослужението, както в трудовете на професорите от Свето-Сергиевския институт в Париж: отец Николай Афанасиев, отец Александър Шмеман. Вярна ли е тази констатация?
До известна степен, да. Първите големи руски учени – Дмитриевски, Мансветов, Скабаланович, се занимаваха с история на богослужението. Но всички тези промени започнаха още преди Революцията, в процеса на подготовката на Събора от 1917 г. След Революцията в Русия всичко застина (някои принципи бяха възприети от „живата църква”, обновленците), а в Париж литургичното движение се развиваше в трудовете на отец Николай Афанасиев, отец Киприан Керн, отец Александър Шмеман, който беше техен студент, също и на моя баща. Тази традиция Шмеман и Майендорф пренесоха в Америка.
Двама отци: отец Александър Шмеман и отец Йоан МайендорфОтец Александър беше ли радостен човек?
Той беше много радостен човек: обичаше да се смее, да се шегува, обичаше да яде и да пие, беше щастлив в семейния си живот, възпитаваше три деца. Нашите летни къщи в Канада се намираха една до друга. Наоколо гори, планини, гъби, езеро – малък рай…
А кога се запознахте с него?
Когато пристигнахме в Америка, през 1959 г. Аз бях ученик на 8 години и 5 месеца. Оттогава се изповядвах при него чак до неговата кончина през 1983 г.
Децата имат свое усещане за възрастните: отец Александър веднага ли предразполагаше децата към себе си?
Веднага. През лятото всички деца се събирахме около него и той разговаряше с нас, учеше ни на молитви, учеше ни да прислужваме. Беше винаги весел и привличаше децата.
Строг или мек духовник беше той?
Изключително мек. Той изслушваше, но не обичаше да дава съвети. Често на изповед свещеникът говори повече, отколкото изповядващия се, а отец Александър слушаше и накрая винаги казваше няколко положителни думи. Той смяташе, че човек трябва да бъде свободен и избягваше да дава готови предписания: „направи това или онова”. Казваше: ти си християнин, Бог ти е дал свобода, решавай как да постъпиш!
Спомняте ли си как отец Александър служеше Литургия?
Отецът много обичаше богослуженията, обичаше тържествените Литургии, въпреки че понякога се изказваше негативно за архиерейските служби. Освен това, той беше отличен проповедник. Малкото проповеди, които съм имал възможност да слушам през детството си във Франция, бяха неразбираеми, абстрактно-богословски и нямаха връзка с реалния живот. Отец Александър се обръщаше към нас „тук и сега”.
Коя негова книга характеризира най-ярко възгледите му?
Според мен „За живота на света”. В нея той показва откритост към световната литургична традиция. Неговото православие не е бягство от света, а призив към всички да участват в живота на Църквата. Често отправям съвет да прочетат тази книга хората, които питат какво е православието.
Разказахте за Вашия духовен отец – Александър Шмеман. Разкажете, моля Ви, и за Вашия роден баща, отец Йоан Майендорф.Баща ми преподаваше в Свето-Владимирската семинария, във Фордхемския и Харвардския университети, работеше в Центъра за византийска история Dumbarton Oaks. Той беше голям учен, за разлика от отец Александър Шмеман, който беше голям пастир. Смятам, че това е основната разлика между тях. Но и двамата много обичаха Русия и вземаха присърце нейната съдба. Когато моят баща подаде оставка през 1992 г., искаше по-често да пътува до Русия и да пише богословски трудове, предназначени за руснаците. Дотогава, живеейки на Запад, той пишеше за западните хора. Мисля, че това е най-голямата заслуга както на отец Александър, така и на моя баща: те се оказаха способни да преведат православието на езика на западния свят.
Благовестието
От емигрантите често можем да чуем следната фраза: „Ние не сме изгнаници, ние сме посланици”. Вашият баща и отец Александър Шмеман също ли осъзнаваха своята мисия като проповед на православието в Америка?
Това е главната причина, поради която те се преселиха от Франция в Америка. Почти 100% от членовете на Американската православна църква (АПЦ) са американци, от които половината са пето-шесто поколение на руската емиграция (де факто вече американци), а останалите – преминали в православието коренни американци.
50% е впечатляваща цифра! Прекрасен резултат от проповедта, при чиито извори са стояли Вашият баща и отец Александър Шмеман…
Те знаеха, че ако ние сме единствената истинска Църква, сме длъжни да проповядваме това там, където се намираме.
В съвременна „толерантна” Русия често вярващите се притесняват да показват, че постят, ходят на църква, страхуват се да свидетелстват за своята вяра.
Не трябва да се страхуват. Благодарение на проповедта православието съществува на Запад. Ние, православните, носим отговорност да познаваме и да изразяваме ясно своята вяра, защото отвън ни питат и сме длъжни да даваме отговори.
А Вие разказвали ли сте за своята вяра на Вашите връстници американци?
В училище не много. Но когато бях студент в университета, при мен често идваха колеги и професори и ми задаваха въпроси за православието.
Доброжелателно?
Напълно доброжелателно. Поради това не бива да се страхуваме. Нека да започнем с това, че Евангелието е блага вест: в света е изпратен Божият Син и ни е дадена възможност за спасение. Проповедта не трябва да звучи заплашително.
А благовестието?Да покажем, че е нужно да търсим царството небесно. Хората се стремят към него. И отец Александър, и моят баща проповядваха по този начин и в църквата се чувстваха като у дома си. В навечерието на своята кончина през 1992 г. татко ясно видя голям образ зад престола в нашия семинарски храм: Иисус Христос причастява апостолите Петър, Павел и останалите. Последната му дума беше: Евхаристия.
Скоро преди това той посещаваше Русия. Какви бяха неговите впечатления?
Той много се радваше, че Руската църква се възражда, чувстваше се част от нея. Татко служи в Кремъл по времето на пуча на празника Преображение Господне, заедно с патриарх Алексий ІІ. Той пристигна, когато се основаваше Свето-Тихоновския богословски институт и някои архиереи реагираха на неговото идване твърде негативно. Протойерей Владимир Воробьов ми разказа колко много им е помогнал моят баща по онова време със своя авторитет. Баща ми си даваше сметка, че Руската църква се нуждае от образование. За 80 години богословското образование и самото богословие изчезнаха, въпреки че през 19 и началото на 20 век руските духовни академии бяха на същото високо равнище, на каквото се намират и най-добрите западни университети. Най-изтъкнатите учени литургисти през 19 век са руснаци: Скабаланович, Мансветов…
На тях до ден-днешен се позовават и западните учени!
Големите западни учени, занимаващи се с изучаване на византийската литургия, като Тафт, Матеос, четат и уважават руските учени. Но за възстановяване на необходимото равнище на богословското образование в Русия, се изисква да премине още не едно поколение. Сега все повече руски студенти, които се обучават на Запад, се връщат в Родината и виждам, че днес нивото на духовните училища е доста по-високо в сравнение с преди 10 години. Между впрочем, мнозина „образовани” хора гледат на Църквата като на остатък от миналото. Необходимо е да им покажем, че Църквата не е музей, тя има отговори на актуалните въпроси на съвременното общество.
Как може да стане това?
Вършете това, което вършите: откривайте университети, повишавайте равнището на богословското образование… Вие притежавате невероятни възможности: вашата Православна църква е най-голямата в света. И всички ние се радваме, че Руската църква се възражда. Вселенското православие се нуждае от баланс между гръцката и славянската традиции.
Какво вселенското православие очаква от руското православие?
Руското православие не трябва се затваря в себе си, а да бъде открито към света. Вие носите огромна отговорност: руското православие е бъдещето на цялото православие.
Интервю на Александра Никифорова, взето на Третия международен конгрес по литургика SOL, провел се във Волос, Гърция, 26-30 май 2010 г.
Биографична справка: Павел Иванович Майендорф е роден на 22 ноември 1950 г. в Париж. Завършва Trinity College в Хартфорд (1972), Духовната семинария „Св. Владимир” в Крестууд (1975), защитава докторска дисертация в университета Notre Dame в Индиана (1987). Доктор по богословие. Заместник-председател на Богослужебния отдел на Американската православна църква (1989). Професор по литургично богословие в Свето-Владимирската семинария (1997). Председател на комисията „Вяра и църковно устройство” към Националния съвет на църквите в Америка (1996-1999, от 2000 г. заместник-председател на комисията). Работи в Богослужебния отдел на Американската православна църква, член на Societas Liturgica и Society for Oriental Liturgy, редактор на изданията на Свето-Владимирската семинария St. Vladimir’s Theological Quarterly и Orthodox Liturgy Series. Секретар (1999), вицепрезидент (1999), президент (2001) на Православното богословско общество в Америка. | taday.ru
В статията са използвани снимки от сайта www.svots.edu
Превод: Радостина Ангелова
Следвайте ни
Като атеист винаги съм мислел, че създаването на някакъв сакрализиран образ се явява принудителен подбудител за хора, които имат някакво разстроено естетическо отношение към човека, да не кажа че религиозно-моралните мотиви са показател за прогресивна атрофия на естетическото в човека. В някакъв църковен вид моралното действие трябва да се изгради и припише на необясними, тайнствени съборни отношения, иначе не би се възприело като ценно, сакрално. С други думи хората, които са отрудени, смазани, изморени, зависими от различни обществени условия при които живеят, придобиват техническо отношение към човека и затова трябва да се изгради среда като „църковно общение” за да се възстанови някаква поносимост между тях – „духовно израстване”, „живот в църквата” или както и да се нарича. В тези отношения винаги има еквивалентност защото са основани на действията. Изобощо човек се преценява първо по определени действия или бездействия, и съобразно тях се окачества като човек (добър или лош).
Благородният става благороден защото дава милостиня, а не дава милостиня, защото е благореден, това е радикално преобръщане на ценностите с оглед на непосредствена средна нужда. В примера например за жената, която дава повече, защото дава от недостига си е скрит и непосредствения количествен измерител на т.нар. духовност, тук се игнорира цялостния образ на даващия неговата наследствена обусловеност, всички витални сили, които не са непременно морални, само и единствено за да се оправдае запазването на живота на онеправданите. Защото този, който дава защото има повече, може да дава повече, защото има повече сила и отношение да запази това да дава, от този който отделя от малкото, но като изключителен случай поради непосредствените нужди на страдащите; и най-вече защото не можеш да оцениш отношението, то не се съдържа в недоимъка. Важно е да се подчертае, че откакто властва религията и в частност християнството действията са тези, които изравняват хората.
Защото според блогородническия морал, едно и също действие или бездействие (доколкото може да се допусне като едно и също) има различна ценност и се смята за морално или неморално [u]според човека[/u], който го извършва, а не само по себе си. Например, ако християнин „блудства” той има негативно отношение към сексуалността и затова е неморално, но благороден човек, който има високи естетически критерии може да си позволи същите действия и те да не са неморални. Или: една е съхраняващата благородничека гордост, която пази качествената независимост от разяждащата средно-религиозна мярка, друго е християнин непрокопсаник да бъде горд, това е гадно нещо. Но именно там християнството удря, за да се „възкачи” и изравни всички, то разглежда действията или бездействията запазващи и служещи като условия за съществуване на повечето хора, като определящи за целия живот. Те стават Истината, те са критерий за целия живот.
Сматам, всички са наясно, че не могат да предизвикат „правилно отношение” при спазването на „тайнствата”, но гледайки да преувеличат действието при съблюдаването на същите, вярващите по-скоро искат да допуснат, че извършаващия тайнството е по-близо до бога (правилното отношение и действия в живота), отколкото, че от самото него има малък ефект защото е опосредстващ мотив за такива действия. С желателността да променяш към „добро“, променяш на дребно, защото променяш от ниското към средното и сваляш, разваляш качественото, високото:
[b]if one is superior by nature, one is good without seeming to try.[/b]
http://www.dw-world.de/dw/article/0,,6003889,00.html
Визитата на папата във Великобритания онлайн –
http://www.thepapalvisit.org.uk/webcast