Църквата не трябва да се плаши от рока
Източник: Правая.Ру
Известният руски мисионер и публицист, настоятелят на московския храм "Слизане на Светия Дух", игумен Сергий (Рибко), за православната мисия в съвременния свят, младежта и рок-музиката.
Мисионерският опит на съвременната Руска православна църква не е много голям. В началото на ХХ век всичко се е развивало много добре, имало е натрупан опит. Нашите мисионери са проповядвали в Сибир, в крайния Север, Алтай. Зад граница е имало опити да излезем в Китай, Корея. Но революцията е унищожила плодовете на всички тези усилия. Въпреки че лично аз съм убеден, че щетите от това значително прекъсване ще бъдат преодоляни.
Мисионерската дейност на Църквата е сега в самото начало, защото Църквата има и по-насъщни задачи. Трябва да възродим пълнотата на църковния живот. Организмът трябва да се излекува, да оздравее и чак след това да започне активно да действа. Сега се работи активно за възстановяването на храмовете, възобновява се пълноценният енорийски живот. Кадровият проблем трябва да се решава, миряните трябва да бъдат възпитани. Днес храмовете трябва да станат мисионерски центрове, снабдени с компютри и всички останали средства за комуникация. Задължително е да има православни вестници, издателства. Най-насъщното в момента не е да ходим в Африка, а да започнем въцърковяването на териториите около храма. Тоест на градовете. И тук всяка субкултура – от младежта до интелигенцията, националната диаспора – изисква свой подход, своя школа, свой подготвен човек.
Ако разгледаме историята на нашата мисия, ще видим, че тя е била много разнообразна. Например Казанската духовна академия се е занимавала с евангелизирането на мюсюлманските народи. Хората са се подготвяли сериозно за това: изучавали са културата и бита на мюсюлманските народи, превеждали са Писанието. И са действали доста успешно. Разбира се, царска Русия е била нещо различно от съвременните демократични държави. Монархията повече е помагала на Православието, отколкото съвременните демократични принципи, които му препятстват.
Имайте предвид, че и св. Николай Японски не е тръгнал веднага да проповядва. В началото той сериозно се е подготвял за това, изучавал е народа, културата. Не всеки днес може да стане православен мисионер. Ако това стане, резултатът ще бъде обратен на това, което желаем. Днес най-главната ни задача е да покажем, че не сме някакви фанатици, мракобесници. Обвиняват Църквата във фанатизъм. Значи трябва да премахнем този лъжлив стереотип за Православието – че за православните е грях да гледаш телевизия, да слушаш музика и т. н., че изобщо християнството е система от тотални забрани. Този имидж трябва да бъде изкоренен.
Съвременният православен човек трябва да заема достойно положение в обществото. Тоест той трябва да бъде образован, да знае какво става в света, да познава съвременната култура.
Днешният свят живее по други закони, различни от тези в началото на миналото столетие. Отец Андрей Кураев добре каза, че мнозина сред нас се стараят да възстановят Църквата от XIX век и именно затова хората не ни разбират. Когато в университета идва съвременно момиче в черна забрадка и дълга рокля и казва, че не трябва да се гледа телевизия, да се слуша радио и музика, другите я гледат като ненормална. И правилно, защото това са глупости. И изобщо това не е полезно за никого – да стигаш до крайности. Всеки си има своя крайност. За съжаление съвременните богослови са наложили нездраво отношение към културата, цивилизацията, те демонстрират нетърпимо, фанатично отношение към съвременния свят. С такива нагласи хората израстват, учат се в семинариите.
Слушам понякога предавания, в които се изказват духовни отци, чува се и гласът на някой много известен пастир. И само това чувам – тази гадна, тази гнила, нетърпима наша цивилизация. Добре де, нали и ти живееш тук, тук са и твоите чеда, твоето паство. Ти ги благославяш да получат висше образование, за да живеят, да бъдат активни участници в тази цивилизация. Може би краят на света ще настъпи утре? И трябва да скръстим ръце, да легнем в гроба и да чакаме да дойде Христос и да ни заведе на небето? Но нали православният човек не може да бъде абсолютно сигурен в това, защото сроковете не са известни! И затова днес трябва да заселваме Русия, да я възстановяваме като нормална модерна християнска страна с развита икономика, култура, армия. Трябва ние самите да решим какво всъщност искаме. Аз смятам, че това все още не е краят, че можем да възродим Църквата, да възродим Русия. И Русия има своя мисия: нейните светини, нейните философи трябва да просветят модерните европейски светове. Тогава Евангелието ще се проповядва по целия свят. Тогава ни очакват Китай, Япония, Африка и другите страни, където милиони хора могат да станат православни. Освен Русия аз не виждам друга страна, която да може да изпълни тази задача.
Точно поради това нашето поколение трябва да възроди християнството в Русия. Руският човек трябва да стане православен християнин. Християнското светоусещане и възприятие, животът в Църквата, участието в тайнствата, в богослужението и обществения живот — всичко това е наша задача, задача на църковните пастири. Ние трябва да покажем Православието на хората, които не са били научени на него от детска възраст, да им покажем невъзможността да живееш без Христа. Пастирите трябва да го направят, а след това и философите, писателите, които са познали тази радост. Поетите, композиторите. Ние трябва да споделим радостта си с нашите сънародници, които все още не я познават. Трябва да започнем от храмовете. Някои пастири-мисионери идват, казват нещо и си заминават. И ако не се появят там отново, словото им ще умре. Не е достатъчно да направиш и параклис. Нужен е храм. Жив, действащ храм с пастир, който да извършва тайнства. Ето това е задачата сега – да възродим този църковен живот, та руският човек да възприеме християнството. Засега лично аз смятам, че процесът върви много успешно. Особено сред младежта. Младежта не е изгубено поколение. Изгубено е тъкмо нашето поколение, нашите бащи, дядовци, които допуснаха всичко това. А тъкмо сегашната младеж е много активна. Аз още не съм виждал нито един млад атеист.
Днес в църковната среда е доста разпространено мнението, че Църквата трябва да стои настрана от политиката. Доколко е вярно това според Вас?
Какво наричаме Църква? В нашите медии и в съзнанието на днешния човек "Църква" означава "духовенство". Наистина, каноните предпазват духовенството от участие в политическия живот. Да речем, че аз съм активен антикомунист. Но ако в моя храм влезе комунист, аз съм длъжен да го приема като част от моето паство. Той не ми е враг. Аз трябва да го изповядвам, причастявам. Аз мога да си бъда антикомунист вкъщи. А ако започна да го демонстрирам, аз просто ще отблъсна моето паство. И затова пастирът трябва да стои настрана от политиката. Неговата работа е да проповядва словото Божие. Вечните истини.
Но Църквата – това са и миряните. Няма канони, които да им забраняват да се занимават с политика. Вижте колко философи са се занимавали с отношенията между държавата и Църквата, политиката и Църквата. Тя не може да е абсолютно извън политиката, защото политиката е част от съвременния живот, култура. Друг е въпросът, че паството на Църквата трябва да има правилна позиция, да не мълчи. Моето поколение е "брежневско". А това са хора с определен манталитет и светоусещане. Повечето свещеници, възпитани по времето на Хрушчовите гонения, действаха по принципа "само да не стане нещо". И сега, въпреки че времената вече са съвсем други, нагласата си остана същата. Сега това поколение вече си заминава, появява се нашето, възпитано през 70-те години, при една по-свободна обстановка. Моето светоусещане, и религиозно, и гражданско, се формира по времето на Брежнев. Аз вече не се страхувах да казвам каквото мисля, макар и в тесен кръг. Ние четяхме "самиздат", слушахме "вражеските радиостанции", рок-музика. Желязната завеса вече беше започнала да се приповдига. Затова хората, към които принадлежа и аз, са вече малко по-различни от типичните съветски хора.
Сега е много важно да се появи дейно паство, което да не страхува да излезе извън прага на храма, на енорията. Преди 8-10 години това не беше прието. А сега нещата са други. Пастирът ходи по болници, по затвори. За съжаление някои архипастири не разбират напълно необходимостта от това. Между другото Патриархът в това отношение е съвсем друг. Той се е родил в свободна страна (Патриарх Алексий е роден в Естония – бел. прев.), в религиозно семейство и е бил възпитан чрез живи примери. Това, което той направи през последните години, никой друг не би успял да направи.
Виждате ли положителни тенденции в развитието на Русия през последните години?
Живея в Москва от 1992 г. Трябва да си живял в комунистическа съветска Русия, за да оцениш днешното време. Сега е много по-добре. Аз подкрепям политиката на Путин, разбирам, че той не е свръхчовек. Да строиш не е като да рушиш. Мисля, че икономиката ни се засилва. Виковете, че всичко у нас е лошо, са просто комунистически вой. Русия се засилва с всеки изминат ден. Ние сме най-богатата страна като природни ресурси. Колкото и да ни вземат, пак сме най-богатите. И мозъците ни се ценят много. Просто трябва полека-лека да преодолеем тази болест на комунизма, който е един ужасен враг, който разруши не само икономиката, религията, културата, науката, но и душата на човека. Хората не бяха научени да се трудят. Ако някой започваше бизнес, хвърляха го в затвора. Просто отучиха хората от труд. Постепенно всичко се възстановява.
Аз съм оптимист. Мисля, че руският народ е млад, културата ни е млада. Всякакви болести може да преживее народът, но после той се възстановява. Враговете на Русия я мразят и правят всичко, за да я унищожат. Но тъкмо в тази борба руският народ показва своята сила. Ние сме най-коравият народ във всички отношения.
Хайде да се върнем към началото на нашата беседа. Вие работите с нетрадиционната младеж, с хора, за които рок-културата е нещо много важно. Доколкото знаем, най-активните руски рок-изпълнители, например Кинчев, Шевчук, са въцърковени хора. Не много отдавна ние беседвахме с още един забележителен певец – Роман Неумоев, лидер на групата "Инструкция за оцеляване", също църковен човек. Кажете, възможно ли е някакво православно движение, някаква организация на хората, които са израсли в тази култура и са дошли в Църквата, за да се помогне на въцърковяването на онези, които още не са дошли? Как изобщо виждате православната проповед в подобна среда?
Дълг на хората, дошли в Православието, е да разкажат на околните за него. И когато тези хора се обединяват, те могат да го направят по един по-сериозен начин. Затова някакво обединение на рокерите, дошли в Църквата, някакви моменти на проповед, насочени към младежта, вече се наблюдават. На 20 януари имаше фестивал "Рождественско слънце". Ето тъкмо там имаше опит за събиране на православните изпълнители – рок-музиканти и народни певци. Концерт-проповед. Много сполучлив.
Изобщо рок-музиката събира хора с еднакъв манталитет. Това не е музика за глупци и малоумници. Рокът се слуша от мислещи хора. Рок-музиката винаги е носела някаква своя идеология. Защо пънкарите, скиновете избират рока? После те израстват, но продължават да бъдат привличани от тази култура.
Сега аз, разбира се, вече не съм хипар, какъвто бях на млади години, но това нещо ми е близко. Следя, наблюдавам, не спирам да общувам с хората, които останаха там. И всичко това е свързано с музиката. И моето хипарство също започна навремето с музиката на "Бийтълз". Тя ме караше да се замисля за смисъла на живота, за действителността, за вечността, да направя сравнение с комунистическата действителност, която ми се предлагаше. То си е просто промислително, че аз съм дете на рок-музиката. Рокът ме накара да се замисля и ме доведе в края на краищата към вярата в Бога. Хипи-движението, рок-музиката. И сега е същото. Събират се мислещи, нормални руски хора, младеж, която иска не да скача, а по-скоро да пообщува, да помисли, да изслуша някакви нови идеи. Хората, с които аз общувам, се събират, за да слушат изпълнители, чиито текстове съдържат размисли за доброто и злото, за смисъла на живота. И аз винаги съм обичал подобни групи. Сега там все по-често се говори за вярата, за Бога, за християнството. Може би това е някакво свое виждане на християнството, невъцърковено, неразбиращо Църквата докрай. Но аз мисля, че Църквата е виновна сама до голяма степен за това. Дори не Църквата, а някои хора, които сами се натоварват с ролята на съдии – за съжаление те не са малко. Трябва обаче да кажа, че аз не съм чул нито едно отрицателно изказване на епископ за рок-музиката.
Ето, канят ме при тях. Имам достатъчно работа по строежа на храма, в издателството. А тук – някакви рок-концерти. Успявам да се измъкна понякога, канят ме. Но аз разбирам, че това трябва да се прави. Това не е най-любимото ми занимание. Но сега това трябва да се прави. Висшата иерархия е на моя страна. А после… е, винаги е имало глупаци и ще има. Рок-музиката винаги е била гонена. Когато рокът излиза от своя ъндърграунд, той става боза. И тук гонението срещу рокерите и гонението срещу Църквата имат много общо. Църквата сега не е преследвана, а рокът е критикуван. Тъй като на рок-концертите отиват търсещи хора, там се цени словото, те слушат и проповеди. Когато хората на концерта не приемат проповедника, това се вижда веднага – просто го изгонват.
Веднъж попаднах на протестантска изява. Там имаше млади момчета – също толкова протестанти, колкото аз съм папа. На концерта имаше православни изпълнители, протестанти, тежки рок-групи. Това беше експеримент. И изведнъж – православен пастир. Тълпата започна да изразява недоволство. Но после ми разказаха, че след този концерт част от протестантите са отишли в православен храм.
В Москва с търсещите хора трябва да говориш на техния език. Аз се опитах да направя нещо за младите любители на рок-музиката. Създадох младежки клуб при храма "Преп. Сергий". Те идват, репетират, устройват концерти. Там вече има няколкостотин човека. Понякога наминавам и аз. Но времето ми е малко. Опитах се да им пращам моите клирици, но нещо не ги възприемат момчетата. Мен ме приемат, а тях – не.
Дойдоха двама колоритни младежи – "Каин" и "Сатана". Доведоха група от 6 човека. Минаха два месеца, те дойдоха да освещават кръстче. Но най-интересното е, че ако се поразровиш сред нашите клирици днес, ще се изясни, че всеки трети е свирил в някаква група. Всички са слушали рок-музика. Само 1% от духовниците са възпитани в православна култура. Останалите са вървяли по някакви странни забъркани пътища. Но такива свещеници имат и повече опит. Онзи, който е събирал с много труд, може много и да разкаже. А хората, които са получили всичко това като бонбон в детството си, живеят с живота на 19 век. Оттам идват тези възгласи, че това не може, онова не може, че рокът е нещо лошо. Откъде са тези чудовищни измислици?
Възможен ли е в Русия т. нар. Jesus-рок?
Струва ми се, че той вече върви с пълна сила. При това той не е същият като на Запад. Там то се е родил като протест срещу ереста. И в това няма нищо лошо. Срещу злото има добро. Друг е въпросът, че понякога се стига до сатанизъм, но това вече е крайност. У нас в Русия, понеже ние сме истинската Църква, няма сатанизъм. Дори някой и да се опитва, не го слушат. "Ария", която често е обвинявана в езичество, е в действителност търсеща група. При тях има и християнски моменти. "Калинов Мост" също бяха в началото практикуващи езичници, а сега станаха християни. Това са нормални, търсещи хора. Когато станат на по 50, ще видим какво ще излезе от тях. След като започна перестройката, след като прогонихме комунистите, най-уважаваната организация у нас е Руската православна църква. Във всички рейтинги тя е най-уважаваната. А Патриархът е най-уважаваният човек. И понеже това вече е нещо трайно, не е от година-две-три, то си е вече приоритет на нашия народ. Значи и изкуството, и културата вървят постепенно към това. Ще се въцърковят и тези наши рок-групи, аз се надявам на това. И после това си е елемент на културата. Задачата на всеки художник, поет, писател, композитор е морална – моралните ценности.
Благодарим Ви. Какво бихте пожелали накрая на нашите читатели?
Надявам се, че основната част от вашите читатели са млади хора. Интернетът е популярен повече сред младежта. Това, че тези хора са православни или са на пътя към Православието, е най-важното. Желая на вашите читатели да не напускат вашите страници, да стават все повече. А на всички православни – да вървят към по-голяма дълбочина. Първите православни вестници бяха много елементарни. Те отразяваха знанията на техните автори. А сега се появяват по-дълбоки издания, като вашето например. Това наистина влияе върху духовния живот на Русия. Защото може да повлияе само онзи, който има нещо в себе си, носи нещо. Желая на читателите да поддържат заедно с издателите Църквата и нашата майчица-Русия.
