Англичанинът Роберт Джарман – за единството на Църквата, руския квас и възрастните църковни дами
Англичанин, свещеник в Англиканската църква, преместил се да живее в Русия и приел православието – за нас, страничните наблюдатели, това е доста екзотично явление…
Въпреки казаното сме способни да осъзнаем: живият човек съвсем не е „явление”, а неповторимо Божие дете; придобиването и ръстът на вярата е уникален и нелек процес, и за да може да направи крачка в православието, независимо от трудностите при докосването до други национални, езикови, културни и социални реалии, човек трябва да притежава сериозни духовни подбуди, както и че работата на Божия промисъл е необходимо условие в този процес…
Роберт Джарман от няколко години живее в Санкт Петербург. Бивш англикански свещеник, сега той е енориаш на православен храм. Съпругата му, Олга Шулчова-Джарман, е лекар и преподавател по история на медицината, литератор, автор на поредица статии, публикувани на сайта „Православие и мир”.
Роберт не говори много свободно руски, аз не разбирам особено добре английски, но благодарение на Бога, на интернет и на преводаческите способности на Олга, все пак успяхме да поговорим за Христовата вяра, за живота и много други неща…
– Роберт, разкажете за себе си – за своето детство, за родните места, за отношенията Ви с Бога, за това как станахте свещеник…
– Роден съм и съм израснал в Лондон, в много бедно семейство… Моите родители не проявяваха интерес нито към религията, нито към образованието. Въпреки това, когато бях на около 17 години, завършвайки училище, в мен възникна много силно желание да изучавам Библията и се наложи да чета здраво – представете си, такова „добро” училище имах зад гърба си, че трябваше сериозно да се заема със самообразование.
Наложи се дори да отпътувам на север, в Шотландия, за да не изпитвам влиянието на средата – към желанието да се образовам и към вярата ми близките се отнасяха, уви, рязко отрицателно. Моят пастрок веднъж каза: „Най-голямото образование, което ще ти позволя, е да се изучиш за готвач!”
Впрочем, именно като помощник-готвач работех тогава в Шотландия, в християнска благотворителна организация…
Така че благодарение на Библията аз получих образование. Вярата повлече след себе си образованието.
След това завърших два университета: Дърамския и Кардифския, което аз лично смятам за добро образование.
Между другото, успях да се образовам благодарение на реформите на Маргарет Тачър. Зная, че нейното управление се оценява нееднозначно, но аз съм й благодарен. Лондонското момче от „Фулъм” никога нямаше да получи университетска диплома. „Фулъм” сега е престижен район, по времето на моето детство това беше бедняшки квартал, изостанало предградие… За разлика от „Челси” – там винаги са живели състоятелни хора.
От детството ми остана това, че съм верен запалянко на футболния отбор „Фулъм”. Макар че той невинаги е на висота.
И така, изучавах богословие, в това число се интересувах от история на Църквата, източна патристика, литургика – всички тези дисциплини беше възможно да се изучават в Дърамския университет, и станах англикански свещеник.
Впрочем, Eндрю Лаут, ректор на Богословския факултет в Дърам, сега е православен свещеник, преминал в православието от Англиканската църква.
– Забележителният пастир на ХХ век, митрополит Антоний Сурожки, веднъж казва, че никой не може да дойде при Христос, ако не види Христовата светлина в лицето на човека… Кои са хората във Вашия живот, в чието лице видяхте тази светлина?
– Спомням си една възрастна жена бирманка (Бирма сега се нарича Мианмар – бел. прев.), беше протестантка. Когато бях на 12 години, аз, заедно с другите момчета, я дразнех, и то твърде грубо. Но тя никога не изглеждаше обидена на моите думи, отнасяше се с любов, съчувстваше на нас, уличните лондонски момчета…
След години я срещнах отново – вече вярващ, бях на 17 години, тя радостно ме позна, прие ме като роднина, и тогава това ми направи огромно впечатление. После разбрах, че тя се е молила за мен през всичките тези години.
… Гробището, където сега е погребан митрополит Антоний, се намираше близо до училището, в което учех.
… В детството ме наричаха Боби, не можех да понасям това; когато пораснах, започнаха да ми казват Боб, въпреки че в свидетелството ми за раждане и в паспорта стои името Роберт. В Русия научих, че „боб” е растение, така че съпругата ми ме назовава с пълното име. Действително, британските ми приятели продължават да ме наричат Боб. В особено тържествени случаи (например, при свето Причастие), аз казвам православното си име: Димитрий или Димитриос, в зависимост от това руски ли е храмът или гръцки.
– Ние знаем, че Христос не е създал множество различни църкви, а една, и изповядваме вярата именно в тази една, съборна и апостолска Църква. Нашите прегради, както казва един от светците, не достигат до Небето. Въпреки всичко, тези прегради между християните – национални, културни, политически – съществуват до ден-днешен.
Кажете: до каква степен, според Вас, тези прегради имат охранителна стойност? Те съществуват дотолкова, доколкото помагат на човека да запази особеностите на своята личност, своето специфично име, с което Бог може да го призове, не допускат да се асимилира в големия миксер на онова, което наричаме „глобализация”… Къде е границата, зад която същите тези прегради стават причина за ксенофобия и взаимна вражда?
– Ще говоря само за християнските църкви, които изповядват Светата Троица. Те са носителки на частицата истина, която Православната църква притежава в пълнота. Вярвам, че само Православната църква е истинната Църква Христова.
Въпреки това, длъжен съм да подчертая, че имам много приятели в други църкви, и смятам, че тези хора са пълноценни християни.
– В междуконфесионалните дискусии и в енорийските разговори обикновено битуват две тълкования на понятието „икуменизъм”.
Първото – представата за вселенскостта на Църквата, за дълбокото единство на верните в Христа.
Второто, много по-частно: дейността на организацията под название Световен съвет на църквите и свързаните с нея политически и социални реалии на съвременността.
Ако с първото тълкование повече или по-малко сме наясно, то второто беше и си остава твърде противоречив символ сред вярващите, особено сред ортодоксалните.
Възможно ли е изобщо обединение на християните чрез указ „отгоре”, има ли, според Вас, въобще смисъл от безкрайни асамблеи, заявления, срещи на представителите на различни църкви на високо равнище; доколко това „високо равнище” е свързано с реалния живот и нуждите на обикновените християни? Съществува ли нещо, което Ви отегчава в съвременния икуменизъм, на пръв поглед даващ на християните все по-голяма свобода от „остарелите” канони и предписания на Църквата?
– В днешно време икуменизмът се намира в много лош етап, като имам предвид общението между църквите. Икуменистите не са в състояние да намерят компромис с Истината. Това, в края на краищата, се оказва задънена улица. Не е възможно да бъде постигнат компромис с еретически идеи. Например, Дева Мария да не бъде наричана Света Богородица. Някои участници в икуменическото движение правят опити за обединение с нехристиянски движения. В този смисъл за икуменизма можем да кажем: „… дом, разделен на части една против друга, пропада” (Лук. 11:17). Това предизвиква чувство на ирония – нали икуменистите са твърде разединени…
Струва ми се, че в настоящия момент обединение на енорийско ниво не е възможно. Но бихме могли да се надяваме на това.
– В масовото съзнание на руските православни вярващи, например, намира място следният стереотип: протестантите са хора, които отхвърлят най-вече Преданието и традицията.
Смятам, че подобен стереотип е примитивен, не разкрива цялата същност на явлението протестантизъм – това е очевидно за всеки здравомислещ човек: Църквата Христова е на повече от 2000 години и тя не живее във вакуум. Ако протестантът отхвърля традицията, но ден след ден сяда, за да изучава Писанието – чрез това той вече създава своя собствена традиция.
Какво в този план се откри за вас в православието, какво от онова, което намерихте в него, не Ви достигаше по-рано? Кое от англиканската традиция остана ценно за Вас и пренесохте в по-нататъшния си живот? С други думи, това е въпрос за Вашия път в православието…
– Извършвах Евхаристия в Англиканската църква, и едновременно с това се занимавах сериозно с литургическо богословие. В мен нарастваше усещането за „неистинска” Евхаристия, неистинност на извършваните свещенодействия. И не можех да се причастявам – още повече да давам свето Причастие на хората, ако сам не вярвах, че това са истинските Тяло и Кръв Христови. Затова се наложи да напусна Англиканската църква.
Звучи странно, но в Англиканската църква ми харесва това, че тя е „английска”. В древността Британската, Ирландската, както и цялата Западна църква, е била Православна. Зная, че и в Русия вярващите почитат наши светци: Патрик, Колумбан, Бригита, Брендан Мореплавателя… Надявам се, че някога ще се появи Английска православна църква.
– Роберт, как се отнасяте към спиртните напитки? Докато беседвам с Вас задочно, си представям човек, който, като всеки типичен англичанин, не може да не обича да изпие по време на разговор чаша-две английска бира, сайдер (сложете, каквото искате!)… Отсръбвайки виртуална глътка от тези питиета и сваляйки напрежението от високото ниво на предишните въпроси, нека да поговорим за скъпите на сърцето Ви неща. Например, обичате ли животните? Ако да – на кои отдавате предпочитания: котките или кучетата?
– Първо, за напитките. Предпочитам уиски и бренди. Що се отнася до сайдера, него в Британия го пият основно алкохолиците. Разбира се, има области, където той се смята за национална напитка. Харесва ми също руският квас: той е много по-добър от кока-колата и други американски напитки. Жалко, че квасът не е така популярен и не е покорил света. Той заслужава това.
Като стана дума за животните – повече обичам кучетата. Верни, предани приятели… Имах куче, след това Олга имаше, когато се оженихме. За съжаление, тези кучета вече ги няма. Но кучето – това е отговорност, и изисква време, много грижи, разходки, тичане… Здравето вече не ми позволява подобна активност. Може би някой ден ще вземем куче, порода дакел.
Припомнихте ми забележителния руски писател Михаил Булгаков. Неговата книга „Кучешко сърце” е шедьовър!
И котките са ми симпатични. Ние хранехме стълбищната котка, бях я нарекъл Товарищ Кошка („Другарят Котка” – бeл. прев.), но след това някой я отрови, което е много тъжно… За да отглеждаш котка или куче във Великобритания, например, да вземеш безплатно от приют за животни, трябва да преминеш през събеседване. Не е лесно да докажеш, че си подходящ да бъдеш собственик на животно.
– Какво е за Вас семейството? Смятате се за патриарх и стопанин, или джендърните канони и битовите страни на живота за Вас са несъществени? Винаги ли чувствате, че редом до Вас е не само любимият човек, но и единоверец и единомишленик? И доколко е удобно да боледуваш, когато те лекува собствената жена?
– Съпругата ми е мой приятел. Прочетох, че в дореволюционните семейства така и са се обръщали към жените си: „друже мой!”
Ни най-малко не бих искал да водя патриархален начин на живот. А лекарите ги недолюбвам, без значение дали съм женен за лекарка, или не. Но да се обръщам за помощ към Олга… е някак по-родно. И към нейните приятели лекари от други специалности, защото уви, болестите ни надвиват…
Моята съпруга ми позволява да остана самият себе си, не се опитва да ме прави руснак, и изобщо не се стреми да ме възпитава, както се случва в православните семейства.
Още нещо: тя е безсребреник, ако мога така да се изразя. Когато сключвахме брак, твърдо знаех, че тя не се омъжва за мен заради парите ми – аз, като бивш англикански свещеник, не разполагах с достатъчно пари и в Британия живеехме твърде, твърде скромно… Олга делеше с мен всичко – и студа (не можехме да си позволим да отопляваме жилището повече от един час преди сън през зимата), и множество други проблеми.
Когато бях съвсем малък, нас ни плашеха със Съветския съюз, с руснаците, за да се държим добре. Говореха, че иначе руснаците ще дойдат и ще ни изядат… До 7-8-годишна възраст вярвах, че руснаците в СССР ядат деца… Помня каква паника беше, когато Юрий Гагарин излетя в Космоса – всички мислеха, имам предвид възрастните, че СССР ще ни завладее. Тогава бях почти на 3 години. Един от най-ранните ми детски спомени!
А след това открих за себе си Достоевски, започнах да уча руски език. Научих азбуката, въпреки че и досега бъркам буквите: главна буква „Д” с главна ръкописна „Б”… Мога да чета, но Достоевски все още ми е недостъпен в оригинал.
– Имате ли любими православни празници? Икони? Светци?
– Свети Димитрий Солунски е моят покровител, приех кръщение недалеч от Солун. Моят рожден ден съвпада с именния ми ден – това е много трогателно и за мен има дълбоко значение… Усещам любовта на своя светец. И още, тъй като гърците използват новия стил, чествам имен ден два пъти – на 26 октомври и на 8 ноември. По този начин ми беше по-лесно да преодолея възрастовата криза: на именния си ден не мислиш на колко години си, колко си остарял… Мисля за св. Димитрий, който впрочем умира мъченически за Христос твърде млад.
Преминах в православието чрез кръщение, бях кръстен на 4 юли 1998 г.
Това се случи в Гърция. Живях там известно време, наблюдавах и привиквах към православната традиция. Новата 2000-на година посрещнах на Атон. Преподавах английски в Солун, а самият аз учех гръцки…
Уви, англичаните трудно се справят с изучаването на чужди езици, помните ли, Джером е писал за това? Принципно, оттогава насам никакви глобални промени с нашата нация не са настъпили. Например, децата в английските училища учат френски, но никой не може да разговаря на него, ако отиде във Франция.
Завърших курсовете по гръцки език при университета в Солун, дадоха ми диплома – мисля, че повече заради отговорното отношение и усърдието, отколкото заради блестящите знания. Наистина, веднъж един гръцки свещеник в Шотландия ме сметна за натурализиран британски грък или за потомък на гърци, тъй като се опитах да поговоря с него на гръцки. Но струва ми се, той просто изпитваше носталгия по съотечествениците си…
Впрочем, като стана дума за гръцкото православие във Великобритания – в църквата „Свети Лука” в Глазгоу имаше един прекрасен човек (царство му небесно), наричаха го Христо. Беше много скромен, напълно случайно научих, че е съсобственик (заедно със своя брат) на престижен хотел, и благодарение на него гръцката община е в състояние да издържа храма. Когато го попитах какво работи, той без официалности отговори: „В хотела”. Тогава се пошегувах: „Което ще рече – портиер”, на което двамата весело се посмяхме…
В началото ме канеха да стана свещеник към Антиохийската патриаршия, но след като размислих, отказах. Мисля, че още не му е дошло времето.
– Четящ човек ли сте? Ако да – какво от руската литература харесвате, класическа и съвременна? И още един въпрос (о, разбирам предпазливостта на сапьора, докосващ мината, с която ще подбирате думите си при отговора на него!…): как се отнасяте към факта, че Вашата съпруга пише, винаги ли Вие сте първият читател и критик на нейните стихове и проза?
– Обичам руската литература: класическата, златният век… Достоевски, Салтиков-Шчедрин – много ми допадат. От богословските автори харесвам Лоски: това е най-крупният руски автор, според мен. Отец Йоан Майендорф, отец Александър Шмеман, митрополит Антоний (Блум), отец Думитру Станилоае (това е румънски богослов – бел. прев.): обичам книгите им…
Доставя ми удоволствие да чета древните отци, особено трудовете на преп. Максим Изповедник. Но той е твърде сложен – чета го по малко… Потресе ме неговият апофатизъм: „Бог не-съществува, ако всички останали твари съществуват”. Тоест, Бог стои по-високо от нашето битие.
Не чета често текстовете на Олга. Но това, че се занимава с писане – никак не е лошо; това е нейното хоби, а моето хоби е футболът… В това отношение си даваме свобода един на друг.
Ако говорим сериозно, харесвам стиховете на жена ми.
Ние преведохме Ваши стихове, отец Сергий – трябва да кажа, че те предизвикаха интереса ми с начина, по който пишете за Христос, с начина, по който разкривате Неговия подвиг на хората. Успявате да намерите нови думи. Обикновено всички религиозни стихове са еднотипни, предварително знаеш какво ще напише даден автор в стихотворение със заглавие, например, „Рождество” или „Бог ме спаси”…
Любимият ми поет е Т. С. Елиът. Въпреки че е американец по произход, за мен той е английски поет, и смятам, че по-висша от неговата поезия на английски досега не е написана.
Елиът е бил англиканин, принадлежал е към Високата църква – в наши дни той би изпитал шок от съвременната Англиканска църква, вероятно би преминал или в Римокатолическата църква, или в православието. Елиът е бил член на църковното настоятелство на англикански храм – това е църквата „Свети Стефан” на Глостър Роуд (Gloucester Road) в Лондон.
Моят чичо работеше в този храм – занимаваше се с почистване, с някакви стопански дреболии… Не знам дали е бил вярващ, той беше потаен човек. Но никой не знае какво се случва в сърцето на човека, освен Бог. Когато го попитах, не му ли е останала касова бележка с автограф от Елиът, той ми каза, че преди 20 години лесно би намерил такава, той се е подписвал всяка неделя. На глупавия ми въпрос (а аз бях млад човек, току-що открил за себе си английската литература и Елиът), не е ли запазил някоя от тези бележки, чичо ми отговори: „Синко, тогава времето не беше такова, че да пазя бележки с автографи, трябваше да изхранвам семейството!”
– Защо, според Вас, в последно време се усеща засилване на напрежението в отношението на руското общество към Руската православна църква и критичното внимание на средствата за масово осведомяване и интернет обществото към обществения и битов живот на Църквата, към нейните реалии и личности?
Навсякъде в християнския свят се живее нелеко, съществуват много примери за това: от жестоките гонения на християни в Индия до постоянните скандали, раздувани от обществеността относно Ватикана и т. н. Изглежда, в кръговрата на тези процеси влезе и Руската православна църква: да си спомним закипелите страсти около пънк молебена в храма „Христос Спасител”, шума около часовника на патриарха, реакцията срещу резките изказвания на църковни говорители и др.
Свързано ли е това с факта, че врагът на човешкия род плете интриги и се опитва да представи Църквата в очите на хората (сега говорим за Русия) в негативна светлина чрез изкривяване на реалността, или тук има някакви исторически, политически, социални причини? Виждате ли сериозни проблеми в живота на съвременната Православна църква в Русия? Можем ли да се съгласим с мнението на някои светски анализатори, че днес вярата в църковните служители е намаляла, че от храмовете си отива благодатта Божия, а Църквата в Русия се е секуларизирала?
– Не съм наясно с курса на църковната политика. Но не съм забелязал, че вярата на хората в Русия е отслабнала. Започвайки от периода на перестройката, руснаците станаха по-вярващи, струва ми се, защото се появи свободата. Казват, че такава благоприятна ситуация за вярата отдавна не е имало, дори преди Революцията.
Ходя редовно на Литургия. Изповядвам се по следния начин: или написвам греховете на лист хартия (като преди това прекарвам по час с английско-руския речник), или на английски. За щастие, в храма на Новомъчениците и в събора „Фьодоровска икона на Божията Майка” в Санкт Петербург, свещениците (отец Александър, отец Димитрий) говорят свободно на английски. А когато се венчавахме (вече 10 години изминаха оттогава!), свещеникът от Спасо-Парголовския храм отец Ярослав, който също владее добре английски, служи на два езика.
Посещаваме службите в храма на Новомъчениците и в катедралата „Фьодоровска икона на Божията Майка” в Санкт Петербург. Мога да следя богослужението – по книга, или по памет. Когато пеят молитвата „Отче наш”, пея на английски. Когато четат Евангелието, мога да разбера кой е откъсът, защото Евангелието се чете не само на църковнославянски, но и на руски.
А когато присъствахме на пасхалната служба през 2009 г. в още ремонтиращия се събор – беше студено и богомолците се сгряваха с калорифер, едва тогава успях да си дам сметка какво са направили с Църквата в Русия болшевиките… Само като си помислиш, че там са се намирали млекозавод и канализация, в събора… тоест енориашите са почиствали храма от остатъците от канализацията… и още много работа е трябвало да бъде свършена. Но се удивявам как руснаците бързо се справят с работата, в храма вече има стенописи, поставени са купол и камбана…
Не разбирам защо катедралният храм „Фьодоровска икона” често е наричан „либерален”, „модернистки”. Той е твърде традиционен. Хората от енорията са много приятни. Никой не те учи как и какво да правиш, дори възрастните дами…
Изобщо, забелязал съм, че в Руската православна църква възрастните дами играят голяма роля. Дори смятам, че въпросът за женското свещенство в РПЦ вече е решен положително – точно тези възрастни дами ръководят всички. Олга не е съгласна с мен, казва, че не е вярно, но аз съм убеден в това…
– За съжаление, обемът на колонката в нашия сайт е ограничен, въпреки това, завършвайки разговора, искрено се надявам, че той няма да е последен. И накрая, моля Ви, Роберт, пожелайте нещо на читателите на „Правмир” и цитирайте тук едно от любимите си стихотворения…
– От сърце желая Божията милост да бъде върху всички.
***
Dylan Thomas — And Death Shall Have No Dominion
And death shall have no dominion.
Dead men naked they shall be one
With the man in the wind and the west moon;
When their bones are picked clean and the clean bones gone,
They shall have stars at elbow and foot;
Though they go mad they shall be sane,
Though they sink through the sea they shall rise again;
Though lovers be lost love shall not;
And death shall have no dominion.
Dead men naked they shall be one
With the man in the wind and the west moon;
When their bones are picked clean and the clean bones gone,
They shall have stars at elbow and foot;
Though they go mad they shall be sane,
Though they sink through the sea they shall rise again;
Though lovers be lost love shall not;
And death shall have no dominion.
And death shall have no dominion.
Under the windings of the sea
They lying long shall not die windily;
Twisting on racks when sinews give way,
Strapped to a wheel, yet they shall not break;
Faith in their hands shall snap in two,
And the unicorn evils run them through;
Split all ends up they shan’t crack;
And death shall have no dominion.
Under the windings of the sea
They lying long shall not die windily;
Twisting on racks when sinews give way,
Strapped to a wheel, yet they shall not break;
Faith in their hands shall snap in two,
And the unicorn evils run them through;
Split all ends up they shan’t crack;
And death shall have no dominion.
And death shall have no dominion.
No more may gulls cry at their ears
Or waves break loud on the seashores;
Where blew a flower may a flower no more
Lift its head to the blows of the rain;
Through they be mad and dead as nails,
Heads of the characters hammer through daisies;
Break in the sun till the sun breaks down,
And death shall have no dominion
No more may gulls cry at their ears
Or waves break loud on the seashores;
Where blew a flower may a flower no more
Lift its head to the blows of the rain;
Through they be mad and dead as nails,
Heads of the characters hammer through daisies;
Break in the sun till the sun breaks down,
And death shall have no dominion
***
Дилън Томас
И смъртта ще остане без царство
И смъртта ще остане без царство.
Мъртъвците ще се слеят в голотата си,
ще се смесят с луната на запад, с вятъра,
костите им ще се разпилеят в земята,
край нозете им звезди ще огряват нощта.
И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,
и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.
Влюбените ще умрат, но не и любовта.
И смъртта ще остане без царство.
И смъртта ще остане без царство.
На морето под извивките премазани,
дълго ще лежат, но не ще гинат напразно.
Връзвани на колелото, изтезавани,
жилите им ще се скъсат, но ще издържат.
Вярата в ръцете им на две ще се сломи,
ще ги пронижат еднорогите злини.
Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят.
И смъртта ще остане без царство.
И смъртта ще остане без царство.
Крясъка на чайките не ще чуят вече,
ни грохота на вълните край бреговете.
Където цвете е цъфтяло, няма цвете
да надигне пак глава под шибащите пръски.
И даже луди и без дъх в пръстта зарити,
пак ще блъскат с главите си през маргаритките
към слънцето, додето слънцето се пръсне.
И смъртта ще остане без царство.
Превод на стихотворението от английски: Александър Шурбанов
Изд. „Народна култура”, София, 1992. | www.chitanka.info
Интервюто е публикувано на сайта www.pravmir.ru
Превод: Радостина Ангелова
Следвайте ни
