Архимандрит Тихон (Шевкунов): Какво значение има политиката, щом българи и руснаци сме едно в Христа?
Архимандрит Тихон (Шевкунов), игумен на московския Сретенски манастир, гостува в България от 14 до 16 март т.г. и представи в неделя при голямо стечение на хора в Руския културно-информационен център книгата си „Несветите светци“, която излезе в края на миналата година и на български език. Представяме ви интервюто, което отец Тихон даде на преводача Андрей Романов в деня на своето пристигане в София.
Отец Тихонe, добрe дошли в България!
Благодаря!
Вашата книга ”Несветите светци” надхвърли милионен тираж в Русия…
…Милион и петстотин…
…и е преведена вече на няколко езика. Очаквахте ли такъв успех, когато я писахте? С какво може да се обясни тази популярност?
Не, разбира се. Такъв тираж не сме очаквали. Вече съм казвал, че в началото разчитахме… искахме да направим 10-хиляден тираж, след това решихме да рискуваме и да направим 30 хиляди, но накрая – понеже ако тиражът е по-голям, книгата струва малко по-евтино на издателите, – нашите разпространители ни посъветваха да направим 60 хиляди и ние мислехме, че за две години може би ще успеем да продадем този тираж. Но когато след месец от 60-хилядния тираж не остана нищо, ние разбрахме, че май не сме били в час. И ето че сега вече имаме това, което имаме. Разбира се, това не може да не ни радва, и дума да не става!
Питате защо? Е, навярно и книгата, и темата, и известна специфика на повествуванието улучиха някаква съвсем неочаквана ниша и ние можахме да почувстваме колко интерес предизвиква тази тема.
Отец Тихоне, от Вашата книга се вижда, че във Вашия живот е имало много необикновени и чудесни събития. Вие сте общували с прозорливци, живи светци, в живота Ви е имало направо чудеса. Какво бихте казали на онези християни, които мечтаят през целия си живот да видят чудо, да срещнат жив светец и се оплакват, че животът им е прекалено сив и унил?
Знаете ли, светите Отци единодушно казват, че най-главната среща в твоя живот е срещата с човека, с когото разговаряш в момента. А най-главната минута е онази, която изживяваш сега. Те ни нареждат да живеем именно по този начин. Да, разбира се, на мен ми провървя, ако може така да се каже – така отсъди Божият промисъл, че имах възможността да бъда до такива велики хора като отец Йоан (Крестянкин), другите псковско-печорски старци, митрополит Питирим, епископ Василий (Родзянко)… Но знаете ли, всичко това се осмисля едва след много време. В книгата си на едно място дръзвам да кажа, че всеки човек, всеки християнин може да напише свое Евангелие, собствено благовестие за срещата си с Бога. И това не са мои думи, аз само повтарям онова, което казват нашите подвижници. Ето защо аз някак не съвсем разбирам как ние християните можем да казваме, че животът ни е скучен, неинтересен…
И все пак много християни се оплакват именно от това…
Ами аз, честно казано, не съм чувал такива неща, въпреки че общувам с достатъчно много хора. Да, случват се, разбира се, минути на униние, но като цяло животът е толкова изпълнен със събития, животът на всеки без изключение християнин е толкова изпълнен с действията на Божия промисъл! Е да, може би Господ понякога нещо ни отнема, за да не се възгордее човек или по накакви други особени причини.
Сред най-интересните места на Вашата книга е главата за отец Йоан (Крестянкин). Има ли днес в Русия старци, подобни на него?
Знаете ли, със сигурност има! Друг е въпросът, че аз не ги познавам, но това съвсем не означава, че ги няма. Сигурен съм, че в нашата Църква днес съвсем не са малко поразителните духовници, хората, на които Господ открива Своята воля за духовните им деца и просто за хората, които идват при тях. Това могат да бъдат и монаси, и представители на бялото свещенство, и архиереи, и дори миряни. Подвижници и праведници – и това го казваше тъкмо споменатият от Вас отец Йоан (Крестянкин) – никога не липсват в Църквата Божия. Нещо повече. Когато отец Йоан беше старец в Псковския Печорски манастир, всъщност съвсем не бяха много хората, които го смятаха за истински старец. Да, мнозина идваха при него, но тогава на територията на днешна Русия имаше само два манастира. Огромен брой хора казваха: какво пък, има там едно старче, един духовник… Какво пък, Печори, мижаво манастирче…
Самият той не се е смятал за старец, доколкото знам?
А, той самият разбира се че не се смяташе. Пък и мнозина не го смятаха! Мижаво манастирче… има я Троице-Сергиевата лавра, има я Академията в Санкт-Петербург, още някакви духовни центрове… и това наистина беше така. Е, а Псковският Печорски манастир – някои го наричаха ”място на заточение”, други го наричаха ”мижав”… И, повярвайте ми, след някое-друго десетилетие, обръщайки се назад, нашите съвременици ще разказват поразителни случаи на прояви на силата Божия, на които сега никой особено не обръща внимание. Само малцина разбират с какво са се сблъскали, с каква благодат и какви прояви на истински християнски дух.
Отец Тихоне, след 3 години ще се навършат сто години от Октомврийската революция. Вие планирате да построите в Москва към 2017 г. храм в чест на всички руски новомъченици – символ на народната памет за погубените от революцията. В същото време улиците на руските градове все още са изпъстрени с паметници на Ленин и неговите съратници. Какво преобладава в днешна Русия: възвеличаването на миналото или покаянието за него?
Знаете ли… аз особено не бих драматизирал всички тези моменти с все еще запазващите се засега паметници, имена и прочие. ”Идолът на земята е нищо”, казва апостолът. Затова аз например се отнасям към това съвсем спокойно. Е, разбира се, неприятно ми е, че в моя роден град, в Москва има метростанция ”Войков”, наречена в чест на един от цареубийците. Но… чак пък да се катеря на барикадите и да си поставям като главна цел в живота промяната на името на метрото… не бих го правил.
Колкото за храма… Богу содействующу – има такъв израз в Църквата. Аще не Господ созиждет дом, всуе трудишася зиждущие, а още повече, ако това е дом Божи! Стараем се, работим, печелим пари, събираме средства от нашите благотворители, трудим се по строежа, но – както Господ отсъди. А инак много ни се иска! Този храм съвсем не е в част на погубените животи. Той е в чест на триумфа на Спасителя и на верните Му ученици, новомъчениците Христови. Този храм съвсем няма да е депресиращ, мрачен, разказващ за някакъв Гулаг, който не ме интересува много…
И все пак хората ще го възприемат като символ, струва ми се?
Ако е символ, то символ на победата Христова. На светлата победа на Църквата Божия в този погубващ всичко живо паднал свят. На победата на истинския живот над смъртта. За това ще говори храмът. И тъкмо това ще възвестява той. Ликованието и радостта на хората, потрудили се в името на Христа Спасителя. Отец Йоан (Крестянкин), когото споменаваме днес, неведнъж ми е казвал, че най-щастливото време в неговия живот е било времето, прекарано в лагера. В затвора! Господ е бил до него! Ето за това, собствено казано, и става дума. Имахме на разположение около 50 проекти на храма, и трябва да кажа, че голяма част от тях беше направена в един такъв доста минорен дух. Имаше дори някакви траверси, релси, такава една модерна архитектура… Траверси, релси, наблюдателни кули – символи на Гулаг, на цялата тази трагедия. Никой не казва, разбира се, че не го е имало – имало го е! Това е нетменима част от нашата история. Но славата на новомъчениците е в съвсем друго. Те са живяли вече Царството Небесно, пребъдващо и в тях, и – подобно на Христос – между тях, там, където те са били събрани по двама или трима в Неговото име. Към храма ще има музей на новомъчениците. Там вече ще бъде разказано за тези атрибути, в това число атрибути на страданието, атрибути на подвига. Но самият храм ще бъде удивително светъл.
В света трудно могат да се намерят два други народа, чиято история да бъде също толкова преплетена като тази на България и Русия. Българите създадоха кирилицата, църковнославянския език, покръстиха Русия заедно с византийците. От своя страна руснаците освободиха България с много героизъм и кръв от турско робство. Но през последните години на тотална бездуховност и материализъм и на онова, което наричаме със сухата дума ”прагматизъм”, между нашите страни настъпи сякаш някакво охлаждане. Какво може да съедини отново братските народи?
Такова охлаждане е възниквало неведнъж в историята. Знаем това и ХХ век най-малко два пъти ни дава примери за такова охлаждане. Но какво може да значи всичко това в сравнение с факта, че руснаците и българите са едно цяло в Христа? Всичко останало има много малко значение. Е да, някъде сме силни, някъде сме слаби, някъде даваме луфт, другаде проявяваме сила и храброст в приятелството. Това няма никакво значение. Онази любов, която е била заложена от единството в Христа, онзи братски съюз, който е бил заложен от светите Кирил и Методий, не могат да се разрушат от нищо. И за това също има многобройни примери в историята.
В съвременните руски медии България присъства само като родно място на прочутата Ванга. Най-странното е, че в Русия Ванга е като че ли дори по-любима и популярна, отколкото в родината си. Наскоро по първия руски канал даваха сериал за нея. Като православен богослов и свещеник как бихте обяснили този странен духовен феномен на съвременния свят: световната популярност на една неграмотна селска врачка?
Знаете ли, причините са няколко. Първо, мнозина смятат Ванга за истинска православна християнка, в това число и в Русия.
Смятат я за светица и пророчица…
И за светица, и за пророчица, и за православна християнка. Едни казват за нея едно, други – друго, в това число и в България. Нали? Не греша? Ето защо няма нищо удивително в това, че дори мнозина православни християни имат за нея най-различни представи. Тя е имала едно качество, което, както ми се струва – познавам твърде приблизително нейния живот – не може да не привлича хората: нейната нестежателност. Нали? Така е било наистина. Тук сърцата на хората веднага се отварят и това предизвиква симпатия. Ерудираните богослови я разглеждат като жена в състояние на духовна прелест. Е, изслушваме това и го приемаме под внимание, разбира се. Не мисля, че нашите православни християни чак толкова се увличат от историята на Ванга. Е да, интересно е, забавно е, но се намира някъде далеч в периферията. Всички разбират, че това е едно такова нещо… нееднозначно. Всички разбираме това. Е да, по телевизията даваха филм за нея, но всички разбират, че това е едно такова телевиозионно-творческо произведение, далечно може би от обективната реалност. А за читателите на популярните списания, вестници, Ванга, разбира се, си остава също такава загадка като НЛО, снежният човек и подобни неща. Не знам, нямам собствено мнение, да Ви кажа честно. Симпатично у нея е това, че тя е била нестежателка. Навярно не твърде грамотна или съвсем неграмотна жена…
Абсолютно неграмотна.
…Абсолютно неграмотна жена, навярно по-своему вярваща в Бога, навярно разбираща не всичко, както трябва, навярно… не знам, колко много ”навярно”! Не съм проучвал този въпрос. Няма да съдя. Знам, че има ригористи, които категорично я отхвърлят. Навярно тези хора знаят повече от мен и аз нямам собствено мнение.
Но колкото за това какво знаем за България – да, това е един въпрос. Особено към нас, монасите от Сретенския манастир. Особено към мен, игумена на Сретенския манастир. Защо? Основателят на нашия манастир е свети Киприян. Едни казват, че той е бил българин – българите го казват, – а сърбите казват, че той е бил сърбин. Аз смятам, че той е бил българин, разбира се – не защото съм в момента в София, а защото има обективни данни.
Той е бил българин от Търново…
Да, да. Един такъв класически византиец. Рафиниран такъв византиец по интелект – един истински академичен интелект, бих казал, и в същото време абсолютно поразителен човек. Поразителен подвижник и поразителен светец. Ние на всяка лития го споменаваме и го почитаме като наш велик духовен покровител. Сега подготвяме още една книжка за свети Киприян. Той е погребан, между другото, в сърцето на Москва, в Успенската катедрала на Кремъл. Този човек, този българин е направил толкова много за Руската църква, че малцина могат да се сравняват с него. Малцина! Ето защо аз приемам въпроса Ви като упрек към мен…
Не, разбира се…
Не, така си е, и ние задължително ще се постараем да направим този абсолютно неоспорим светец в някаква степен по-добре известен в Русия, отколкото е сега.
Благодаря Ви, отец Тихоне!
Благодаря!
