„Вярващите в Христа са повече от онези, които считат себе си за православни“
Ще се спасят ли католиците и протестантите, възможно ли е спасението извън Православната църква и може ли да бъде реално обединяването на всички – представяме ви разговора с протойерей Димитрий Карпенко.
Защо значителна част от православните са войнствено настроени спрямо католиците и протестантите? От какво произхожда подобно отношение?
Не бих казал, че войнствено настроените спрямо западните християни са „значителна част“, но че има такива – в това спор няма. В отношенията между самите католици и протестанти едва ли може бъде оправдана каквато и да било войнственост, а що се касае до нашите различия във вярата – това действително изисква спокоен, внимателен и отговорен разговор.
За съжаление, през годините на разделение можем да си припомним за много епизоди именно на войнственост в нашите взаимоотношения, за което има различни причини. Надявам се, впрочем, че тази епоха вече е отминала и единствено от нас самите зависи доколко това ще бъде завинаги.
През настоящото столетие се навършват 1000 години от настъпването на великата схизма, която e влязла в сила през 1054 г. Оттам нататък в нашите отношения с католиците са съществували множество различни периоди, но когато към проблемите от догматически характер се прибавяли също така индивидуални вражди и нападки, които за тези десет века са се превърнали в неотменна част от нашата религиозна система, тогава става трудно да се говори за бързо преодоляване на подобни разделения. Оттук идва и съответната войнственост в мненията. Нека да повторя, че според мен тя не е доминираща, но ще бъде неправилно да отричаме нейното съществуване.
Срещат се високомерни коментари по отношение на велики западни писатели, композитори от миналото: „Всички те са еретици, какво има да говорим за тях“. Това, естествено, провокира усмивка. Ами онези, които не са православни – те кои са?
Боя се, че ако тръгнем да оценяваме писателите и композиторите според критериите на догматическото богословие, малко от тези имена ще останат в нашата фонотека и на книжните ни лавици. Светът на изкуството винаги е имал за цел да излиза отвъд всякакви рамки, което се отнася дори и за автори, стремящи се да представят себе си като носители на Православието. Поради това при подобни измислици именно усмивката навярно е единствено правилната реакция.
А неправославните като цяло са първо и преди всичко човеци. И това е главното, което трябва да осъзнаем, подхождайки към всеки различен от нас човек.
До средата на ХХ век във взаимоотношенията между православни и католици все така ключово място е заемало понятието „ерес“. И православните, и католиците гледали един на друг като на еретици. Понастоящем изоставена ли е употребата на термина „ерес“ по отношение на католиците?
Първо, нека отчитаме, че самото понятие „католическа ерес“ така и никога не е било еднозначно формулирано на съборите на Православната църква. Това не означава, че въпросите от доктринален характер не са от значение – и до ден днешен централният разделителен фактор между нас остава проблемът относно ролята и значението на римския епископ, а също и въпросът „филиокве“ в Символа на вярата.
Св. Григорий Палама, доколкото е известно, е считал тази добавка към Символа на вярата за изначално еретическа и все пак е бил склонен да приеме, че отказването от нея не е трудно, стига да имаме налице православно разбиране за произхода на Светия Дух от Отца чрез Сина. Също каквато е логиката и в молитвеното величание, което изпълняваме на празника Петдесетница, когато пеем: „Величаем Тя, Живодавче Христе, и чтим Всесвятаго Духа Твоего, Егоже от Отца послал еси Божественным учеником Твоим.“
Днес навярно тези проблеми могат да се сторят на някого пресилени и несъществени, но и тук както във висшата математика боравим с единици, само че от отделни цифри зависи съдбата на много други.
В документа „Основни принципи в отношението на Руската православна църква към инославието“, приети на Архиерейския събор през 2000 г., е казано: „Чрез словата на светите отци Православната църква заявява, че спасението може да бъде придобито само и единствено в Църквата Христова. Но редом с това нека знаем, че общностите, отпаднали от единство с Православието, никога не са били възприемани като абсолютно лишени от Божията благодат.“ И така, ще се спасят ли католиците и възможно ли е спасението извън Православната църква?
Бог дарява спасение на всички. Какво ще стане с всеки един от нас, това е известно единствено на Него. Благодатта Божия, подобно на слънчева светлина, е оставена „да грее над лоши и добри“ (срв.Мат.5:45), а пътищата Господни са неведоми за нас. Нашата задача се свежда до полагаме усилия по пътя на спасението и тогава, по милост Божия, редом с нас ще се спасят и други.
„Най-важна цел в отношенията на Православната Църквата с инославните се явява възстановяването на богоустановеното единство на християните“ – посочва още документът и това е нещо, за което се молим на всяка Литургия: за единението на Църквата. Възможно ли е подобно единение и в лоното на коя Църква следва да се осъществи то? И ако не е възможно, тогава защо ни е тази молитва?
Единението е възможно в лоното на същата онази Църква, в която всеки път заявяваме своята вяра чрез изричането на Символа на вярата. Другояче просто няма как.
Стремежът към единство във вярата се явява пряко изпълнение на словата на Спасителя: „Да бъдат всички едно“ (Йоан 17:21). А разделенията между християните са започнали буквално веднага след създаването на Новозаветната църква. За съжаление, в това виждаме отражение на свойствата на падналото човешко естество. Ето защо е изключително важно да държим на единството с всички наши православни братя и сестри в Христа, но също така да не забравяме и това, че броят на хората, изповядващи Христа Истинния Бог, превишава броя на тези, които считат себе си за православни.
Тази молитва е предназначена също да ни помага и в лицето на християни от други деноминации да разпознаваме хора на вярата. Дали е възможно възстановяването на пълното общение, или не – отговорът на този въпрос не е в наша власт. В наша власт е да осъзнаем, че у човек, чиято вяра се отличава от нашата, също може да има жажда за жива вода. Именно това е съзнавал Христос, когато е водил разговор със самарянката. Нека поразмислим кои хора днес са поставени в позицията на „самаряни“ в очите на съвременните православни и тогава може би ще добием евангелски поглед над всички актуални събития.
В наши дни на дневен ред в православно-католическия диалог стои темата за ролята на римския епископ. Разширяването на папското върховенство, въвеждането на учението за вселенската юрисдикция на папата, а впоследствие и догмата за незаблудимостта на папата екс катедра са станали причина за още по-дълбоко разделение между християните на Изтока и Запада. По какъв начин трябва да се отнасяме днес към темата за римския епископ?
Така както и винаги досега се е отнасяла към тази тема Православната църква, тъй като за нея е чуждо всяко учение за първойерарх на всички християни по света.
Едно от основните обвинения на протестантите днес, това са отстъпките пред предизвикателствата на съвременната епоха и разрушението на семейната институция. Доколко отделен член на Църквата може да носи отговорност за промените, въвеждани в нея? Какво би могъл да стори човек, ако не е съгласен с това, което се случва в неговата Църква?
Всеки от нас носи лична отговорност пред Бога и Църквата за всичко случващо се и в този смисъл поведението и отношението дори само на един отделен човек може да бъде определящо за много неща, включително и в живота на една или друга поместна Църква.
Редом с това не бива да забравяме, че Църквата, в качеството си на богочовешки организъм, си има и своята земна история, в която понякога взема връх човешкото несъвършенство. Да припомним какво е казано в „Основи на социалните концепции на Руската православна църква“: „Но при все че Христос е съвършен Богочовек, Църквата все още не е съвършена в своя богочовешки образ, защото на земята тя се бори с греха и нейното човешко съдържание, макар и вътрешно съединено с Божественото, далеч не е съвършен израз и отражение на Него“.
Познавате ли католици и протестанти, които са приели православната вяра? Защо са преминали в Православието?
Да, познавам няколко такива души. Обикновено този преход е свързан с търсенето на пълнота в богообщението, която несъмнено е съхранена в опита на Православната църква. Обръщането често пъти се явява следствие от интензивно духовно и интелектуално търсене.
Същевременно има хора, идващи в Православието от други вероизповедания, които не отричат напълно опита от своя предходен житейски период, считайки го за важен етап от духовното си формиране. Понякога той дори им помага да се справят с различни трудности, които православните християни така или иначе преживяват.
А защо някои напускат Православната църква и се присъединяват към други вероизповедания?
Най-често това е свързано с чувство за лична обида, липса на разбиране, грубовато отношение, каквито нерядко се срещат в нашите среди. Всичко това дълбоко наранява хората и те започват да правят опити да намерят онова, което търсят, някъде другаде. Всяко подобно решение за напускане е свързано с някаква духовна рана, получена от някого, който, не намирайки сили да я изцели, прибягва до всякакви други средства.
Във всички случаи това е въпрос на свободен избор. Ако човек е искрен и търси най-вече Христа, тогава стремежите му да постигне плодове от своето търсене няма да се окажат напразни. Ако обаче в сърцето му се загнезди злоба и ненавист, превръщайки именно тях в главна движеща сила, тогава където и да отиде, неговият вътрешен духовен мир е изложен на опасност. Именно поради това нашето централно православно богослужение – Божествената литургия, започва с призива: „Миром Господу помолимся!“… I www.pravmir.ru
Превод: Анжела Петрова
