В “Страстите Христови” тупти сърцето на вярата
Източник: в. Стадарт
Можем да оправдаем Юда, но не и предателството, казва проф. Иван Желев
Евангелието, което се възвестява от четиримата утвърдени автори – Матей, Марко, Лука и Йоан, е сърцевината на християнството. Защото и четиримата говорят за едно и също събитие. Именно това е дало основание на сирийския църковен автор Тациан още през 170 г. сл. Хр. да напише в Рим своя "диатесарум" – единно евангелие на базата на четирите. Сборното евангелие се ползва и днес в църквата, макар и не точно по този начин. На Велики четвъртък, когато се четат именно текстовете за страданията на Исус Христос, чуваме почти един и същ разказ, но от четирима души. Той се допълва в подробностите и така подреденият текст дава цялостна представа за свещените събития. Затова преди всичко като гражданин, а след това като професионален богослов мога само да приветствам тази идея на вестник "Стандарт". Това говори за отношението му към християнството не само като религия, но и като основа на българската, европейската и световната култура. Защото цялата световна цивилизация има три основни стълба – юдаизма, християнството и исляма. Без да отричаме, разбира се, ролята на будизма и другите източни религии. Нашите съвременници, които живеят вече второ десетилетие в условията на демокрация, разбират колко са били ощетени от предходните времена на държавен атеизъм, налаган силово и системно от властта. И затова след 1989 г. всички сме свидетели как се възроди интересът към вярата. Именно на този обществен интерес отговаря и вашето издание "Страстите Христови". Страданията на нашия Господ са инструментът на нашето спасение. Христос пострада на кръста, за да изкупи греховете на цялото човечество. Дори и тези, които са встрани от вярата, в тези дни обръщат внимание на случилото се през Страстната седмица. Виждаме също как представителите на исляма и юдейството с уважение се отнасят към Исус Христос и неговата личност. И към това, което възвестява християнството като възможност за лично усъвършенстване чрез съпреживяване на страданието на Христос. За да достигнем чрез тях до триумфа на радостта на живота при Бога.
Говорите за отношението на другите вероизповедания към Христос. Какво е състоянието на междурелигиозния диалог в нашето общество?
Трудно прохожда този диалог, но все пак има раздвижване. Ако направим аналог между отношенията между различните вероизповедания и между партиите, сравнението е в полза на религиите. Защото, за разлика от враждебността между партиите и нежеланието им да си сътрудничат, между религиите, Слава Богу, такова отношение няма. Пример за това е последната среща на различните вероизповедания, която се проведе по инициатива на Светия синод на БПЦ. Тя показа, че духовните водачи на религиите в България желаят да си сътрудничат. Намаляват рязко случаите на прозелитизъм, т. е. на опитите да се привлече вярващ от друго вероизповедание. Има достатъчно много невярващи, които да бъдат предмет на такова привличане. А не да отидеш и да убеждаваш един православен, че почитането на иконите е идолопоклонничество или че свещениците му са сатани. Каквито за съжаление бяха действията на някои ентусиазирани проповедници от различни харизматични християнски деноминации през първите години на демокрацията.
Сега основните акценти падат върху диалога ислям – християнство и юдаизъм – християнство. И мога смело да заявя, че представителите на исляма и на юдаизма проявяват завидна отговорност не само пред своите вярващи и своя Бог, но и пред обществото като цяло. Защото техните религии сами по себе си не проповядват конфронтация с друговерците.
А как стоят нещата в международен план? Имам предвид преди всичко отношенията между православието и Ватикана?
Тук също има определено раздвижване. Новият папа Бенедикт ХVI има благородната амбиция да даде своя принос към такъв диалог, след като неговият предшественик Йоан-Павел II вдигна толкова високо летвата на междурелигиозните отношения. От друга страна, и православната църква също осъзнава необходимостта от постигане на по-голямо взаимодействие с католическия свят, особено в социалната и просветната област. И през септември т. г. предстои да се събере Пленумът на смесената комисия за диалога между католическата и православната църква, каквото е нейното пълно название.
БПЦ ще участва ли в работата на тази комисия?
Надявам се. Защото тя също носи отговорност за този диалог. БПЦ може да каже "да" или "не" по даден въпрос, но трябва да го каже там. А не, затворила се зад своята порта, да подвиква "Не сме съгласни! "Най-малкото, защото и другите православни църкви разчитат на позицията й.
Не се ли чувстват заплашени и католици, и православни, и протестанти от множеството книги и филми, появили се напоследък, които поставят под съмнение самата същност на християнството като цяло?
Тази заплаха се чувства отдавна. Но няма нищо ново под слънцето, както са казвали древните римляни. Такава "стока" лесно се продава. Някои хора обаче си задават въпроса – дали не става въпрос за антихристиянски атеистичен заговор? И реагират, макар и не по най-добрия начин, когато се чувстват засегнати в свещените начала на вярата си. Когато излезе филмът на Мартин Скорсезе "Последното изкушение на Исус Христос", в Париж и Атина се стигна до погроми на кината. А най-интересното бе, че такъв погром имаше и в… Анкара! Мюсюлманите били възмутени, че се похулва Исус, когото те също почитат като пророк под името Исса.
Влиза ли в тези схема последната сензация – "Евангелието от Юда"?
Това не е сензация. Този ръкопис е отдавна известен на църковните историци и богословите. Има още много такива апокрифни ръкописи. Преди време подобен шум се вдигна около Евангелието на Тома, което също не беше нещо ново за специалистите. Става дума за поредната версия на живота на Исус Христос. Първо, то не е от времето, когато е живял Юда. Второ, неговите адепти също признават официалните четири евангелия, с изключение на частта за Юда. Няма логика – ако нещо ни изнася, го приемаме, ако не ни изнася – го отхвърляме.
Евангелието на Юда не променя с нищо християнската доктрина. Христос знае, че ще бъде предаден, за да изкупи със смъртта си в плът греховете ни, и така да изпълни Божията замисъл. Но в това евангелие прозира едно желание да се реабилитира личността на Юда. А тя не е толкова важна. По-важното е да се пазим да не реабилитираме предателството като такова. Поуката от тази евангелска история е именно това – да бъдем верни на своя дълг, на своите близки, на своите учители.
