Деян Енев: На Великден нашият свят заприличва на голяма ласкава църква
„Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене.“ Много трудни са тези думи на апостол Павел от Посланието му до галатяни. Сърцето ти трепва, щом ги чуеш, но волята ти сякаш катастрофира пред тях. Историите на Деян Енев обаче ни даряват с утехата да разпознаем Христовия лик и жертва в техните герои и то, ей така, без те, хората от разказите му, изобщо да се усетят. Влизаш, макар и за кратко, в техните обувки и внезапно разбираш логиката на онзи парадокс на радостотворната скръб (осъзнаването, че си болен, но си в ръцете на единствения Лекар, който може да те изцери, както казва отец Николаос Лудовикос).
Тази тиха радост ни носи и най-новият сборник на Деян Енев „Християнски разкази“ (изд. на Фондация „Комунитас“). Защото „малките ни човешки възкресения винаги напомнят и голямото Възкресение“, както казва самият той в едно интервю за вестник „Труд“ от миналия април.
На Светли понеделник разговаряме с писателя за помненето на смъртта и тържеството на Възкресението…
В свое слово св. Юстин Попович споменава думи на друг светия – Исаак Сириец: „Грехът е безчувствие за Възкръсналия Господ!”. Немалка част от съвременните българи обаче изпитват апатичност към истината за Възкресението и я възприемат просто като някакъв красив символ (за мнозина по-интересно звучи например идеята за прераждането). Тревожи ли те това и какво е Великден за теб?
Наистина, Празникът докосва по различен начин хората. Някои само по кожата, други – чак до сърцето. Но както каза в едно прекрасно свое интервю Тони Николов пред Ивет Добромирова, този Празник ни приобщава, по един или друг начин, всичките. Целият наш околен свят, видимата част от света, в която присъстваме, заживява през тези дни заради Празника. И това не е малко. Това наистина е някакво упование. Все повече сред хаоса и разпиляността се появяват признаците на някаква разумност.
Много ми се ще хората, които жонглират с прераждането, веднъж завинаги да си дадат ясна сметка, че човешката душа, човекът е безценен именно заради своята уникалност. И тази уникалност няма как да изчезне безследно, разтопена в спиралите на някакви прераждания.
Великден за мен е лицата на хората в църквата. Тържественото благолепие на свещениците. Нашата в пъти по-голяма доброта, с която даряваме близките си за разлика от другите дни на годината. По време на Великденските празници ние сякаш заживяваме в лъчистата топла седефена черупка на някакво голямо яйце. И това всеки го усеща под някаква форма, по свой си начин. Нашият свят заприличва целият на някаква голяма ласкава църква.
Първата неделя след Възкресение е наречена Томина, припомняща ни евангелския епизод за неверието на апостол Тома. С какво те срещна пътят ти към вярата? Срещна ли съмнения по него, както и Божии чудеса?…
Козунаците и боядисаните яйца на баба ми. Кръщението на 30 години. Първите християнски книги на изд. „Тавор”. Разказът „Франи” на Селинджър, с преразказаната вътре история на руския странник, който постоянно се моли. И срещата ми с изданието на самата тази книга за странника на руски език.
Въцърковяването, редовното ходене на служби при отец Флавиан в манастирчето „Св. Илия” в „Младост”. Майка Херувима от Владайското манастирче „Св. Петка и св. Неделя”. Преходите до Кокалянския манастир и няколкото срещи с дядо Назарий. Дядо Натанаил и ходенето до Хаджидимово. Сестрите от Врачеш и първите ми бдения там, когато заспиваш прав, политаш и се разбуждаш, за да не паднеш. Ние постоянно това правим – опитваме се да бдим, заспиваме, политаме да паднем и се разбуждаме в последния момент.
И разбира се, ходенето на Атон, в бригадата на бате Димо Узунов. Падна ми се да чистя 300-годишните сребърни кадилници. И така нататък…
Един от любимите ми кратки разкази е „Свещеникът“, темата за смъртта присъства и в други твои текстове. Много светци говорят за важността на това „помнене на смъртта“, как обаче се постига това на практика, защото като че ли най-естественият ни инстинкт е да бягаме от мисълта, че сме тленни; че нещата, за които сме се уловили тук и сега, са преходни?
За това ни помагат нашите умрели близки. По невидим и странен начин те ни учат, че живите и мъртвите в Божия свят са едно, те хем ни „дават” да помним смъртта, хем отнемат ужаса от нея.
Има една мисъл – че когато ти се струва, че Бог те е изоставил, Той всъщност е най-близо до теб. Може би животът на някои от твоите герои може да бъде олицетворение на тази мисъл, как гледаш на нея от личния си житейски опит?
Това е точно така. Когато се „срутим”, по израза на Калин Янакиев, сразени от житейските обстоятелства, самото това „срутване” се превръща в най-искрената ни молитва към Господа, понякога и безмълвна. И Бог винаги ни чува. Това, което ни липсва, за да осъзнаем това „чуване”, е липсата ни на търпение. Търпението е велика добродетел и един от най-големите дефицити в нашия бърз свят.
На премиерата на „Християнски разкази“ говорещите споменаха за това, че в твоите истории няма назидателен тон; че това са истории-притчи, в които християнският вкус идва естествено, като вътрешно усещане за благодат. Как да избегнем тази склонност да поучаваме, която, мисля си, е характерна за нас, българите?
Направи така, че да изглежда, че поучаваш себе си.
Есетата ти в Портал Култура като че ли са концентрирани повече върху личностната история, или пък през нея насочваш към колективното (напр. текстът “Варосани гробници“). Завладяват ли те страховете, за които толкова говорим днес – за Европа, за ужасяващите терористични атаки и бежанската вълна?
Зад гърба на делника ни наистина присъства един апокалиптичен фон. Лекарството е да се съсредоточиш в дребните си житейски задачи.
Наскоро стана дядо, роди ти се прекрасен внук. Често чуваме от млади родители репликата: „Ще оставя детето си само някой ден да избере своята вяра!“. Как ще говориш за вярата на твоя внук?
Не се намесвам. Не агитирам. Не настоявам. Децата имат очи и уши, те виждат и чуват.
Днес децата имат свои нови герои или „супергерои“. Помниш ли кои бяха твоите любими герои от детството и според теб новите поколения ще продължат ли да се вълнуват и от старите герои – от малката кибритопродавачка на Андерсен или от Малкия принц на Екзюпери например?
Наистина бяха тези, които споменаваш. Както и „Чернишка” на Емилиян Станев, и „Симба” на Петър Бобев. Ще се опитам да запозная и моя внук с тях.
Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е Английска гимназия и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Журналист в културните отдели на в. „Сега” и в. „Монитор”. Зад гърба си има над 3 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Понастоящем е колумнист в „Портал Култура“.
Автор е на 19 книги с проза, есеистика и поезия. Лауреат е на: наградата в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“ (1987); Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов” (2000), Годишната литературна награда на Съюза на българските писатели (2000), Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“ (2004); голямата награда „Златен ланец” на в. „Труд” за къс разказ (2006); Националната литературна награда „Милош Зяпков“ (2010); пръв носител (заедно с Пламен Дойнов) на наградата за поезия „Николай Кънчев“ (2012) и др.
През 2016 г. е номиниран за Наградата “Хеликон“ за нова българска художествена проза за сборника „Гризли. Нови разкази“.
