Духовността – това са два „Биг Мак“-а на цената на един
Източник: Политика
Руският писател Сергей Минаев:
Светът ни стана твърде материален и се превърнахме в негови роби, а в стремежа си към благополучие изгубихме много неща.
Cергей Минаев е роден на 25 януари 1975 г. в Москва. Завършил е история. Писател, бизнесмен и публицист. Дебютният му роман "Духless" стана бестселър в Русия през 2006 г. Продажбите му надхвърлят тиража на световния хит "Шифърът на Леонардо". Книгата представя живота на ултраматериалистичния свят на новия елит.
– Г-н Минаев, как стана така, че един успешен бизнесмен като вас се изкуших да пише?
– Преди 4 години започнах да пиша в Интернет като хоби. След това се появи моя авторска колонка в един сайт. Твърде много писах и публикувах в Интернет. Приятелят ми Костя Риков ме привлече в "Буржоазен журнал", където написах голяма статия за бездуховността на нашата прослойка. И от нея се роди всичко. Седнах и за една нощ написах 60 000 знака. Отведнъж. Цялата книга е 460 000 знака? И всичко се изля от само себе си. Затова и "Духless" стана много яка книга, защото я написах така, както говоря. В това отношение нямам професионални навици: по образование съм историк и от 12 години се занимавам с бизнес. Но "Духless" е хубава, защото е самородна. Мисля, че с това обезоръжи и плени читателите. Напипах нерва на съвременността и книгата си остана първична и искрена. За мен беше важно да запазя разговорния език, с който можеш да разкажеш нещо и на приятел, който живее в панелката, и на баровеца олигарх, така, че и на единия, и на другия да им бъде еднакво интересно. Е, разбира се, това е последица и от Интернет-школата. Ако бях обременен с литературно образование, щях да пиша такива никому ненужни талмуди като нашия Дима Биков. Колкото и да е парадоксално, проблемът на съвременните писатели е в това, че писанията им нямат нищо общо с живота.
– Лесно ли стана издаването?
– Когато написах "Духless", не се бях замислил особено да я издавам. Показах я на приятели, а един от тях – Игор Бухаров, който е президент на федерацията на ресторантьорите и хотелиерите, се обади на своя приятел Яков Хелемски – собственик на издателство "АСТ". Просто ми беше неудобно сам да тичам по издателства, защото си представих как става това: изпращам ръкописа на някой си Хуйкин, той го препраща на Муйкин, а той – на някоя крава редакторка, която го прочита и казва: "Пълна отврат!". Понеже тя лично обича Акунин. А така ме издадоха без никакви проблеми.
– Говори се, че книгата има невероятен тираж, а хонорарът ви е огромен?
– Получавам отчисления от продажбите. Засега са продадени около 500 000 екземпляра. Още в началото бях абсолютно наясно, че това ще бъде или убийствен бестселър, или размазващ провал. Но, според моите разбирания, бестселър означаваше 20 000 екземпляра. Но се вдигна огромен шум по телевизии и радиостанции. Ако бях на 25 години, сигурно щях да превъртя.
– Хайлайфът, към който принадлежите, не се ли обиди?
– Никой не се обиди, защото реалните персонажи, които частично са описани в книгата, просто не се разпознаха. Пък и да са се разпознали, може да са го сметнали като нещо добро, защото са влезли са в историята чрез литературата.
– Защо много от героите ви често употребяват наркотици?
– Защото те са твърде много сред нас. Когато става дума за наркотиците като такива, ясно е, че хората, които са свикнали с кокаина, не го използват като наркотик, а просто като номер в живота. За тях това е просто ритуал, все едно, че си обличат някаква модна дреха. Просто един приятен начин на общуване. Защо са толкова много в книгата ли? Ами как можеш да пишеш за една свинеферма и да махнеш свинете оттам? Същото е и с мръсните думи. Това е езикът, на който разговарят 99% от хората. И е глупаво да се твърди, че той не съществува или че това не е литературен език. Литературен е, защото от времето на Тургенев обществото много се е променило.
– Отдавна ли сте потопен в светския живот?
– От 1993 г. Тогава това беше клубно движение, емоция, младежка субкултура. А след това върху него се изгради бизнес. Естествено, тази наивна естетика изчезна и хората просто започнаха да правят пари от това. Онова, което наричат светски живот, е безделие. За някого това е страх от самотата, за друг – бизнес, а за трети – просто да бездействаш, да си пилееш времето с нещо. До два следобед спиш. До четири си правиш маникюр, след това в осем вечерта обядваш и после се впускаш в светския живот. У нас има много хора, които не се занимават с нищо. Но проблемът е, че не бива да се пропагандира такъв начин на живот. А лъскавите списания и медиите го правят и го натрапват на нормалните хора като светски клюки.
– Но вие също сте медийна знаменитост и обект на светски списания. Значи това ви тежи?
– Не, зависи от настроението ми. Например едно девойче дойде да вземе интервю за някакво лъскаво списание. Кърши пръсти под масата и пита: "Кажете, Сергей, а кой е любимият ви дизайнер и имате ли предмети от него вкъщи?" Отговорих й: "Моят любим дизайнер е Алберт Шпеер. (Това е архитектът на Третия райх) И имам един негов лампион от човешка кожа вкъщи". И тя взе, че го написа точно така…
– Какви духовни цели си бяхте набелязали, издавайки книга с такова заглавие?
– Щеше ми се хората да се погледнат всичко това отстрани. И да разберат, че лъскавият идеален свят от светските списания не съществува и че митът, че всичко в света на богатите е о’кей е пълна измишльотина. Хората, които са попаднали в него, си дават вид, че там всичко е за чудо и приказка, направо си е ебало майката. Но истината е, че те по-скоро играят ролите, които са им възложени. За тях няма изход. А аз исках да разкажа каква все пак е истината. В този смисъл написах една изповед на типичния съвременен човек. Не съм имал литературни амбиции. Да бъдеш писател е нещо много сериозно. Към себе си се отнасям реалистично и е плашещо да се определям така. По-скоро се смятам за публицист.
– Преди 4 години започнах да пиша в Интернет като хоби. След това се появи моя авторска колонка в един сайт. Твърде много писах и публикувах в Интернет. Приятелят ми Костя Риков ме привлече в "Буржоазен журнал", където написах голяма статия за бездуховността на нашата прослойка. И от нея се роди всичко. Седнах и за една нощ написах 60 000 знака. Отведнъж. Цялата книга е 460 000 знака? И всичко се изля от само себе си. Затова и "Духless" стана много яка книга, защото я написах така, както говоря. В това отношение нямам професионални навици: по образование съм историк и от 12 години се занимавам с бизнес. Но "Духless" е хубава, защото е самородна. Мисля, че с това обезоръжи и плени читателите. Напипах нерва на съвременността и книгата си остана първична и искрена. За мен беше важно да запазя разговорния език, с който можеш да разкажеш нещо и на приятел, който живее в панелката, и на баровеца олигарх, така, че и на единия, и на другия да им бъде еднакво интересно. Е, разбира се, това е последица и от Интернет-школата. Ако бях обременен с литературно образование, щях да пиша такива никому ненужни талмуди като нашия Дима Биков. Колкото и да е парадоксално, проблемът на съвременните писатели е в това, че писанията им нямат нищо общо с живота.
– Лесно ли стана издаването?
– Когато написах "Духless", не се бях замислил особено да я издавам. Показах я на приятели, а един от тях – Игор Бухаров, който е президент на федерацията на ресторантьорите и хотелиерите, се обади на своя приятел Яков Хелемски – собственик на издателство "АСТ". Просто ми беше неудобно сам да тичам по издателства, защото си представих как става това: изпращам ръкописа на някой си Хуйкин, той го препраща на Муйкин, а той – на някоя крава редакторка, която го прочита и казва: "Пълна отврат!". Понеже тя лично обича Акунин. А така ме издадоха без никакви проблеми.
– Говори се, че книгата има невероятен тираж, а хонорарът ви е огромен?
– Получавам отчисления от продажбите. Засега са продадени около 500 000 екземпляра. Още в началото бях абсолютно наясно, че това ще бъде или убийствен бестселър, или размазващ провал. Но, според моите разбирания, бестселър означаваше 20 000 екземпляра. Но се вдигна огромен шум по телевизии и радиостанции. Ако бях на 25 години, сигурно щях да превъртя.
– Хайлайфът, към който принадлежите, не се ли обиди?
– Никой не се обиди, защото реалните персонажи, които частично са описани в книгата, просто не се разпознаха. Пък и да са се разпознали, може да са го сметнали като нещо добро, защото са влезли са в историята чрез литературата.
– Защо много от героите ви често употребяват наркотици?
– Защото те са твърде много сред нас. Когато става дума за наркотиците като такива, ясно е, че хората, които са свикнали с кокаина, не го използват като наркотик, а просто като номер в живота. За тях това е просто ритуал, все едно, че си обличат някаква модна дреха. Просто един приятен начин на общуване. Защо са толкова много в книгата ли? Ами как можеш да пишеш за една свинеферма и да махнеш свинете оттам? Същото е и с мръсните думи. Това е езикът, на който разговарят 99% от хората. И е глупаво да се твърди, че той не съществува или че това не е литературен език. Литературен е, защото от времето на Тургенев обществото много се е променило.
– Отдавна ли сте потопен в светския живот?
– От 1993 г. Тогава това беше клубно движение, емоция, младежка субкултура. А след това върху него се изгради бизнес. Естествено, тази наивна естетика изчезна и хората просто започнаха да правят пари от това. Онова, което наричат светски живот, е безделие. За някого това е страх от самотата, за друг – бизнес, а за трети – просто да бездействаш, да си пилееш времето с нещо. До два следобед спиш. До четири си правиш маникюр, след това в осем вечерта обядваш и после се впускаш в светския живот. У нас има много хора, които не се занимават с нищо. Но проблемът е, че не бива да се пропагандира такъв начин на живот. А лъскавите списания и медиите го правят и го натрапват на нормалните хора като светски клюки.
– Но вие също сте медийна знаменитост и обект на светски списания. Значи това ви тежи?
– Не, зависи от настроението ми. Например едно девойче дойде да вземе интервю за някакво лъскаво списание. Кърши пръсти под масата и пита: "Кажете, Сергей, а кой е любимият ви дизайнер и имате ли предмети от него вкъщи?" Отговорих й: "Моят любим дизайнер е Алберт Шпеер. (Това е архитектът на Третия райх) И имам един негов лампион от човешка кожа вкъщи". И тя взе, че го написа точно така…
– Какви духовни цели си бяхте набелязали, издавайки книга с такова заглавие?
– Щеше ми се хората да се погледнат всичко това отстрани. И да разберат, че лъскавият идеален свят от светските списания не съществува и че митът, че всичко в света на богатите е о’кей е пълна измишльотина. Хората, които са попаднали в него, си дават вид, че там всичко е за чудо и приказка, направо си е ебало майката. Но истината е, че те по-скоро играят ролите, които са им възложени. За тях няма изход. А аз исках да разкажа каква все пак е истината. В този смисъл написах една изповед на типичния съвременен човек. Не съм имал литературни амбиции. Да бъдеш писател е нещо много сериозно. Към себе си се отнасям реалистично и е плашещо да се определям така. По-скоро се смятам за публицист.
Материалът е публикуван със съкращения.
Следвайте ни
