Естественият човек и зародишът на свръхестественото
Разговор с Владета Йеротич
Изгубеният рай. Образът на онова, което днес можем да видим само в сънищата си или в сенките, стаени в нашите надежди… Един избледнял образ, останал в паметта на човечеството след отпадането. Именно на загадката на този катастрофичен провал на човека големият сръбски психиатър и християнски мислител Владета Йеротич посвещава своите дългогодишни изследвания. На тайната на изгубения рай, чийто отговори той търси в дълбините на човешката същност – в пресечната точка между богословското познание и психологическата наука.
Особено завладяващ в творчеството на Владета Йеротич е новаторският поглед, откриващ нови нюанси и смисли във вековни понятия, образи и символи. Сред тях е и понятието на Емил Дюркем „homo duplex“ („двойственият човек“), което проф. Йеротич разкрива като естественото явление на падналия човек, на човека с две лица – едното за обществото, а другото – за скришната стая на душата.
Според Бачкия епископ Ириней книгите на Владета Йеротич са щедър призив за възвръщане към истинската човечност. Призив, отправен без следа от назидателен тон, а единствено с любов и разбиране към окаяния човек и неговата екзистенциална драма. Подобно умение е благодатен дар, който притежават малцина.
Казвате, че не е добре науката и религията да бъдат в конфликт. Но все пак кое е най-важното, което богословите трябва и би било добре да научат от психолозите, и обратното – какво психолозите би трябвало да научат от богословите?
Христос ни е казал да бъдем мъдри като змии и незлобиви като гълъби, което означава, че трябва да развиваме своето знание в познание. Вижте, първо младите хора днес са пълни с информация. Информацията не е знание, тя ще отлети, ще отиде на вятъра и нищо няма да остане от нея. А и знанието не е достатъчно, то трябва да премине в познание, което означава, че хората трябва непрестанно да се изправят и усъвършенстват.
Естествено, усъвършенстването не би трябвало да води до гордост. Неизбежно е да се премине през фазата на гордостта, но не и цял живот да се остане в нея. Така че учените има какво да учат от вярващите хора, епископите, презвитерите, от християнските догмати и християнското учение в продължение на две хиляди години. И обратното: науката все повече се усъвършенства, така че не можем да останем равнодушни към изследванията на съвременната физика например, на съвременната биология, астрономия. Ето защо трябва паралелно да утвърждаваме вярата у себе си и да следим постижненията на науката.
Науката не би трябвало да пречи на нашите религиозни убеждения, но само когато през целия си живот непрестанно усилваме в себе си нашата вяра. Само вярата не би могла да бъде достатъчна, не бихме могли да кажем: ние сме православни българи, и това е достатъчно, не ни трябва нищо друго. Не. Затова винаги цитирам една стара еврейска пословица, която гласи: „Ако не станем по-добри, ще станем по-лоши”. Това „по-добри” не значи, че утре ще съм по-добър от днес, а вдругиден – по-добър от утре, а значи постепенно усъвършенстване: и в религията, и в науката. Ще се върна на тези думи и ще завърша: „Бъдете мъдри като змии и незлобиви като гълъби”. Това означава, по думите на нашия патриарх Павле: „Внимавайте вашето знание да не премине в злоба, и вашата вяра да не стане сляпа, дори глупава!“. Защото нашата вяра може да стане и сляпа, и глупава, а нашето знание да премине и в гордост, и в злоба.
В едно интервю покойният отец проф. Радован Бигович цитира Вашите думи, че у всеки човек съществува някакъв езически пласт. Как християнинът да приеме една такава идея, че има нещо, което трябва да изхвърли от себе си или да потисне в себе си, или пък да го приеме като нещо неизбежно, или, може би, по най-добрия начин да го преобрази?
Една от моите стари идеи (не казвам оригинална идея, защото това е много относително – никъде няма много оригинални идеи, нито в светските науки, нито в богословието) е, че всички хора на земното кълбо носят в себе си езически, старозаветен и новозаветен пласт. Това, че носят в себе си старозаветен пласт, изобщо не би трябвало да ни безпокои. Десетки хиляди години човекът е бил езическо същество. Като казваме „езическо същество”, не мислим нищо лошо. Напротив, езическият човек е носел в себе си идеята за вярата в Твореца (естествено, представян по различни начини) и в безсмъртието на душата. Но езичеството по Божия воля е преминало в старозаветно, законническо живеене, което Господ първо е дал на Моисей на Синай, а след това идва най-върховият момент: Месията, Спасителят на света Иисус Христос, Който окончателно ни дава заповеди как трябва да живеем.
Затова всеки от нас носи в себе си всичките три същества. Християнинът мисли, че той е само християнин, но не е – той носи в себе си и езическото, и старозаветното. Днес думите, че всеки човек на земята носи и новозаветна същност, звучат малко чудно, а някога подобно нещо е казал свети Йоан Златоуст. Значи всеки човек, независимо дали знае за Христос, или не, вече не е същият, какъвто е бил преди това. Ерих Фром, големият американски психолог и социолог, който не е бил много религиозен и едва в края на живота си е започнал да се интересува от религия, казва, че от времето на християнството човекът вече не е същият, какъвто е бил преди, все едно дали е християнин, или не. Нещо се е променило, казва той, към по-добро. Ако не можем, или ни е трудно да живеем новозаветно, а това, естествено, е най-трудно от всичко (малко хора живеят новозаветно, те си мислят, че са истински християни, и въпреки това от тях твърде често изскача и езическият, и старозаветният човек), та ако не можем достатъчно убедително да живеем новозаветно, нека живеем поне старозаветно. Десетте заповеди, дадени на Моисей на Синай, са за всички времена. Моисей не е първият законодател, много преди него също е имало законодатели, като се започне от Хамурапи във Вавилон и се стигне до Ликург в Спарта и Мани в Индия, при всички тях е имало елементи от Десетте заповеди, които Бог е дал на Моисей – кратки, сбити, дълбоки заповеди за всички времена. И ако не можеш, или трудно живееш новозаветно, то спазвай поне Десетте старозаветни заповеди. Това не значи да си юдеин, а да спазваш онова, което Моисей е приел от Бога не само за юдеите, но и за целия свят. А след това идва Христос, Който казва: „Проповядвайте на всички народи в името на Отца и Сина и Светия Дух”. Това е постепенно съзряване на човека от езически през старозаветен до новозаветен. Днес много неща от езическата сфера на живота битуват като суеверие, и това е точно така – днес много езически неща са суеверие. Защото Христос е дошъл, но онези, които не знаят или не искат да знаят за Христос, нито за Стария Завет, живеят езически. Това не значи непременно, че са зли, а че живеят анахронично по отношение и на Стария, и на Новия Завет.
Както казахте в своята лекция в София, ние на Балканите не сме научени на диалог. Това е нещо, което се учи още от детството, в семейна среда. Но като вярващи хора как да намерим баланса едновременно да не отстъпваме от истинната си вяра, и да успеем истински да чуем другия, който е различен от нас?
Не само на Балканите не е имало достатъчно условия за развитие на диалога. Не можем да бъдем доволни от това, че днес в света, в двайсет и първи век, в цивилизованата, културна Европа (което не значи, че няма цивилизация и култура в Азия например) не се води диалог. Ако се водеше диалог, ако например политиците в целия свят – и на Запад, и на Изток, водеха диалог, нямаше да има войни, нямаше да има такива големи конфликти, каквито има сега. Диалогът е същността на човешките отношения с Бога. Бог води диалог с човека, Той му казва как е добре да постъпва. Човекът трябва да чуе това и да Му отговори. Йов е казал: „Защо ме мъчиш, Боже, като съм праведен?”. Сега мнозина мислят, че са като Йов, че страдат, без да са грешни, но това не е така. И за Йов не може да се каже, че е бил съвсем без никакъв грях, защото такъв човек, естествено, не съществува.
Наистина, диалогът се учи още в детството. Как? Чрез любовта на бащата и майката, другояче не може. Ако детето слуша баща си и майка си как разискват някаква дори съвсем обикновена тема, по която бащата има едно мнение, а майката – друго, и в тази ситуация изобщо не повишават тон, няма и следа от караница, а само посочват аргументите си един на друг, обясняват защо мислят точно така, това дете по-късно ще има Божието щастие да знае що е диалог. Но възпитанието две хиляди години в християнството, а и преди това, не винаги е било идеално. Затова в Църквата не бива да прекаляваме с патриархалното християнско възпитание. В това възпитание е имало и много добри принципи, но и много крайности.
А в какво се състоят крайностите: в налагането и съпротивата. Една от моите беседи, които хората най-много обичат да слушат, и в Сърбия, и навън, е „За явленията налагане и съпротива в семейството и в обществото”. Аз нямам деца, и тук трябва много да внимавам какво говоря, но големият въпрос е как да възпитаваме малкото дете до около петата му година, когато то е „попиващ ум”. Този израз принадлежи на един от най-големите педагози на ХХ век – Мария Монтесори, лекар и вярващ човек. Заглавието, както и съдържанието на нейната книга „Попиващият ум“, е забележително. В книгата си тя говори за това, че детето е „попиващ ум” и в ранното детство е много важно как се отнасят бащата и майката един към друг, дали в техните отношения има любов. (Трудно е да се обясни какво е любов. Неотдавна ми се наложи да изнеса лекция на тема „Що е любов?”. Никак не е лесно, а само изглежда лесно да се обясни какво е любовта, какво е била любовта преди пет хиляди години, или преди две хиляди години, какво е днес, дали това е едно и също. По някаква Божия логика, не по човешка, любовта е непроменлива, защото Бог е любов и винаги е бил любов. Но човек не знае какво е любов, ако не я е получил достатъчно в детството.) В патриархалното общество е имало твърде много налагане, а следователно и съпротива. Това по-късно се пренася и в политиката, и в партиите, и в устройството на държавата.
Отново в лекцията Ви в София споменахте, че християнството не е естествена, а свръхестествена религия…
Това, което Христос иска от нас, се покрива с представата за Адам отпреди грехопадението. Всички някъде сме паднали и по някакъв начин носим в себе си корена на първородния грях, макар и тази представа за първородния грях да е различна във всичките три изповедания на християнската религия. Не е без значение, че тази представа липсва в другите големи световни религии, каквито са индуизмът или будизмът. Но е факт, че всеки човек дълбоко в себе си носи някакво чувство за греховност, съответно за вина, и изпитва потребност от покаяние.
Съществува въпросът дали трябва да разбираме Христовите думи като заповед или само като препоръка. Повечето от тях разбирам само като препоръка, защото Христос казва: „Който иска да върви след Мене… нека вземе кръста си…”, а не казва: „Нека вземе Моя кръст”. Христос иска от нас да прощаваме обидите на другите, след това да обичаме враговете си. Това е неестествено, защото човек е и естествено, и духовно същество. Защо е неестествено: защото ние не разбираме, че когато някой ни обижда, в това има зрънце истина. Ние не чуваме това, защото сме прекалено субективни, прекалено много мислим добро за себе си, а това е пак гордост, надменност. Когато апостолите питат Христос до седем пъти ли да прощаваме, Той казва седемдесет пъти по седем. Това не е естествено, то е свръхестествено. Защото това, което Христос ни препоръчва в Евангелието, е само идеал, към който трябва да се стремим. Христос не е дошъл с увереността, че всички ще Го послушат, а е говорел за малко стадо. Той е казал, че към края на света християните ще бъдат едно малко стадо. Затова е важно да разберем стремежа в себе си, естествения стремеж към свръхестественото. В естественото човешко същество, нека бъде и паднало същество, се пази зародишът на свръхестественото. И Христос е дошъл на земята, за да пробуди, да подтикне това свръхестествено семе да се развива. Не докрай, защото човекът никога не може да го развие докрай. Христос много добре е казал: „Бъдете съвършени, както е съвършен и вашият Отец Небесен”. Ето ни още един пример как неестественото става свръхестествено.
Може би всеки християнин от лична опитност разбира какво има предвид апостол Павел с думите си от Посланието до римляни: „Желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили”. Има ли надежда за онези, които са се оставили само на своите сили, без Бога?
Това е, за което говорихме преди малко, че човек е и естествено, и духовно същество. Когато е естествено, той е паднало същество, с греховете, които всеки носи. Това е, за което говори апостол Павел: „Зная какво е добро, а върша зло”. Това са знаели и преди апостол Павел древните римляни, които са имали пословица: „Video meliora proboque, deteriora sequor”, което значи: „Виждам кое е добро, а следвам злото”…
Сега ще отговоря и на другия, също много добър въпрос: „Има ли надежда за онези, които са се оставили само на своите сили?”. Има надежда, ако човек е недоволен от себе си. На практика всеки човек е недоволен от себе си. Но това недоволство може да бъде безплодно, и най-често бива безплодно, излишно и вредно. А може да бъде и плодотворно. Как да различаваме в себе си плодотворното от безплодното недоволство? Единствено като опознаваме себе си. Това са знаели още древните гърци в Делфи, а свети Исаак Сирин повтаря, че е много по-лесно да видим ангели, отколкото да познаем себе си. Следователно не бива да си въобразяваме, че познаваме себе си, но да се трудим да познаем себе си колкото е възможно повече. Защото не Фройд е измислил това, че сферата на несъзнаваното в нас е много по-голяма от тази на съзнаваното. Това са знаели още древните философи много преди Фройд, и най-вече Платон. Ако това е така, ако по-голямата част в нас принадлежи на несъзнаваното, тогава не е ли задача за цял живот да откъсваме, да събираме, да привличаме онези части от нашето несъзнавано, които, като неосъзнати, могат да бъдат много опасни за нашия съзнателен живот?!
Трудим се, доколкото можем, непрестанно да опознаваме себе си. Естествено, тук много голямо значение има молитвата, но дали някой изобщо има надежда, въпреки че не иска да знае нито за религията, нито за молитвата, нито за Църквата. Разбира се, има и такива. Те са оставени на Божията милост. И, забележете, има молитви за хората, които са починали. Мнозина са си отишли от този свят след като са чували, знаели са за Христос, но не са се интересували от Него. А молитвата за мъртвите присъства и у православните, и у римокатолиците; не и у протестантите. Някои възгледи на протестантското учение значително се различават от догматите на православните и римокатолиците. Което не значи, че няма голям брой морални хора и сред протестантите.
Това също поражда един труден въпрос: „Каква е разликата между религията и морала?“. Мои слушатели са ме питали: има ли морални атеисти? Да, има. Не са много на брой, но има. А дали религиозните хора трябва да бъдат морални? – Да, трябва. А дали са? Не винаги.
Днес в Сърбия има ли достатъчно последователи на Вашата мисия да примирите религията с науката, богословието с психологията?
Ние винаги сме последователи. Не трябва да оставате с впечатлението, че аз съм казал нещо, което не е било казано от друг. Всички ние сме Христови последователи, и във всеки народ от две хиляди години има последователи на Христос. Ние сме имали владика Николай Велимирович и отец Юстин Попович, и не само тях; имаме последователи, за които не знаем и които са се молели за целия сръбски народ. И в България има такива, те са тайни светии. Но все пак ще кажа: има, има все по-голям интерес. Аз си отивам от този свят, когато Бог даде, това не зависи от мен, с надежда. И мисля, с реална надежда, че оставям такива последователи, каквито преди малко казах, че има. Аз само напомням, напомням на хората, особено на младите, за онези, които са учили мен. А мен ме е учил отец Юстин Попович, а също и от словото на представителите на руската религиозна философия от края на ХIХ и началото на ХХ век. Това са преди всичко Владимир Соловьов, Николай Бердяев, Сергей Булгаков, Лев Шестов; следват великите богослови на ХХ век, каквито са протопр. Александър Шмеман и прот. Йоан Майендорф, Христос Янарас в Гърция. Всички те са хора, които се опитват да мислят успешно в тази посока.
Не бива да очакваме много, а младият човек разбираемо очаква много. Не, човешките крачки в духовната еволюция са мравешки. Това не е песимизъм, а реалността. Цялата човешка история, още от времената на езичеството до днес, се движи напред с мравешки крачки.
Смятам, че има интерес, поне в Сърбия, а надяваме се и в България, към сближаване първо на науката с религията, и след това и на църковните хора с хората, които преподават в университетите. Достатъчно е те да се срещат, да разговарят помежду си, това е диалог. А дори и да няма диалог (както казахме, не е лесно да се осъществи диалог), пак ще чуеш нещо, което на пръв поглед звучи невъзможно.
Във връзка с последователите, многозначителен е фактът, че основаната от Вас катедра по пастирско богословие и медицина в Православния богословски факултет на Белградския университет продължава да съществува и до днес…
Бях поканен да основа катедра по пастирско богословие и медицина в Богословския факултет в ролята ми на психиатър и психотерапевт, а не на богослов. Предложението дойде от покойния отец проф. Радован Бигович и от отец проф. Прибислав Симич. Навсякъде в Европа – в римокатолическите и в протестантските факултети по теология се изучава пастирско богословие, но то се изучава и в православните факултети на Гърция, и то от доста време. Затова и повечето преподаватели в Богословския факултет в Белград, които са гръцки възпитаници, бяха съгласни с предложението да основем тази катедра. Докато преподавах във факултета (в продължение на повече от 20 години), на лекциите имаше не само бъдещи богослови, но идваха и студенти от други факултети. Така че се надявам, че постепенно ще дойде време, когато науката и религията, Църквата и интелектуалците (сред които ще има все повече вярващи) ще бъдат във все по-плодотворен диалог. И искрено се надявам, че катедрата по пастирско богословие ще продължи да се развива.
Академик Владета Йеротич е роден през 1924 г. в Белград, където завършва медицина. Специализира невропсихиатрия и психотерапия в Швейцария, Германия и Франция, а по-късно учи богословие. От 1997 г. той е ръководител на новооснования с благословението на Негово Светейшество патриарх Павле Пастирски консултативен център в Белград, където работи с екип от богослови, психолози, педагози, социални работници и други специалисти по проблемите на пастирската психология и медицина. Той е и дългогодишен преподавател в Православния богословски факултет на Белградския университет. Автор е на над 30 книги, както и на многобройни студии, статии, лекции и есета в Сърбия и в чужбина, които са плод на неговата дългогодишна работа като психиатър и психотерапевт, което го нарежда сред малкото съвременни православни учени в тези области.
Превод: Татяна Филева, Лазар Маркович
Из списание Свет, брой 9/2013
