Каквото си дал – то е твое

 

На 23 януари 2020 година на 93 години почина хирургът проктолог Алла Льовушкина, най-възрастният практикуващ хирург в Русия. Тя оперира почти 70 години. През 2015 година „Правмир“ взе това интервю. Тя се държа строго и веднага предупреди, че времето е от 11.30 до 13.00 часа. «Защото от 8.00 имам прием в поликлиниката, а след това ще оперирам». Поговорихме за довоенното детство, избора на професия, непонятния Маркс, лекарския дълг и любовта. Прочетете този разговор. И поменете Алла – новопредставлена. (От редакцията)

За детството

Родена съм в Рязан, моите родители също. Мама беше учителка, а след това счетоводител. Беше много вярваща и затова, когато започнаха да свалят кръстовете на децата тя премина на работа в счетоводството. Баща ми беше лесовъд, завършил лесотехнически институт. Работеше в Рязан, но живяхме и в други градове. Имах и брат, но почина. Беше поет, има издаден сборник със стихове. Живееше в Рязан, а после в Архангелск.

Живеехме задружно. С нас живееше и братовчед ми. Те с брат ми, разбира се, затова, че съм момиче ме дразнеха и тормозеха, но все пак живеехме задружно. Обичахме животните, брат ми имаше котарак, а аз – котка.

По принцип ни възпитаваха свободно. Правехме каквото си искаме, но нищо лошо. Живеехме на Волга, къпехме се по всяко време и всичко винаги беше наред. Никой не ни придружаваше. За това как се учим също не следяха особено. Всеки сам се занимаваше с каквото иска. И на балове сме ходили, и късно сме се прибирали. Бяха ни дадени всички възможности да живеем както искаме.

За войната и Победата

Помня когато бе обявена войната. На 22 юни имахме бал. Аз завършвах седми клас, а брат ми – десети. С момичетата се разхождахме до късно, прибрахме се към един часа, а брат ми си дойде на разсъмване. Мама знаеше, че празнуваме, и след като се прибрах ме изпрати да спя. Заспах, но рано сутринта се събудих и разбрах – обявена е война. За първи път се изплаших. После се прибра Анатолий, който вече знаеше. Всички бяха едни такива възбудени, искаха веднага да тръгнат да воюват.

Не сме живели в евакуация, живяхме в Рязан, просто се скрихме в гората. Баща ми беше лесничей и когато немците приближиха Рязан, той ни отведе в гората. Разбира се, и живеехме, и гладувахме. Гладувахме много. Но се учехме. През войната аз завърших десети клас и то с отличие.

Как да не помня Деня на Победата? Предишната година не успях да постъпя в медицинския институт. За да не пропадне годината постъпих в педагогическия. Брат ми вече учеше в Рязанския университет. Тази нощ спяхме. Брат ми също беше в къщи. Мама влетя в стаята: „Защо спите? Победа!“ Отидохме в института; беше ни обзела всеобща радост. Целувахме се, пеехме. После сложихме на масата каквото имаше и празникът започна …

За постъпването в медицинския институт

По принцип съм инат. Прочетох „Записки на лекаря“ на Вересаев. Тази книга ме подтикна да кандидатствам. Когато завършихме училище ни казаха: «Заминавайте за Москва и кандидатствайте». Заминах и започнах да обикалям институтите.

Дойдох в геоложкия и ми казват: „Подавайте си документите, ще станете геолог“. „Добре, ще си помисля“, – отговорих. После в Московския университет в биологическия факултет – там също казват: „Подавайте си документите“. Отидох във Втори московски медицински институт, но там пък: „Не, не приемаме без московско жителство“. И тук започна моята мъка – исках да уча само в медицинския. Получих жителство и ме приеха, но едва през 1945 година.

За учителите и «хирургическото кръщение»

От трети курс започнах да се занимавам с хирургия, да ходя на хирургически кръжок. Да, преподаваше ни Петровски, току що върнал се от войната. После стана министър. Преди войната беше завеждащ катедра обща хирургия. Водеше хирургически кръжок и всички ходехме там. Помня първата си операция, взе ме за асистент. Той правеше всичко, аз му помагах и бях щастлива. Тази първа операция беше много интересна. Рак на млечната жлеза. Започна кръвотечение. Кръвта плисна в лицето ми, а Петровски каза: «Е, нищо, покръстих Ви в хирург».

След това стана министър. Срещнахме се на една конференция, когато вече бях практикуващ лекар. Приближих се и казах: „А, аз помня Вашия кръжок“. Със сигурност помня, че Овчинников ни преподаваше хирургия.

За първите операции

Дълги години бях хирург в санитарната авиация на Рязан. Извикаха ни при прострелян. Това не беше първа операция, аз вече отдавна оперирах. Пристигнахме. Там в плевнята лежеше болният с разкъсана гръдна клетка. На практика с анестезиолога нямаше какво да правим. Зашихме го почти без анестезия. И сърцето и белите дробове. После го транспортирахме. Не помня вече какво се случи с този човек. Първата ми операция беше в Тува – чревна непроходимост. Запомних, може ли да не запомня?…

За болните и вярата в Бога

С болния имаш съвършено различен контакт. Когато започвам да лекувам човек, той ми става близък и аз започвам да преживявам заедно с него.

Дори и днес никога не поемам сама цялата отговорност. При много тежко болни поръчвам молебен, но без да споделям с тях. На всички, които после ми благодарят, казвам: «Вие на Бога благодарете». Винаги го казвам.

За всички тези години през ръцете ми преминаха много хора. Много от тях ме помнят, поздравяват ме, даже на улицата.

Имам много близки в църквата. Аз съм вярваща, постоянно ходя в храма, почитам всички празници, спазвам постите. Ето сега сме във Великия пост.

Бях атеистка, но постепенно се обърнах към вярата. Мама беше силно вярваща, а аз – атеист. Постоянно имахме конфликти. Тя боледуваше от туберкулоза, но по време на Великия пост постеше. Това оказваше върху мен някакво влияние, но аз продължавах да воювам с нея.

По-късно се запознах с един свещеник – отец Петър, сега той е настоятел на нашия храм. Две години се мъчи с мен. Ходех у тях, запознах се със семейството му. През цялото време водехме нескончаеми беседи, докато той не каза: „Стига, трябва да се причастиш“. И ме причасти.

Отец Петър ми казваше, че мама се е молила за мен. Непрекъснато се е молила. Нейните сестри също бяха вярващи. И брат ми беше относително вярващ. Даже ходеше да се причастява в Елоховския храм, когато учеше в писателския институт в Москва.

Сега съм безкрайно благодарна, че станах вярваща. Животът има съвършено друга окраска. Вече не воювам и това ми помага да живея.

За любимите философи и непонятния Маркс

Много обичах философията и затова бях единствената атеистка в семейството. С философия се занимавах едва ли не от осми клас. Имам антология на световната философия, но вече не чета, защото нямам време.

Да, имах любими философи. Кант, например. Дълго не можех да разбера „вещта сама по себе си“, но с течение на времето успях. Обичах Хегел, нищо че бях материалист. Харесвах много Енгелс, четях, когато ми беше интересно. Но Маркс не можех да понасям, той е ужасен. „Капиталът“ е някакъв кошмар… Когато изучавахме „Капитала“, хвърлих книгата и казах: „Написал го е неразбираемо“. А Енгелс е писал много добре.

За реформата в медицината, лекарския дълг и любовта

Смятам, че съм жива, благодарение на Бога. Кой ми е дал толкова възможности – да съм жива и на осемдесет и седем, да работя и да оперирам?

Често казвам, че съм състезателен кон. Влизам в операционната и веднага се появяват сили и бодрост за да оперирам. А навън съм като стара кранта.

Отразява ли се реформата на моята работа? Разбира се, че се отразява! Лекарствата поскъпнаха, болните имат все по-малко пари. Стремя се все по-малко да вземам от тях и повече да им давам. Живея по християнския принцип: каквото си дал – то е твое.

Дали разговарям с болните? Разберете, нямам време. Ако имам приемен ден, всичко е като на филмова лента. Времето ме притиска. И все пак понякога разговарям — на религиозни и житейски теми. Нормално, както с всички.

Според мен, най-важното в работата на лекаря са знанията и любовта към хората. Любовта трябва да се проявява нормално. Действено. Не да ги съжаляваме, когато крещят, че ги боли, а да се стараем да не ги боли. Трябва да изпълняваме своя дълг.

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска