Както живеем, така се молим. Както се молим, така живеем



Igumen Nectarii MorozovКак да се научим да се обръщаме към Бога? Дори внимателното четене на молитви от молитвеника все още не означава, че се обръщаме към Него. Често се случва да забележим, че четем механично или ако знаем молитвения текст наизуст, го произнасяме като някакъв монолог, неадресиран към Създателя. Затова и сме разсеяни и сърцето ни е студено. Какво трябва да се направи, за да стане нашата молитва жива и гореща? На тази тема разговаряме с игумен Нектарий (Морозов).

Отец Нектарий, правим ли разлика когато се обръщаме към Бога и към обикновения човек? Когато се обръщаме към човек, като че ли нямаме проблем – виждаме го, знаем какво искаме от него, общуваме и всичко е съвсем естествено. Но обръщението към Бога – да, това е проблем, винаги съществуват трудности и препятствия.

Не съм съгласен с такова сравнение: към човека – без проблеми, а към Бога – огромен проблем. Голяма част от хората, общувайки с другите го правят така, че просто не си струва изобщо да се прави. И резултатите от такова обръщение са достатъчно плачевни. Други от нас, четейки молитви, смятат, че се молят, но както казвате, не се обръщат към Бога. Често хората се обръщат един към друг достатъчно твърдо и грубо – искам от теб това и това, а сърдечен контакт между тях не се получава. Този, от когото искаме нещо по такъв начин, може да ни помогне единствено по силата на своето християнско милосърдие, а ако не изпълни искането ни, то вината си е изцяло наша – нашето жестокосърдечие. Трябва да се учим да се обръщаме и към Бога, и към околните еднакво доброжелателно.

Преди да си отговорим на въпроса как да се научим да се обръщаме и към Бога и към хората е нужно да отбележим: човек може да се научи само на това, на което искрено желае да се научи. Ако желанието е налице, то няма страшно. Защо? Защото ако усещаме потребност от Бога, от Неговата помощ, то ще търсим начини да получим тази помощ, да се докоснем до Божията милост. Всеки, който вярва в Бога знае, че може да се моли за помощ чрез молитва и да се моли така, че да докосне собственото си сърце. Така трябва да се случи и с научаването – всеки сам, със сърцето си да откликне на думите от молитвата. Същността на проблема е скрита в желанието.

В желанието да се обърнеш към Бога и да получиш неговата помощ?

Разбира се. Понякога се случват странни неща – ние сме вярващи, православни, но когато се случи нещо в живота ни, не се молим на Бога и не търсим помощта Му. Защо? Защото сме скромни и смирени ли? Не, просто се страхуваме да въвличаме Господа в своите житейски дела. Искаме сами, със свои сили да се справим. Добре, зле, но сами. Защото изведнъж Господ ще се намеси и ще направи всичко не така, както ни се иска. Ето затова тези от нас, които разсъждават по този начин, никога няма да се научат да се обръщат към Бога. Защото за да се обърнем истински към Него е задължително да бъдем подготвени да приемем Неговата воля за себе си, независимо каква е тя. Всяка молитва трябва да завършва така: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята.“ (Лука 22: 42). Точно това не желаем да изречем и затова предпочитаме въобще да не говорим.

Ако имаме желание да изпълняваме Божията воля, ако се нуждаем от изпълнението на тази воля, как можем да се научим да се обръщаме към Бога – не формално, а от сърце? Нашият живот е пълен със ситуации, в които чувстваме своята човешка недостатъчност, неразумност, немощ, греховност. И всяка от тези ситуации трябва да се превърне в повод за обръщане към Бога. Както е казвал преподобният Никодим Светогорец – когато вечер си застанал да се молиш на Бога, трябва да си изхвърлил от сърцето си всичко, което те е занимавало през деня. Но ако не можеш, ако не си успял да забравиш ежедневните проблеми, то тогава ги превърни в повод за молитва. Защото, ако всичко това е важно за теб, то не трябва да го пропускаш при обръщението си към Господа.

Всеки ден ни се случват различни неща, повечето от които ни нараняват. Непредвидените обстоятелства разрушават нашите планове, нашите дела, които уж са добри и богоугодни. Какво да правим? Просто трябва да кажем: „Господи, ще се постарая да направя това, което зависи от мен, останалото е в Твоите ръце. Нека бъде така, както Ти е угодно.“. И да се примирим. Както е разказвал старецът Паисий: „Преди да започна нещо, паля кандилото, издигам ръцете си към Бога и правя това, което е по моите човешки сили.“. Това е един добър урок. Нужно е да се прави всичко онова, което зависи от нас, но преди да започнем, да се обърнем към Бога. Да предадем всичко на Неговата воля и да не се безпокоим. Когато преобладава такова отношение към всичко случващо се с нас и към Бога, то значи нишката на доверието (също израз на Паисий Светогорец) ни е свързала с Него. Но доверието идва именно чрез молитвата.

За да кажем в минута на скръб „…да бъде Твоята воля, не моята“, трябва да сме сигурни, че тази болка ни е необходима. Правилно ли Ви разбирам?

По думите на преподобния Исаак Сириец, няма друг начин да се приближим към Бога, освен чрез скръбта. В спокойния, безгрижен и радостен живот няма такива моменти, които биха ни заставили да се обърнем към Бога. Когато ни се случва нещо лошо, то ни мобилизира, събира в юмрук всичките ни сили. Св. Теофан Затворник казва: „Ако се молиш на Бога, ти трябва да усещаш в сърцето си болка, която да го застави да чувства“. Когато се случва нещо с нас, тази болка идва от само себе си. Болката събира вниманието ни в сърцето и ние вече се молим искрено и от цялата си душа, а не изчитаме формално текста на молитвата.

Скръбта може да ни приближи до Бога, но може и да ни отблъсне. За да ни приближи, е нужно да казваме: „Господи, лошо ми е, боли ме, но щом си допуснал това, значи ми е нужно и аз Ти благодаря“. Ако намерим сили да го изречем, значи сме направили огромна крачка напред. Ако обаче казваме: „Господи, защо си толкова несправедлив към мен?!“, правим огромна крачка назад. В края на краищата трябва да се радваме на такива ситуации, които ни раняват, които Сам Господ ни изпраща и в които можем да Му се доверим. Нужно е да се радваме, че се е развихрила буря и ние можем да влезем в лодката и да плуваме по буйните води към Него. Ако я нямаше тази буря, ние не бихме узнали, че това е възможно.

Следователно Гетсиманската молитва е вечен образец за нас?

Да, и следвайки я като образец, трябва да имаме предвид следното: ако Спасителят в Гетсиманската градина се е обърнал към Бога три пъти, борейки се и проливайки върху земята кървава пот, то ние трябва да се обръщаме не три, а триста пъти. Защото нашата борба е борба със собствения ни грях, малодушие и мързел. От тази битка трудно се излиза като победител. Но излизайки, ставаме по-силни, защото се увеличава доверието ни към Бога. Един от древните светци е казал: „Дори и небето да се наклони към земята, моят разум ще остане непоколебим“. Толкова силно е било доверието му към Бога. Ние сме далеч от тези мерки, но постепенно, стъпка по стъпка можем да се превърнем в силни и щастливи хора.

Някои обаче твърдят, че пътят на духовното израстване е като бягане нагоре по ескалатор, който се движи надолу. Не можем да спрем нито за миг…

Човекът, привикнал към покаяние и доверие към Бога, дори и само за миг да спре, дори и само за миг да си позволи ропот и самосъжаление, веднага ще стане по-слаб, по-неразумен от това, което е бил. Разслабва се веднъж, два, три пъти и става неразбиращ пътищата Божии и неспособен да се примири с тях.

Когато сме подвластни на някакво силно преживяване, когато се обливаме в сълзи, в състояние на краен емоционален стрес, ние именно често забравяме за Бога. Ако сме способни да се огледаме и да не пропуснем вечерната си молитва дори в това състояние, осъзнаваме, че през цялото време като че ли за нас Бог не е съществувал. И е много трудно да се върнем към Него.

А на практика тази мъчителна за нас ситуация има за цел точно това – да ни напомни за Бога. В подобни случаи действително е трудно да се справим, когато нервите ни са опънати до краен предел. Но как възниква тази нервна възбуда? Причината са множеството мисли, които се въртят в главата ни и ни дърпат напред-назад. За това колко е трудна борбата с лошите помисли, даже при светците, ни разказва епизод от живота на свети Макарий Александрийски. Мисълта, че непременно трябва да отиде някъде дотолкова го била обсебила, че той легнал на прага на килията си и казал, че който иска, може да го носи, но сам той няма да отиде никъде. И лежал така, докато лошата мисъл не го напуснала. Помислите разбиват нервната ни система, а борбата с тях е първо въпрос на вяра, а след това на дисциплина. Дисциплината е нужна на всички и във всичко. Ако сме свикнали да ставаме навреме, то ставаме навреме. Ако сме свикнали да си позволяваме да полежим „пет минути“, ще полежим час. Ако сме свикнали при всяко неудачие да казваме: „Господи, да бъде волята Ти, нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?“(Иов 2:10), значи, така и ще продължаваме да казваме. А ако си позволяваме малодушие, изпадаме в самосъжаление и чак след това се опитваме да се вземем в ръце, то, разбира се, че ще ни е трудно да се справим.

Паднали сме, нека да пробваме да се изправим…

Да, от собствен опит зная, защото и мен постоянно нещо ме дърпа надолу, че ескалаторът не просто върви надолу, той лети. Но има случаи, когато не можеш да си позволиш да паднеш.

В течение на целия ни живот нашето внимание е завладяно от нашите си проблеми, радости, надежди, страхове… Вторачили сме се в себе си, а се обръщаме към Бога дотолкова, доколкото това има отношение към нашата ситуация. Когато ни е зле и ни е страшно, сме готови да крещим „Господи, помилуй!“, когато нещо ни е нужно, сме готови да Го молим, да просим даже, но постоянно обръщение към Твореца нямаме. Затова и не можем да се молим… Как да си помогнем?

Всичко това е вярно, към Бога е нужно не просто да се обръщаме когато решим, нужно е постоянно да обръщаме към Него. Защо ни е толкова трудно? Трудно е да се остави всичко това, за което сме се вкопчили, което е завладяло и душата, и вниманието ни. С какво да започнем? Свети Антоний Велики ни дава много добър съвет: „Преди да се приготвите за сън, обезателно благодарете на Бога за всичко, което се е случило през деня”. Даже ако според нашите човешки измерения през този ден не се е случило нищо добро, а само лошо, трябва да благодарим, отначало само устно, а след това ще се появи и осъзнаването на онова, за което благодарим на Бога. За това, че Той ни е дал да изживеем още един ден. За това, че сме изпаднали в грях, но от много други Той ни е предпазил. За това, че Той променя, образова, учи душите ни. Само започнете да благодарите и сърцето ще ви подскаже за какво. И със същата благодарност към Бога започвайте всеки свой ден. Тогава ще изчезне това потапяне в собствените проблеми. Тогава щом отворим очи, първата ни мисъл няма да бъде за будилника, работата, парите, службата, защото ние успяваме даже и в храма да влизаме без да мислим за Бога, а именно за Него. Ако свикнем, отваряйки очи да казваме: „Господи, благодаря Ти за това, че ми даваш още един ден“, с течение на времето тези думи ще проникнат дълбоко в сърцето ни.

Явно е възможно да се научим постоянно да виждаме Бога, или с други думи да реагираме на Него като на постоянно присъстваща реалност в живота ни?

За да Го виждаме постоянно просто не трябва да Го загърбваме. В нашия свят, в нашия живот всичко, което ни заобикаля, ни напомня за Бога. Чрез Него ние живеем, дишаме, съществуваме. Ако в определен момент Неговата воля, поддържаща нашето битие, стане друга, ние ще престанем да съществуваме. Затова и няма такъв момент, в който да нямаме повод да си спомним за Него.

Но силата, която ни кара да мислим за Бога, може да бъде различна. Същото е както и при хората – отношенията понякога са нормални и естествени, а понякога ни обсебват изцяло. Много е важно това чувство, че всичко наоколо, всичко, което се случва с нас, е дело на Божиите ръце и Божия промисъл да не ни напуска никога. Няма нищо в нашия живот, което да няма отношение към Бога!

Вие твърдите, че ако има желание, няма да има особени трудности, но защо тогава е толкова трудно, практически невъзможно да променим себе си! Как се прави? При Вас, например, получава ли се?

Всеки от нас, вървейки по своя духовен път, се сблъсква с малки открития. И тези открития свидетелстват не за преуспяване, а за това, че по някакъв начин напипваме верния път. Ние сме толкова различни и когато Господ иска да получи нещо от нас, употребява различни начини за въздействие върху нашите души. Например, какъв е бил способът за призвание на апостол Петър? Неочаквано богатият улов на риба (Лука 5:4–7), с апостол Матей се е случило друго, с апостол Павел – трето (Деян. 9:3–9). Към всяко сърце Господ подбира своя ключ. Така и ние – всеки към своето сърце е длъжен да подбира определен ключ. Защото, от една страна, сърцето принадлежи на всеки един от нас, а от друга – като че ли не е наше, защото е трудно управляемо от самите нас.

Например, аз за себе си съм намерил един ключ: когато съм в трудна ситуация, която може да ме повали и да разбие не само моята нервна система, не само моя живот, но и най-страшното — моите отношения с Бога, се старая да си представя последствията. Какво ще стане с мен, ако позволя на тази ситуация да ме победи, ако не намеря сили да се смиря пред волята Божия и да Му благодаря за всичко, което ми е пратил? Ще остана без нищо. Със съсипани нерви, с разрушен живот, с явни признаци на морална и интелектуална деградация. А най-главното ще е, че ще се окажа отделен от Бога. И как да живея така? Ето тази мисъл за ужаса, в който мога сам да се вкарам, ми помага да преодолея мъчителната ситуация и да продължа да живея.

Какво още се изисква от нас? Струва ми се, че има много неща за преосмисляне, например отношението към другите хора.

Погледнато отвън, всички връхлитащи върху нас изпитания идват от хората. Господ устройва живота ни, но непосредствените жизнени обстоятелства се създават от хората. Понякога си казваме: „Да, разбира се, аз се смирявам с това, което Бог ми изпраща, но с този човек по никакъв начин не мога да се помиря, защото той е оръдие на неправдата“. Но това е дълбоко погрешно, така ние, по думите на авва Доротей, започваме да приличаме на куче, по което са хвърлили пръчка. То, вместо да си изясни откъде е тази пръчка, започва да я гризе, убедено, че самата тя е причина за бедата му. А причината за нашата беда не е нито човека, нито Бог. Причината от една страна е нашата поквара, а от друга – покварата на окръжаващия ни свят. И това трябва да се приема не като нещо, имащо само косвено отношение към нас, а като нещо, в което непосредствено живеем. Когато ни обвиняват, притесняват, според нас несправедливо, нека си спомним заповедта за лявата буза (Мат. 5:39), нека си спомним онези наши неправди, за които никой не ни е разобличил и наказал, за които, освен нас и Бог, никой не знае. Да, трудно и сложно е да се живее така. Но опитът показва, че да не се живее по този начин е още по-трудно.

Молитвите, оставени ни от светите отци на Църквата, като че ли не са шити по нашите мерки. Ние не изпитваме онова, което те са изпитвали, не сме дораснали до такива преживявания. Познаването на тяхното наследство е полезно за нас, без тази пътеводна светлина ние не бихме могли да намерим верния път, но как да се молим с техните думи? Как да постъпим, ако не чувстваме молитвата като своя?

Ученикът учи стиховете на Пушкин или Блок, понякога без да разбира техния дълбок смисъл. Но ако ги чете с интерес и внимание, душата му лека полека се преобразява и постепенно той може да достигне и до разбирането на поезията. Същото можем да кажем и за молитвата. Когато четем внимателно, винаги можем да намерим нещо, което отговаря на нашите вътрешни търсения. Молейки се по молитвеника, ние просим от Бога прошка, милост и това съответства напълно на нашата мярка. Но там действително има неща, които превъзхождат нашите мерки. Например: светиите много по-добре от нас виждат собствената си греховност, своето недостойнство и го обличат в такава словесна форма, че понякога на нас ни се струва, че сме по-добри от тях. Или: ние разбираме колко сме по-лоши, но скърбим от това, че за разлика от тях не можем да го почувстваме истински. Но ако се молим внимателно и усърдно, ако съобразяваме живота си с молитвата, неусетно се променяме. Издигаме се, ако не по мерките на светиите, то във всеки случай започваме да разбираме, започваме вътрешно да приемаме тези думи, с които те са се обръщали към Бога. Молитвата ни възпитава.

Често в разсъжденията си приемаме за даденост това, че светците на са хора като нас и че ние не бихме могли да станем като тях. От една страна, това е така, но от друга душата на всеки един от нас изначално е създадена да бъде удивително добра, чиста, светла. И в нея, доколкото сме създадени по образ и подобие Божие, вече е събрано всичко най-добро. Да, тя е покварена, да, съсипана е от грях. Но доброто преобладава и това добро е способно да откликва на молитвите на светиите, да живее с тях и да ги възприема като свои. Нашата душа прилича на измъчен, изтезаван затворник, който когато се молим, пускаме на свобода. Душата ни има крила и когато се молим, даваме възможност те да се разтворят и тя да полети.

Значи, нужно е да чакаме и да се надяваме, че молитвите, оставени ни от светите отци, все някога ще станат наши?

Не трябва да чакаме, всеки ден трябва да се стремим към това. Те са като искрици – днес една осветява нашия живот, утре друга. Днес една дума от молитвата изведнъж докосва сърцето ни и то я преживява като собствена, утре – друга. Просто е нужно да помним, да не забравяме случилите ни се вече озарения. Трябва да съхраняваме този опит в сърцето си и да живеем с него занапред. Също е важно да не се боим да преживяваме това, което са преживявали светците. Нерядко се боим да го правим, защото е трудно и болезнено, налага се да разкриваме сърцето си пред Бога и пред самите себе си. Тук е необходим отказ от самозащита, усещане за собствена беззащитност. Защото тогава и само тогава, когато не се защитаваме сами, ни защитава нашият Защитник.

Но в ежедневието дотолкова сме свикнали да се защитаваме, че ни се струва невъзможно да се разделим с този навик.

Да, човекът е зависим от навиците си, но навиците могат да бъдат променяни. Вредният навик да се пуши може да се замени с нещо полезно – например със сутрешен крос. Навиците трябва да са зависими от нас, а не обратното. Свикнали сме да се обиждаме и да страдаме, ако ни говорят неприятни истини, а защо? Защото страданието е първичното, а не радостта от това, че са ни показали нещо лошо у нас и така са ни помогнали да се променим. Молитвата е призвана да промени нашето сърце, а защитавайки се от молитвата, защитаваме сърцето си от безценната промяна. Тук е важно да се знае, че това зависи не от възможността или невъзможността, а от желанието или нежеланието. Да вземем за пример балета: можем ли ние с вас да правим това, което правят балетистите на сцената? Едва ли. Но те са същите хора като нас, просто с години са се трудили, за да достигнат това съвършенство, просто защото са искали да танцуват. Ние сме призвани да упражняваме както тялото, така и душата си и ако не се получава, то е само защото не го искаме достатъчно силно.

И още един важен момент: не трябва да се боим от истините на живота. Не трябва да се крием, да бягаме, да го разкрасяваме, а да имаме смелостта да го посрещаме лице в лице — с всичката болка, ужаси и страдания. И да не се ужасяваме, да не изнемогваме от тази болка, а да приемаме живота такъв, какъвто е. Само по този начин можем да усетим човешката болка и да се опитаме да я намалим. Само виждайки живота такъв, какъвто е, можем да помогнем на ближния и да не подминем без да забележим Самия Христос. Нерядко се отказваме да видим живота такъв, какъвто е, и се опитваме да го формализираме. Тогава всичко се превръща във формалност, в това число и отношението ни към Бога. В началото на разговора сравнихте отношението към Бога с отношението към човека: а винаги ли се отнасяме към хората неформално? Винаги ли сме готови да приемем човека срещу нас такъв, какъвто е, да го приемем със сърцето си, а да не го отблъснем? Колко често загърбваме човек, който ни причинява болка със самия факт на своето съществуване! А загърбвайки човека, почти винаги загърбваме Бога. А ако веднъж сме затворили сърцето си за Него, след това то няма да се отвори автоматично. За да се отвори отново са необходими усилия, труд, покаяние. Защо преподобният Силуан Атонски казва, че за да се молиш за мир, е нужно да пролееш кръв? Защото за да се молиш за мир трябва да имаш любещо, чувстващо, милващо сърце. Ето защо старецът Силуан е плакал над убитата змия, над прилепа, който случайно е залял с вряла вода. Трудно е да се живее така, да се живее и да се плаче за чуждата болка. От гледна точка на съвременния човек такива сълзи са признак на лабилна нервна система. Но от гледна точка на християнството това е норма.

Има още едно хубаво правило, което, разбира се, никак не е лесно да се спазва. Когато с нас се случва нещо, което ни ранява, когато изведнъж научим нещо неприятно за нас, не трябва да реагираме веднага. Нека направим крачка назад и да изчакаме случилото се да достигне до сърцето ни и да реагираме след този сърдечен отклик. Защото през повечето време се плъзгаме по повърхността на събитията и това ни пречи да живеем истински сърдечен живот. А ако не живеем истински живот, то и молитвата ни не би могла да бъде истинска. I www.pravoslavie.ru

 

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...