Как да се отнасяме към греховете на свещениците
Настоящото интервю със Саратовския и Волски митрополит Лонгин предлага отговори на някои актуални за миряните въпроси, свързани с личността на духовника. Кога да съобщим на епископа за нарушението на свещеника и кога да не бързаме да се оплакваме? Каква опасност крие за младия йеромонах назначението му в московски храм? Защо селският отец в Гърция кара най-хубавата кола в селото, а някои архиереи пътуват с поддържани „работни кончета“?
Как да се отнасяме към това, че свещеникът е извършил грях?
Отговаряйки на либералната критика, която е насочена към Църквата, светителят Игнатий Брянчанинов казва: „Монашеството е барометър, който се намира в уединена стая, изолирана от всички страни. Но той точно показва времето навън“. Тези думи може да се отнесат и към Църквата като цяло. Църквата също е част от обществото. Хората, от които се състои Църквата – духовници и миряни, не идват от друга планета. Тези хора са израснали заедно с нас, възпитавани са по същия начин, както и всички останали. Те боледуват от същите болести, от които боледува и цялото общество. Единственото, което ги отличава от нецърковното общество, е, че те са осъзнали своето състояние и са дошли в „болницата“. Как да се отнасяме към това, че в болницата едни изпълняват предписанията на лекарите, а други не ги изпълняват, а пият и пушат и изобщо напускат болницата. Да я затворим ли; да кажем ли, че медицината като наука е несъстоятелна и нищо добро не можем да очакваме от нея? Разбира се, че не.
Но нали Църквата е призвана да бъде различна от обществото?
Църквата е призвана да бъде различна. Наистина ние, абсолютно всички, сме призвани към святост. Но дори и при великите светии пътят към светостта е труден. Човек не може изведнъж да се промени: днес да е един, а утре – съвсем друг и да остане такъв до смъртта си. Човекът е интересно творение. Той се издига до определена висота, но щом се задържи и констатира колко е велик и колко днес е по-добре от вчера, той веднага пада по-ниско от първоначалното положение. Това е закономерност в духовния живот. А Църквата приема абсолютно всички, с всичките ни недостатъци. Затова в този смисъл Църквата наистина е срез на нашето общество. Не е тайна, че с всяка година хедонизмът все повече се утвърждава в нашето общество като господстваща идеология. Хората идват в Църквата с все по-големи белези: духовни проблеми и наранявания. Дори и да избягаш от тази идеология, не е възможно напълно да се освободиш от нейното влияние.
Трябва ли свещеникът да е по-благочестив от своите енориаши? Трябва ли да е подвижник? Или поне да не кара предизвикателно скъпа кола?
Какво означава „по-благочестив“? Не съществуват измервателни уреди, с които да излезеш сутрин от жилището си и да измериш нивото на благочестие в себе си и в окръжаващия свят… Но свещеникът наистина трябва да е образец, да е правило за енориашите. Той трябва на дело да изпълнява това, към което призовава в проповедите си. В материално отношение свещеникът трябва да живее така, както и неговите енориаши. Но не трябва да правим прибързани съждения, ако изглежда, че това не е така.
Например човек влиза в Църквата, той е искрен, вярващ и оставя отвън всичко, което може да бъде оставено, всичко, което е имал. Той се стреми към духовна висота и затова става монах. После го назначават да служи в голяма енория в Москва, въпреки че е още млад и няма много опит. Сега пред него се разкриват такива възможности, каквито може би не би имал, ако не беше станал монах. Не казвам, че той взима пари от църковната каса и с тях организира гуляи. Просто той вече има нови познати, нови духовни чеда (например някои известен певец и т.н. ). Тези хора го водят със себе си, за тях той е нещо като екзотична играчка. Те се превръщат в негова среда и малко по малко човекът стига дотам, че потрошава някакво невероятно скъпо превозно средство при съмнителни обстоятелства. Как се е стигнало дотам? В кой момент е трябвало да бъде спрян този млад човек? Може би той отлично е изпълнявал всички други задължения в служението си. Да предположим, че той е бил чудесен духовник; че се е отнасял добре към хората и че хората са го обичали, защото е бил готов да им помага, да ги изслушва, дори заради това да пътува нощем до другия край на града… Двата типа поведение много често се съвместяват. Затова да се опитаме да бъдем по-внимателни в съжденията си. И да се надяваме, че тези случаи, за които се говори в медиите, ще спрат някого, ще бъдат урок за някого.
Има една история, която досега не съм разказвал. Когато бях по-млад, често пътувах до Гърция. Две неща там ме учудиха и ги запомних. В Гърция ме возиха с автомобилите на няколко архиереи. Това бяха нормални вносни коли, казват им „работни кончета“, не ударени, но много поддържани. Те с нищо не се отличаваха от общия поток автомобили. Това за мен беше първият урок. А вторият… Бяхме на гости на един свещеник в малко село високо в планината и аз го питах как живеят хората, с какви средства живее самият свещеник със семейството си. Селцето беше малко и според нашите мащаби там не семейство, котка не можеш да изхраниш. Една част от заплатата на свещеника се дава от митрополията, другата – от държавата. Жилището винаги е от Църквата. А колата, казват, се купува от обикновените жители на селото. И винаги колата на свещеника е най-хубавата кола в селото! Разбира се, не става дума за лексус, за претенции за лукс. Но на никого не му минава през ума да си купи по-хубава кола от тази на свещеника. И ако в съседното село купят на отеца нова кола, то тук също ще се хванат също ще купят нова. Слушам и си мисля, това при нас е невъзможно. А в Гърция това е естествено, защото свещеникът е уважаван, защото той съпровожда всички жители от това село в техния живот от раждането до смъртта. Това е във връзка с различните национални психологии.
Трябва ли да се оплачем на епископа, ако знаем, че свещеникът е извършил грях?
Това, че свещениците могат да грешат и грешат, не е откритие от вчера, дори не е от последните две столетия. Точно за това Църквата има съответните канони и голям опит в борбата с недостатъците на духовниците, а също и опит в освобождаването от служители, които не могат да преодолеят недостатъците си. Има книги с правила (кодекси), в които са разгледани всички възможни греховни действия, които може да се извършат от духовника и които по канон се наказват по съответния начин. Самата дума „епископ“ в превод означава „надзорник“. Ако свещеникът не изпълнява задълженията си или ако ги изпълнява грешно, или ако станете свидетел на нередно действие, извършено от свещенослужител, то аз съм сигурен, че най-правилното решение е да се обърнете към епископа. Ако духовникът е направил нещо несъвместимо със свещеническия сан, той трябва да бъде лишен от сана. Ако това действие е престъпление и подлежи на санкция по наказателния кодекс, свещеникът трябва да понесе наказание, както всеки друг гражданин. Тук няма място за спор.
А от друга страна понякога може да се сблъскаш със странна представа за Църквата и за това какъв трябва да е свещеникът. Не знам откъде идват тези убеждения. Например получавам следната жалба: „Отидохме на църква, а ни изгониха от там“. Ето какво е станало всъщност: що се касае за изгонването – не са били изгонени, а им е било казано, че трябва да преминат катехизис преди да кръстят детето. Но те вече пишат жалба, сякаш в магазина са ги излъгали с грамажа, само дето не се оплакват в организацията за защита на потребителите; т.е. „аз дойдох, благоволете да изпълните моето желание…“. Много често свещениците са обвинявани в това, че вярно запазват каноните вместо да узаконят беззаконието.
Как се е стигнало до неразбирането между обществото и Църквата, до митологизацията, до откъсването на представата за Църквата от реалния й образ?
Думите на Пушкин „ние сме лениви и нелюбопитни“ може в наше време да се кажат за всеки от нас. В действителност, ако някой иска да се ориентира в това, какво е Църквата, и при това да е безпристрастен, то в интернет има всичко. Можете да изучите и богословие и литургика. Информацията, която днес е достъпна в интернет, е достатъчна, за да завършиш семинарията и духовната академия. Но ние сме лениви, нелюбопитни и при това – самоуверени, и смятаме, че можем да съдим за всичко, без да знаем нищо. Та това не се отнася само за Църквата. Погледнете колко „специалисти“ имаме в държавното управление. При нас всеки знае как да ръководи страната, селското стопанство, какво да прави с икономиката и как да води външната политика. Хората не познават обстоятелствата, които години, ако не и векове наред са се оформяли около един или друг проблем, но при това безапелационно произнасят най-радикални съждения. А после се карат защо не ги слуша никой и защо никой не тича незабавно да прави това, което те са казали… Абсолютно същото е и по отношение на Църквата. Това по-скоро е особеност на човешката психика.
Но все пак защо толкова много критикуват Църквата? Защото обществото не разбира същността й? Или със своето състояние, включително и със състоянието на духовенството, ние наистина сме заслужили тази критика?
И първото, и второто. Освен това трябва да имаме предвид, че ние сме свидетели на масирана атака срещу Църквата от страна на ангажирани средства за масова информация. Тази атака е очевидна за човек, който наблюдава внимателно нещата: на мрежовите площадки*, по радиото и по телевизията виждаме умни хора, които с дистанцирано любопитство обсъждат подробности около тази атака, нейната технология и начин на изпълнение. Взимат се реални ситуации и събития, те се раздухват колкото се може повече, непрекъснато се повтарят съобщенията, което поддържа интереса към темата. Понякога няма дори никакъв информационен повод, за да пуснат отново информацията в ефир. Но фактът, че съществува такава кампания в никакъв случай не ни оправдава. Още апостол Павел казва: „Не давайте повод на онези, които търсят повод“ (ср. 2 Кор. 11:12). Нашите грехове и недостатъци в никакъв случай не се оправдават от това, че враговете ни ги издирват и ги размахват като знаме. Но точно този факт трябва да накара вярващия човек да бъде по-внимателен и да запазва здравомислие и трезвост.
Какъв е Вашият пастирски съвет към човек, който е видял прегрешението на свещеник, как да го преживее?
Преди всичко не се вглеждайте специално в това и не търсете тези грехове. Не вярвайте на някакви приказки, защото далеч не винаги човек сам е видял даден грях: обикновено някъде го е прочел или го е чул от някого. Не бих казал, че чак толкова често греховете на свещениците се набиват в очите на присъстващите в храма. Също има и такъв добър евангелски съвет: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1). Трябва да разбираме, че свещеникът също е човек, че в неговия живот, както при всеки от нас, има обстоятелства, заради които той да не може 24 часа в денонощието да е мил, приветлив, добродушен и както казват – „на линия“. Иска ни се да е така, но това е много трудно. Свещеникът също както и енориашите е изложен на изкушения и грехове. Свети Йоан Златоуст казва, че ако всички християни бяха истински християни, то на света не би останал нито един езичник или юдеин. Всички несполуки в историята на Църквата са свързани само с това, че ние, хората на Църквата, не отговаряме на своето предназначение и не живеем така, както Спасителят ни заповядва да живеем. І www.pravoslavie.ru
*Мрежова площадка в Русия е мрежа от образователни заведения, които си взаимодействат и които са разположени в непосредствена близост едно от друго – бел.прев.
Превод: Евгения Николчева
