Любка Рондова: Празниците в храма от детството останаха завинаги в мислите ми

Любка Рондова е народна певица с много интересна история. Пее от съвсем малка, но приема музиката за свое призвание след идването си в София, където постъпва в най-стария в България ансамбъл за народни песни и танци „Гоце Делчев“. В него остава 30 години, като дълго време е солистка и лице на ансамбъла. През 1980 г. прави първите си записи в Българското радио, а след това и в Балкантон, Българската телевизия, Радио Благоевград.

Те са тиражирани на множество грамофонни плочи, аудио и видео албуми. През 2000 г. е издаден първият ѝ албум на компактдиск „Смиляна“. В него са включени 22 най-популярни и обичани песни от цялото ѝ богато музикално почти 40-годишно наследство. През 2003 г. излиза и нейният втори компактдиск „Песните са моите деца“, в който са включени 15 напълно нови изпълнения. От тях 9 стари автентични песни от родното ѝ Костурско и 6 авторски. И до ден днешен Любка Рондова продължава да издирва и записва автентични български народни песни. За приноса ѝ към развитието и популяризирането на българската култура на 22 май 2002 година Любка Рондова е удостоена с орден „Стара планина“.Тя е носител и на орден „Кирил и Методий“ II степен и златен медал „Петко Войвода“.

***

Бихте ли се представили накратко?

Казвам се Любка Рондова. Родена съм в Егейския край, село Шестево, Костурско. Дете на българско семейство, възпитана съм в традиционните български ценности. В моето село живееха само българи. И сега има много българи, независимо, че селото сега попада в границите на Гърция. Бежанка съм от Гражданската война. Избягахме 28 000 невръстни деца – пратиха ни, както тогава казваха, за наше добро на север и израснахме в Югославия, в Полша, в Чехия, Германия, България. Аз попаднах с братята ми в Румъния, оттам в Полша, където тръгнахме на училище. Едва през 1954 година разбрахме, че баща ни се е върнал от емиграция от Австралия в Прага, а там са се открили с майка ни. Големият ми брат беше партизанин в Гърция. Биеше се за Македония. По-късно беше попаднал в Ташкент и също дойде през 1954 година в Прага. Баща ми каза, че ще отидем да живеем в България. По това време бях на 18 години и завършвах чешко-полска гимназия. Приеха ме в Карловия университет в Прага, където завърших Философско-филологическия факултет, специалност филология.

Семейството ви се премести в България и веднага след пристигането Ви в Вие се насочвате към музиката. Защо?

Още като студентка в Прага пеех в състава на децата-емигранти. Знам добре няколко езика и ми се наложи да работя като екскурзовод и преводач. Не всичко в моето ежедневие беше свързано с музика, но аз се стараех да се превърне в музика. През 1960 година при първото ми идване за по-дълго започнах да пея в ансамбъл “Гоце Делчев”. През 1963 година се завърнах в България и останах в ансамбъла цели 30 години. Бях солистка и филолог в ансамбъла, имах възможност да науча и да дам много нови песни. Ако имам някаква заслуга, тя е, че донесох песни, които се непознати в България, от моя роден край – Егейска Македония. Запях песните от сборника на братя Миладинови, на Кузман Шапкарев и много други. Работехкато преводач във Външно министерство, била съм екскурзовод, бях част от екипа на списанието “Проблеми на рекламата”. По-късно работих в Комитета по културата – бях в отдел “Духовно развитие”. Ръководех отдел “Култура” на район “Левски” в София. Продължавам да поддържам контакти с много писатели, изобщо с интелигенцията преди и сега. Бях преподавател в Нов български университет пет години. Радвам се, че и цялата ми дейност досега беше насочена към събуждане на чувството на привързаност към българската духовност. Не е достатъчно само да научиш някого на една песен. Нужно е да му обясниш откъде е песента, какво отразява, какъв е смисъла, защо трябва да спазваме тази традиция. Старала съм се през годините да запазя оригиналния език на песните се опитвам да отразявам атмосферата на времето, които тези песни отразяват. За да продължи българската традиция. Помня, че живота и песента също търпят своето развитие. Всичко се развива и добре, че е така. Всяко поколение показва своето време. Но не можеш да скочиш изведнъж на петото стъпало, без да си минал предишните четири. Винаги съм била горда, че съм българка и че пея песните на българите от Македония.

В последните години работите с Илия Луков, пеете в България и чужбина с неговия екип. Смятате ли, че младите хора се обръщат към своите корени и традиции, или напротив?

С Илия Луков се познавам от доста отдавна, той беше в началото на своята кариера. Някога Анна Караангелова ме покани да пея в концерта “За децата с любов”, посветен на сираците. Аз самата съм израснала без родители. В момента също преживявам труден период – моят съпруг, бащата и майката на моята внучка починаха. Отгледах я, тя завърши висшето си образование тук. Обича България и иска тук да продължи да живее и работи. Докато съм жива ще помагам не само на Илия Луков, а и на всички млади хора, които обичат българската песен, традиционните ценности, човещината, топлината и любовта към семейството. Не трябва да забравяме нито едно от тезе неща, не трябва да се разделяме с тях. Много млади хора, пред очите ми се обръщат към своите корени. Ако не тачиш предците си, все едно не почиташ майка си, баща си, баба си, дядо си… Човек трябва да знае откъде е дошъл, откъде произхожда. Духът е свързан с вяра и любов. Трябва да гледаме старите българи как са успявали да съхранят душата си, дома си, как са възпитавали и как са се борели. Ние сме техни деца, нека да сме силни!

Доволна съм, радостна съм, че млад човек като Илия Луков тръгна по път като този. Той обединява около себе си млади хора – певци, инструменталисти. Събира хора с идеи и любов към страната си. Помага искрено на сираци, на църкви. Идеята да направи “Най-дългото хоро” е толкова хубава! Радвам се, че помагам на хора като него!

Вие сте пяла на много места по света. Как хората в чужбина възприемат българския фолклор?

Няма да кажа нещо ново, ако споделя, че гостуванията ни са преминавали при изключителен интерес и хората са били възхитени. Навсякъде се чудеха на музиката, носиите, на българските занаяти. Европа ни открива отново и трябва да помогнем да ни опознае. Знаете ли с каква любов хората се отнасят към нашата музика, към народната ни култура в чужбина? Наскоро разговарях с хора от Прага, Будапеща, Братислава и Бърно. Те се чудят какво наследствено богатство имаме. Благодарни са ни, че сме го споделили с тях! И ние ще осъзнаем какво имаме, мисля, че този ден ще настъпи скоро.

Участвате и в инициативата “Камбана”, благодарение на която бяха подарени няколко камбани на български храмове и общности у нас и извън пределите на родината. Какво очаквате да се разбуди с камбанения звън в сърцето на българина?

Инициативата е на Илия Луков и покойната Анна Караагелова. За мен е щастие да бъда част от нея. Поставени бяха камбани в Албания, Одрин, Гърция, на Кръстова гора. За българските общности извън страната ни камбаната е знак, че в България не сме ги забравили. Знаете ли какво е чувството, когато си далеч, когато си чужденец! Аз знам, познавам това усещане от детските си години. Българските общности, пръснати в различни страни са все хора, прогонени от родината си заради някаква нужда. Когато камбаната забие, сякаш родината ти говори – така са ми казвали хората. Радвам се, че инициативата продължава. Обичам да участвам в подобни събития, ще се раздавам, докогато и колкото мога. Искам хората да се усмихват, искам обикновените хора да добруват и ми е хубаво, ако ги накарам да се веселят, да пеят, да играят чудните ни хора.

Продължавам да пътувам, пяла съм на пет континента. Как са ни гледали в Япония и САЩ. Колко много са ни аплодирали. Някак не е честно да забравим, да не се грижим прекрасния ни фолклор да премине в душите и в живота на децата ни.

Какви са символите на българското за Вас?

За мен лично българските символи са огнището на баба, иконостасът, лозето, градината, спомените ми от сватби и венчавки на село, кръщенета. Много силно в мен са се запечатали църковните празници с тяхната атмосфера, която в другите дни липсваше. Празниците в храма от моето детство останаха завинаги в мислите ми. Помня ги така, сякаш са били вчера. Тези картини са ме спасявали в трудни моменти, които съм преживявала. Спомням си как ни причастяваха, как баба се кръстеше пред хляба на обяд, на вечеря и казваше молитва. По-късно, когато бях с братята ми в Чехия, бях взела със себе си сватбената снимка на моите родители. За нас, децата, прогонени от родината тя беше знак, че пак ще се съберем, че винаги ще бъдем семейство. Символ за мен е и уважението към всичко, което е създадено преди нас: църквите, къщите, иконите, песните, приказките, хората, носиите…

Представяте ли си какво бихте правили, ако не пеехте?

Сигурно щях да се занимавам с филология или философия – нали това съм завършила. Занимавала съм се с преводи. Исках да стана учителка. И сега, на тези години преподавам народно пеене. Но не съжалявам, че съм работила в областта на културата. Мисля, че каквото и да бях правила, един ден щях да стигна до пеенето. Даден ли ти е талант, един ден той ще се прояви и трябва да решиш какво ще правиш. При мен този талант, даден от Бога се прояви много рано. Пеех оше съвсем малка – качвах се на един бадем като на сцена и пеех песните, които бях чула от момите пред къщите.

Опознахте ли душата на българина?

Душата на българина трудно може да бъде обобщена. Всеки човек е различен и според мен се ражда със своя мисия. Познавам хиляди българи от многото си пътувания и срещи. Едно мога да кажа – че българинът не е лош човек. Недоверчиви хора сме, но лоши – не! Мисля, че познавам различни българи. Почти всички си осъзнаваме негативите – завист, алчност, любопитство и недоверие. Но знам, че с времето хората се променят. В другите страни хората също не са идеални.

На какво се надявате, коя е добрата промяна, към която трябва да се стремим?

Надявам се, че ще повярваме повече. Иска ми се да се обърнем към истинските неща. Културата е едно от тях, а също и стремежът към знание. Още от Средновековието българите са станали известни със стремежа си към познание. Много ценни са примерите от Възраждането. Хората са били под робство, но са строяли училища и читалища, пращали са децата си да учат далеч с цената на много лишения. Вярвам, е ще вървим към добро. Древен народ като нашия трябва да намери мястото и пътя си и в новото време. Нуждаем се от самоуважение, защото така и другите ще ни уважават.