Месогейският митрополит Николай: Само Бог знае тайната на всеки човек
Представяме ви шестата част от дискусията на Месогейския митрополит Николай с група младежи, скептично настроени към вярата. Тук можете да проследите предходните публикации на разговора – част 1, част 2, част 3, част 4 и част 5. Някои от въпросите, зададени от младите хора, са допълнени с последвали коментари на митрополита.
Преди да поеме по пътя на църковното служение, митрополит Николай завършва астрофизика в Харвард и в Масачузетския технологичен институт, за известен период работи като учен сътрудник на НАСА. През 1993 г. става основател на първия Център по биоетика в Гърция.
Съвременният човек е разкъсван в себе си – едно иска, друго върши. Вижда нещо добро по пътя си, но го отблъсква, без да може да си обясни защо. В себе си усещам сякаш е зейнала някаква черна дупка. В епохата на властващ рационализъм, в която живеем, са ни по-близки понятията от сферата на психологията (например чувството за вина), отколкото от сферата на православния духовен опит (например смирението). При тези обстоятелства изглежда особено трудно човек да се съкруши вътрешно и да се покае. Как може да се заличи усещането за тази черна дупка?
Добре е да се научим да чувстваме радост от това да си последен, да си накрая. Това е най-хубавата и дълбока радост. Тя носи печата на любовта и най-вече на свободата. Това е автентичното смирение и няма никаква връзка с триумфа на онзи, който е станал първи в нещо.
Веднъж попитах един протестантски пастор кое е най-доброто място в рая и той автоматично ми отговори: „Близо до нашия Господ”. Всъщност най-хубавото място в рая е мястото на последния. Не съществува по-чиста радост от това да се наслаждаваш на славата на твоя брат като на твоя лична слава. Смиреният никога не пада. Защото не може да падне онзи, който се е поставил под всички останали. По-скоро така изчезват черните дупки и вините, за които говориш. Някак така разбирам тайната на живота.
От предишните ни наши разговори с Вас разбрах, че най-голямата пречка е егоизмът, особено след като всичко около нас е устроено така, че да го подхранва. Но това, което наричате смирение, лесно би могло да бъде и окаяност, егоистично самобичуване като това на Ставрогин в „Бесове”, и така човек да загуби усещането, че, въпреки собствения си хал, продължава да бъде скъпоценен в очите на Бога и е обичан от Него. Как човек може да различи и да вкуси истинското смирение от нарцизстичното самобичуване?
Егоистичното чувство за вина и другите неща, които ти описа, са патологични движения на егото. Смиреният има мир и се надява. Без вътрешна радост, надежда и мир, не съществува смирение. Сега се намираме в скита на благодарния разбойник. Той имал в себе си надежда и затова помолил за място в царството Божие. Ако беше жалък човек и се самобичуваше, нито той щеше да бъде в рая, нито ние щяхме да имаме манастир, посветен на неговото име.
В записа на една Ваша беседа, пусната в интернет, чух следното изречение: „Само Бог знае кой е истински Негов!“ (в смисъла на Негов близък, свой). Много освобождаващ израз! Понякога си мисля, че сме си създали един лъжлив бог по нашата мяра, за да можем да го издържим. Вместо да се питаме как Бог гледа на нас, как изглеждаме в Неговите очи, ние само се питаме „Кой съм аз?”, и окичваме себе си и другите с различни табели: „благочестив“, „културен“, „църковен“ и т. н.
„Само Бог знае кой е Негов”! Ако истински вярвахме в това, навярно и в Църквата щяхме да имаме по-малко фанатизъм и коравосърдечие. Когато се оставям на чувството, че Бог ни гледа и постоянно търси всички нас, се умиротворявам. Но смятам, че обратният маршрут, т.е. нашият път към търсенето на Бога, е пълен с много недоразумения, стъкмен с прекалено човешки критерии какво означава този път и как трябва да се извърви.
Има ли конкретни духовни стадии, през които минава личният път към търсенето на Бога?
Първо, търсенето на Бога не е цел. Целта е срещата с Бога. Неговото търсене е пътят. От друга страна, най-вече Бог върви към нас, не толкова ние към Него. Той се движи към нас чрез събития, възможности, хора, знамения и т. н. Ние очакваме срещата и просто бдим. Това, което трябва да правим, е да очакваме и очите ни да бъдат широко отворени, за да Го разпознаем. Срещата с Бога не е наше постижение, а отзоваване на Неговата благодат. Затова нейното опитно преживяване не е съпроводено с гордост, а с още по-голямо смирение.
Подготовката за срещата започва от нашите усилия за очистване, т.е. освобождаване от страстите, съкрушаване на егоизма, култивиране на добродетелите, укрепване на вярата, мир на помислите. След това идва просветлението на ума и накрая – единението и общението с Бога. Ние се подвизаваме за първото, другите неща са дело на Бога. Това е едно постоянно пътуване, изпълнено с падания и ставания. Благословено пътуване!
Въпросът ми е свързан със самосъзнанието за нашето състояние в това пътуване. Тоест заниманието с това къде се намирам, доколко съм здрав духовно и доколко съм грешен.
Разбрах те, но това, което искам да кажа, е, че ние не се занимаваме нито със себе си, нито с другите. Човешката душа е тайна, която не сме способни да разбулим напълно. Често в изповедта искаме да анализираме дълбоко себе си пред духовника. Това е грешка. Също така, веднага щом духовникът си помисли, че напълно ни познава, че сме му ясни, той губи познанието, което е придобил за нашата същност. Както и ние от момента, в който си помислим, че вече прекрасно познаваме собствения си вътрешен свят. Затова повтарям, че само Бог знае тайната на всеки човек. И Той я открива на Своите.
Това, от което имаме нужда в нашето пътуване към Бога, е непоколебимо да държим смирено съзнанието си и чувството на покаяние. Трябва непрестанно да копнеем за нашето единение с Христос и да се надяваме на Неговата милост, смятайки всеки наш ближен за брат. Именно това има предвид св. Силуан Атонски с думите: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”. Как след това да се появи фанатизъм, коравосърдечие или надменност?!
Онзи ден в храма чух призива „Да се помолим за мира на целия свят”. Един настоятелен глас в мен шепнеше: „Как ли пък не! Ще настъпи мир точно защото ние тук се молим?!”. Друг глас обаче ми казваше: „Ако твоята вяра беше пълна, можеше и да стане”. Често в храма усещам подобно разделение, една вътрешна битка. Влизам в мислен диалог със себе си и единственото, което искам в тези моменти, е да замлъкнат всички гласове в ума ми и изцяло да се предам на молитвата. Но колко трудно изглежда това! Почти непостижимо, сякаш това е кръстът на съвременния човек. В крайна сметка, дали рационализмът е продукт на съвременната епоха, нещо, което донякъде може да приспи съвестта, или е вече вроден елемент на нашата паднала човешка природа?
Какво значение има откъде идва? Факт е, че съществува, и това е от значение. Разбира се, в диалога между първите хора и дявола, както е представен в Стария Завет, изглежда, че рационализмът е бил последният тласък към тяхното падение. Следователно, той съществува в нашата паднала природа.
Но е истина, че и съвременната епоха е заложила много на него и го е превърнала в истински звяр. Умът ни е пълен с информация и потенциал за интелектуално разбиране. Така се губи очакването за откровението на тайната и безмълвието на божественото посещение. Това е нашият проблем. Нашата епоха създава учени, икономисти, философи, но се затруднява да роди светци и да ги признае. Затова в повечето случаи нямаме очи за царството на Бога и Неговото присъствие. Неговите следи са трудно различими.
Споменахте Стария Завет и Адам и Ева. Вие вярвате ли наистина, че Ева е изяла ябълката и поради това хората се намираме в такова състояние?
Има малко ирония в твоя въпрос. Какво значение има дали е било ябълка или круша, след като Писанието не казва нищо за това, и дали са покрили своята голота със смокинови или с орехови листа и т.н.?
Ние вярваме в мъдростта и откровението на библейското слово, в неговата боговдъхновеност, в неговата възможност не да задоволи нашето самохвално интелектуално любопитство, а да свидетелства за истината за нашата природа и за нашата перспектива към Божието царство. Това малко ли е? Нима можеш да намериш всичко това някъде другаде по-добре формулирано?!
Христос казва на учениците Си: който не приеме царството Божие като малко дете, не може да влезе в него (вж. Марк. 10:15). Нашият проблем е, че не можем да постъпваме в живота с невинността на малкото дете. По-голяма стойност от мъдростта на образованите има смирението на старците и чистотата на детската душа.
***
Докато си мислех, че сме напреднали, отново се връщаме в прозата на подозрението и съмнението. Колко много всичко това е вкоренено в нас! Но за да бъда искрен, въпреки нещата, които отстоявам и в които вярвам, в самия себе си забелязвам следи от собствената ми несвобода. Докато твърдя, че не искам да убедя тези млади хора, в действителност това би ми доставило освен радост, и удовлетворение. Фактът, че се връщаме отново към същите неща, за които говорихме в началото на нашите дискусии, ме изненадва неприятно. В крайна сметка, не съм толкова свободен, колкото вярвам, че би трябвало да бъда. Чувствам, че не приемам свободно тяхното затруднение да ме разберат. Трябва да се подчиня и да приема хората такива, каквито са. И защо те да се променят, и то чрез мене? Нима и аз съм лесен в промените? Помиряваме се вътрешно и продължаваме.
***
Признавам, че слушам това, което имате да ни кажете, но продължавам да имам съмнения. Църквата, която Вие описвате, е нещо много различно от това, което се е вписало в моята представа за нея. Чувствам, че трябва да скоча нависоко без помощта на дълъг прът, и не съм готов. Страхувам се да не би, преди да стигна целта, да се сгромолясам…
Дръж тези неща в ума си и Бог си знае работата. За да се стигне до деня, в който една жена става майка, тя трябва да премине през 9-месечен период на бременност. Добро е да „износим” известно време мислите, които имаме по определен въпрос. Но ще е жалко, ако умишлено пропуснеш възможността да бъдеш отворен към тези въпроси. Я ми кажи, радваш ли се на живота си? И вярваш ли в живота след смъртта?
Мисля, че… не, не вярвам. Навярно съществува нещо като живот след смъртта, но по-скоро не. Радвам се на моя живот, но не мисля какво евентуално идва след него.
И какво ценност има този живот така, както го описа? Нито знаеш кога ще умреш, нито по какъв начин, нито как ще се развие житейският ти път в неговите детайли. Без Бога и вечната перспектива какво сме? Мислещи животни, неспособни да се устроим и да намерим сигурност, захвърлени в някакъв ъгъл на необятната вселена, които след някоя друга година ще изчезнем от лицето на Земята? Това прилича на зле сготвено ядене, което на всяка цена трябва да изядем. С това, което казахме, сякаш слагаме малко олио и сол. Променя се целият вкус на живота. Ние сме нещо много повече от няколко килограма живо месо и няколко години дихание в този свят.
Мен някой попита ли ме дали искам да се родя на този свят? Бих предпочел да не съм се раждал. Не бих искал да живея. Ако пък правя всичко това, което казва Църквата уж за да живея, не мога, нещо ме стяга в гърлото. Ако за да живееш, не трябва да живееш, тогава каква стойност има животът?
Този живот е превъзходен, достатъчно е човек да избяга от ефимерността във вечността, от страха пред живота и смъртта в усещане за живот без смърт. Това е вярата и общението с Бога. Не се страхувай от Църквата. Можеш да я почувстваш като добра майка.
Изморяват ме външните църковни форми, множеството символи, правилата. Какво пречи, ако вярвам, но не ходя на църква или не приемам нейните ритуали, свещениците и т.н. Защо трябва да сключвам брак в Църквата например? Не е ли достатъчно взаимното уважение и междуличностното обвързване? Защо да кръщаваме бебетата и ако не го направим, да мислим, че ще отидат в ада? Много е човешка религията. В нея има ограниченост, човешки недостатъци, служи на политически цели, жалка е, изморява и не убеждава.
Виж, прекаленото акцентиране върху външните форми и отсъствието на същността определено не е нещо, с което човек би трябвало да се съгласява. Но каква връзка имат нещата, за които ти говорих преди, с това, което сега казваш? Формата е като чашата, която задържа водата. Ако се счупи, тогава съдържание се излива. Формите и символите не са нещо лошо, стига само да подчертават, а не да скриват същността и да се изолират от нея. Когато отидем на някакво хубаво представление или беседа, накрая ръкопляскаме. Ние бихме могли да изразим нашето въодушевление по различен начин. Въпреки това, без да се замисляме, ние се изразяваме по този начин. Какъв е проблемът? Нима ръкопляскането е нещо лошо и трябва да го отменим?
Нося расо, имам и брада. Питам се, ако бях обръснат и облечен в костюм, какво щеше да ми попречи да извърша Тайнството? Абсолютно нищо. Въпреки това не мога да ви кажа колко обичам и расото, и брадата, не като празни форми, а като израз на един скрит дух. Понякога целувам моето расо. То ми дава външен образ, който препраща към другостта на това, което трябва да възвестява всеки духовник в този свят. Когато разберете другостта на посланието, тогава ще разберете и символиката на тази различност във външния вид. Символите и външните форми карат тези, които не са църковни хора, просто да се замислят…
По същия начин имаме и свещенодействието на Тайнствата. Колко е хубаво по осезаем начин, чрез символи, движения и думи да изразяваме тайната! Какъв е проблемът да се причастиш или да преживееш обвързването и радостта от брака чрез молитвата и свещенодействието? Тяхното отричане те кара да живееш в едно лишение, без Тайнство, без знамение, без общение, без опит от светостта и благодатта. Гражданският брак е едно земно съглашение. Църковният брак ни отпраща далеч от земното, отваря пътя на Бога в нашия живот, поставя Го между нас. Ако имаш вяра, не само не го отричаш, а го желаеш; ако не, тогава го поставяш под съмнение. Там е проблемът. Само когато обикнеш нещо, можеш да го разбереш. Така е и с Църквата. Обикнете я и ще разберете всичко.
Казах Ви, че не искам да живея, а Вие ми казахте да изпълвам с живот всеки миг от живота си. Какво означава това? Около себе си виждам неправда, болести, насилие, сега и безработица, един свят, изпаднал в състояние на пълно безумие.
Проблемът е, че гледаш около теб, а не в теб. Виновните са другите, условията на живот, политиците, светът, а не ние (така си мислим). Един руски светец в пустинята – св. Серафим Саровски, казва: „Придобий мирен дух и хиляди около тебе ще се спасят”. Тук е решението. Затова ти казах да дадеш живот на всеки твой миг живот. Света няма да го промениш. Себе си обаче можеш да промениш.
Откъде да почерпя тази радост, с която да изпълня всеки миг от живота си, след като не виждам и следа от нея около себе си?
И да видиш радостта около себе си, няма да можеш да почерпиш от нея, ако вътрешно не се промениш. Тази дискусия
например, която водим ние с теб сега, би могла да отвори нови пътища и за теб, и за мен. Но тя би могла и да не даде отражение в нас. Нашите предразсъдъци, влияния от околните, навици, придържане към конкретни възгледи, скрит егоизъм, може да ни заслепяват толкова много, че да не успяваме да видим истината и да се освободим. Трябва да открием смелостта на нашата свобода. Ще ти го кажа, въпреки че терминът може да те подразни: нужно е покаяние. Не да бъдем искрени към другите, а да се осмелим да съзрем истината за самите себе си. И за това е нужно двояко смирение: смирението да съзрем нашето окаяно състояние, и смирението да потърсим помощ.
Откъде да потърсим помощ? Къде е този, който може да поправи света? Не ми казвайте, че това е Бог! Той е направил света такъв, какъвто е!
Естествено, че ще ти кажа Бог. Това дали Той е направил такъв света, дали може да го промени или защо не го прави, това е друг въпрос Но това, което със сигурност може да прави, е да ни помогне ние да се променим; не да ни промени насила. Това Той няма да направи без съгласието на нашата воля. За да ни помогне, Той иска да Му се доверим, а това доверие се постига чрез смирение, трябва да се смирим. Помисли малко и ще видиш това смирение какви сили освобождава в нас.
Нима не мога сам? Защо да търся помощ?
Това „мога” и „сам” именно ни съсипва. Красиво е, че не съм сам и се нуждая от помощ. Това създава общение. Ето защо вярата иска смирение. Осъзнаването, че не можеш сам, не е срам, а сила.
Бихте ли ни дали пример за това как, променяйки себе си, се променя и светът около нас?
Вътрешната настройка променя цялостното тълкуване на света. Ще ти дам пример от личния си опит. Занимавах се с теоретична астрофизика, не си падах по експериментите и емпиричните наблюдения. Спадах към учените на мисълта, а не на сетивата. Един ден, мисля, че беше през ноември 1980 г., няколко мои приятели, които правеха наблюдения в една голяма астрономическа станция на север от Бостън, в обсерваторията Хейстек, ме поканиха да прекарам една вечер с тях, и имах възможност да видя с телескоп тези неща, които дотогава бях разглеждал само на теория. Имаше един голям радиотелескоп с диаметър приблизително 41 м, с който наблюдавахме радиогалактика на разстояние 5,5 милиарда светлинни години.
Накрая към 5 ч. сутринта седнахме и дискутирахме. Разбрах колко мощно нещо са сетивата и непосредственото наблюдение. Затова ги попитах как се чувстват, преживявайки тази опитност като очаквах да ми кажат нещо поразително, подобно на това, което аз преживях. За голяма моя изненада, те ми отговориха, че понякога ги обзема лудост, друг път – разочарование, а понякога – дори и усещането, че животът не струва нищо. Всичко това, защото (според тях) живеем в една много мрачна вселена с много малко фотони – празна, гола, а ние сме изключително малки и трагично самотни в безкрайния космос.
Дойде и моят ред да говоря. Моето усещане обаче бе точно обратното на тяхното – при наблюдението аз почувствах, че вселената е много светла, въпреки че имаше малко фотони; че е много топла, въпреки че нейната температура е толкова ниска; че е изпълнена с хармония, красота и мъдрост. Да, почувствах се малък, нищожен, без това обаче да ме подразни, защото осъзнавах, че можех да съзра това величие и да му се насладя. Не се почувствах ни най-малко самотен, след като мъдростта и красотата на вселената имаха живот и лице. Осмелих се и им го казах. Те се разочароваха, попитаха ме дали съм набожен. Аз им отговорих отрицателно. Те се объркаха. Но им казах, че през онази вечер се изпълних с радостта на божественото присъствие. Разговорът приключи.
Един и същи дразнител тях накара да потънат в безсмислието, а мен освободи и ме изпълни със смисъл. Разликата беше в нас. Не бях по-добър от тях. Не. Но имах вяра. Това ме накара да прославя Бога, Който живееше в мен. Без вярата нямаше да мога нито да обясня, нито да разбера, нито да понеса този свят. Онази нощ и досега дава живот на моя живот.
Ако е така, тогава животът си струва. Ако съществува живот, искам да живея!
Превод: Константин Константинов
