Митрополит Наум: Пасхалната радост докосва сърцето дори и на атеиста

В един вдъхновяващ миналогодишен текст на Александър Шпатов за Великден се казва, че както в първите часове на онази Неделя на Възкресението, когато Йерусалим се разделил, и днес, на Великден хората са разделени: разпространители на слухове от свидетели; умиращите в Адама от живеещите в Христос. Макар и радостната вест на Пасха постоянно да ни призовава към единение в любовта. Единение дори и с онзи скептик, който гледа с нескрита ирония към вярата ни във Възкръсналия Христос.

За съмнението, което ни връхлита отвън и понякога ни разколебава отвътре, и за единомислието във вярата разговаряме в кратко интервю с Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Наум…

Христос воскресе! Ваше Високопреосвещенство, кой момент от новозаветния разказ за Христовото Възкресение е особено вдъхновяващ за Вас?

Воистину воскресе! Неслучайно Църквата е отредила на Пасхалното утринно богослужение в полунощ на Възкресение да се прочита текста от Евангелието на св. ап. Матей, който гласи: „…като мина събота, на разсъмване, в първия ден на седмицата, дойде Мария Магдалина и другата Мария да видят гроба. И ето, стана голям трус: защото Ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от вратата гробни и седеше върху него; видът му беше като светкавица, а дрехата му – бяла като сняг; и пазачите, уплашени от него, се разтрепериха и станаха като мъртви. Ангелът се обърна към жените и им рече: не бойте се; зная, че търсите разпнатия Иисуса; няма Го тук: Той възкръсна, както беше казал; дойдете, вижте мястото, дето е лежал Господ, и идете скоро, та обадете на учениците Му, че Той възкръсна от мъртвите, и ето, преварва ви в Галилея; там ще Го видите. На, казах ви. И като излязоха бързо из гроба, те със страх и радост голяма се затекоха да обадят на учениците Му. А когато отиваха да обадят на учениците Му, ето, Иисус ги срещна и рече: радвайте се!” (Мат. 28:1-9).

Колкото и пъти човек да чуе тези боговдъхновени слова, те го карат да преживее с цялото си същество великото чудо Господне – Христовото Възкресение!

От евангелския разказ виждаме обаче и различни реакции, които последват от новината за Христовото Възкресение; реакции на съмнение дори и сред апостолите…

Както обикновено се казва, подозрителността винаги идва от лукавия. Бог обаче по своя всемогъщ промисъл е допуснал да съществува изкушението на съмнението в човешкия род, та чрез него да бъде изпитана истинността на вярата ни… За да докажем в пълнота колко сме Христови!

Способни ли сме да преживеем с цялото си същество пасхалната радост от това, че Христос ни освобождава от жилото на смъртта?

Динамично развиващият се свят, който обитаваме, като че ли все повече изтласква от хората необходимостта да живеят по Бога и за Бога. За сметка на това обаче, можем да видим белезите на едно все по-стремително разпространяващо се суеверно отношение към Църквата. Християнските празници се честват в много по-голяма степен по традиция, отколкото от вътрешна убеденост според трезвото разбиране и съпреживяване на евангелските събития.

Все пак мисля, че Възкресение е празник, който въздейства по-особено на всеки. По някакъв начин докосва и оставя следа дори и в сърцата на онези хора, които се самоопределят като атеисти.

Чрез Своята Кръстна смърт Христос победи мрака, а Възкресението е доказателството за обещания ни вечен живот. Да смятаме обаче, че днес всеки човек, повлечен от съвременното ежедневие със съпътстващите го тревоги и материални проблеми, преживява „с цялото си същество” пасхалната радост, е нереалистично. Но Бог ще зачете дори и малкото мигове за искрена молитва и съпреживяване на духовната радост в точно определен момент.

Преди няколко години се появи документалният филм на режисьора Джеймс Камерън „Изгубеният гроб на Христос“, тогава видяхме медийни заглавия от рода на „Христос не е възкръснал и костите му са намерени преди 27 години в гробница в Йерусалим“. Някои все още търсят Христовото Тяло, на какво са симптом тези търсения?

Ето че от този конкретен пример отново пред нас се открива същността на съмнението, чрез което лукавият поразява и обезсърчава човешката душа. Сензационни „открития” винаги са се появявали на бял свят, и това всъщност са изпитания за християните, чрез които те могат да докажат своята вяра на практика – същностна ли е тя или формална.

Човекът е създаден със свободната воля да мисли и да твори по свой почин – било добри дела или зловредни „плодове”. Вероятно винаги ще има подобни търсачи на „открития”. Такива хора живеят като едни духовни слепци – не виждат пред себе си Божията истина, която се е открила на всички нас, отминават я и продължават настървено да търсят някакви веществени свидетелства, свързани с Христос.

През последните три месеца починаха двама много обичани български духовници – отец Георги от село Жегларци и отец Атанас от село Хвойна, чиито житейски път е пример за саможертвено пастирско служение. Благодарение на личности като тях думите „селски свещеник“ придобиват особена стойност. Една от болките на отец Атанас бе липсата на млади свещеници, които да искат да се запътят в служението си не към големия град, а към малките градчета и селца…

Бог да прости тези двама наши изрядни свещенослужители, които себежертвено отдаваха своите сили в скромно служение на Църквата. Само онези духовници, които са изпълнявали своята мисия в малки населени места с малцина жители, знаят трудностите на свещенослужителя, който трябва да се старае хем да бъде добър пастир и да привлича отрудените хора в Господния храм, хем да се грижи за своя скромен бит и елементарни човешки потребности.

Слава Богу, че все повече млади хора – богослови, проявяват желание за свещеническо служение, подкрепени от своите съпруги, но в действителност на Църквата ни са необходими много повече достойни клирици. Винаги ми е правило особено впечатление обстоятелството, че в Католическата църква, в богослужебното последование е отредено редовно произнасяне на молитва към Бога за повече Звания, т.е. Бог да промисли и умъдри сърцата на повече младежи, които да пожелаят да поемат по пътя на свещеническото служение. Като че ли тази молитва за Звания ние я пропускаме, олисани в просбите си за своето житие и битие.

А малките населени места могат да бъдат едни истински духовни оазиси за достойни свещенослужители, защото за разлика от големия град, където много духовници служат повече като „църковни чиновници”, на село свещеникът е един пастир на едно стадо, и ако пастирът е добър, то и той „ще познава своите си”, според евангелските слова, а и те „ще го познават”.

Христос казва на двама от апостолите, че ще ги направи „ловци на човеци“. Какъв е Вашият съвет към миряните – в желанието да споделяме великата вест на Възкресението с хора, които не са вярващи, какъв да е подходът ни?

Да бъдем „ловци на човеци” значи да се стараем да покажем на другите същността на Истинния Бог, който е Човеколюбец. Тази наша мисия следва да изпълняваме – всеки на своето си място – през всичките дни на нашия живот, и тогава, когато срещнем негативно, дори враждебно отношение към себе си и към вярата си от страна на някой другомислещ, отново да подходим със своята християнска любов и смирение. Нека с изпълнени от пасхална радост сърца поздравяваме всеки с „Христос воскресе!“, а пък той да възприема този поздрав по своему. Едно обаче е особено важно – невярващите да разберат, че ние, християните, изпитваме истинска, непресторена радост, и именно нея желаем да споделим с всички човеци!

Русенският митрополит Наум е роден на 19 октомври 1968 г. във Варна. През 1989 г. постъпва в паралелния курс на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ при гара Черепиш. През 1994 г. завършва Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. На 22 декември 1990 г. е постриган за монах от Браницкия епископ Герасим и под духовното наставничество на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил, в манастира „Св. ап. Петър и Павел“ в с. Златар, Шуменска духовна околия. През 1991 г. е ръкоположен за йеродякон от митрополит Кирил в катедралния храм „Св. Успение Богородично“ във Варна, а на 26 юли 1992 г. е ръкоположен за йеромонах. От 1992 до 1996 г. е ефимерий и учител в Пловдивската духовна семинария „Св. св. Кирил и Методий“. От февруари до май 1997 г. е на специализация в Гърция.

На 20 декември 1998 г. е възведен в архимандритско достойнство от митрополит Кирил в храма „Св. архангел Михаил“ във Велики Преслав. През 2004 г. е назначен за главен секретар на Св. Синод, а през 2007 г. е хиротонисан за епископ с титлата Стобийски. На 23 март 2014 г. е избран с пълно единодушие от Св. Синод за Русенски митрополит.