Отец Кирил Говорун за свободата на избора, автокефалията и критиките към църквата



Архим. Кирил Говорун е украински духовник, клирик на Руската православна църква, кандидат на богословските науки, доктор по философия, историк, доцент в университета „Лойола Меримаунт“ в Лос Анджелис , както и преподавател в Йейлския и в Колумбийския университет. Отец Кирил е ученик на Руския патриарх Кирил, който го ръкополага за свещеник. Той също е дясната ръка на Вселенския патриарх Вартоломей в процеса на преговорите, свързани с получаването на томоса за автокефалия от Православната църква в Украйна. Парадокс ли е това? Не, това е позиция.

Опитът на страданието ни учи да общуваме с Бога, да се смиряваме и да приемаме собствената си ограниченост. Обаче днешните млади хора искат да мислят изцяло позитивно и с всички сили се стремят към самореализация и успех. Да знаете, че с думи за смирение и страдание няма да ги спечелите…

Аз не намирам противоречие в това. В стремежа си към успех всеки човек може да се сблъска с някакъв сериозен проблем или трагедия. Това е неотделима страна от живота. И тогава наистина човек често стига до Бога и открива за себе си нова реалност. Той изведнъж осъзнава, че неговите житейски трагедии и несполуки са част от неговата ограниченост в сравнение с Бога. В същото време той разбира, че стоическото отношение към своите собствени трагедии, към своята ограниченост може накрая да бъде възпълнено от Бога. Тук нямам предвид общоизвестния принцип на някои религиозни общности, който гласи, че ако се обърнеш към Бога, веднага ще забогатееш, ще имаш здраве, успех и кариера. Напротив. Имам предвид, че човек може да остава очи в очи със своята трагедия, но за него това вече няма да е трагедия, а крачка в неговото развитие, която му носи сила, нравствено и духовно израстване.

А що се отнася до стремежа на човека към усъвършенстване и успех, то това напълно съответства на принципите на християнството. При две условия: този процес не трябва да води към нарцисизъм и гордост. За християнството, чиято природа е в общуването, е по-близка идеята за солидарност и взаимопомощ, отколкото някакво изолирано и самодостатъчно самоусъвършенстване. А гордостта е най-здравата стена между човека и Бога, а значи – и между човека и човека.

Защо когато говорите за житейските трагедии, вие не използвате традиционните за християнството понятия „грях” и „наказание”? Според вас как изобщо се случват нещата на това ниво във финия духовен свят?

Сложно е. Нещата не са еднозначни. Много зависи от възприятието на човека. Защото реалността, която превишава всяко възприятие, се отразява по различен начин в човешкото съзнание. Когато човек открива вярата, неговото възприятие на метафизиката прилича на първите примитивни механизми на братята Люмиер, които са успявали да отразят нещо. Но там е било необходимо по-скоро човек да се досеща какво е отразено на лентата. И това са били черно-бели отражения. Според мярата на духовното израстване на човека отразяването на духовната реалност става по-отчетливо, обемно и многоцветно. И тъй, грехът и наказанието според интерпретацията на новоначалния християнин, който няма опит във вярата, са като черно-бяло изображение. На по-напреднал етап възприятието може да се променя. Съвършените монаси не интерпретират наказанието като Божи гняв, а говорят за Божията любов, която човек възприема като гняв заради своята неосъзнатост.

Това прилича на наказващата любов на родителите…

Да.

Но децата израстват и родителите ги оставят свободни. Наказанията вече не вършат работа. Каквото си посял, това ще пожънеш. Децата избират своя път, получават своите удари, научават своите уроци, а на нас ни остава просто да сме до тях. Нещата всъщност не си приличат чак толкова…

Но защо? Хайде да разсъждаваме от ключовата дума „свобода”. Наистина всеки човек има свой път. И той се определя от два основополагащи фактора: от Самия Бог, Който води човека в неговия житейски път; и от човека с неговата свобода. Свободата също е достатъчно сложно нещо, защото тя предполага възможност за неправилен избор. Тя може да стане причина за злото. Тук е важно да направим малка забележка. Съществуват два подхода, които обясняват какво е злото. Първата интерпретация определя злото като субстанция, която може да бъде въплътена в предмети, хора, животни. Оттук произлиза страхът от черните котки, от вещиците и т.н. Вторият подход набляга на това, че злото като такова не съществува. Злото е злоупотреба със свободата на човека. Не защото свободата е лоша, напротив – тя е висше благо. Но тя предполага отговорност. Ние можем да злоупотребим с нея и тогава се ражда злото. Злото е като функция. Който е учил математика, знае какво е функция. Функцията е нищо без величината, от която се взима.

Но тогава свободата също е предпоставка и за раждането на доброто.

Разбира се. Но тук е важно това, че ако ние извършваме добри дела свободно, съобразно със своя избор, то това е добро. Но ако постъпваме така по необходимост – не е добро. И така, пътят на всеки човек е поредица от избори между добро и зло. В зависимост от това се формира пътят на човека. В този смисъл ние нямаме съдба като историческа предопределеност. Всяка стъпка на човека, направена в следствие на свободен избор, предопределя резултата. Да, става дума за причини и следствия. Т.е. от едната страна е Бог, Който ни води и призовава, а от другата страна сме самите ние, които се отзоваваме на тези призиви или ги игнорираме.

От какво зависи нашият избор? И въобще, да правим добро или зло това наше вродено качество ли е (душата) или е придобито (вследствие на средата, възпитанието)?

Върху този въпрос векове наред са разсъждавали и ще разсъждават философите и теолозите. Учените казват, че дори нивото на глюкоза в кръвта може да повлияе на едно или друго решение, което взимаме в даден момент. Но аз не съм специалист в това. И предпочитам още малко да се задълбочим върху определението на думата „свобода”. На гръцки език тя се обозначава с две различни думи и съответно носи различни смисли. В първия случай свободата е даденост, която не може да се заличи в човека. В този смисъл всеки, колкото и ниско да е паднал, каквато и зависимост да го е завладяла, винаги ще има вътрешната свобода да направи избор и да промени живота си. Тази свобода е неунищожима.

Във втория случай става дума за свободата на човека от самия себе си – като някаква функция, която може да нараства или намалява. Банален пример от обществото е подкупът. Аз може да имам изкушение да дам или да взема подкуп. Ако не устоя и извърша тази постъпка, то аз ще стана по-малко свободен човек. Ако успея да противостоя, ставам по-свободен. Така е и в личния живот: правя грях – губя част от свободата си. Ако винаги постъпвам по съвест, ставам напълно свободен човек. Ако злоупотребявам, може и до затвор да стигна – реален или психологически, в зависимост как се стекат обстоятелствата.

Така, дори ако човек е загубил цялата си свобода и е станал най-долен рушветчия, крадец и дори убиец, той вътре в себе си винаги има свободата да вземе решение и да се промени. В това е смисълът на живота, главната цел на развитието на личността – в ежедневния стремеж да осъществим своята вродена, дадена от Бога, вътрешна свобода и да станем наистина свободни – свободни от своите грешни постъпки.

Т.е. всеки е достоен за втори, трети и за всеки следващ шанс.

Винаги. И в обществото, и в семейството. Тъй като Бог ни дава шанс, то и ние трябва да даваме шанс на другите хора. Тук бих искал да спомена още един фундаментален за християнството тезис. Той е за това, че всичко, което се случва в нашия живот, трябва да разглеждаме през призмата на истината и любовта. Защото ние може и така да се борим за истината, че да не остане камък върху камък. Но истината, изречена без любов, е лъжа. Понякога истинската цел на „борците за истина” е баналното желание да се разправят с някой човек, да се самоутвърдят за сметка на истината. И именно в този момент тази истина – лишена от любов към човека, се превръща в лъжа.

А лъжата в името на спасението?

Това е още един важен аспект на тази тема. Тук няма еднозначно решение.Ето един пример. По време на Втората световна война в окупирания Париж живее православна монахиня – майка Мария Скобцова. Помага й свещеникът отец Дмитрий Клепинин, който започва да издава свидетелства за свето Кръщение на преследваните от нацистите евреи. Това е бил единственият шанс за тези хора да оцелеят. Да, свещеникът е лъгал. Но обикновена ли е тази лъжа? В резултат на действията си,  тези двама християни завършват живота си в газовата камера на концлагера. Те неотдавна бяха канонизирани за светци от Константинополската патриаршия. А в Руската православна църква по този въпрос досега вървят дебати относно тяхната истина или лъжа. Обаче аз смятам, че такава лъжа е оправдана.

Египетските монаси имат една притча: човек влиза в една стая и вижда, че около масата, отрупана с храна, седят хора. Но техните ръце не се свиват в лактите. Те взимат храната и се опитват да я сложат в уста, за да се нахранят. Но не успяват. Хората се мъчат, те са гладни и нещастни … „Така изглежда адът” – поясняват на човека. После той влиза в друга стая. Там също седят хора на същата сложена маса и с ръце, които не се сгъват в лактите. Но всички те са щастливи, сити и доволни … Защо? Те просто взимат храната и я дават на другия. Ето това е! Всъщност това е единствената разлика между ада и рая.

* * *

Какво място заема автокефалията, която получихме в процеса на нашето самоопределяне?

Нашето автокефално движение започва преди повече от сто години. То се заражда в началото на XX век като част от процеса на изграждане на нацията. В онова време това е много мощно социално движение. То осмисля себе си чрез терминологията, характерна за марксизма. Нисшата класа (работниците и селяните) се бори за автокефалия и иска освобождаване от буржоазията, която се асоциира с Русия и Руската църква. Т.е. това е двояко движение – национално и социално.

На сегашния етап ситуацията също не е еднозначна. От една страна, Майданът дава тласък за движение. Революцията на Достойнството става не само социално явление, но и религиозно – общите молитви на протестиращите, изказвания от трибуната на свещеници и епископи … Майданът не е само секуларно явление. В това той се отличава от процеса на формиране на гражданско общество в другите страни. В Европа гражданското общество се формира въпреки Църквата, а при нас – заедно с Църквата. Аз понякога сравнявам Църквата с акушерка, подпомагаща раждането на нашето гражданско общество.

От друга страна, сегашното автокефално движение е продължение на процеса на изграждане на нацията. Всъщност, всичко което чухме (реториката, думите, фразите) в последните дни във връзка със събитията, свързани с Обединителния събор, Томоса и т.н., са характерни за модернистичния проект за изграждане на нацията на основата на националната идеология, включително и тази, която е свързана с правото на кръвта.

От трета страна, автокефалията е отговор на агресията на Русия срещу Украйна заради начина, по който Църквата в Русия беше инструментализирана като част от хибридната война срещу Украйна. По този начин нашата автокефалия е резултат от тези много сложни и противоречиви процеси.

И вероятно въпросът е в това, кой от тези процеси ще надделее…

Абсолютно. Въпросът е, кой от тези импулси ще засили новата обединена църква: националният, гражданският или милитаристичният. Аз много бих искал църквата да запази импулса, получен при Майдана и така да избере пътя на диалог с гражданското общество, пътя на приемане на другата гледна точка. Това не бива да е църква с монолитна национална идентичност, с изключително национална програма. Тя трябва да помага при завършване на процеса на изграждане на нацията, но не бива да се ограничава с това. Тя трябва да допринася за победата във войната чрез помощ за доброволците, чрез капеланите, но не трябва да е един от патроните в защитата на Украйна срещу агресията на Русия. Тя трябва да е средата, в която хората с различни идентичности ще могат да се чувстват като у дома си.

Как мислите, УПЦ Московска Патриаршия окончателно ли е загубила своя дом в Украйна?

Тази църква сега преживява дълбока вътрешна криза и все още й предстои да осъзнае това – след като престане да търси в другите причините за своята криза. Ако проследим веригата от причини и следствия, които водят до тази криза, то достатъчно е да започнем с Майдана, който всъщност беше достатъчно широка основа за диалог и сближаване между различните църкви в Украйна. Особено между православните. Освен Киевската патриаршия, Гръко-католическата църква и целия Всеукраински съвет на религиозните организации, също и мнозина от Московската патриаршия поддържаха Майдана. Обаче с началото на войната това сближаване започна да отслабва.

УПЦ МП сама напуска това място. Никой не я е гонил от тук. За да остане, тя трябваше да спази само едно условие: да признае и приеме новата реалност в Украйна. И тогава щеше да има място за нея в Украйна. Не номинално – то винаги ще остане, както също винаги ще има хора, които ще посещават и които имат пълното право да посещават храмовете на Московската патриаршия. Имам предвид реално място. Но на нивото на смислите, които продуцира тази църква, тя вече е станала чужда за мнозина. И в това е основната й драма…

Църквите, които признаха реалността на войната, на страданието на хората, на жертвите; църквите, които нарекоха нещата със собствените им имена, се оказаха приети и желани в Украйна. Включително и Константинополската патриаршия, чиято позиция позволи на Украйна да завърши успешно своята стогодишна борба за автокефалия. Но църквите, които отказаха да признаят очевидното, се оказаха извън рамките на общественото приемане. Тази съдба постигна и УПЦ Московска патриаршия, която упорито си затваряше очите за действителността. Като започнем с това, че в парламента демонстративно не пожелаха да се изправят на крака, за да отдадат почит на жертвите на тази война, и завършим с отричането на факта на агресията на Русия срещу Украйна, с речите за гражданската война и т.н. А това точно отразява същността на пропагандата на Русия. И сега възниква въпросът: ще успее ли тази църква изобщо да съхрани своята изначална структура в Украйна.

Отец Кирил, след работата ви в УПЦ Московска патриаршия, Вие още дълго време бяхте в Москва. Всъщност вие сте ученик на патриарх Кирил и го познавате отблизо. Какво се случи? Това негова лична грешка ли е или банална липса на воля да се противопоставя на политическата система, в която се оказа вместена Руската православна църква?

Патриарх Кирил е много проницателен човек, който може реално да преценява ситуацията. Но той направи своя избор – да не взима под внимание съществуващата реалност, да се води по течението на политиката на Русия по отношение на Украйна. Това предполагаше да откаже на Украйна в правото й да съществува като самостоятелна държава; да откаже на украинците в правото им да съществуват като народ и да защитават себе си от агресия. Нещо повече, патриархът не само не призна агресията на Русия, но дори й съдействаше. И това е негова съзнателна грешка. Ние не можем да съдим защо той направи такъв избор. Вероятно за това са повлияли различни фактори, включително и политиката на Русия. Но както вече споменахме, в крайна сметка изборът се прави от конкретен човек. В този случай – от патриарха, който, впрочем, има свое учение за свободата на избора, в което той твърди, че всеки избор на човека трябва да бъде съпроводен от отговорност. Сега самият патриарх и оглавяваната от него църква носят отговорност и берат плодовете на този грешен избор. Те наистина загубиха Украйна.

Разочарован ли сте?

Това не е разочарование. Патриарх Кирил ме научи на изключително много неща. И всъщност това, което правя, което говоря сега в голяма степен е следствие от това, което научих от него. Колкото и парадоксално да звучи това. В много отношения той е изключителен човек; и в интелектуален, и в административен смисъл. При никакви обстоятелства той не би могъл да е марионетка. Патриархът е много силен човек, който не се нуждае от ничия помощ и подсказване, и който може да носи отговорност за своя избор. Тук не влагам никакви емоции и сантименталност. Аз уважавам неговия избор, но не го приемам. Всъщност заради това аз напуснах позициите, които имах в Руската църква.

Не Ви ли си струва, че сега новата Украинска църква, както и Руската църква преди няколко години е изправена пред решаващ избор? Че тя рискува напълно да копира онези процеси, които доведоха Руската православна църква до глобална криза. Имам предвид на първо място показателните амбиции на УПЦ Киевска патриаршия на етапа на подготовката на Събора. Тогава чухме тяхното изказване, че не искат да виждат на Събора обикновени свещеници и вярващи, а също и гласуването да не е тайно. Плюс яркото политическо участие в получаването на томоса от Украйна.

Първо, наистина мнозина много биха искали новата църква да бъде максимално свободна от старите компоненти на етапа на нейното създаване. Най-големият компонент в поместната църква е Киевската патриаршия, която си има свои традиции. Тези традиции са включени в нейната структура от патриарх Филарет, включително и от неговото съветско минало. Засега аз не мога да кажа, че ще има много стари компоненти в новата църква, но искам да пожелая те да са колкото се може по-малко. Защото сценарият, по който беше създадена тази църква, вероятно не е оптимален. Възникват много въпроси, включително и по процедурата на гласуване.

Второ. Както вече споменахме, Майданът и гражданско общество бяха един от ключовите импулси за автокефалното движение. Обаче самото общество започна да се заражда при противопоставяне с държавата. Този процес продължава и сега, вече при „постмайдановата” власт. Това е дълготрайна тенденция. По време на Майдана църквите бяха изправени пред избор между обществото и държавата, и направиха своя избор в полза на обществото. Също така и сега те се сблъскват с идентичен избор. Както вече споменахме, Московската патриаршия направи своя избор в полза на руската държава. Новата Православна църква в Украйна е на кръстопът: дали да направи своя избор в полза на държавата, която наистина положи доста усилия за получаване на томоса. Или пък – в полза на обществото, което даде изначалния тласък за автокефалията. Аз не зная какво решение ще вземе обединената църква. Но първите сигнали, които получаваме, са тревожни. Те свидетелстват за това, че засега изборът се прави в полза на държавата. И това трябва да се избегне с всички средства.

Иначе при нас ще възникне политическа религия. И заедно с религията ще ни пробутват политически програми. Всъщност точно това сега се случва. Така ще е, ако обединената църква направи своя избор в полза на държавата. Тогава ние всъщност ще изграждаме Руската църква, само че с украински знак. Това е грешен път. Украинска църква трябва да бъде в диалог с държавата, но още повече тя трябва да бъде в диалог с украинското общество. И при това да остава църква, а не да участва в политически кампании – предизборни, президентски, парламентарни… Струва ми се, че за съжаление това ни заплашва в най-близко време, ако още с възникването си Православна църква в Украйна започне да обслужва нечии политически програми и да участва във формирането на политическа религия в Украйна. Това ще е фалстарт.

А това, че по време на Събора президентът седеше в президиума, не е ли вече фалстарт? И без това всички знаят каква е неговата роля в тази история. Не беше ли по-достойно да поседи някъде по-далеч от главните архиереи?

Аз не бих драматизирал във връзка с това. Присъствието на президента в президиума беше формално и декоративно от гледна точка на Събора. Друг е въпросът, че новата Украинска църква вече се сблъска с изкушението да участва в политически кампании, включително и в полза на сегашния президент. Вече са налице очевидни сигнали, които ни позволяват да предположим, че това участие ще бъде видимо. Това не бива да се допуска в никакъв случай. Църквата не трябва да се използва като политически транспарант. Не бива Църквата да е декорация на ничий предизборен митинг.

Ние с Вас сега доста остро критикуваме Църквата. Чувствате ли се комфортно в тази роля?

Аз съм убеден, че трябва да се прави разлика мeжду природата на Църквата (нейната основа) и нейните административни структури. Това, което човек създава вътре в Църквата, е априори несъвършено. То рано или късно се разрушава. За да се поправи повредата, тя трябва първо да се открие. Значи е допустимо да се критикуват административните структури на Църквата и определени аспекти на църковния живот. Този подход позволява да се избегнат две крайности: да твърдим, че Църквата изцяло е свята и че в нея няма никакви несъвършенства. Това значи да позволим на административните структури да продължават да се разпадат. Другата крайност е да започнем да прехвърляме критиката върху цялата църква, като отричаме Църквата като такава – това е методологическа грешка. Но ако диференцираме нещата, то – напротив – ще помагаме на административните структури да бъдат по-близо до природата на Църквата. | Zn.ua

 

Интервюто е публикувано със съкращения

Превод: Евгения Николчева

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: