Пет въпроса за вярата към отец Александър Мен
Тези въпроси възникнаха в процеса на четене на Евангелието, с последвало обсъждане заедно с моите сестри по енория. Зададох ги на отец Александър в писмен вид, както беше прието между нас. Обикновено той отговаряше кратко, с няколко фрази, устно или написани на машина. Но този път той ми връчи касета: „Реших да направя запис на отговорите…“ Целият текст по-долу е запис от магнeтофонна лента. Това стана през юни 1983 г.
Първи въпрос
Как да разбираме Църквата като тяло Христово и Христос – като неин Глава (вж. Еф. 1:22-23; Кол. 1:18)?
От външна гледна точка Църквата е общност от хора. За да разберат нейната природа, често прибягват до аналогии, взети от социалния живот. Затова понякога възприемат Църквата като съюз между хора, група от хора, йерархична структура; насочват ни към правовите норми, които свързват Църквата в единство. Но какво е Църквата? Ето, апостол Павел използва своеобразно биологично сравнение: той я нарича тяло или, както бихме казали, организъм.
Това е твърде важно определение, което макар да е метафорично, ни води към самата тайна на истинната Църква. Човек може да вижда в нея чисто външното: обредите, йерархията, сложната противоречива история… Апостолът обаче ни разкрива същността на Църквата – тя представлява органично единство, свързано по тайнствен и мистичен начин със Самия Христос. Именно това е истинската Църква, която се намира под булото на преходните исторически явления. Църквата, която Христос основава. Органично тяло, органично единство.
Висша цел на мирозданието е онова негово състояние, когато Бог ще пребивава във всичко. Нашият свят е свят на разделението. Човешкият род живее в разделение и разпад. Идеалът, който ни чертае християнската есхатология, е идеалът на единството. И той не е само абстрактно понятие, а нещо реално посято в този свят, което израства като растение от зърното. Христовата църква е жив единен организъм, подобно на лоза, по думите на Спасителя. Освен това представата за тяло, организъм, ни насочва към многообразието на нейните проявления и нееднородността на нейното цяло. Апостол Павел специално подчертава, че в Църквата, както в тялото, съществуват различни органи, имащи различни функции: че всички призвания в Църквата имат своето значение, както в тялото има значение всеки орган. Православните богослови употребяват израза „съборност“, духовно единство; не такова единство, което заличава всички различия и образува безлична маса, а напротив – единство, насърчаващо неповторимостта на всяка личност и на всяко отделно призвание. Ето защо апостол Павел нарича Църквата тяло.
За разлика от общества, където „всеки е за себе си, единствено Бог е за всички“ и от общества, където всичко принадлежи на едно лице, тук става дума за общност, която грижовно пази отделните свои части. Всяка овца е ценна в Божиите очи.
Главата е Христос. Тази аналогия е съвършено ясна. В организма главата се явява своеобразен център на управлението; средоточие не само на живота, но и на мисълта и духа. Така и Христос е центърът на тази общност, представляваща не просто общност от хора, а от личности, които по най-тесен начин, в органично единство са свързани с Христос. Разбирането за Църквата като тяло Христово е разбиране за нейната христоцентричност, за нейната събраност около Христа и не само събраност около Него, но и най-жива връзка. Това е връзка на цялото и на всеки от нас поотделно с Него. Казаното отвежда на заден план всички юридически представи, всички социални аспекти на Църквата. Когато говорят за нея като за йерархия – това означава, че игнорират понятието за мистично тяло Христово. И още нещо: Спасителят иска в живота на верните да продължи Неговият живот, да бъдем Негови очи, Негови ръце, Той да пребивава в нас…
„Не аз живея, но Христос живее в мене“ – казва апостолът. Това означава, че в Църквата, в общината на верните обитава Христос. Обитава не просто като идея, а като Дух, и по този начин превръща тази община в Свой инструмент, в Свое тяло.
Втори въпрос
Как разбирате Възкресението и Възнесението на Христос?
Христовото Възкресение е принципна победа над смъртта. Първият човек – а Христос по Своето естество е и съвършен Човек – първият Човек, първородният измежду мъртвите (Кол. 1:18), побеждава смъртта, възкресен е от Бога… възкръсва животът като предвестник на бъдещото възкресение. В тайната на Своето Възкресение Христос създава Църквата. Ако Христос не беше възкръснал, нямаше да има Църква. Всички вие знаете какво е състоянието на учениците тогава, колко малко е посятото зърно, колко трудно е да се предположи, че от този малък зародиш нещо ще поникне. И именно тайната на Възкресението, именно явяването на живия Христос на хората след разпятието – хора отчаяни, загубили вяра – се оказва повратен момент за учениците и полага основите на бъдещето. Важно е да подчертаем, че изброявайки явяванията на Възкръсналия, апостол Павел поставя редом до тях и своето видение по пътя за Дамаск. А ние бихме могли да допълним, че всяко Христово откриване на човека е продължение на явяванията на Възкръсналия. Макар и в различни форми, Той продължава да се явява; Неговото Възкресение означава, че Той остава на Земята, че е тук с нас, че е жив; че наследство не са мислите и идеите Му, а Сам Той остава с нас. Христос възкръсна, за да бъде в човешкия род и да се явява – както се яви на апостол Павел – на всекиго от нас, ако поискаме да Го възприемем, а понякога се явява и на онези, които не желаят да Го приемат, но Бог вижда дълбината на всяка човешка душа и знае кого да пробуди от съня.
Що се отнася до Възнесението, то може да бъде разбирано и като последното видимо явяване на Христа, но можем да го тълкуваме и много по-дълбоко.
В „Символа на вярата“ четем, че Господ „възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца“, тоест пребивава там, където е Бог. Заради това можем да кажем, че Той пребивава навсякъде, че от момента на възнесението Христос престава да се намира само в едно локализирано място, а че по някакъв начин се е въплътил в цялата Вселена. Боговъплъщението е вторият велик акт след сътворението на света. Боговъплъщението е изкупление, тоест приобщаване на човека към божественото; и не само на човека, но в крайна сметка и на цялата Вселена, цялото лоно, в което действа Господ-Творец…
Трети въпрос
Защо „Вратата“ е една, и „никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Йоан 10:7-9 и Йоан 14:6)?
Защото всички догадки за Бога, чувството за Бога, мистичният опит на хората – са предимно човешко дело, и онова, което човек би могъл да узнае за Бога, е как да се приближи към Него. Това, което Бог ни дава – Самия Себе Си – ни е дадено в Христа. Той е максималното приближаване на божественото към човека. За да може да постигне Бога, човекът трябва да престане да бъде човек. А за да постигнем Богочовека, ние можем да си останем хора. Поради тази причина Той и става един от нас: за да настъпи моментът на диалога. И няма друг, чрез когото това би могло да се случи. Затова Той е „вратата“ към Вечността. Разбира се, всяка религиозна мисъл, всяко религиозно чувство в една или в друга степен приближава човека към Бога. Но най-дълбокото и единствено приближаване е чрез Христос. Вие може да попитате: „А какво се случва с хората, които не познават Спасителя? Те виновни ли са за това?“ Тук съществува тайна, ние имаме право да мислим, че Христос действа и сред тези хора… анонимно. Дори да не знаят името Му – по някакъв мистичен начин Той може да идва при тях. Защото в дълбина единствено Той остава реалната, истинска врата. Религиите, законите, обредите са от хората; всичко това може да бъде прекрасно. Религията би могла да бъде много възвишена, а може да бъде страшна и мрачна. Но Христос ни предлага друго: предлага Самия Себе Си – не религия като система от предписания, а опит от общуването с Него, който води към Самия Бог. Той е Вратата…
В Евангелието е казано, че: „… мнозина ще дойдат от изток и от запад и ще насядат на трапеза с Авраама…“ (Срв. Мат. 8:11 и Лук. 16:22). Тук става дума за езичниците, които ще се обърнат към Христос. Това е изречение, свързано с месианските представи в Стария завет – идеята за Божието царство, в което ще дойдат хора от всички краища на земята…
Четвърти въпрос
Защо трябва да дойдат съблазни? (Мат. 18:7; Лук. 17:1)
В условията на нашия свят, където се извършва непрестанна борба между светлината и тъмнината, между истината и лъжата, между живота и смъртта – верните нямат основание да мислят, че ще бъдат поставени в изключителни условия. Господ никога не е обещавал това. Той казва, че изкушенията непременно ще ни настигнат. Дори Самият Той е подложен на изкушения. Чрез съблазните бива изпитвана безкористната вяра на човека.
Когато древните израилтяни са освободени от египетско владичество, преди да стигнат в Обетованата земя, трябва да преминат през пустинята. И там има много съблазни: съблазънта на войната, съблазънта на ропота, съблазънта на отчаянието… Но е необходимо човек да премине през всичко това, за стане достоен за земята Обетована…
Пети въпрос
Най-трудният въпрос: Защо човек е подвластен на греха дори когато му се противопоставя, не иска да го върши нито с думи, нито с мисъл? Какъв е неговият механизъм?
Този въпрос е сложен поради факта, че ние не познаваме докрай тази структура на личността, онова, което тук е наречено „механизъм“. Преображението на човека е труден процес. В нашата природа съществува дисхармоничност, която поражда греха. И тя е толкова голяма, че силата на доброто често се оказва на повърхността, не успявайки да пусне дълбоки корени. Един от изводите на апостол Павел е, че човек не е способен да се съпротивлява на греха: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ – казва той и продължава: „Двама човека живеят в мене…“ (Рим. 7:24; срв. Рим. 7:22-23 и Гал. 5:17). Двама човека… единият – новороден, истински, духовен, а другият – вехт, стигащ с корените си до безброй поколения назад…
Всичко, което се извършва в света, е борба на Логоса с Хаоса, борба на светлината, на Божията хармония с мрака. А в човешката природа това е борба на новия Адам със стария. И в тази битка човекът не е сам: Господ не го оставя. „… Нека с търпение изминем предстоящото нам поприще – ни призовава апостолът, – имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисуса…“ (Евр. 12:1-2). Той идва в този свят, където съществуват изкушения, страдания и смърт. Приема всичко това, за да остане с нас. И поверявайки Му живота си, ние получаваме прошка. При всеки човек това може да протече по своему. Има хора, които са победили греха в много аспекти, но никой не е станал безгрешен. Точно заради това всички се нуждаем от прошка. Измамна е представата, която изразява фарисеят, че вече е направил всичко, за да стане свят, и само очаква Бог да му въздаде по заслуги. Но ние казваме: „Помилуй, помилуй!“, защото се нуждаем от прошка.
…Прошката е израз на Божията любов. Всъщност, това е най-великото щастие и радост – че ние сме несъвършени същества и не по силата на своята природа, а по силата на дадената ни благодат, дори намирайки се в грях, да се надяваме, че Господ ще ни изтръгне от неговата клопка. А животът е борба. Това е стара истина. Борбата с греха е съставна част от живота на християнина. Християнинът никога не бива да мисли, че е способен напълно да го победи. Винаги трябва да помним доколко още сме несъвършени. Но това не е повод за униние. Съществува Онзи, Който идва в тленния свят, за да не ни остави, за да ни приведе накрая към светлината.
Из книгата „Практическо ръководство за молитва“, Рига, 1991 г., www.alexandermen.ru.
Превод: Радостина Ангелова
