Православният успех: семейството, професията, Църквата
Христос казва: „Не мир дойдох да донеса, а меч” и още: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят”. Християнинът е призван до известна степен към конфронтация със света. Как да съчетаем това със стремежа към кариера и благополучие? Как да подготвим децата, без да ги превърнем в мрачни, осъждащи всичко фанатици и да ги отблъснем от Църквата? Свои мисли по темата споделя прот. Алексий УМИНСКИ – духовник в Православния учебен център „Св. Владимир” и водещ на телевизионното предаване „Православна енциклопедия”.
Цел и цялостност
– Отец Алексий, може ли човек да изпитва социални затруднения, свързани с религиозната му позиция?
– Какво означава „социални затруднения”? Да имаме ниска пенсия, лошо медицинско обслужване, липса на социални гаранции, тоест да не бъдем свободни в обществото? Във връзка с религиозните ни убеждения това не би могло да се случи в нашето общество, според мен.
– А що се отнася до възможността да работим в някои сфери? Възможността да получим по-добре платена работа?
– Да, християните не могат да работят в някои области – в порнобизнеса, в хазартния бизнес и в други сфери, където се пропагандира грехът и където съществува индустрия, свързана с греха. Това знаят всички.
– По принцип длъжен ли е православният християнин да се стреми към успеха?
– Не е задължен. Както не е длъжен и да бъде неудачник. Освен на Бога, не сме задължени на никого. Като граждани следва да спазваме законите на своята страна, да плащаме данъците си и да живеем, без да нарушаваме гражданския и наказателния кодекс. Всичко останало засяга задълженията ни пред Бога, които ни дава Евангелието. Успехът или неуспехът са лична работа на всеки от нас, според желанията ни.
Но въпросът може да бъде зададен и по-друг начин: необходимо ли е човек да поставя пред себе си целта да бъде успял? Може ли изобщо православният християнин да си позволи да преследва такава цел? Отговорът е: може, въпреки че не е длъжен. Не съм задължен, но имам право.
– В днешно време се тиражира виждането, че съвременните православни християни трябва да концентрират усилията си в такива цели като професионална кариера и постигане на успех, за да имат по-голям авторитет в очите на нецърковните хора, да създават образ на Църквата като общност на успелите…
– Нека да изясним за какъв успех става дума. Ако успехът се измерва с представите на съвременния свят – не би следвало да се стремим към такъв успех, защото това е равнозначно на сребролюбие и желание да утвърдим своя живот без Бога, уповавайки се единствено на себе си. Ако става дума да бъдем отговорни за живота си, в този случай, разбира се, трябва да се стремим към успех.
В съвременния свят успехът бива формулиран съвсем едностранно: като постигане на външни цели с произтичащо от това повишаване на благосъстоянието. Ако успехът не носи доход, той не се възприема от обществото като такъв. В резултат на това светът поставя пред всички нас мисията да изпреварваме прогреса, във всичко да сме първи, и следователно всички начини за постигане на подобни цели са добри.
Какво означава за вярващия човек да води успешен начин на живот? Да завършва започнатото докрай, до победата; да бъде професионалист в своята работа; да се усъвършенства в областта, в която е призван. Изброеното бихме могли да наречем цялостност. Така дефиниран, успехът не се измерва в повишаване на благосъстоянието на всяка цена, но често – по-естествен начин – води до това. Очевидно е: човек, който умее да работи, получава заплата за своя труд. Професионалистът трябва да бъде търсен и да получава добро възнаграждение, но това не е самоцел. Може да си прекрасен музикант – заради музиката; или да си добър лекар и да помагаш на хората, без да се стремиш към кариерни постижения, като блъскаш с лакти всички останали. В християнски смисъл трябва да ценим успеха. Християнинът не бива да бъде тройкаджия в живота: в семейството, в работата или в църквата. Негова задача е да се бори действено с греха и да бъде „победител на греха”. Отношенията между съпрузите, професионалните отговорности, воденето на активен църковен живот – ето с какво се измерва за нас успехът. Тези сфери са ясен критерий накъде вървим и доколко животът ни протича по Божията воля. Ако оправдаваме нежеланието си да се трудим, да бъдем отговорни за своя живот, за своите семейства, за църковното си послушание с тезата, че е „грях въобще да се мисли за успеха” – това е очевидна подмяна и лъжа.
– Днес много често биват противопоставяни благополучието в семейството и професионалната реализация. Излиза, че човек постига успех или в едното, или в другото…
– Необходимо е адекватно да подреждаме своите приоритети. Въпросът за успешността следва да бъде правилно поставен, иначе може да се получи следното: „Ние сме християни, не водим успешен начин на живот и ще се хвалим с това”. Своеобразно юродство…
Да отворим вратата за външните
– Когато възпитаваме деца, отново се сблъскваме с опозицията „социалност и ортодоксия”. Как би могло да се избегне формирането у детето на чувство за превъзходство спрямо нецърковните хора, патоса на принадлежност към тесния (или широк) кръг на православните?
– Чувството на превъзходство спрямо нецърковните хора, естествено, се възпитава. То може да бъде избегнато единствено ако самите родители не го изпитват. И не го култивират съзнателно у детето – тъй като чувството за превъзходство, елитарност, избраничество наистина е способно да ограничи достъпа на детето до ненужните от родителска гледна точка срещи, приятелства, занимания и т. н. Съществуват енории, в които се насажда идеята, че общуването с деца извън Църквата не е желателно, че детето не бива да се разхожда на двора, че е позволено да ходи само там, където ходят хората от енорията. Например, внушава се представата, че всички деца, които не ходят на църква са „заразни”…. От тях могат да се придобият лоши навици. Песните, които те пеят, са бесовски. И така нататък, с различна степен на нажежаване – от мракобесно до интелигентско. Но същността е една: ние не сме като всички останали, и ако попаднем там – бързо можем да погинем. Детето едва е започнало да се сприятелява с някого извън храма, извън енорията и веднага го подозират: „Това може да завърши зле”. Тоест, това е опит у детето да бъде изграден своеобразен православен вакуум, да бъде поставено под похлупак. В крайна сметка, такова дете или ще се превърне в надменен фарисей с въпросното чувство за превъзходство, или с радост ще напусне това пространство и ще се отдаде на пороци…
Понякога се формира и друго чувство спрямо нецърковните връстници: завист. Когато възпитаваме децата, често употребяваме израза „не бива” и този израз става доминантен в нашия модел на възпитание. Това не бива, онова не бива – а невярващите могат всичко. Струва ми се, че е добре да вървим по средния път, да възпитаваме у децата си способност и желание за общуване с други деца, да каним тези деца на нашата територия, да отворим за „децата отстрани” вратите на своите семейства, да разговаряме с тях и тогава всичко ще дойде на мястото си.
– Имате предвид подрастващите?
– Това вече не се отнася за тях, защото на тази възраст те са с донякъде оформени характери, думите ми се отнасят за по-малките деца.
– Като отчитаме факта, че в обществото са размити нравствените критерии и ценности, желанието да оградим децата си от света е напълно разбираемо. Дори невярващите родители, както ми се струва, търсят някакво ъгълче, някаква област, където могат да почувстват в по-голяма или в по-малка степен твърда почва под краката си, нещо, на което да се опрат…
– Да, това е разбираемо. И какво се получава – ако хората са открили Църквата и имат свои ориентири, трябва да оградят този свят със стени и да го превърнат в „света на принц Гаутама”? (Буда – бел. прев.) В такъв случай, излизайки от „скривалището”, детето не ще успее да покаже на света нито себе си, нито Евангелието.
– Но как да обясним на децата си, че някои постъпки на хората около нас са греховни, че светът лежи в зло, без да осъждаме никого? Например, как да обясним без да осъждаме, защо някой има две майки или двама бащи?
– Когато разговаряме с децата, нека да сме наясно, че те не умеят да осъждат. И че не говорим за това кой човек е лош, а кои постъпки са лоши. Що се отнася до „две майки или двама бащи” – тук изобщо не става дума за това кой е лош, кой е добър, кой е баща, защо има две майки. Това остава в скоби, защото самото дете разбира някои неща, освен това винаги можем да му кажем: „Знаеш ли, в живота съществуват различни ситуации”. Децата не се нуждаят от подробни обяснения. Мисля, че не е съвсем сложно да се справим с това; когато обясняваме, че някои действия са лоши – това засяга не толкова околните, колкото принципът кое е добро и кое – зло. Ако детето попита: „А защо той постъпва зле?”, тогава вероятно можем да му кажем, че може би на това момче не са му обяснили, че подобна постъпка е непочтена, но ти знаеш това. На него ще му обяснят.
– А ако у детето се появи желание да каже на другия нещо, за да се поправи?
– Нека да му каже. Това ще бъде негова детска работа.
– Тоест, ние предоставяме на детето възможността да „поправи” някого? Ние не можем, а то може?
– Защо ние не можем? Нека не възприемаме думите, които четем или чуваме, като всеобхватни или абсолютни правила. Напълно вярно, съществува аскетично правило: да не говорим лошо за никого, като става дума за злословенето по нечий адрес, осъждането или вразумяването. Но не бива да тълкуваме тези думи едностранчиво. Не принася полза да превръщаме светоотеческите цитати в клишета и с тях да измерваме живота, който ни заобикаля, без да се замисляме. Животът винаги е по-широк, по-дълбок и по-неочакван. Така че да говорим лошо за някого е едно, а да обясним на детето кое е добро и кое – зло, е различно. Необходимо е да обсъждаме проблема за злото и отношението към него А когато детето се сблъска с този проблем, родителите да му посочат начини за разрешаване, да му помогнат да го реши; ако то се опита само да направи това – какво пък, нормално е. Ако допусне грешка, можем да го поправим, кой не греши?…
Освен това родителите могат да наставляват само своите деца. Те не са длъжни и дори нямат право да наставляват чуждите. | www.pravmir.ru
Превод: Радостина Ангелова
Следвайте ни
От 25 годишното ми занимание с християнство и религия изобщо след обективен и добросъвестен културологичен анализ по реперите на разпознаване, които ми дават философията и културологията с оглед изследване на актовите и изразните словесни средства на човека заедно с разпознавателните параметри от българската и световната история според документалните й извори и правомерен анализ на веществените останки достигам до извода, че известното ми християнство и религиозност в България са болни. Те се нуждаят от обективен специалист, който да ги диагностицира и да им предпише лечение. Не виждам смисъл да пиша и да работя за хора, които неизлечимо страдат от липса на себепреценка, от обективни сравнения с реални български и световни критерии, реализирани в обществото по мистико-конспиративен начин, неблагодарни, непризнателни и правещи помен с чужда пита – Държавата и светските български лица ги крепят всячески, а те лансират чужда продукция у нас. Оставям всичко на Бога и на доброто в света.
Дано модераторите на православие.бг имат милостта да пуснат този коментар – мисля да е последен в портала. От опита ми като християнин познавам прекрасни вярващи, истински приятели и добри хора. Но заедно с това съм забелязал и едно странно положение – има добри атеисти и зли вярващи, които унищожават вярата и живота на наивниците, които ги следват. В едно предаване по национална телевизия ме попитаха какво ще бъде бъдещото на БПЦ. Честно казано не знам. При всички положения, обаче, според известните ми успешни институции в историята и актуалното съвремие за да се закрепи някой трябва да има силно чувство и дело на справедливост, на признателност, на отплата и на уважение, като цени човека според показаните знания и положен труд в обществен принос и в частни деяния. Не знам какво ще стане с вярата, но има футуристични анализи, които казват, че света върви или към нова религия ако има божествено отнебесно слизане, или към реактуализация на стари явления във вярата. Това значи познание.
[…] един въпрос към г-н Чурешки в ролята му на учител по история. На пръв поглед може да е елементарен, но според мен изобщо не е такъв, защото поне аз, в моите скромни научни занимания срещам известни затруднения с него.
г-н Чурешки, откъде произлиза израза „изконни територии/земи“ в българската историческа наука? Какво трябва да значи точно този израз и според кои точно кретерии се определят „изконните територии/земи“.
Според моето скромно и непрофесионално мнение, това е израз обобщаващ митологическите напластявания според конкретните политически изисквания на дадена държавност в конкретна епоха, защото за „чиста“ териториална изначалност на даден „народ“ не може да става въпрос по никакъв начин.
с уважение
Николов – атеист
Прощавайте господа, ама и двамата; чингиз и Ф.Николов, в коментарите на православие.бг , пишете едва ли не като на собствен блог. И двамата имате поведение на хора, които смятат че без тяхното мнение не може. Единият се оплаква от липса на разбиране, на другият Чурешки му е виновен, а пък никой не се сеща че статията се отнася за нещо трето. Или не му пука! Аз мисля, че е второто.
Чингиз, ако ми позвилиш, няма нужда да се отказваш от коментарите, просто трябва да се разделиш с усещането за изключителност, което те преследва. Ти не си месията на България, нито пък нейният съдия. Опитай да видиш, колко много неща в нашата страна са свързани с вярата и изобщо опитай да видиш чашата наполовина пълна.
Г-н Николов, мнението Ви освен скромно, е наистина непрофесионално. Без да се явявам адвокат на Г-н Чурешки мога да Ви отговоря, че корена на думата исконен означава първоначален или изначален, но тука не е мястото за спор от рода на кое е мит, кое чиста политика, кое реалност.
Славков, в опита си да се направите на въдворяващ справедливост християнин, при това и научно осведомен се изложихте; разбира се, че знам много добре какво значи иЗконен в речниковия смисъл, мен ме интересува в историческо-научен контекст, който пък перфектно се свързва с въпросното интервю за семейството и българската църква, стига да можете да направите връзката, но това вече не е мой проблем. Митът е най-тясно свързан с историческата роля на църквата, и тук под „мит“ не разбирам непременно цялостна измислица, а донякъде преформулиране и натъкмяване на известни исторически дадености към църковната история с нейните непосредствени обществени нужди. И ако мислите, че коментарите под статиите трябва да се изразяват с недвусмислена и елементарна позиция – това „да“, онова „не“, според вечната и неизменно истина оповестявана от нейния рупор г-н Славков, разбирам защо г-н Чурешки е недоволен от коментиращите и портала като цяло.
Въпреки всичко ще изчакам отговора на г-н Чурешки.
като допълнение бих искал и да поясня защо аджеба един атеист си позволява да нарушава виртуалнити граници на интернет пространството и да пише мнения в православен портал, нещо впрочем което направих отдавна и което въпреки напрежението между атеистите и вярващите смятах, че ще бъде рзбрано от Пламен Сивов.
За това кое и допустимо и кое не като мнение по отношение на християнската вяра решава той и неговия редакторски екип; по отнешение на атеизма такова напрежение естествено не би могло да възникне, т.е. някой човек да има проблем с общуването с друг човек поради „трета страна“-бог, която се явява по-важна от непосредственото общуване с другия човек.
Но аз смятам за изключително важно сблъсъка да е по възможност най-безболезнен, виртуален (в определени граници естествено), а да не се стига до капсулиране, скритост и ескалация на напрежението, което да се разгръща с пълна мощ и неразбиране в обществени сблъсъци на реални места. Затова отчасти е измислен и интернета.
Бих искала да попитам г-н. Ф.Николов за атеизма, но се боя, че въпросът ми би бил твърде личен. Професор Манджуков в Б.Ф ни каза, че атеистите също имат религия, но тя е различна от вярата в Бога. Аз атеист не съм била. Нямах вяра в Бога, защото това ни бе втълпявано, но цялата ми същност протестираше и приемаше живота като пълен абсурд, вследствие на това, че не бе центриран. На себе си не можех да вярвам, защото се самонаблюдавах с критичност и установих, че се променям. Така че, не можех да вярвам и на друг човек. Не можах да се вкопча в благата на тоя свят, защото ми се струваха незадоволителни. Говоря за пари, успех и др. подобни. Това, че създадох живот в ранна възраст, някак вля живот и в мен, защото тогава усетих нещо свръхестествено. Освен това бях принудена да живея и тогава, когато нямах никаква надежда. Докато открих Бога и всичко придоби подреденост и смисъл.
Описвам това, за да е ясно, че не се заяждам, а наистина ме интересува в какво вярват атеистите?
Г-жо Георгиева, тази разпространена теза, че „всеки вярвал в нещо“ се разпространява предимно от вярващи и аз не съм учуден, че някакъв християнски „професор“ я е преповторил като мантра на студентите си. Очевидно е какво се цели с тази евтина пропаганда – да се обособи опозиция на „единствено истинната ВЯРА“ (в случая християнската). Има разлика между вяра и вероизповедание, както и между идеализъм и идеология. Религиозните искат да обозначат като вяра, в религиознея смисъл, всяка човешка идеализация, забравяйки непосредственото й лично утвърждаване, без необходимите свръхесстествени обяснения и предпоставки. От друга страна всеки „забравен“ идеализъм, т.е. не държащ сметка за непосредственото си утвърждаване и приписващ истинността си на „неща сами по себе си“, дори и да не са свръхесетствени, се превръща в идеология.
Атеизмът не е идеология, той просто отрича свръх-отвъд-духовните обяснения за живота; поради това той не преставлява и морална система.
Ако искате да разберете моралната ми система, то тя се основава на аристократизма, но не на стария кастово затворен и отчасти извратен от християнството превърнат в царско подлизурство аристократизъм, а на дългата родова селекция обхващаща най-общо: богатство – недвижимо имущество, независимост – от всякаква централизираност, ерудиция (не просто университетска ученост), задължително занимание с някакъв вид изкуство, привилегированост – самият статус задължава някои хора да имат привилегии над останалите, това не е просто някакъв каприз, а условие за съществуване; строг подбор – всеки, който изпитва симпатия към каквото и да е колективно чувство за принадлежност се отстранява; във всичко и над всичко се преценяват строго индивидуални качества като се игнорират до възможния минимум всички обобщаващи такива.
Богатството може да има значение само когато е притежавано от човек с високи естетически критерии в живота; парите са стимул за средните класи, не за аристокрацията.
Благодаря Ви за отговора, г-н Николов. Говорите за идеализъм, но не превърнат в идеология, а основаващ се на аристократизъм, с всичките му преимущества, които изброявате. Привилегиите на кастата, Ви принуждава да пазите статуса и нивото си, чрез строг подбор, но така нямате риска от свободата и се появява опастност от закостенелост. Това е вид страх да не бъде нарушена хармонията смесвайки се със смрадливата тълпа, но спестявайки си тази вид опитност, човек губи
боен дух и мъжество.
Предполагам, че такава е идеологията на масоните, които „управляват“ човешката тълпа.
Смятате, че парите Ви са достатъчно, защото нямате деца и внуци, иначе знаете, колко ненаситно е човешкото око. Видяхме го от комунистите.
Но вероятно знаете и това, че човек не може да се откупи от смъртта, а само да удължи мъките си, лекувайки се отчаяно, когато е обречен – с помощта на многото си пари
. Г-н Николов, какво мислите за смъртта, защото аз съм убедена, че никой не умира атеист.
Траянке,
За трети път те моля да не слагаш запетая между подлога и сказуемото: “ Привилегиите на кастата, Ви принуждава“. А пред „смесвайки се“ или по-точно „като се смесва“ трябва да има запетая: „…да не бъде нарушена хармонията смесвайки се със смрадливата тълпа“.
Не е вярно твоето твърдение: „такава е идеологията на масоните, които „управляват“ човешката тълпа.“ Засега сме свободни да вярваме или не и е абсурдно да се оправдаваме с масоните.
Също е погрешно писаното: „аз съм убедена, че никой не умира атеист.“ Всеки ден умират милиони атеисти по целия свят. Трябва да съжаляваме не толкова тях, колкото себе си, защото не сме направили нищо за тяхното проглеждане. Ние ще бъдем съдени по-строго от безбожниците, защото „комуто е много дадено, много и ще се иска“ (Лука 12:48).
Литургическата реформа на св. Киприан Цамблак –
http://archiman.livejournal.com/
ПРЕДПОЛАГАМ, че такава е идеологията на масоните или идеализма им.
Никой не умира атеист. Защото се обръща в мига преди смъртта. Това днес го прочетох някъде. Но съм го видяла с очите си. Видяла съм какъв е ужасът и как човек не може да умре, колкото и силно да желае това, ако не се примири с Бога, Когото е хулил приживе.
Отново се извинявам за грешките и моля да не се ядосвате чак толкова Дон Кихоте.