Прот. д-р Добромир Димитров: „Мисията на светите братя е изключително необходима днес, защото обществото се нуждае от реевангелизация“
В Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост говорим за светите Кирил и Методий и за свързаните с тяхното дело въпроси за богослужебния език.
Светите братя превеждат богослужебните книги на старобългарски, но неговата по-късна редакция – църковнославянският език, се запазва през вековете до днес в богослужебната практика на Българската църква.
От гледна точка на химнологията, би ни било доста по-трудно, ако нямаме допир до езика на светите равноапостолни отци. В тези първи химни, които използваме и днес в богослужението, именно в звученето на песнопенията, можем да усетим красотата на този църковен език.
Голяма част от днешните млади хора обаче не разбират църковнославянски и предпочитат съвременния български език в храма. За значението на делото на светите братя през погледа на съвременния българин, както и за езика на Църквата и езика на младите вярващи разговаряме с протойерей д-р Добромир Димитров, преподавател по църковно право във Велико Търново, който обгрижва църковната ни община в Кент, Великобритания.
Когато говорим за мъдростта на св. Кирил, една от историите, за която се сещаме от неговото житие е за разговора му с т. нар. триезичници. За да защити идеята, че всеки може да прославя Бога на собствения си език, той казва: „Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли над всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи?…“ Ако пренесем този разговор към днешна дата, по повод дискусията дали да се служи на църковнославянски или на български език, на коя от двете позиции сте застъпник?
Ако разгледаме контекста на казаното от св. Кирил Философ, ще стигнем до извода, че Христовото учение трябва да бъде достояние на цялото човечество и преподавано на всички езици. То е също толкова жизненоважно, колкото са важни за биологичното ни съществуване светлината, въздухът и водата. Св. Кирил се опитва да обори опонентите си, със заповедта на Господа :” И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал. (Марк. 16:15), а това е невъзможно без проповедта да бъде извършвана на разбираем език. За св. Кирил останалите народи без Христовото Евангелие са слепи и глухи. Тези думи важат със същата тежест и днес. Нещо повече те важат и за вече християнизирани държави. Макар че според статистическите изследвания изповядващите християнството в България са завидните 83%, то реалността е друга. Доказателство за това са полупразните храмове по време на св. Литургия, кризата в монашеството и синкретизмът във вярата на българина.
Причините за тази ситуация не може да бъдат обяснени единствено с епохата на атеизма. Липсата на проповед на адекватен език, ориентиран към съвременния човек и неговите проблеми, свежда християнството до национален белег, до фолклорна традиция или красив придатък към държавните тържества. Това са главните проблеми, пред които е изправена Църквата. Що се отнася до въпроса дали богослужението трябва да бъде на църковнославянски или на български език, лично моето мнение е, че трябва да се използват и двата езика, стига, разбира се, да се просвещаваме относно православната вяра.
Разбира се, в енорийските църкви, където идват много млади хора, търсещи вярата, богослужението, до колкото е възможно, трябва да бъде на български език. Вече съществуват качествени преводи на повечето празнични служби, което дава възможност на миряните да взимат участие в четенето и въобще в цялото богослужение. Що се отнася до богослужението на църковнославянски език, то е нужно да бъде извършвано в манастирите или когато в енориите служи архиерей. Трябва да отбележим, че църковнославянският език ни свързва с останалите славянски църкви и е припознат съборно както на Изток, така и на Запад. Поради това той е добре да се запази като израз на съборността.
Но все пак трябва да подчертаем, че езикът на Църквата, бил той новобългарски или църковнославянски, ще става разбираем единствено чрез редовно участие в богослужението.
Има ли „езикова бариера” днес за младите българи по пътя им към Църквата или това е някакво формално оправдание? (Някои привърженици на църковнославянския език са уверени, че младите трябва да положат усилия да усвоят този богослужебен език, както полагат усилия да учат чужди езици…)
Езикова бариера няма, тъй като днес проповедта се извършва на разбираем език. Разбира се, бихме си задали въпроса дали тя наистина е ефективна, дали свещениците и епископите проповядват от пълно сърце или четат от книги, писани в края на 19. в. или началото на 20. в. Днес не можем да подминем факта, че църквите ни в неделя или на празник не са толкова пълни, колкото ни се иска, или анонсирането на големите християнски празници по националните медии става чрез описанието на фолклорните и битови елементи на празника. Това означава, че медийното им представяне не само не ни информира за християнския етос на празника, а често пъти е противно на този етос.
Поради липсата на адекватна проповед в българското общество, Църквата все още се възприема главно като институция, извършваща индивидуални “духовни услуги” и задоволяваща духовните нужди на българите. Въпреки клишето, че тя е запазила българската ни идентичност през годините на робство, Църквата не е припознавана като изключителна и важна за българското общество. Доказателство за това е отказът да се въведе религия в училищата, отказ, който бива даван от политиците въз основа на обществените настроения. Нещо повече, често пъти на Църквата се гледа подозрително като на нещо чуждо (ако съдим по думите на социолозите и техните геополитически анализи). От всичко изброено до момента можем да достигнем до извода, че проповедта на Църквата днес, остава неразбираема. Причините за това са различни, но според мен най-главната е, че ние, клириците и лаиците (миряните), които трябва да сме христосносци, не репрезентираме по най-добрия начин Христовото учение в българското общество. Разбира се, за това сме отговорни всички ние, като този факт не трябва да ни отчайва, а по-скоро да ни стимулира да се подвизаваме в проповедта най-вече с дела, а после и с думи. Пример за нас остават светите братя Кирил и Методий и всички техни ученици през вековете. Тяхната мисия е изключително нужна днес, тъй като българското общество се нуждае от реевангелизация, но не в протестантския й вариант, а във варианта на св. Климент Охридски т.е. мистагогийна (светотайнствена), извираща от Евангелието и от светата Литургия.
Що се отнася до въпроса, дали младите хора трябва да научат църковнославянски, за да разбират богослужението, мисля, че такова изискване е нереално. Още повече, че самите свещеници не разбират църковнославянския език, което свежда богослужението повече до разбирането за мистерия, в грубия му елинистичен смисъл, а не като жива, просветена връзка и общение с Бога.
Какви са причините за налагането на църковнославянския език за богослужебна употреба?
Първоначалната причина е, че имаме наследството на църковнославянския език. Преводите на гръцките богослужебни книги, представляват един грандиозен труд, който, както казах, ни обединява с останалите славянски църкви. Тези преводи са били редактирани през вековете, доказателство за това е и редакцията на великия ни исихастки патриарх св. Евтимий на писмения български език, който и до днес наричаме църковнославянски. Тези текстове остават наше културно наследство и трябва да бъдат пазени и използвани.
Имате ли наблюдения каква е ситуацията в други поместни църкви, в които за богослужебни цели се използва църковнославянски?
Изцяло църковнославянския език е използван в богослужението единствено от Руската православна църква. Полската и Чехо-Словашката архиепископия използват словашки и полски език. Относно причината, поради която Руската православна църква не използват съвременен руски език е травматичният опит от времето на комунистическия режим и желанието за обновленство през 20-те години на 20 век. В останалите славянски църкви като Сръбската и родната ни Българска църква съществуват и двата типа богослужение т.е. на български и сръбски, и на църковнославянски.
Вие служите в диоцеза на Западно- и Средноевропейската ни епархия, как изглежда казусът по отношение на богослужебните езици в диаспора?
Служението в диаспора е изключително сложно, поради факта, че православните ни енории функционират извън културната рамка, в която Православието се е развивало. Това означава, че в мисията на Църквата в западното общество ние използваме езика в държавата, в която живеем, но и не забравяме нашите корени. В моят частен случай това означава, че богослужението се извършва на различни езици – на английски, български и църковнославянски. Значението на всичко това е, че ние проповядваме сред своите извън собствената си културна рамка, но също и сме призвани да мисионерстваме пред външните, т.е сред гражданите на западните общества, които също се нуждаят от Благата вест. По този начин ние пренасяме в XXI век духа на светите братя Кирил и Методий. Тази Блага вест, която е предавана на всяко ново поколение, че Христос Бог се е въплътил, страдал е за нас, умрял е, възкръснал е и е “същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8), като призовава всеки човек без оглед на етноса и пола. Това е и нашата съкровищница на миналото, предадена ни от отците, но не в смисъла на нещо старо и отдавана отминало, а на винаги ново, живо, идващо през вековете.
Днес имаме превод на съвременен български език както на Новия, така и на Стария Завет. Преводът е направен от академични преподаватели от оригиналните езици на Писанието. Все още обаче не знаем дали и доколко той е приет от българските архиереи?
Практиката досега показва, че на всеки нов превод на Свещеното Писание му е нужно време да бъде приет или отхвърлен, дори и да е правен от специалисти. В църковната история имаме канони, решения, преводи, които с времето или са обявявани за автентични, или са били отхвърляни. Най-добрият пример, че Църквата е крайният авторитет, се състои във факта, че дори и вселенските събори са обявявани за такива след рецепцията на цялата църква, клир и лаос, което е ставало на следващ събор, т.е. всеки нов събор обявявал предния за вселенски. Това означава, че самата Църква припознава добрия плод, а несъвършения отхвърля. Така ще бъде и с този превод, който наистина е нужен и навременен.
В образите на светите братя Кирил и Методий виждаме величието на едни мисионери с апостолски дух. От една страна, съвременното разбиране за православна мисия изключва всякаква настъпателност, нахлуване в пространството на другия, от друга, призивът за благовестие остава неотменен за всяко ново поколение християни. Какво означава да бъдеш православен мисионер в съвременния свят?
Светите братя Кирил и Методий и техните ученици са познали Христа и ранени от Неговата любов, те не са могли да останат равнодушни към онези, които не са Го познавали. Искали са да споделят тази радост с останалите и въпреки безбройните страдания и гонения, които са имали, нищо не е било в състояние да ги откаже. Те създали славянската писменост с една единствена цел, да проповядват за великите и чудни Божии дела, за любовта на Христос към всички човеци. Този факт днес ни убягва. Забравили сме, че нашата писменост е християнска и е имала за цел да проповядва Христос Разпнатия и Възкръсналия от мъртвите, едничкия действително съществуващ Бог, Който яви Светата Троица на света. Колкото и да е било нелеко тяхното делото, често пъти затруднявано от свои и чужди, то се е преумножило. Тук трябва да дадем само един пример, за да илюстрираме за какъв мащаб става въпрос. Св. Климент Охридски, за няколко години е подготвил над 3000 ученици, които да проповядват за Христа. Това е изключителен брой за онова време, но св. Климент е имал огън в себе, огъня на Христовата любов. Учениците са получили този огън, който гори и днес. Това означава, че по примера на Кирило-Методиевите ученици и ние трябва да сме свидетели на Христа, като се уподобяваме на Него. Ние не можем да сме мисионери, ако не познаваме Онзи, за Когото проповядваме. Трябва живеем вярата и да каним своите единородни и външни с думите на св. ап. Филип към Натанаил “Дойди и виж” (Йоан 1:46), а видяното би трябвало да ги накара да останат.
Тревожи ли ли ви това разделение, което се получи – на светско празнуване на Деня на българската писменост и 
култура – 24 май, и на 11 май – Деня за църковна почит за светите братя?
Смятам, че празникът е един и не е редно да се празнуват два отделни и на пръв поглед различни празници, единият посветен на равноапостолите солунски светци, а друг – на българската писменост и култура. За съжаление, сме забравили, че тази култура е кръстена култура, тя е християнска и самата писменост е създадена за нейното осъществяване. Днес празникът 24 май е донякъде секуларизиран и отдалечен от изначалното му значение. като този процес е завършил по времето на тоталитаризма. Просветата, за която светите братя и техните ученици са се трудили, не е научна програма за ограмотяване на дедите ни, а е църковна мисия, т.е. евангелизирането на славянските народи. Все пак и думата култура произлиза от култ, т.е. служение, което има своето вертикално и хоризонтално измерение. Надявам се да дойде време, в което този празник да бъде напълно осмислен, а това би било възможно единствено ако преоткрием Христовия Дух, който са носили светите братя и техните ученици, и Който чрез Църквата се пренася и през вековете.
