Проф. Георги Бакалов: Религия може, вероучение не

Източник: в. Дума

”Християнството в семейството е езическо, а църквата е в криза и не може да се справи със задачата, с която се опитваме да натоварим училището”, казва видният историк и зам.-ректор на Софийския университет.

Георги Бакалов е роден през 1943 г. в Неврокоп. Завършил е Историческия факултет на СУ, работил е в Института по балканистика при БАН. От 1975 г. работи в СУ, от 1995 г. е професор. Бил е декан на Историческия факултет, през 2003 г. е избран за зам.-ректор. Има книги и 150 статии по медиевистика, византология и християнска култура на Балканите, 14 учебника за средното и висшето училище.

Министърът на образованието трябва да издаде заповед за тази комисия. Аз съм помислил кои хора да бъдат привлечени, има много работа да се свърши. Първо – да се реши каква да бъде концепцията. Този предмет трябва да е общообразователен, не може да има никакво конфесионално обучение. Защото това би означавало православни, мюсюлмани, католици, протестанти, юдеисти, грегориани, арменци – всички, да имат отделни учебни пособия и отделни часове. Което е недопустимо с оглед на светския характер на нашето училище.

Когато Светият синод и родители предлагат вероучение в училище, не знаят ли, че образованието у нас по конституция е светско?

Не, не знаят. Изобщо, говоренето на тази тема е свързано с някакви лични предпочитания или със спомени от някога преподаван предмет. Никой не се съобразява с конституцията и със светския характер на училището. В него не може да има религиозни символи на едно вероизповедание, пък било то и традиционно. Не може да започват часовете с молитви или учениците да бъдат водени в храмовете на богослужение. Защото това веднага ги разделя на атеисти, православни, католици, мюсюлмани – нещо, което не бива да се допуска.

Свещеници може ли да преподават в училище?

Не, разбира се. Свещениците, ако искат, могат да си организират храма, да правят т.нар. неделни училища, да изнасят беседи. На някои места в страната това го има и разбира се е въпрос на личен избор. Но то не може да бъде санкционирано като задължение на българското училище. Затова, след като се изясни формата на предмета – светски и общообразователен, трябва да се реши кога и как да се преподава. Ако религията ще е общообразователен предмет, това значи задължителен. Най-напред трябва да се направи един пилотен проект, който да обхване онези селища, където е възможно да се намерят подготвени учители. Не може да преподават само богослови, имаме ограничен брой специалисти, завършили богословие, а говорим за десетки хиляди паралелки. Затова трябва да бъдат привлечени местни учители, които преподават български език, история география, философия, като завършат една магистърска програма, която да им дава правоспособност да преподават предмета религия. Той ще бъде културологичен по същество и ще излага в много достъпна форма основните нравствени послания на големите религии, които имат отношение към нашите земи. Не е необходимо да се изучават всички световни религии.

Пред депутатите казахте, че трябва да се започне от езическите вярвания.

Трябва да включим религиозните изповедания преди идването на славяни и българи, т.е. до началото на VII век, след това кратко въведение за религията на славяните и българите, после християнизацията и нататък.

В кой клас трябва да се въведе такъв предмет?

Това е следващият проблем. Изучаването на такъв предмет трябва да започне в III клас и да върви до Х включително по един час седмично. Натоварването ще става постепенно с възрастта.

Не е ли рано за третокласниците да учат религии в този вид?

Във вид на приказка. Ако ще правим академични учебници, по-хубаво въобще да не започваме. Във вид на приятна приказка могат да се поднесат примерно притчите в Новия завет – всяка притча е един разказ. Съдържателната страна може да бъде олекотена, важното е накрая да се направи извод, да се запази дидактиката. Примерно за слугите, които получили талантите и кой как ги е развивал; за блудния син, който напуснал бащиния дом, пък след това се върнал. Много занимателен разказ са някои моменти в живота на Исус Христос. А с всеки по-горен клас равнището ще се вдига, съдържанието ще става по-сложно. Според мен в гимназиалния курс, в IХ-Х клас обучението по религия трябва да има определено философски и културологичен характер. Това е времето, в което вече може да се схване съотвеното вероизповедание като част от индивидуалността на дадена нация или цивилизация.

Навремето в езиковите гимназии имаше предмет цивилизация. Може би става дума за нещо сходно?

И в класическата гимназия имаше и има такъв предмет, но там е повече историческата част, културната и политическата история, докато тук акцентът е самата религия. А религията е рефлексът на всяка култура. Религията на Древна Гърция е много различна от тази на Египет или на папуасите. Културата и равнището на един народ се оглежда в религията, която той изповядва. Този познавателен белег липсва в сегашната образователна подготовка на нашите ученици. Колцина от тях ще следват един ден философия или история? За мнозинството общообразователният цикъл завършва със средното образование. То е моментът, в който може да се придобият такива знания. Ако предметът религия се изясни в тази светлина, той не би следвало да възбужда никакви възражения. Защото няма никакъв конфесионален оттенък, никой няма да индоктринира учениците, няма да има нужда децата с атеистично възпитание да странят от него. Това ще е просто едно образование.

Веднага имам въпрос. Когато през 90-те години в СУ се въведе богословие, също се каза, че то е светско образование. Но добре знаем, че всяка учебна година започва с "Отче наш".
Богословският факултет в Софийския университет е православен. В него не се преподава теология, която изследва различните религиозни системи. Той е и физически, и в духовен смисъл продължение на Духовната академия. Това не е теологически, а е православен богословски факултет. Такъв е бил и преди 1944 г. В училище говорим за нещо друго и затова там монополът за преподаване не може да е само на завършилите богословие. Те в програмата си са изучавали и други религии, затова са подходящи за учители. Но не само те. Пилотният проект трябва да обхване големите селища, където може да се намерят подходящи преподаватели, а с течение на времето да се приобщят и останалите територии. Трябва време за подготовката на учители. Един магистърски курс е 2 до 3 години. Реално обучението по религия може да започне от есента на 2008 г. в големите селища и да се разраства по-нататък. Следващият проблем е написването на учебника. Той трябва да обхване първите 3 години, за да има време да се работи за следващите. С такъв проект се тръгва едва сега, затова той не бива да бъде смятан за окончателен, а практиката ще покаже кои са добрите страни и слабостите, които да бъдат коригирани в движение.

Идеята за пилотен проект е добра, понеже вече 16 години цялата система на просветата ни без изпробване топтан се хвърля в разни реформи.

Много важно е да се получи връзка с учителите и родителите. Аз предлагам на всеки две години да се прави национална конференция, която да отчита резултатите, за да може МОН да реагира с промени в учебния план, в съдържанието, в квалификацията и преквалификацията на учителите. Такава дисциплина не може да бъде въведена "ет хок" и да смятаме, че вече всичко е окончателно решено.

Какви хора ще участват в комисията?

Ще има богослов, разбира се, ще има философи, социолози, искам също да участват един-двама учители, които са преподавали религия като задължителноизбираем предмет и вече имат натрупан опит. С тези хора ще обмислим концепцията, която след това ще предложим на министерството и ще чакаме одобрение. Синодът ще е противник на това становище. Той защитава тезата за православно вероучение.

Би трябвало църквата, която е отделена от държавата, да намери свои форми да привлича хората, а не да се скрива зад задължително обучение в държавното училище.

Имах среща със Синода като председател на едно гражданско сдружение за църковно-обществен диалог. То имаше за цел да подпомага църквата в контакта й с медиите, а това значи с обществото. При тези контакти ни бе казано, че една от важните ни задачи е да изработим концепция за обучение по религия. Синодът прие тази концепция, а сега представя съвършено различен модел – чисто вероучение, нямащо нищо общо с предварителната ни договореност.

Европа не допуска верско обучение в училище, особено за малките деца. Дори Турция забрани исляма в училище до VII клас.

В много страни се изучава религия точно в тази форма, която предлагам. В научноизследователския сектор на Софийския университет има група, която се занимава с междурелигиозния диалог. Имам нейните материали за това по какъв начин е разработен този предмет в различните държави. Като изключим Франция, почти всички страни от ЕС имат такова обучение, поставено на светски основи. Гърците, разбира се, си изучават православие. Но те са били винаги нещо различно от Европейския съюз. Един ден, когато Сърбия влезе в него, тя ще има същата политика. Ние сме по-адаптивни към по-модерни форми на поведение и на образование и затова предлагаме този модел.

Като че ли искането за чисто вероучение в училище е свързано с надежди, че малко морал и духовност ще се възпита в това поколение, което сме изпуснали.

Има и възражения, че това е илюзия. Аз не ги споделям. Защото едно е да знаеш, че съществува забрана и да я нарушиш, друго е изобщо да не знаеш, че нещо е забранено. Законът е по-друго нещо, в него има негласно разбиране, че което не е забранено, е позволено. А уроците по религия трябва да представят основните нравствени категории, по които би следвало хората да живеят – любовта към ближния, която е преди любовта към Бога; стремежа да се върши добро; усещането за греха, т.е. за нравственото нарушение; поощряването на добротворството. Спомням си навремето забелязах, че Франсоа Мари Волтер, който е един от идеолозите на Френската революция и на късното просвещение, казва: "Ако няма бог, трябва да го измислим, защото това е юздата на тълпите". Т.е. хората трябва да имат нравствен ориентир и критерий, по който да измерват постъпките си. Самият той издига култа на разума, но е разбран само от много тесен кръг от интелектуалци. И си остава ефикасна идеята, за която говори още блаженият Августин – че човек се ражда религиозен и с времето само се ориентира към определена религия. Именно този генетично заложен стремеж трябва да се разбуди и да се шлифова, да се насочи в правилна посока. Защото и сектантите говорят за религия.

Вариантът на чисто вероучение не крие ли и опасност в училище да навлязат секти при тяхната наглост и агресивност?

За да разпознават секти, децата трябва да имат някаква култура в това отношение. Бих дал пример – защо му е на едно дете, което не управлява автомобил, да знае правилника за движението? Ето затова – че като има известна представа, може по-добре да се предпазва от евентуални инциденти. А ако изобщо няма представа, би могло да стане по-лесна жертва. Не смятам обаче, че предметът религия е панацея, която ще реши проблемите и като го въведем, след 5 години ще имаме поколение нравствено извисени ученици.

Училището не е извън обществото, което сега не предразполага към добродетели.

У нас липсва традицията в семейството. Дори дядовците на нашето време са родени около 9-ти септември. В много дълъг период този вид обучение не е бил познат. Традициите са на много битово, почти на езическо ниво. Всички празници у нас, уж свързани с християнството, са горе-долу на езическа основа. Какъв хляб ще сложиш на масата на Коледа или на Гергьовден, е абсолютно без значение за религията. Това са традиционни и чисто обредни вярвания и обичаи, които не учат на религия. Семейството не е готово в първите 7 години да даде религиозно-нравствени знания на децата. Затова се разчита на училището.

А църквата? Тя достатъчно духовно учреждение ли е днес, като гледаме с какво се занимават някои митрополити?

Идеите и целите на съществуването на църквата я правят божествена институция, но кадровият състав, който ги реализира, е човешки и тя може да е несъвършена. Но в църквата има древно предание, че вратите адови няма да й надделеят. Тя може да бъде притискана, омаловажавана, но дори най-свирепите атеистични режими като този на Енвер ходжа в Албания не можаха да доведат до пълно унищожаване на религията. Защото тя е изконна човешка потребност. Лошото е, че служението се пада на духовните санове, а те невинаги са обект на подражание. Българската църква е в криза – с десетки пустеещи енории, с нищожен брой монаси и свещенослужители, по-малък от времето на османското владичество. В момента църквата не може да се справи със задачата, с която се опитваме да натоварим училището. Тя няма духовен и интелектуален ресурс да повлияе по някакъв начин на обществото. Църквата най-дълбоко ще изживее периода на прехода след стреса, който получи през 1989 г., когато изведнъж от една съвършена и удобна нелегалност бе извадена на преден план. Оказа се, че не може да се справи. Изпадна в разкол, който – няма значение откъде е провокиран – още кърви тук и там.

Напоследък апетитите май са за имотите, все за тях говорим, когато кажем църква.

До 9-ти септември църквата бе първият след държавата собственик на движими и недвижими имоти. После й ги отнеха, сега са върнати около половината, но не и най-големите обекти, от които тя чакаше средства. А пък и това, което притежава, тя не умее да го управлява правилно. Църквата няма право според канона и традицията, който в мюсюлманския шериат се нарича вакъф, да продава земите, които притежава. Защото те са й дарени и тя може само да ги заменя равностойно, но не и да продава. А виждаме, че това става. Прави ми впечатление, че в Румъния духовният живот е в пъти по-интензивен от нашия. Там съм виждал опашки от студенти и ученици, които по своя воля чакат изповед и причастие. Манастирите са пълни, църквата е много дейна в обществото. Там по-бързо изживяха кризата от типа "вие сте ангажирани със службите, ченгета, такива онакива". Самият патриарх навремето каза: да, бил съм. И с това изповяда един грях, който според канона вече не е грях, след като е изповядан. И в Русия, макар да имаше 70 години съветска власт и почти 90 % ликвидиран църковен живот, сега има бум в това отношение. Там се стига дори до крайности, извадиха се стотици новомъченици, които се канонизират вече и като светци. Но това е все пак пример на духовен живот. Докато у нас е мъртвило.

Но хората сега много по-често влизат в черква.

В България едва ли има 7-8 на сто истински вярващи, които знаят за какво вярват и могат да изповядват вярата си. Останалият процент са свещопалци – палят свещи и се кръстят. И вече се освещава какво ли не – казина, бингозали, офиси, всякакви учреждения, несъвместими с църквата. Това е недопустимо. Това е част от битовото християнство. Преди години много реагирах на една констатация, че българският народ е езически. Но вече започвам да се разколебавам, като наблюдавам тия традиции и празници, които са уж християнски. А под тънкия горен пласт веднага се открива прастара езическа традиция, свързана с едно многобожие от хилядолетия.

Не е ли странно, че са се запазили много по-отдалечените по време езически традиции?

Има обяснение. Турското владичество започва с унищожаването на държавата и на църквата. Византия губи държавата си, но е запазен целият статут на църквата й. Тя, разбира се, е подчинена на султаните, но съществува. Докато българската църква е изличена, енориите са закрити, в епархиите се назначават гърци и народът не разбира езика на службите. Българинът загубва всякакво религиозно образование, остават дребни полуобразовани свещеници и калугери. Килийните монаси и манастирите са били доколкото да се чете и пише, за да се преписват стари книги. Но това само по себе си не носи образование. В тези 5 века българите се връщат към изконно познатите им традиции – празници, свързани със сезоните и с бита, които са по същество езически и църквата само ги опакова в псевдохристиянска опаковка. Кукерите какво са? Какво от това, че нестинарите държат икони, ходейки по жаравата? Българинът не познава добре християнството. Така че обучението по религия в училище ще е сложен процес, към който трябва да се подходи много внимателно.