Първи в Япония приемат православието самураите

 

 

– Християнството идва в Япония през ХVІ век. Тогава са сформирани католически мисии. Те намират широко разпространение из страната. Но след това Япония в продължение на 300 години се оказва затворена за чужденците, на практика не съществува никакво влияние отвън. И едва през 60-те години на XІХ век отново започват дипломатически посещения, настъпва така нареченото „отваряне на страната”. Възобновява се проникването на западната култура и в страната отново се появяват християнски проповедници – от Америка, Холандия, Русия… Именно тогава в Япония пристига млад свещеник – бъдещият светител Николай Японски. С неговото появяване всъщност започва историята на японското православие.

 

В онова време японците не виждат никакви разлики между християнските конфесии: какво е протестантизъм, какво е католицизъм, какво е православие – за тях всичко е еднакво. Сферите на влияние се разделят само по един признак – географският: всяко от тези изповедания усвоява онази територия, където първоначално отсядат проповедниците. Така православието се разпространява в северните земи, а мнозинството от протестантските свещеници се заселват в Източна Япония. Казват, че такива са историческите обстоятелства… 

 

Проповядват, разбира се, по различен начин. Но най-големият проблем за всички тези конфесии е да обяснят на обикновените японци Кой е Бог. До ден-днешен това е много трудно, защото самото понятие Един Бог е непознато в традиционната японска култура. Затова най-важната цел на християнската мисия в Япония е да преведе Библията на японски език. И когато светител Николай идва в Япония, пред него също стои въпросът за превода. 

 

Той се насочва към китайския вариант. В Китай православието достига по-рано и там Свещеното Писание отдавна вече е преведено. А доколкото китайският и японският език притежават общи черти, този превод се оказва добра опора. 

 

Но дори наличието на превод не решава проблема: как в устната проповед да разкажем на японците за Единия Бог, за Светата Троица… Мисля, че не е лесно да обясним това даже на нецърковните хора в Русия, а тя е с хилядолетна християнска история и православието слага своя отпечатък върху цялостното й културно и историческо развитие. Какво да говорим за Япония…

 

Друг е въпросът – как самите японци възприемат православието? Като вяра, тоест като нещо, което определя техния живот? Или като част от културата на Запада? За съжаление, вторият вариант се среща значително по-често. Да прибавим и факта, че православието в Япония идва от Русия и мнозина го асоциират именно с нея. А какви са сега руско-японските отношения? Ето го и отговора: защо православието у нас е по-малко популярно в сравнение, да речем, с католицизма.

 

 

– Има няколко причини. Първо, широкото разпространение на християнството тук започва през ХІХ век, в епохата Мейджи, когато в Япония нахлува западната култура. Естествено, и християнството е възприето като елемент на тази култура: специфична литература, различен вид живопис… Подобно виждане се поддържа и от протестантските проповедници, които поставят акцент върху морално-етичната страна на християнската вяра. Второ, в японския език не съществува такова понятие – вяра. Например, как се превежда на японски думата „православие”? – „Сей-Кьо", тоест „правилно учение”. В общи линии това е разбираемо, защото традиционните за Япония религии – шинтоизъм и будизъм – са преди всичко учения, предписания как да живеем, как да постъпваме в една или друга ситуация. В тези религиозни традиции липсват понятия като: спасение на душата за вечен живот, лично общение с Бога, Бог-Личност и т. н. А християните вярват във Възкресението, приемат това събитие като факт и като възможност за своето лично спасение. Разликата, както виждате, е огромна.

 

Въпреки това, в Япония има немалък брой хора, които приемат Христа с цялото си сърце, и православието за тях е именно вяра; нещо, което променя живота им. В епохата Мейджи мнозина чуват проповедта на светител Николай и го последват. 

    

 

– По-скоро в дълбока вътрешна криза. Колкото и да е странно, това са самураите. Какво представлява японският север, същият този Хакодат, когато тук пристига светител Николай? Това е място, населявано от народа на стара Япония; онази Япония, която губи в революцията Мейджи, сваля шогуна Токугава и формално предава властта на императора. Поддръжниците на Токугава се оказват изоставени на бунището на историята, като дворяните в Русия след 1917 г. Това са образовани хора със самурайски тип мислене, тоест готови да жертват себе си, да живеят заради идеята. Но те губят положение в обществото, губят състоянието си… А най-главното: принципите и идеалите, на които служат, принадлежат на онази Япония, която вече не съществува. Те не знаят накъде да поемат. Ето в такова състояние те отстъпват на север, спасявайки се от натиска на новата епоха. 

 

Те много искат да променят нещо в страната си. Но се нуждаят от някакво учение, идея, която да ги подкрепи в това тежко време. Така се осъществява срещата им с архиепископ Николай…. Промисъл Божий ли е или случайност – назовете го както искате. Но именно тези хора са първите, които действително чуват проповедта на владиката за Христос. Думите на светителя попадат на добра почва. Един от неговите ученици, Павел Савабе, като става свещеник, казва: за да променим нещо в нашата страна, е необходимо преди всичко да променим себе си. А кое може да преобрази сърцето на човека, ако не православието?

         

 

– Да, в числото на първите православни японци има много самураи. Всички те се познават помежду си, имат дружески отношения, доколкото кодексът за вярност и приятелството стоят над всичко. За новата вяра научават бързо един от друг и поради доверието между тях, се отнасят с доверие и към нея. И още нещо: струва ми се, изиграва роля и това, че православието е съборна вяра – молитвата в храма е общо дело на цялата Църква, чрез нея се моли целият свят, усеща се като едно семейство… Това е близко до самурайския дух. Изброените фактори способстват за разпространение на православието. 

 

След това самураите постепенно се завръщат в своите земи. Мнозина от тях са родом от Сендай, затова в този град вярата достига бързо. И започва да се разпространява сред роднини, приятели и познати на новообращенците. Макар че главният проблем: как да обясним на обикновените японци Кой е Бог-Троица и Христос-Богочовекът, Който чрез страданията Си победи смъртта, – и досега остава неразрешен. 

 

– А притежава ли православието нещо близко и разбираемо за съзнанието на японците?  

 

– Разбира се. Много от основните принципи: възлюби ближния си, ударят ли те по лявата буза, подложи и дясната – отдавна са познати на японците. Ако в западния свят в центъра на вселената стои човекът, неговото „аз” и чак след това отношенията му с другите, то в съзнанието на японеца на първо място са именно другите. Тоест, у японския народ са заложени елементи на православно съзнание. Или например, възпоменаването на мъртвите. В Япония почитат паметта на предците, и традицията за отслужване на панихиди, трапезите за починали беше възприета много скоро.

 

Но съществува и обратна страна: за християните главна цел на богослужението е Причастието, единението с Бога; в Япония редом до тях стои панихидата – като отдаване на почит към напусналите този свят. Това е проблем за всички християнски изповедания. В Япония християнството често бива възприемано не цялостно, а само в онази степен, в която е понятно и удобно и съответства на предишните ни убеждения. Мисля, че това е проблем не толкова на самите вярващи, колкото на духовенството. Ние сме твърде малко на брой, числото ни просто не достига, за да обясним на всеки желаещ каква е същността на християнството.

 

 

– Едно е да разбереш християнството като учение, като академичен предмет, да усвоиш теорията и принципите му и да решиш: това ми импонира – приемам го.  Съвсем друга работа е да го приемеш на нивото на чувствата; като вяра, която пронизва целия живот, обитава в сърцето и го променя… Това е качествено различна стъпка. 

 

До идването ми в Сендай служих във Възкресенския храм в Токио и нерядко наблюдавах следната картина: хората посещават неделното училище година, две, три, четири – вече разбират учението и го приемат – но въпреки това не се кръщават. Ето кое е твърде специфично за японците. Сред нашите учени, занимаващи се с библеистика, на практика няма християни. Те възприемат Библията като литература.

 

– По какъв начин, според Вас, можем да обясним на съвременните японци такива понятия като грях, спасение на душата, вечен живот – всичко онова, което в православието се явява основополагащо, но не е характерно за японското съзнание?

 

– Това е сложен въпрос. Проблемът, както вече казах е, че и до ден-днешен в Япония възприемат християнството като религия на западния свят, чужда, привнесена. Да променим това отношение до този момент не сме успели – числото на християните от всички конфесии тук не надвишава един процент от населението. 

 

Освен това, в съвременния свят отвикнахме да се учим. Знанията се поставят в компютъра, и ако е необходима информация – трябва само да натиснеш съответния клавиш. Ние търсим готови отговори на всички въпроси, и мнозина ги намират; още повече, че различните окултни секти ги предлагат в изобилие. А задоволявайки се с тези отговори, не е нужно да се усъвършенстваме, да се стремим да станем по-добри. През последните двадесет-тридесет години в Япония тази тенденция се забелязва доста отчетливо: хората не искат да мислят, не искат да растат… Болшинството от жителите на Япония смята себе си за будисти.

 

Но какво представлява будизмът? Да отидеш в храмаведнъж в годината, да се помолиш няколко минути, да посетиш гробовете на роднините – и това е всичко. Малцина изучават будизма като религия и изграждат живота си в съответствие с неговото учение. Сред християните, в това число и православните, положението е същото. Да преобразим сърцето си – често се оказва непосилна задача. Някои просто предпочитат да се откажат от вярата, дори ако съзнават нейната правилност и необходимост. Вярата е преди всичко работа на душата… За да възпита в себе си вярата, човек трябва да мисли, да се стреми към общение с Бога. Господ е реален и достъпен за всекиго. 

 

Ние притежаваме неописуем разкош – възможността да чувстваме Бога във всекидневния живот. Но губим способността да усещаме присъствието Му. Живеем, без да обръщаме внимание на това. И често не сме готови да разговаряме за греха, за вечния живот… Нужно е да мислим и да говорим за тях. Най-вече ние, пастирите. Трябва да бъдем внимателни към нашите енориаши и към т. нар. отбиващи се, особено към онези, които идват в храма за първи път. Не ме напуска мисълта: може би ние, духовниците не правим достатъчно.  

 

В някакъв смисъл днешната ситуация в Япония напомня раннохристиянската история. Трудно е да бъдеш християнин в Римската империя, трудно е да проповядваш в Древна Гърция… Ето, и ние разнасяме своята проповед сред езичници, за които вярата ни е чужда, а необходимостта от спасение на душата – неочевидна. Разбира се, нас не ни хвърлят в клетки с тигри, не ни изтезават – в този смисъл за нас е значително по-леко. Но много по-сложно е да намериш начин за християнско свидетелство в обикновения живот, когато никой не те преследва, не ти забранява да се молиш… Затова единствената възможност да свидетелстваме остава искрената любов към ближния – не в романтичен порив, а в ежедневието. Съгласете се, това не е толкова лесноосъществима задача.

 

 

– Има различни примери. Мнозина идват, интересуват се от църковния живот, от богослуженията, слушат внимателно проповедта, посещават храма в продължение на шест месеца или година, накрая се решават – и приемат кръщение… Но след това изведнъж престават да идват в църквата. При това техният интерес е бил напълно искрен, и те действително желаят да станат християни… Но приемането на кръщение в даден момент се оказва единствената им цел. Вместо да сложи начало на църковния им живот, то се оказва за тях завършек на пътя. Своеобразно бягане на кратка дистанция. Измежду онези, които се опитват да възприемат християнството като учение, като академична дисциплина, такива хора се срещат често. 

 

Но съществуват и други примери – и те са немалко – когато хората наистина се променят. Просто не е минало много време. Преценете сами: в Русия православието има хилядолетна история, а в Япония то идва преди сто и четиридесет години. В историческа перспектива това е твърде кратък срок, православието все още не е успяло да се вкорени в нашето съзнание и култура. В Япония шинтоистките и будистките празници (мацури) – са част дори не от религиозния, а от обществения живот. Така са се стекли обстоятелствата, че японците издигат общественото на преден план. Можете да си дадете сметка доколко е трудно в подобна атмосфера да изпъкваш сред общата маса. Да бъдеш бяла врана – означава да подпишеш присъдата си. В училище детето не може да не ходи на мацури – иначе то ще стане обект на подигравка от страна на връстниците си.

 

В същото време, ако в Русия, Европа и Новия свят последният ден от седмицата е свързан с Христовото възкресение, в Япония той е просто ден на слънцето. Поради това  японците трудно разбират защо в този ден е по-добре да се въздържат от всекидневната работа и да го посветят на духовното. Смятам, че пред православието, пред християнството изобщо, сега стои изключително важна задача – да стане неотменима част от японското общество, да го изпълни с нов, още непознат за него смисъл. Тази огромна отговорност принадлежи на всеки християнин… | www.foma.ru