Религия и психотерапия
Интервю на Димитрина Чернева с акад. Владета Йеротич, публикувано в бр. 86 на сп. „Християнство и култура“
Казвате, че сте почувствали лично истинността на призива „Да се върнем към Отците“. В състояние ли е светоотеческото подвижническо предание да даде отговори на актуалните питания и проблеми, поставени от съвременната наука за душата – психологията (психиатрията)?
Все по-голяма става пропастта между цивилизацията и културата. Към културата аз причислявам религията, философията, изкуството. Науката обаче е по-близо до цивилизацията, отколкото до културата. Все по-голяма става и бездната, която отделя науката от религията. В Европа – най-вече във Франция, Германия и Великобритания – все по-често се организират симпозиуми на тема наука и религия. Светоотеческата литература има отношение към екзистенциалните проблеми на човека. Тя е актуална и днес и би могла да помогне на съвременната психология. Аз съм писал за св. Йоан Лествичник, за св. Исаак Сирин и за св. Марк Подвижник. Не съм писал за св. Максим Изповедник, а той е изключително значим, не съм писал и за св. Григорий Палама, който е също толкова значим. Много обичам и св. Йоан Златоуст, който е казал: „Не дяволът е виновникът за това, че вършите грешни дела, а вие самите“. Виждате, че всичко това е твърде актуално, тъй като ние непрекъснато снемаме отговорността от себе си.
Бачкият епископ Ириней Булович казва: „Духовно здравият човек не може да бъде душевно болен, докато обратното е възможно – душевно здравият човек може да бъде духовно болен“. Аз съм преди всичко психиатър и психотерапевт, не съм богослов, макар да съм преподавал пастирска психология в Белградския богословския факултет. Времето, в което живеем, е време на криза. Но вече 2000 години християнството е в криза. Едно от значенията на гръцката дума κρίσις е съд, присъда – независимо дали ние сами съдим себе си, или Бог ни съди… Не бива да се плашим от кризата, кризата е възможност, тя е шанс за промяна. Без криза и без изпитания не е възможно да напреднем, а това ни е нужно ‒ в християнството е важно да се развиваме. Една стара еврейска поговорка гласи: „Ако не станем по-добри, ще станем по-лоши“. Аз съм учил психология и ще ви кажа, че всеки уважаващ себе си психолог ще потвърди тази максима – ако не станем по-добри, ще станем по-лоши. Не съществува статичност. Понякога си мислим – ето, щом сме вече християни, процесът на нашето развитие е завършил, но това не е така. Ние ставаме християни, никой не е достатъчно християнин, Бог ни е дал да се усъвършенстваме. „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Само ако сме духовно здрави, ще бъдем защитени от душевните болести.
Пред нас стоят два важни въпроса – дали искаме да се променим и дали можем да се променим. Мнозина смятат, че са си добре такива, каквито са, че няма нужда да се променят. В дългогодишната си практика съм срещал нерядко хора, които казват на психотерапевта след продължителна негова работа: „Виждам, че се трудите, но аз просто не мога да се променя“. Какво означава това? Липсва ни християнска вяра. Ако обаче отсъстват християнската вяра и оптимизъм, психологията би била твърде песимистична. Християнството е донесло на света три неща – вярата, надеждата и любовта. Господ изисква от нас да се преобразим. Но как да го направим, как да надмогнем греха? Не са едно и също нещо разкаянието и покаянието, макар някои хора да не правят разлика между тях. Човек може цял живот да се разкайва, но покаянието – метаноя на гръцки – е дело на Божия дух. Как да различаваме разкаянието от покаянието, какво изобщо означава искреното покаяние за човека? Нима това не е онзи решителен момент в неговия живот, когато той с цялото си същество знае, че не може повече да повтаря греха, който много пъти е извършвал? През целия си живот водим борба между двете начала – духовното и природното. Две са възможностите – или да установим баланс между природното и духовното, или да преобразим природното в духовно. Както казах, християнството изисква от нас преобразяване. Разбира се, преображението е най-трудното нещо, но ние не бива да се обезкуражаваме. Не бива да се страхуваме от себе си, макар да имаме основания за това, ако нямаме в себе си Бог. Истината е, че не сме напълно здрави същества, но ако Бог е в нас, не трябва да се плашим.
На важния и винаги актуален въпрос: „Какво трябва да променя в себе си?“, всеки човек би трябвало да отговори сам. Религиозният човек знае отговора на този въпрос, той знае какво трябва да промени в себе си. Процесът на промяна, продължаващ през целия живот, е свързан с прогресивния стремеж на човека към усъвършенстване и с регресивния стремеж към лош консерватизъм, т.е. всичко онова в нас, което възпрепятства, забавя или преустановява естествено-свръхестествения процес на индивидуация и обожение. Можем да открием това отношение и в хипотезата на Фройд за нагона на смъртта (Танатос), който през целия живот воюва с нагона на живота (Ерос). Когато човек осъзнае, че е свръхсъзнателно битие, а не само съзнателно, подсъзнателно и несъзнателно, той се обогатява с мистичното познание за постоянната нужда от промяна.
Пишете, че според светите Отци има два вида скръб – скръбта по Бога и световната скръб (2 Кор. 7:10). Как ще обясните разликата? Защо и християнството, и психоанализата са толкова подозрителни към онази продължителна скръб на човека, за която съвременните хора използват термина депресия?
Когато губят вярата си, хората губят и усещането за смисъл на живота. Тогава те стават депресивни. Депресираният човек губи надежда за изцеление, отдръпва се от света и вижда всичко в черно. Няма как да лекуваме депресията само с лекарства. Занимавайки се с проблема за депресията и меланхолията, както психолозите, така и теолозите концентрират своя интерес върху психопатологичните симптоми и причини на това заболяване, а не толкова върху биохимичните. Според психоаналитичните изследвания в основата на меланхолията лежи патологично изразеният нарцисизъм на болния. Затова ни е нужна и психотерапията, а в рамките на психотерапията съществува и нейната християнска разновидност. Ако преведем на езика на християнството психоаналитичните термини, бързо ще се уверим в сходството на същностната оценка за причините, възникването, а дори и на лечението на тези страсти, грехове или болести. На съвременен език бихме казали, че всяка болест, която човекът си навлича – а всяка болест се корени в гордостта, гнева и скръбта, – е едно предизвикателство за него. Както гордостта е предизвикателство за смирението, а гневът – за търпението, така и скръбта – това предверие на депресията, но заедно с това и на къпалнята Силоам (Иоан. 9:7) – е предизвикателство за християнската жизнерадост, която заедно с любовта е най-висшата християнска добродетел.
Християнската психотерапия вече има своите традиции, макар да е все още в началото на своето развитие. Най-известният автор в това отношение е митрополит Йеротей Влахос, който е писал за православната психотерапия. Би било хубаво, ако броят на психотерапевтите, които са религиозни, е по-голям. Засега обаче почти няма такива, а непрекъснато се увеличава броят на хората с депресивни разстройства, както и броят на самоубийствата.
В какво е предимството на християнските психотерапевти? Съществуват ли рискове за християнина, който е в криза, ако той потърси помощта на невярващ психотерапевт?
Какво е предимството на вярващите психотерапевти ли? Вярата е тяхното предимство. Когато имаме вяра, имаме и надежда, а когато имаме любов, винаги имаме и вяра, и надежда. Не бива обаче вярващите хора, още по-малко свещениците и богословите, да се плашат от психолозите. Ако сме психично болни, би било добре да намерим психотерапевт, който е религиозен, но това не е задължително. Дали държите хирургът, който трябва да ви оперира, да е религиозен човек? Не. Защо мислите тогава, че един добър психотерапевт, който не е религиозен, не би могъл да ви помогне и да ви изклекува. Например, някой се страхува да премине улицата, друг си мие ръцете по петдесет пъти на ден. Това е невроза. И кой да лекува това? Молим Бог да ни излекува – да, винаги се молим, вярващият човек винаги се обръща към Бога. Но нека не отхвърляме психотерапевта, той е специализирал именно това – да лекува обсесивна невроза. Защо някой си мие ръцете по петдесет пъти на ден – защото иска да се освободи от някаква нечистота, която, разбира се, не е външна, а вътрешна. Но как да стигнеш до причината? Отец Юстин Попович веднъж ми каза: „Пробвай ти да излекуваш този човек, аз се молих за него две години, но няма помощ, сега опитай ти“. Ставаше дума именно за човек, който си мие ръцете по петдесет пъти на ден. За жалост аз също не успях да го излекувам.
Важно е лекарят да е добър, а не дали е религиозен или не. Бихме искали, разбира се, да е религиозен, но това не винаги е възможно. Така че нека търсим добрия лекар. Освен това трябва да имаме доверие в лекаря. Ето, пак вяра. Не може без вяра. Да вземем пример от детето. Всяко дете се ражда с изконно доверие, или както казва Ерик Ериксън, който не е бил много религиозен – с прадоверие. В какво вярва новороденото бебе – в майка си и в баща си, така то си представя Бога. Детето се ражда като безгранично сложно същество. От много години насам науката твърди, че човешкият характер, психичната структура на човека се оформя докъм петата година от развитието на детето. В това отношение психолозите са категорично единодушни, независимо от това към коя психотерапевтична школа или течение принадлежат, дали са атеисти или са религиозни хора. Детската психика е поглъщащ, възприемащ ум. Така че през първите три до пет години на детето родителите трябва да бъдат изключително внимателни, те трябва да имат голяма любов помежду си, за да може детето да възприеме, да попие тази любов. Ако това отсъства децата са оставени само на Божията милост и на добрата си генетична информация. Това е призив към младите брачни двойки да бъдат особено бдителни най-вече в първите години на брака си. Това е най-важният период за детето и могат да помогнат само нашата вяра, надежда и любов. Питал съм някои от най-големите ни психолози и педагози – кое поражение от детството е по-лесно да се поправи: дали когато родителите са били твърде строги, или когато са глезили прекомерно своя наследник. Всички ми казваха, че е по-трудно да се поправят последствията от прекалено строгото родителство.
Затова казвам, че е много важно да се обновява и възражда семейството. Всичко започва от детството. Ако родителите не са на мястото си, работата на психотерапевтите по-нататък ще е много трудна. Пак повтарям, мъжът и жената трябва да се обичат. Как да стане това ще попитате. Бог ни е дал свобода и никого не заставя насила. Така е, това е единственото, което е невъзможно за Бог – да ни насили да обичаме. Но смисълът на брака е в любовта и в непрестанното развитие и преображение на мъжа и жената. На тях им е дадена свободна воля, за да си сътрудничат в преобразяването. Мъжът трябва да помогне на жена си, а жената на мъжа си да се обожават.
Казвате, че преображението е най-трудното нещо. В това отношение вероятно могат да ни помогнат и съвременната психология, и светоотеческата литература, но преобразяването е преди всичко творчески акт. Спомням си думите на Йосиф Бродски, според когото, за да победим злото са ни нужни въображение, оригинално мислене и индивидуален подход.
Бог е създал човека да бъде творец. Знаете кои са присъщите архетипи за всички хора – освен homo religiosus (религиозен човек), homo ludens (играещ човек), homo viator (пътуващ човек) и пр., човекът е и homo creator, защото е призван да твори.Както казва Юнг, тайната на творчеството, подобно на проблема за свободата на волята, е един трансцендентен проблем, на който психологията не е в състояние да даде отговор. Човекът, който твори, е донякъде в състояние на перманентна криза. В своя творчески порив той наистина – отново по думите на Юнг – прилича по нещо на бременната жена, която радостно, но и в неизвестност, с надежда, но и със страх очаква раждането на детето си. Междувременно много са факторите, съзнателни и несъзнавани, познати и непознати, от които зависи изходът на една криза. Освен възможността да излезеш от нея по-зрял и по-богат, съществуват и други две възможности – нищо да не се промени в живота ти или пък да се стигне до влошаване на общото състояние, било то физическо, психично или творческо.
Както казах, Господ изисква от нас да се преобразим. Това е трудно, но ние трябва да бъдем бдителни, трябва да се молим на Бог и да се стремим да поправим поне един от седемте смъртни гряха, които всеки от нас носи в себе си. Измежду тях два са най-големи – гордостта и завистта. Дори и да не успеем да ги изкореним напълно, трябва да се опитваме поне малко да се променим. Завистта е по-лоша от гордостта според мен. Докато последната се поправя в рамките на живота, то завистта се надмогва много трудно, защото носи в себе си страх и комплекс за малоценност. „Защо другият е по-добър от мен?“. Това е естественият въпрос на природния човек. Но човекът е и духовно същество, а духовното има постоянна нужда от промяна, от развитие. Християнството изисква от нас големи неща. Това е най-съвършената религия на света, защото изисква преображение, но за да е възможно то, трябва най-напред сами да пожелаем да се променим. Не бива християнинът да си позволява да бъде самодоволен, нито безплодно недоволен. Недоволни сме от политиците, от партиите, от държавата, мъжът не е доволен от жена си, жената – от мъжа си, родителите – от децата си… Това са безплодни недоволства. Нека се концентрираме върху това, което можем да поправим, а не върху онова, което не можем. Господ не е дошъл да промени целия свят, нито говори за рай на земята, но изисква от нас ние да се променяме вътрешно. Иначе все ще търсим вината в обкръжението извън нас. Фройд е бил атеист, докрай се е противил на Бога, но е бил и голям психолог. Той постоянно е говорил за това, че човек има нуждата да пренесе, да проектира своето зло върху другите. „Виновна е жена ми!“ „Виновни са другите народи, а не моят народ“ – това е много характерно за нас, сърбите и хърватите. Затова ни е необходимо християнството. Не е нужно да сме светци, но трябва поне малко да променим себе си, така ще променим и околните.
Какви рискове крие себепознанието, предизвикващо натрапчиво чувство за вина? Какъв е подходът на християнската психотерапия при този проблем?
Като говорим за това, че трябва да се променим и да се преобразим, трябва да добавим и следното – не бива да изискваме прекалено много от себе си, не бива да се превръщаме в перфекционисти или в мазохисти. Истина е, че носим вина, но не можем да бъдем постоянно виновни. Отвъд депресията, била тя скрита или проявена, психотерапевтите и духовниците разпознават не само потисната агресия спрямо средата, но и дълбоко потиснатата вина на болния, която дори когато се разпознае, но не се изстрада, продължава да притиска цялата телесно-душевно-духовна организация на човека, подобно на камъка върху гърба на Сизиф. Съвременната дълбинна психология посочва, че днес е особено голям броят на хората, т. нар. скрити самоубийци, които заради неразпознатата и неочистена омраза към себе си се „самоубиват“ с течение на времето чрез алкохол, наркотици, пушене, претоварване с работа, хазарт и естествено най-често чрез хроничните психосоматични болести (язва, колит, хипертония, астма, кожни болести и др.).
Така че нека не търсим в себе си само вината и злото. Но как да намерим златната среда? Съвременното общество създава все повече хора с крехко Аз, което лесно се разпада под ударите на жизнените изпитания. Спомнете си големия писател на ХХ век Франц Кафка, евреин по произход, който обаче не е познавал добре своята идентичност. По впечатляващ начин в романите му е описано нарцистичното разстройство на личността чак до степен на психотична загуба на Аз-а. Трябва да търсим и познаваме своята идентичност. Това означава, че човек има нужда да знае своите корени, той трябва да познава своя произход. Същевременно обаче трябва да подчертаем, че най-старият архетип за човека е homo religiosus, изконно човекът е религиозно същество и това е по-древна и съществена характеристика от неговата национално-родословна принадлежност. Човекът е религиозно същество, откакто съществува. Още праисторическият човек е имал съзнание за Твореца Бог – макар Той да е бил представян по разични начини – имал е съзнание за безсмъртието на душата.
Това не означава, че е все едно къде сме се родили. Дали е случайно това, че сме се родили в България, в Сърбия или в някоя православна страна. Ако се бяхме родили в Саудитска Арабия например, щяхме да бъдем мюсюлмани. Но ние не сме мюсюлмани. Случайно ли е това, или в него има Божи промисъл. Приемаме, че е Божи промисъл. Търсим баланса между националното и религиозното. Кое от тях е по-старото? Религиозното. Защо тогава сме така етнически-национално пристрастни? Ако не открием в себе си религозния човек, тогава ще оставим в нас да доминира някой друг –например националният човек. И тогава чуждият, чужденецът би станал наш неприятел, наш враг.
Християнството е вечна битка, борба през целия ни живот, но борба за смисъл на живота, борба с цел. Какъв смисъл би имала борбата без цел и без Бог. Никакъв. Вече повече от три хиляди години човекът мрази човека и води несекващи войни. Какво ни остава тогава, да се самоубием? Затова в последно време расте броят на депресивните заболявания. Винаги е имало депресивни разстройства, но сега този проблем е най-обострен, защото хората са изгубили вярата си в Бога. Как да върнем вярата на хората? Отговорът е, че трябва да знаем защо сме религиозни, защо сме християни. Всички хора на земното кълбо са вярващи, всеки вярва в нещо. Строго погледнато не съществуват атеисти. Преди Втората световна война младите комунисти са вярвали в социалната промяна на обществото, вярвали са в Маркс, Енгелс и Сталин и са отдавали живота си за тази вяра. Опазил ни Господ от такива заблуди! В една категория са обаче набожните хора, а в съвсем друга категория са религиозните хора. Не е достатъчно да си набожен, трябва да се стремиш от набожен да станеш дълбоко вътрешно религиозен. Каква е разликата? Религиозният човек знае защо е вярващ, знае в какво вярва и е в състояние да обясни на другите своята вяра. Той води битката за Царството Божие преди всичко в самия себе си, неговият протест е на първо място протест срещу неговите собствени грехове. И ако успее да изправи и поправи дори само малка част от тях, той би могъл да промени и заобикалящата го среда.
Какво е вашето мнение за ролята на интернет и телевизията в живота на младите хора, какво въздействие оказват те върху техните души и не са ли медиите много по-силни в битката за младите, отколкото Църквата?
Ако усилваме вярата си в Бога, винаги ще знаем как да употребяваме интернет. С абсолютно всичко, което е открила науката, се е злоупотребявало. Нобел не е открил динамита, за да бъдат убивани хора, Айнщайн е заплакал, когато е разбрал за хвърлените атомни бомби над Хирошима и Нагасаки… Така пак стигаме до отделния човек, до индивида. В това отношение отделната личност трябва да създаде свои собствени защитни механизми. Затова и не мога да кажа, че интернет, телевизията и медиите като цяло са зло сами по себе си. Защо телевизията да е зло? Някои казват: „Но с тях се злоупотребява“. С всичко се злоупотребява. Злоупотребява се и с религията. Нима в историята на монотеистичните религии няма достатъчно потвърждения за това, нима не са се водили и не се водят войни? Не съм будист, но съм се питал неведнъж защо будистите не водят войни. Спорен е въпросът дали будизмът изобщо е религия или по-скоро една дълбока философия. Но как е възможно една религия, която е на повече от 2500 години, да не е воювала и да не е водила битки. Днес нерядко се случва големи американски или западни интелектуалци да избират будизма за своя религия. Самият Юнг се е занимавал много задълбочено с източните религии, но на смъртния си одър казва: „Християнинът е изпълнен с Христос от 2000 години, независимо дали съзнава това или не“. Винаги ме е занимавал въпросът кое е това, което кара един християнин да предпочете будизма. Имам кореспонденция с един известен хърватски философ – Чедомир Велячич, който е бил кръстен в Католическата църква в Загреб, а по-късно е преминал към будизма и е писал много за будизма. Аз обаче продължавам да твърдя, че християнинът остава винаги християнин. Но той трябва да осъзнае себе си като такъв, трябва сам да си отговори на въпроса защо е християнин.
Така че нека не говорим негативно за интернет или за телевизията, нека се съсредоточим върху себе си и върху това как ние възприемаме тези средства. Ако не сме се трудили достатъчно над своето лично преобразяване, тогава и интернет, и телевизията ще ни повлияят отрицателно. Виждате ли колко е трудно да правиш разлика между добро и зло. Великият Негош казва, че човекът е твърде слаба твар, толкова е слаб и безсилен, че непрекъснато се обърква в разпознаването на доброто и злото. А е бил дълбоко религиозен. Проследявайки историята, виждаме как се променя разбирането за добро и зло. Важно е обаче да се научим да различаваме относителните от абсолютните ценности – ако ни липсва това умение, ще бъдем изложени на прякото въздействие на злото. Но има и нещо по-лошо от това – да станем безразлични към злото. Тук се съгласявам, че телевизията може да представлява огромна опасност – ние често гледаме някакви страшни неща, които се случват например на деца, и оставаме равнодушни. Затова трябва да знаем как да използваме тези модерни комуникационни средства и как да се защитим от тяхното зло. А какъв по-добър защитен механизъм има в човека, освен вярата му в Бог?!
Акад. Владета Йеротич е роден през 1924 г. в Белград, където завършва Медицински факултет. Специализира невропсихиатрия и психотерапия в Швейцария, Германия и Франция. По-късно учи психология и богословие. В продължение на няколко години работи като ръководител на Психотерапевтичното отделение в болницата „Драгиша Мишович“ в Белград и има значителен принос за цялостното развитие на психотерапията в Сърбия. Освен към психологията и психиатрията той има задълбочен интерес към тяхната връзка с литературата, както и към културната антропология, а по-късно се насочва и към граничната област между религията и психотерапията. Редовен член на Медицинската академия и на Сръбската академия на науките, професор в катедрата по Пастирска психология към Белградския богословски факултет на Сръбската православна църква. От 1997 г. е ръководител на новооснования Пастирски консултативен център в Белград, където работи с екип от богослови, психолози, педагози, социални работници и други специалисти по проблемите на пастирската психология и медицина. Проф. Йеротич е автор на много книги, студии и есета. На български език са преведени книгите му: Учението на св. Йоан Лествичник и нашето време (2011), Завръщане към отците (2013) и Психологическото и религиозното битие на човека (2013).
В интервюто са използвани и някои отговори на акад. Владета Йеротич по време на разговора му с аудиторията на Седмицата на православната книга във Варна (23–29 септември 2013 г.).
Източник: www.kultura.bg
