Руският психиатър Дмитрий Авдеев: Чувството за вина трябва да се замести с покаяние

Какъв е произходът на психичните разстройства и каква може да бъде терапията им през перспективата на християнското учение и неговата концепция за човешката личност? Най-новото заглавие в каталога на ИК „Омофор“ „Православният възглед за душевните болести“ предлага отговори на тези въпроси през професионалния поглед на руския православен психиатър и психотерапевт Дмитрий Авдеев.

В книгата, предназначена за широк кръг читатели, авторът анализира природата на душевните болести и начините за справяне с тях от гледна точка на Православието. „Православният възглед за душевните болести“ излиза за първи път на български език, по този повод Дмитрий Авдеев даде интервю специално за българските си читатели…

За повечето от представителите на различни психотерапевтични школи понятието „православна психотерапия“ звучи като съчетание на две несъвместими думи. Основното възражение е, че психотерапията не може да бъде пречупена през призмата на определена религиозна идея. Какъв е Вашият отговор на подобен аргумент?

Психотерапията е вид грижа за душата. Този терапевтичен метод може да се определи като лекуване на човешката душа, като дълбинно психологическо въздействие върху душата и личността на пациента. Убеден съм, че в основата на много психични разстройства и психологически проблеми стои грехът, робуването на душата на греховните страсти. И ако говорим за терапия на душата, то истинската терапия е свързана с преображение на човешката душа, с пречистване на сърцето от греха. Конфесионалният признак означава, че този вид психотерапия използва не религиозния опит изобщо, а именно православната духовност. Ето защо говорим за православна психотерапия.

Консултативният сеанс в православната психотерапия е преди всичко среща в Христа. Дори ако пациентът не е християнин, православният лекар не може да смята срещата си с него за случайност, напротив – той е убеден в провиденциалния характер на посещението му. Сеансът се одухотворява от нашата молитва за пациента, смирението, желанието да послужим на Бога. Знае се, че лечебният ефект зависи не само и не толкова от лекарствата, колкото от личността на лекаря и от неговия професионализъм. Тази мисъл е формулирал още св. Йоан Златоуст: „Лечението зависи не само от свойствата на лекарствата, но и от изкуството на онзи, който ги изписва. Когато то не е налице, всичко е безполезно“. Процесът на психотерапевтичния сеанс може да се сравни с движение напред. Картата, с която сверяваме правилността на нашия курс, е Евангелието, а целта — Сам Господ Иисус Христос. Отправна точка е мястото и състоянието на болния в началото на лечението.

Нашите опоненти казват: православна психотерапия не може да има; вярващият лекар не трябва да налага своите религиозни убеждения на другите хора, защото право на съществуване имат и други религиозни учения. Тези въпроси не са лесни. Моето мнение е, че ако лекарят психотерапевт е вярващ, православен човек, то неговата практика ще се базира върху християнските ценности. И в неговия лечебен „арсенал“ няма да има медитативни техники, хипнотични трансове и други подобни похвати, разрушаващи душата на пациента. Ясно е, че православният психотерапевт ще говори за вяра и духовност с онези хора, които пожелаят да чуят това.

Психотерапията, както вече казахме, е специфичен вид лечебна помощ, защото във фокуса на нейната теория и практика е душата на човека. Съвсем естествено православният човек се стреми да отиде при православен лекар. Трябва да се има предвид и обстоятелството, че православните в Русия (както и в България) са основният културообразуващ слой на обществото. А ние, православните лекари, непрекъснато чуваме: „Нямате право!… Не може!… Опитвате се да ограничите науката с библейски представи!..“. Чакайте, защо? Ако при един вярващ лекар е дошъл вярващ пациент, то защо те трябва да крият един от друг своите убеждения? Случва се и друго: виждайки в кабинета ми икони, кандило, пациентът сам моли да му разкажа нещо за вярата, за Църквата, и разговорът придобива съвсем друга насока.

Не се опитвам да налагам моите възгледи. На онези мои колеги, които не щат и да чуят за подобни неща, искрено желая поне в бъдеще да разберат духовния компонент на психотерапията и се моля за тях.

Преди няколко години в Русия беше преведена от гръцки книгата на митрополит Йеротей (Влахос) „Православна психотерапия“. Главната й идея е в това, че само животът според Божиите заповеди, борбата с греха, молитвата, участието в църковните Тайнства лекуват душата. Това е истинското излекуване на душата, което се извършва по благодат Божия и при личен аскетичен подвиг на човека.

Има понятия в сферата на психологията, които се интерпретират по различен начин от гледната точка на един психотерапевт, който е християнин, и на колегата му, за когото християнската идея е далечна. Например чувството за вина. Как бихте коментирали тези различия?

За психолозите и лекарите, които не са вярващи или пък изповядват модната „религия“ на нашето време – окултизма, всичко, което им казва техният колега християнин, е някаква глупост или недоразумение. В това число и когато става дума за чувството за вина. Светските психолози учат хората да се отървават от това чувство по всички възможни начини. А православният специалист ще даде друг съвет: чувството за вина трябва да се замести с покаяние, а тъй нареченото „невротично самоизяждане“ трябва да се отхвърли. Защото е безплодно и безполезно.

В книгата си изказвате съжаление от факта, че много духовници смятат психиатричната помощ за нецелесъобразна, че възприемат душевните болести или като резултат от въздействието на зъл дух, или като следствие от греховната повреденост на душата. Какво може да промени тази тяхна нагласа?

Един свещеник трябва да може да различава кое е грях, а кое – болест. От това зависят много неща в пастирското душегрижие. За съжаление у някои свещенослужители се е формирало мнение за нецелесъобразността на психиатричната помощ. Те възприемат душевните болести като въздействие на зъл дух или като следствие на греховна повреда на душата. И толкоз. Опитът обаче показва, че пастирските умозаключения от този род не подобряват психичното състояние на болните пасоми. Случвало ми се е да видя как някои от тях се измъчват, страдат от своята болест, но заобикалят на километри кабинета на психиатъра, дори ако той е православен.

Ще да дам един прост пример от моята практика, който ще даде изчерпателен отговор на Вашия въпрос. Неотдавна ми се обади една жена и каза: „Тези дни при нас дойде свещеник от храма, за да освети апартамента ни. Отецът се помоли и освети жилището. А след това ме дръпна настрана и ми каза, че детето ми изглежда има проблеми със здравето и ме посъветва да се обърна към Вас за консултация. Той е чел Вашите книги и е слушал лекциите Ви. Аз и сама бях забелязала, че нещо не е наред с психиката на детето ми, но не смеех да си призная това“. Тази жена дойде при мен на консултация заедно с детето. И свещеникът, и майката се оказаха прави. Поставих предварителна диагноза на детето и го изпратих на лечение в болница. Обикновено в тези случаи родителите много се притесняват, страх ги е от лечението и неговите последици. Аз успокоих майката и й дадох практически съвети. След няколко месеца тя се обади отново. Детето било много по-добре, сега то ще бъде под лекарско наблюдение. Така че виждате колко важно е това. И такива случаи, когато свещеникът пръв забелязва проблема и деликатно дава съвет на човека да потърси помощ от лекар има много.

Случва се обаче и обратното. Доста често отците не благославят болния да се лекува и роднините му не дават своето съгласие. На въпроса „Защо?“ и едните, и другите отговарят еднакво: „Ще го подлудят“.

В обществото са се разпространили едни твърде жилави стереотипи за лекарите психиатри и психотропните лекарства. Смята се, че хапчетата непременно ще дезорганизират личността, ще превърнат човека в „зеленчук“, както казват много противници на медикаментозното лечение. Това обаче е едно непознаване на начина на действие на лечебните препарати. Действително, положителният ефект на много лекарства в психиатрията настъпва чрез охранително забавяне на реакциите на нервната система. Такава е спецификата на лечението на психичното разстройство.

За да бъда по-ясен, ще направя следната аналогия: представете си, че Ваш роднина е приет в болница с апендисит. Всички, не само лекарите, разбират, че за да се отстрани апендиксът, трябва да се разреже коремът. Иначе няма как да стане. Същото е и с медикаментите, които ние изписваме: лечението е невъзможно без охранително забавяне. Въпреки че и тук науката не стои на едно място; в тази посока се прави много. Появяват се нови лекарства, които не оказват затормозяващо въздействие върху психиката. Но така или иначе, при всички случаи болният човек трябва да се лекува, защото своевременно започнатото и квалифицирано лечение означа добро възстановяване, трайна ремисия, а понякога и пълно оздравяване.

Колкото за съветите на някои духовници, смятам, че те правят грешка, като не благославят лечението на психичните разстройства. Ясно е, че мнозина въцърковени хора се съветват с духовника си по всички жизненоважни въпроси. И душевното здраве е един от тях. Още повече, че броят на психичните заболявания с всяка година нараства. Ето защо аз и моите православни колеги се стараем да обясним на свещенослужителите основите на пастирската психиатрия. Съвременният свещеник трябва да е запознат с тези въпроси, още повече, че много психични разстройства не се нуждаят от клинично, медикаментозно лечение, а са предизвикани от греховни страсти, поробили душата на човека. За огромно съжаление, сега например в Русия се наблюдава вълна от детски самоубийства. А нали знаем, че суицидът е проблем не на болните, а на здравите хора. И в този случай е недопустимо да използваме това за реклама на психиатрията. Често пъти коренът на самоубийствата трябва да се търси в неразбирането защо живееш, в бездуховността, а понякога и в откровено греховния начин на живот. И главно лечение за този недъг трябва да е православната проповед, въцърковяването, възпитанието на децата в християнски дух. Разстройствата от този род, в които доминират греховните страсти, са страшно много, това са около 80 процента от психичните заболявания. Трябва да знаем това, но да не забравяме и другите 20 процента…

За доста хора извън Църквата твърдението, че и в съвремието някои психични разстройства може да се дължат на бесовско въздействие, звучи несериозно. Как в професионалната Ви практика разпознавате кога става дума именно за външна демонична намеса в духовния живот на човека?

Психичните разстройства могат да бъдат и резултат от въздействието на зли духове върху човека. В Светото Писание се описва как злите духове влизат в хората и излизат от тях (Мат. 4:24; Марк. 1:23; Лук. 4:35 и др.). Особено интересен пример е изцелението на гадаринския юрод. Този нещастен човек водел жалък живот не в човешки жилища, а в гробни пещери, удрял главата си в камъните с пяна на уста, издавал вопли. Опитвали се да го оковат, но той разкъсвал оковите като въжета. Що за болест е това?

Невярващите ще кажат: епилепсия, нервно разстройство. Но за гадаринския юрод не може да се каже, че той е бил само нервно разстроен; това се вижда от обстоятелството, че изгонените от клетника бесове молели Христос да им позволи да влязат в стадо свине. Спасителят им позволил. И стадото се хвърлило отвисоко в езерото (Лук. 8: 26–38). Е, кой тогава е издавил свинете? Не излекуваният, който седял в нозете на Господа, а легионът бесове, изгонени от него.

Обладаната от зъл дух душа изпада в неестествено състояние, тя се мъчи и страда. В Светото Писание обладаните се разграничават ясно от хората, измъчвани от душевни и телесни болести. Последните, както знаем, се пораждат от разстройството на душевните сили, въображението, разсъдъка…

Но ето какво казват светите отци. „Трябва твърдо да вярваме, първо, че никой не страда от тях (бесовските атаки — бел. авт.) без допущение Божие; второ, че всичко, което ни се изпраща от Бога, без значение дали то ни се струва понастоящем мъчително или радостно, ни се изпраща от Него като от най-нежен Баща и състрадателен Лекар за наша полза. Ето защо страдащите от тях (злите духове и изкушенията) се смиряват, за преминат по-чисти в другия живот…“.

Св. Йоан Златоуст твърди също така, че бесовското въздействие, в това число и при обладаните, има (естествено, въпреки волята на дявола) като крайна цел „вразумлението на човека“, което не означава наказание, а „преображение“, поправяне и най-вече обръщане към вярата.

Оттук може да се направи изводът, че хората, пострадали от такива изпитания, са в „по-изгодно“ положение от онези, които, бидейки в същото греховно състояние, не са минали през подобен род изкушения.

Както сочи преп. Йоан Касиан: „Трябва да смятаме за истински нещастни и достойни за съжаление онези, които, осквернявайки се с всички пороци и престъпления, не само че не търпят никакво явно дяволско нападение, но и не изпадат в изкушения, съответни на делата им, и не са бичувани, за да се поправят. Защото не заслужават бързо и лесно излекуване онези, чиито упорство и неразкаяност, надвишавайки наказанието на тукашния живот, трупа на главата им гняв и негодувание за деня на гнева, когато се открие праведният съд от Бога, Който ще въздаде всекиму според делата му (Рим. 2:5-6)“. Очевидно на хората, претърпяли бесовско нападение, се дава възможност да се пречистят, да се преобразят, да преосмислят своя живот и да дадат покаен плод. Изглежда, че по друг начин това за тях би било неосъществимо.

Обладаността и безумието, до което тя най-често води, могат да сполетят също и онези християни, които са тръгнали назад в своя духовен труд, които са обърнали гръб на Бога и са се отдали на страстите си.

В „Основите на социалната концепция на Руската православна църква“ се казва за причините за психичните разстройства също и това: „Църквата разглежда психичните заболявания като една от проявите на общата греховна повреденост на човешката природа. Разграничавайки в структурата на личността духовно, душевно и телесно ниво, светите отци различавали болестите, породени „от естеството“, и недъзите, предизвикани от бесовско въздействие или пък станали следствие на страстите, поробили човека“. По този начин Църквата ясно ни посочва трите главни причини за душевните болести: естеството на човека, греховните страсти и демоните. Като лекар аз преди всичко се опитвам да лекувам недъзите, които имат индивидуално-биологични и психологични причини. Духовни диагнози не поставям. Има си опитни духовници за това.

Съвременният век е век на зависимостите (от алкохола, наркотиците, храната, високите технологии… дори от пазаруването). С какво православната психотерапия е от помощ на човека, който страда от определена зависимост?

В психиатрията има понятие „адиктивно (зависимо) поведение“ (от англ. addiction — пристрастеност). За зависимостите са характерни синдромът на психичната зависимост (натрапчиво влечение) и синдромът на физическата зависимост. За адиктивното поведение е характерен стремежът на човека към изкуствена промяна на своето психично състояние. Има химични и нехимични адикции.

В православното богословие няма такова понятие като „адиктивно поведение“. Но аз съм убеден, че на понятията „норма“ — „адикция“ съответства познатата на православния човек съпоставка „добродетел“ — „грях“. Зависимостта е робуване. Робуване на греха. Зависимите състояния се пораждат от греховните страсти, от липсата на смисъл в живота, от бездуховността и безверието. За да преодолее всевъзможните си зависимости, човек трябва да притежава преди всичко личностна решимост, покаяние и надежда за Божия помощ. Сред най-важните задачи на православната психотерапия е да съдейства на човека (пациента) да осъзнае психологическите страстови механизми на болестта или конфликтната ситуация. Освен медико-психоло­гическите средства, с които обикновено започва лечението, са нужни и духовни усилия за преодоляване на тези греховни страсти. Вярата в Бога, покаянието, устройството на живота според Христовите заповеди заедно с трезвението, самоконтрола и въздържанието – такива са съставките на същинското, а не привидното излекуване.

Преди около 15 години заедно с отец Анатолий (Берестов), свещеник и лекар, разработихме програма за рехабилитация на наркозависими. Главното в програмата е духовната рехабилитация. Основната цел на терапията на наркозависимостта не е само да избави зависимия от наркотиците, но и да съдейства за нравственото и духовно възраждане на личността му. В реализирането на тази програма взеха активно участие психотерапевти, нарколози, психолози. Програмата показа много висока ефективност.

В книгата си споделяте, че и днес има случаи на чудодейни изцеления на хора с тежки психични заболявания, които нямат обяснение от гледна точка на медицинската наука. Бихте ли разказали за някой конкретен случай на чудо от Вашата терапевтична практика?

В какъв смисъл чудо? Случаи на излекуване от психични заболявания? Да, виждал съм такива чудесни изцеления. Но може би по-важно е нещо друго. Смирението, обръщането към Христос, осъзнаването на духовните причини на заболяването, християнското отношение към сполетялата ни скръб или болест. В случая с т. нар. „гранични психически състояния“, за чиято поява значителна роля играят греховните страсти и личността на човека, излекуването може да бъде пълно. Това не е някакво вълшебство. Това е труд, умножен върху Божията милост.

Вие сте директор на Института за формиране на християнско отношение към психичните болести. Бихте ли ни разказали повече за настоящите проекти върху които работи институтът?

Нашият институт не е голям, постоянно при нас работят само 10 души. А появата му се дължи на повика на времето. Отдавна е очевидна необходимостта от християнска преценка за причините на душевните болести и разстройства, а също и за методите на тяхното лечение. Ние работим от 2005 г. През изминалите осем години сме натрупали известен опит. И се опитваме да го споделяме с хората. През тези години консултативна помощ беше оказана на около 10 хиляди души. По тази проблематика са издадени повече от 50 книги и брошури на няколко езика. Две книги са публикувани и в България. Гостували сме с лекции и беседи в много градове на Русия и извън нея. В много руски и чуждестранни медии редовно излизат наши статии и интервюта. Нараства популярността на нашия интернет сайт. Тази година ще отбележа и една паметна за мен дата – 25 години лекарска дейност. Времето бърза неумолимо.

В момента се опитваме да „тръбим във всички уши“ за недопустимостта на тъй наречената „сексуална просвета“, която искат да внедрят едва ли не още от детската градина и началното училище. Казваме истината за содомията. Ще Ви дам един пример. През 1992 г. Световната здравна организация (СЗО) изключи диагнозата „хомосексуализъм“ от списъка с диагнозите. Това бе направено под натиска на Американската психиатрична асоциация (АПА) и то дори само на една нейна (и то не най-многобройна) част. Работата е там, че около 70% от американските психиатри, които попълват анонимни анкети, продължават да смятат подобна форма на полово поведение за сериозно разстройство. Днес, след повече от 21 години, ние виждаме още по-тревожни промени. Съгласно DSM-4 (последното издание на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства на АПА) човек вече не се смята за педофил, ако просто се натрапва на децата или си представя интимни контакти с тях. Той се смята за педофил само в случай, че „съзнава, че постъпва лошо и изпитва тревога от това, или ако педофилията пречи на нормалния му живот“. Черно на бяло! Коментарите, както се казва, са излишни. Ето защо е абсолютно необходимо да се формира християнско отношение към душевните разстройства. Не много отдавна публикувах книгата „За психичните разстройства и патологията на духа“. В нея се опитвам да разсъждавам за изворите на агресията, гнева, за психиатричната помощ у нас и нейните днешни проблеми. С Божията помощ ни очаква още много труд.

Превод на и от руски: Андрей Романов

Можете да закупите онлайн книгата „Православният възглед за душевните болести“ на ИК „Омофор“ тук: