Старецът Никон: Бог няма да остави Своите деца!

 Настоящото интервю със стареца Никон от Света гора е взето от о. Хризантос Стелатос за телевизията на Митрополията в Патра, Гърция.

Отче Никоне, от Света гора дойдохте в дивата гора (в света – бел. прев.). Какво ни донесохте оттам?

Благословение от благия Бог. Въпросът е да сме в такова състояние, че Божието благословение да почива върху нас. Защото много пъти, и говоря от личен опит, Бог праща благословениe, но нашето душевно състояние е такова, че благодатта не намира място, където да остане, и си тръгва. Затова ще се подвизаваме благодатта да почива върху нас.

Ние тук, в света, живеем в епоха на отчаяние и несигурност. Преживяваме криза – икономическа криза… която навярно е резултат от нравствената криза. Какво е Вашето мнение за днешната ситуация, в която е изпаднал гръцкият народ?

Първо, ще се борим по какъвто начин можем срещу всичко, което знаем, че е наш враг и оттам нататък Божията благодат ще прави това, което ние не можем. Важно е обаче първо да направим това, което можем. Никога не трябва да губим надежда. Отчаяние нека го обхваща дявола, който отдавна е загубил играта. Ние обаче няма да се отчайваме. Намираме се в прегръдката на Бога, в прегръдката на Пресветата Богородица. Хората може да имат своите планове, но и Бог има Своите планове. Този Бог, Който каза – ще съм с вас през всички дни до свършека на света! Защо тогава да се безпокоим? Тоя, който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света. Дяволът и неговите дяволи ще си вършат работата, а ние – нашата работа. И нека казваме „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!“ и „Слава Богу!“. Нека оставим дяволът да бъде поразяван от собственото си зло.

Дяволът бива поразяван от собственото си зло. Съществуват обаче наши ближни – навярно знаете, понеже и във Вашата килия идват изключително много поклонници и приятели на Света гора – които са загубили своята работа и чувстват несигурност. Какво можем им кажем?

Какво можем да кажем, когато знаем, че Бог е пролял кръвта Си по най-ужасния начин на Кръста за тези хора. Ние повече ли ги обичаме от Христос? Ние, колкото и да ги обичаме, още не сме умрели заради тях. Следователно, когато знаем, че Христос, Който беше убит за тези хора, допуска това, което допуска, ще се борим колкото можем да излезем от всякаква криза, но в същото време ще имаме и доверие в благия Бог. Човешката логика не може да разбере всичко. Чрез човешката логика някой може да каже: защо не са разпнали Христос на 80 години, нали е вършил добрини, когато е живял на Земята? Не би ли възкресил и други мъртъвци, не би ли върнал зрението и на още слепи, не би ли накарал още парализирани да проходят? Това казва нашата логика. Бог обаче казал „Не!“ и Иисус е разпнат на 33 години. По същата логика бихме попитали и за св. Йоан Предтеча: защо не са го обезглавили на 80 години, а не когато е бил малко над 30-те… Една е логиката на Бога, друга е нашата. Трябва да се научим да мислим, както Бог мисли. Ще полагаме усилия, ще се молим и няма да падаме духом. За това как да постъпваме във всяка ситуация, ще ни просветли Божията благодат, когато и ние се борим да принадлежим Богу. Когато обаче сме извън пространството на молитвата, на Тайнствата на Църквата, тогава Бог къде ще ни намери? Той може да ни намери, но за да сме такива (каквито сме), означава, че ние не искаме Бога или Го имаме като чадър – когато вали, го отваряме, когато не вали, си казваме: „Нека стои в ъгъла ! Нямам нужда!“ Проблемът обаче е, че Бог не е чадър. И така, ние какво правим? Полагаме ли усилия, за да се спасим? Ако полагаме усилия, за да се спасим, тогава и това, което ние не можем да правим, Бог ще го направи вместо нас.

Да, геронда, това, което казвате, е особено важно и чувствам, че засяга душата. Хората обаче имат и материални нужди. Как ще покрият тези материални нужди онези от братята, които имат семейства, деца, които са изправени пред сериозни финансови проблеми?

Това, което казах, не засяга само душата. Не са разпнали душата, а тялото на Христос. Не са обезглавили душата на св. Йоан Предтеча, а главата от тялото му са отрязали. И човешката логика пита защо са го мъчили така телесно? Именно това отговорих – Бог, когато помага на човека, не подпомага само душата, защото хората не са само души, а душа и тяло. Не винаги знаем защо Бог позволява това, което позволява. Знаем обаче каква любов има към нас и трябва да Му имаме доверие в изпитанията, които Неговата любов допуска за нас. Оттам нататък ние ще водим борбата, която знаем да водим, която разбираме, че можем да водим, която Божията благодат ни просветлява да водим. Това ще го правим – всеки в своето пространство, място, работа, състояние, в което се намира. Няма общ отговор за всички, защото не всички имаме едни и същи нужди.

Понеже следите обществените процеси, знаете, че има кръгове, които искат да дехристиянизират нашата благословена родина Гърция – страна на светци и мъченици. Чува се, че някои искат да свалят Кръста от националния флаг, да свалят иконите на Господ и на Пресвета Богородица от обществените пространства, училища, болници и др.

Вижте, дяволът винаги е мразил Христос и ще мрази християните. Въпросът за това какво става извън нас зависи от това какво става вътре в нас. И през турското владичество нямахме флаг с кръст. И тогава нямахме кръстове в магазините или където и да е било. Значение има кръстът в нас да е изправен, в сърцето ни, в ума ни, и ако сме такива, тоест съ-разпнати с Христа, всички ще съ-възкръснем с Него. Затова след 400 години робство една шепа невъоръжени хора можаха да се противопоставят не само на една империя, а и на един непочтен съюз на европейски страни, които се бяха споразумели да не променят границите на Европа и така помагаха на турците. И всички бяха победени. Как стана това? Стана, защото кръстът не беше слязъл от сърцата ни. Ние сме проблемът: нашата вяра, начинът, по който се борим, по който се молим. Но колкото и нещата да изглеждат външно загубени, небесният Баща няма да остави Своите деца – когато наистина сме Негови деца. Никой родител не оставя детето си, когато е в опасност, не го оставя да погине. Бащата ще се втурне сред опасността, когато сме Негови деца, а сме Негови деца, когато Му приличаме. Приличаме ли на Христос? Носим ли Неговия кръст? Не на раменете, а в сърцето и в ума ни. Това е проблемът ни – какво става в нас, а не извън нас. Защото нима е било по-добре, когато са хвърляли християните на зверовете, и тълпата е викала: „Хвърлете още, хвърлете още!“. Нека не пренасяме проблемът вън от нас. Ние ще станем такива, каквито Христос ни иска. Ще се борим да станем каквито Той ни иска. Когато направим това, тогава Той ще влезе в нашия живот и ще промени това, което ние не можем. Той ще посочи хората, които ще направят това, което ние не можем да правим.

Тоест, геронда, не Ви безпокои цялото това усилие за дехристианизация на Гърция?

Приемам този въпрос като проява на хумор от Ваша страна, защото ако кажа, че ситуацията не ме притеснява, това би означавало сякаш някой да каже, че не го дразни това, че зверове са разкъсвали християните във времената на гоненията. Въпросът обаче е как ще преодолеем това състояние. И проблемът е, че за да го преодолеем, гледаме да получим помощ отвън, от външни приятели. Не гледаме да получим помощ от Бога. Ще правим и първото, но преди това ще потърсим помощ от Бога. Дадох пример с героите от въстанието през 1821 г. как чрез вярата в Христос изгонили турските завоеватели… За да си помогнем, ще постим, ще се молим, ще участваме в Тайнствата на Църквата, и протести ще правим, и стачки, всяко нещо на мястото му. Няма други да ни кажат как да се подвизаваме, знаем как, но проблемът е, че не го правим. Нито вътрешно, духовно, нито външно, оставили сме го на другите. Един ирландски философ казва, че за да триумфира злото, е нужно само едно – добрите да не правят нищо. И така, другите ли са врагове? Другите ли са ни проблем? Или нашата леност и равнодушие? Ние сме нашият проблем и проблемът на другите.

Четох статията на един проповедник, в която пише, че вече трябва да се опитваме да казваме на хората, че вероятно в даден момент като християни може да стигнем и до мъченически подвиг. Какво мислите за тези думи?

Сам Господ го е казал – който иска да бъде Мой ученик, нека вземе кръста си и Ме последва. И кръстът не е само медал, да го носим и да се гордеем: „Вижте ме, нося Господния Кръст!“ Кръстът има и гвоздеи, които трябва да приемем, ако искаме да бъдем християни. Сам Христос ни го е казал от самото начало – ако Мене мразиха и вас ще мразят. Това го знаем от самото начало. Следователно, от самото начало трябва да сме готови да умрем. Защо? Нима жените в Науса (град в Гърция – бел. прев.) не са били християни, когато турците дошли, за да ги насилят, но те отишли в края на водопада, хвърлили децата си в бездната и ги убили, след това и те скочили и загинали, а турците останали изумени? Аз ви казвам, че днес сме на такъв хал, че ако станеше същото нещо, турците биха хукнали да се избавят от гъркините, които не знаят какво правят. Да не прехвърляме нашия проблем върху другите. Колкото и да убиват, другите ще убият ли 400 000 деца, които гъркините убиват чрез абортите, които правят? Кои турци, кои албанци, кои американци, кои германци ще убият всяка година 400 000 гърци? Никои. Значи ние сме си проблемът. Проблемът не е извън нас. Който е християнин, Божията благодат ще го просветли как да постъпи във всяка една ситуация. Тя ще дойде, когато християнинът се моли и живее в Тайнствата на Църквата. Без Мене нищо не можете да направите – казва Христос. Негови ли сме? Не е достатъчно да го казваме. Какво ще рече да изповядам Христос? С какво? С думи? Нашите думи са вятър, когато животът ни ги опровергава. Когато живеем сякаш не сме християни, какъв смисъл има да казваме: „Християни сме!“. Св. Йоан Златоуст казва, че нямаше да съществуват идолопоклонници, ако ние, християните, сме християни. И така, врагът е в нас, не е извън нас. Затова настоявам, че трябва да започнем от себе си, и този, който започне от себе си, не остава в себе си, не съществува индивидуално спасение в християнството. Ние сме части от едно и също тяло, казва св. ап. Павел – радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат (Рим. 12:15). Хората обаче искат християнин, който има сила, има Божи дух, има Христова любов.

Може би, докато Ви слушат, някои ще се запитат: „А аз не съм ли християнин? Кръстен съм, на Рождество Христово ходя на църква, на Великден също…“ Какво бихте му казали?

Отговорът е даден в самото Евангелие: покажи вярата от делата си (Яков 2:18).

Кои са делата, които показват истинския християнин?

Живее ли този човек в Тайнствата на Църквата, изповядва ли се, причастява ли се, моли ли се, бди ли над ума си да бъде чист… Ако е така – да, тогава той е християнин. Защото без да иска, тези неща ще се явят в начина, по който живее, по който говори, по който се държи, ще го покаже и без да го иска – не може да се скрие град, който е на върха на планината. Няма смисъл да крещим, че сме християни; трябва да показваме, че сме християни. Голямо впечатление ми направи историята с майка Гавриила. Преди още да стане монахиня, тя работила като медицинска сестра в Индия. Веднъж, докато правила масаж на самата Индира Ганди, дошла жената на един махараджа. До този момент майка Гавриила никога не била говорила с Ганди, никога не й била споделяла за вярата си. Тогава обаче гостенката попитала Индира Ганди за майка Гавриила:
– Коя е тя?
– Тя е християнка, но не е като другите – не е като католиците, като протестантите…

Как е разбрала Ганди? От живота на майка Гавриила. Именно. Така трябва да изповядаме Христос.
Веднъж един човек от Африка дойде в килията ми и ми каза: „В Африка виждахме свещеник много рядко – идваше два пъти в годината. Е, точно преди да си тръгна, дойдоха свещеници и се кръстиха 400 семейства чернокожи, които пожелаха да станат православни.“ Тогава го попитах:
– А вие какво правихте? Не ги ли катехизирахте преди това? Кой им каза за Православието, за да разберат какви са станали?
– Да, и ние това ги попитахме: „Защо искате да станете православни?“. А те ни отговориха: „Години наред наблюдавахме протестантите, католиците и вас, и си казахме – като вас искаме да станем!“.

Ето кое е истинското изповедничество. Ето как крещиш, че си християнин със затворена уста. Затова отците на Църквата казват: думите без живот мълчат, а животът без думи крещи. И без да говориш, животът ти показва какъв си. Но понеже сме мързеливи, понеже не искаме да се подвизаваме, предпочитаме да убеждаваме за нашето християнство с аргументи, думи, проповеди и викове. Дегизираме нашия егоизъм с християнска одежда и претендираме за неща, за които един християнин никога не би претендирал. Първо ще се подвизаваш, за да станеш християнин, и след това ще правиш каквото и да било друго. От тази борба ще се спасиш и ти, и тези около теб. От твоята лична борба ще се спасят хиляди около теб, ако ще и да не знаеш как, но това ще стане. Бог има Своя план…

Интервюто е публикувано със съкращения.

                                                                                                                                   Превод: Константин Константинов