Старецът Никон: Не питайте за кого бие камбаната!
Интервю със стареца Никон Светогорец (част ІІ)
Какво ние, гърците, трябва да проумеем за живота си… преди съвсем да полудеем? Виждаме, че има все повече хора, които страдат от психични разстройства.
Американският пастор Мартин Лутър Кинг казва: „Не Юда е предал Христос, да не обвиняваме Юда, а сънят на Неговите ученици“.
Когато Христос проливал кървави капки пот в Гетсимания, учениците спели наблизо, а Юда бил буден и отишъл да Го продаде. Юда върши своята си работа. Време е учениците да се събудят и те да свършат своята работа.
Ние спим, а противниците на Христос действат. И цялата тази криза доведе много хора до най-големия грях – самоубийството.
Самоубийството е реакция, която най-силно заслужава оплакване, това е решение на победения, на онзи, който приема, че не иска да се бори и подвизава. Това е окончателното падение на човека, затова и Църквата го третира толкова сурово, както никой друг грях. Защото при всички други грехове, при всяко друго зло, което правиш, след това можеш да се покаеш и да получиш спасение, както и да поправиш злото и да започнеш да помагаш на другите. Но когато се самоубиваш, не оставяш място за покаяние, не позволяваш на Бога да направи доброто, което би могъл да направи за теб. Сякаш отрязваш ръцете на Бога, сякаш Му казваш: „Не искам да ме спасиш!“. Това е хулата срещу Светия Дух, на Когото не позволяваш да ти помогне… Затова Църквата се отнася с такава строгост към този, който се е самоубил, но не го прави, за да го накаже, него Бог ще го съди, и не можем да кажем, че този човек, който се е самоубил, е погинал… Църквата е толкова твърда по въпроса за самоубийството, за да помогне на тези, които са живи, да разберат колко страшен е този избор… Църквата от любов прави това. Затова, колкото и да обичаме онзи, който се е самоубил, нека да не лицемерничим, че имаме по-голяма любов от тези, които проливат кръвта си за другите, от Този, Който е пролял кръвта Си и за самоубиеца, защото Христос се предаде да бъде убит за него.
Колкото и християните да се намираме в труден момент, колкото и да не можем да си платим тока, време е с всички сили да бягаме от своя егоизъм. Още повече, че Господ ще ни съди за това дали на дело сме запазили вярата си и дали сме я проявили чрез любовта. Сега е време да докажем, че сме хора на Бога, и подкрепяме всеки наш брат. Защото ако аз зная, че едно семейство до мене страда, а аз оставам безразличен, не ставам ли и аз отговорен, ако този човек стигне от най-крайния акт на отчаяние каквото е самоубийството?
Свети апостол Павел казва, че всички сме едно Тяло. В християнството не съществува индивидуално спасение. Не можеш да бъдеш безразличен към другия, защото „другият“ не просто съществува, той е икона на Бога и понеже дяволът не иска Божиите икони, се стреми да ги разруши чрез своите оръжия. Християнинът знае това, което казваше английският поет Джон Дън: „Човекът не е остров вътре в себе си затворен; човекът има връзка с континента, той е част от всичко друго; отмъкне ли морето буца пръст, по-малка става територията на Европа, както, ако откъсне полуостров цял или събори замък на твой приятел или твоя собствен замък. Всяка човешка смърт ме намалява, аз съм част от цялото човечество. И затова недей да питаш за кого бие камбаната: тя бие за теб.“ Който и да си е отишъл от този свят, ти също си отиваш чрез него. Това е християнското мислене…. Докато съществуват хора, звънът на камбаната ще ги трогва.
Вярвате ли в това, предвид цялото безумие в съвременния свят?
Да, защото този звън винаги ще им напомня за разпнатата любов. А доколкото има безчовечни човеци, те ще се опитват да спрат звъна на камбаната, за да не чувстват угризения, за да не изпитват безпокойство в престъпленията, които кроят да извършат. Можем да различим едните от другите.
Значи камбаната в по-широк смисъл пробужда съвести, превръща се в духовно огледало, в което се оглеждаме, и в него виждаме грозотата на собственото си сърце?
Именно. Но трябва да гледаме към примера на светиите и да се опитваме да му подражаваме. Св. ап. Павел казва: „Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа.“ (1 Коринтяни 11:1)…
Ако следваме образците на светиите, на себепринасянето, на дяконията, реално ли ще се промени животът ни и ще стане ли той по-хубав?
Действителността наистина ще се промени и животът ни ще стане живот в пълния смисъл на тази дума, а не едно състояние на полусмърт. Винаги ще има такива образци, Бог винаги ще има Своите светии. „… и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“, казва Христос, а светците са Негово продължение и до днес. Както тези образци ще съществуват, едновременно с тях ще съществуват и хора, пълни с омраза. И тези хора винаги ще воюват срещу Христовите светии… Виждаме това до днес в живота на един голям светец – стареца Ефрем Аризонски… Виждаме как Александрийската патриаршия е лишила св. Нектарий от длъжност, докато в неговия живот чудесата свидетелствали за светостта му; също и в живота на александрийския патриарх Петрос, който загина в катастрофа с хеликоптер преди няколко години…
Можем да споменем тук и мъченическата смърт на св. Филумен (игумен на манастира „Кладенец на Яков“ в Самария, който загива мъченически на 29 ноември 1979 г., докато отслужва вечерня) в Светите земи.
Именно. И ако в този случай вина носят друговерци, които са го екзекутирали, какво да кажем за светиите, които са понесли атаки от православни?! Като св. Максим Грек, като св. Нектарий Егински и други…
Интервюто е публикувано със съкращения
Превод: Константин Константинов
