Трудната съдба на българското Православие

Православието в България трудно може да бъде разбрано отстрани. От една страна всеки православен турист или поклонник с радост, както и във всяка православна страна открива за себе си, че богослужението се извъшва на разбираем църковно-славянски език. Но в България не можеш да се причастиш във всеки храм, а дори в големите манастири монасите не са повече от десет…

Разговаряме с йеромонах Зотик (Гаевски) за неговия път към вярата, за служението му в България и пътищата на българското православие.

Монашеството е за цял живот. Разкажете как намерихте вярата?

Роден съм в православно семейство. Родителите ми са вярващи и моята майка ме възпита във вярата. От детските ми години тя не просто ме водеше в храма, а ме приобщаваше към църковните тайнства и духовния живот. В моето семейство всички се стремяхме да се причастяваме често не само през четирите църковни поста, а и през останалото време. След училище постъпих в семинария.

Как се отнесоха Вашите връстници към това, че Вие редовно посещавате църковни служби и избрахте да бъдете монах?

Нормално, дори с уважение. Питаха ме за духовния живот и спасението, за църковния живот. Аз се стараех да им отговарям според силите си. 



Защо избрахте монашество, а не например бяло духовенство? Призвание ли е монашеството?


Роден съм в Молдавия, хората в Молдавия, както знаете са православни, отнасят се добре към Православната църква. След училище постъпих в Кишиневската Духовна семинария, която се намира на територията на Ново-Нямецкия Кицкански мъжки манастир. И това много повлия на моя избор. Наблюдавах монашеството отвън и реших да посветя целия си живот на Бога.

Мисля, че е неправилно да се казва, че служението е призвание за някои. Всички ние сме призвани от Бога – Той ни призовава към Себе Си. Всичко зависи от този, който се отзове на Божия призив. Човекът приема или отхвърля Божия глас.

Как родителите Ви приеха Вашия избор?


И майка ми, и баща ми се отнесоха нормално към него. Майка ми преживяваше, защото бях много млад. На осемнадесет станах послушник. Единственият й съвет беше да не бързам с приемането на монашество. "Не бързай, защото монашеството е за цял живот. Не за ден, два или за година".


Разкажете ни как попаднахте в България?


След като завърших семинария, моят научен ръководител ми предложи да продължа в Богословския факултет в София. България ме впечатли с църквите, сооята история, с българските светци. Не съжалявам за избора си, научих много и продължавам да уча.

Защо България, а не Киев или Москва?


Всъщност желаещите да отидат в Москва и Киев бяха толкова много, че реших да направя по-нетрадиционен избор. Заминах за България, защото натам ме отправи международния обмен и България ми беше много интересна като православна страна. 




България прилича ли на Молдова?



Не, не прилича. За българите се смята, че са славяни, а молдовяните са към друга езикова група – романската. Румънците и молдавците са много подобни, но това е обяснимо. Общото между всички е православната вяра.

Какво Ви направи впечатление в България?

Бях поразен от полупустите храмове. Много е тягостно да видиш тази картина в неделните и празнични дни. Тук няма такъв църковен живот както в Молдавия, Украйна, Гърция, Русия, Сърбия. Налице е духовно мъртвило. Раздвижване се вижда рядко. И затова си мисля, че има глад за духовност, но сякаш никой не го забелязва. Питал съм се дали за това състояние могат да се намерят обяснения в спецификата на българския народ, неговия манталитет, историческото минало. Но под турско владичество са били и Гърция, и Сърбия, а църквите в тях са пълни. А и всички страни, преживели комунизма, се възраждат много бързо. В България не е така.

Имало ли е гонения на православните в България?



Да, имало е. Не такива, каквито са били в СССР. Църквите в България поне не са били разрушавани. Манастирите са запазени. Гонението е било по-скоро скрито, хората са били следени и така се е оказвал натиск. Комунистическият режим се е отнасял сравнително лоялно към Православната Църква. Търся отговор на въпроса защо хората тук не се вълнуват от вяра, от духовност, а тичат по пътищата на света. Пък и никой не се опитва да ги поведе. Зная, българите са имали забележителни църковни водачи, много от тях са светци… Иска ми се, ако мога да помогна с нещо на обърканите и незнаещите.

А младите ходят ли на църква?

Младите влизат в храма, за да запалят свещичка, за да се прекръстят (понякога се оказва, че не умеят) и се случва да помолят да им се прочете молитва за здраве.

Отче, много често православни поклонници в България се чудят, че на литургия в българските храмове не винаги причастяват. Вие знаете ли защо е така?

Да, това е проблем в България. Така е, защото в периода на турското робство, през комунизма, много рядко са ходили на църква и са се причастявали. Обикновено се ограничават на няколко пъти в годината, в това число през Великия пост. Сега в повечето православни страни, с изключение на България, настъпи духовно възраждане. Тук е сякаш обратното. Наблюдавам, че в България има негласно учение, според което православните трябва да се причастяват не по-често от четири пъти годишно, във времето на постите. За съжаление тази гледна точка се поддържа от много свещенослужители, дори от някои архипастири на Българската православна църква.

В България почти отсъства църковен живот, но това все пак е света земя. На всяка крачка се натъкваш на светини. В такава малка страна манастирите са около петстотин. Представяте ли си това?! Колко е тъжно, че много от тях просто са необитаеми или полуразрушени!

Все пак са действащи?

Да, но са пусти. Най-големият манастир в България – Рилския има … 11 монаха! В България има много светини и светци: преподобни Иван Рилски, покровителят на страната, свети Климент Охридски, свети равноапостолни Борис-Михаил, цар Петър, преподобна Параскева и много, много други.
Ето защо аз вярвам, че по молитвите на тези велики Божии угодници и в България ще настъпи духовно възраждане. | www.pravmir.ru

Превод: Дария Захариева