Християнството преди всичко е тежък, постоянен труд



 

Писателят Деян Енев пред Православие.БГ

Ако си втълпим, че можем да разчитаме притчите и да виждаме и тълкуваме откровенията, веднага ще затънем в себепредставата за богоизбраност

Ние просто не сме готови за среща с чудото и това трябва да ни е пределно ясно

 

Деян Енев е роден през 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар, пресовчик във военен завод, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист. В момента е в културния отдел на в. "Сега". Издал е шест сборника с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987), "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия (1997), "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) – Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП и "Господи, помилуй" (2004) – Голямата награда за нова българска проза "Хеликон". През 2005 година излиза и сборникът „Всички на носа на гемията . 61 разказа”.

"Върху бяла стена, като в някакъв квазиспиритически сеанс, а в гнетилото от брадясали градски маргинали, сестра от психиатрична болница, раздърпан хлапак около кафене на пазара, престарял монах в полузапуснат манастир – понякога съвсем не с думи, но с немощно-кроткия си неудачен живот казват “Господи, помилуй".

Из рецензия за сборника „Господи помилуй” на проф. Калин Янакиев

– Богато ли е на притчи и откровения днешното време?

– Не ни е дадено да знаем. Ако си втълпим, че може да разчитаме притчите и да виждаме и тълкуваме откровенията, веднага ще затънем в себепредставата за богоизбраност. А малко са по-страшните неща в днешното и без друго свръхгорделиво време. Така веднага ще се наредим в полка на онези, които се опитват да разтляват християнството, да го превръщат едва ли не в плетена на една кука драперия-украса на светския разгул, който ни заобикаля. Все пак не може да отречем, че гладът за чудо, за откровение, за прозрение е заложен в човешкото същество, малкото дете изцяло плува в океана на чудото. Затова нека първо да отворим очите си за малките ежедневни житейски чудеса край нас – запазване на доброто благоразположение при трудни обстоятелства, подарената ни гледка на шумната врабчова команда, излитаща като изстреляна с оръдие от храста, край който крачим, попадането на ценна книга… Всеки ден ни поднася поне по едно такова малко чудо, но нерядко ние изобщо не си даваме сметка, че именно това са нашите чудеса. Защото нямаме себеотрицанието да се готвим ежедневно за срещите си с чудото. Християнството преди всичко е тежък, постоянен труд. А колцина сме готовите да го положим. Колцина например изпълняваме молитвено правило редовно, колцина ходим редовно на служби. Често външната страна на нашето християнство се заключава единствено в паленето на свещички в храма. Но иначе жадуваме чудото, чакаме го, обсъждаме го – и то голямото чудо-откровение. Даваме ли си ясна сметка, че една истинска среща с небесното чудо буквално ще ни изпепели, това е все едно да се допрем до проводник за високо напрежение. Ние просто не сме готови за среща с чудото и това трябва да ни е пределно ясно.

– Каква читателска реакция ще Ви зарадва?

– Писането е самотно занимание. Четенето – също. Заклетите читатели, които не се поддават на визуалната вакханалия, заляла нашето съвремие и продължават да общуват с добрата стара книга винаги имат специален рафт с любимите си книги. Ще бъда особено щастлив, ако и някоя от моите книги заслужи някога място на такъв рафт.

– В творбите Ви на ключови места се явяват децата, като отглас от райското време и райската мъдрост на човека. Вярвате ли (като Платонов), че децата са истинските водачи в империята на възрастните?

– Детството е времето, когато сме безсмъртни, в него не присъства страхът от смъртта. Детето по дефиниция притежава всички онези умения, към които така маниакално се стремят най-различните източни и западни школи по самоусъвършенстване – то може да медитира, когато си пожелае, има невероятен капацитет за преработване на нова информация, прекрасен артист е. И това е така, защото детето притежава най-важното – вярата, на него вярата в психологически план му е дадена даром. Ето това е, което липсва на възрастния човек – живата и постоянна вяра. Хората, които са чели християнска литература, които са запознати с прекрасните издания на Зографския манастир и по-специално с тези за благодатните атонски старци, няма как да не са обърнали внимание на факта, че тези старци парадоксално общуват със света именно по такъв „детски” начин. Има много какво да научим от децата.

– Във Вашето есе “Народ от исихасти” говорите за връзката, невидимия стремеж към духа, с който е пропит въздуха, живота, историята и дори несъзнаваното около нас. Достатъчно ли е да се разчитаме само на миналото и на светците, които се молят за нас, за да сме спокойни в бъдещето?

– Ние няма как да избягаме от времето си, а нашето време е много опасно, защото е време на всепозволеност. Бариерите, които едно здраво общество поставя пред членовете си, у нас днес са взривени, не съществуват. И човек трябва да се спасява сам. Светците са тези, които ни дават кредит, те гарантират за нас, че когато паднем, ще можем да се изправим пак. Но горко на онзи, който не осмисля тази невидима помощ. Няма нищо по-тъжно и зловещо от човек, който е изчерпал кредита си пред светците.

– Духовна криза или духовно възраждане може да бъде наречено днешното време за вярата, за хората и Църквата?

– Продължавам да се възхищавам на българите. В това изключително тежко време те – или поне огромната, свястната част от тях – напипаха главното: превърнаха семействата си в храм. В този смисъл дори и нецърковните от тях живеят по християнски. Друг белег за кураж, въпреки често зловредните писания по вестниците за свещенството – в момента в България расте и се създава един много здрав и подготвен слой от истински свещеници, от истински пастири – да спомена само о. Илия Христов, който обгрижва манастира „Св. Николай” над с. Кладница. Лично аз познавам поне дузина такива свещеници, което ме изпълва със спокойствие. В своята книга „Православни фрагменти” един от най-духовните ни писатели, Димитър Коруджиев, има удивително изречение, цитирам по памет: „Ако срещнеш светец и свещеник, целуни ръка на свещеника”. Ние много обичаме да говорим с едри категории, „духовна криза”, „духовно възраждане”. Ето моят отговор – ако срещнеш свещеник, целуни му ръка и поискай благословение. И после наблюдавай внимателно как хубаво тръгва денят ти. „Духовната криза” или „духовното възраждане” всъщност зависят от такива малки, никакви наглед жестове на всеки един от нас.

– Темата за човешкото предателство към себе си (“Кукла на конци”) и спрямо животните (“Коко”) Ви занимава. Има ли за Вас непростими предателства?

– Ние се имаме за едни, живеем във висшия свят на едни идеални представи за себе си, но нерядко в ежедневието сме съвсем други – много по-слаби, много по-глупави, много по-безплодни. В тоя смисъл ние постоянно предаваме себе си. С други думи – бих оправдал предателството от немощ, и към себе си, и към другите, и от други; но злостното, съзнателно предателство – като че ли не бива да се оправдава. Защото в единия случай съвестта остава жива, а в другия – не.. В крайна сметка въпросът за предателството е важен, защото извиква на преден план въпросът за съвестта, а както знаем, именно съвестта е Божието око вътре в нас.

– Как да намерим пътя на покаянието, не мислите ли, че ни е все по-трудно да поискаме прошка и да простим искрено – как можем да се научим на това, според Вас?

– Може би преди година на български излезе изданието „На нас е оставено покаянието”, писма на игумен Никон Воробьов до негови духовни чеда. Неговият трънлив път на свещеник обхваща няколко десетилетия от средата на миналия век, може би най-бездуховното и страшно за религията време в Съветския съюз. В книгата той казва, че днешните времена са толкова бездуховни, че самото пребиваване в лоното на Църквата вече е подвиг и ще се зачете за подвиг. Тоест – самият живот ни учи промислително на покаяние.

– Сякаш загубваме стремежите си към духа и сме доволни от парченцата човечност, които блясват тук и там. Достатъчна ли е човечността, за да замени изчезващия стремеж и усет към духовното?

– Човечността е глътка чист въздух, тя наистина е просто друга агрегатна форма на духовността. Аз не мога да упреквам медицинската сестра от ИСУЛ с деца студенти, че няма време да култивира стремежа си към духовното, защото, за да преживява, тя трябва нонстоп да дава дежурства. Не мога да упреквам никого, че след тежкия работен ден, като се прибере вкъщи той може само да се наяде и да пусне телевизора. Стремежът към духовност изисква време, материална обезпеченост и постоянно култивиране, другото е подвиг, на който са способни малцина. Затова си мисля, че и парченцата човечност ще се зачетат на онзи, който някога, в младостта си, е писал стихове, чел е Паустовски и е осъмвал в разговори за „Сталкер” на Тарковски.

– Една от статиите Ви във вестник “Сега” беше посветена на учителите. Как ще коментирате твърдението, че учителството е изчезваща професия?

– Учителите са мъчениците на нашето време. Ако имах власт, щях да накарам Даниел Вълчев да живее един месец с учителска заплата. Сигурен съм, че след такъв експеримент той веднага щеше да скъса брачните окови и да влезе в манастир, за да изкупва греховете си.

– Кои са случките и събитията, които Ви зареждат с оптимизъм?

– Това че продължават да излизат книги. Това, че театрите са пълни. Че на любимия ми щанд в църквата „Св. Седмочисленици” редовно намирам новоизлязли християнски книги, а в Руската църква, в криптата на владика Серафим, не секва потокът от молители. Че леля Мария Зъбкова продължава да бие камбаните на храма „Св. Александър Невски”, както го е правила повече от двайсет и пет години. Че живея в едно време с най-големия български богослов Калин Янакиев..

– Какво е вярата за Вас?

– Ако обелиш човек като лукова глава от всичките люспи, в сърцевината ще откриеш вярата. Вярата рано или късно намира всеки един от нас. Няма нищо по-красиво от неофита, от новопосветения, той просто гори, той е почти с ранг на свещенослужител. Трудното започва сетне. Защото, макар и вярващи, светът ни предлага, той ни заставя да водим един почти атеистичен начин на живот. Ето тук е днешният подвиг на християнина. Въпреки всичко да поддържа жива, будна вярата си.

– Какво ще пожелаете на портала Православие България и неговата аудитория?

– Важен, хубав портал. Вършите важна работа. Продължавайте в този дух, като мислите за всички – и за въцърковените, и за неофитите, и за онези, които са „хладки”. И едно пожелание – предлагайте ни повече срещи със свещенослужители, има много такива, чийто глас е добре да се чуе.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...