Щрихи от живота на отец проф. Радко Поптодоров, или за пътя на един млад апологет към богословието
„Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните… Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока, за цял живот ще ви държи влага.“ (Йордан Радичков, из „Ние, врабчетата“)
Когато съзреш сияещото му лице, някак съвсем естествено в ума ти изникват новозаветните думи на св. ап. Павел: „Радвайте се винаги в Господа… радвайте се“. Той напомня и за духа на Радичков, може би защото са от един край, от прословутия Северозапад – и той, подобно на писателя, е наясно, че „трудните уроци са по-благодарни за човека от лесните…“.
Усмивката на 91-годишния отец проф. Радко Поптодоров е знак към всеки бъдещ богослов, че всяко време идва със своите изпитания, които никога не са непреодолими, щом без страх посрещаш суровите ветрове на света, имаш упование в Бога и отстояваш със смирено достойнство това, в което вярваш. Самият той, в свое изказване отпреди десетилетия, казва, че онзи преподавател по богословие, който няма смирение, който е двуличен и непочтен, „на такъв пет пари не струва науката му, без стойност са трудовете му, нула е изследователската и преподавателската му дейност“…
Протопрезвитер проф. Радко Поптодоров е една от живите легенди на Богословския факултет, дългогодишен преподавател по църковно право и обичан духовник. Макар и бащината любов да иска да го предпази от особено тежкия по онова време кръст на свещеническото служение, Божият промисъл все пак го отвежда до епитрахила. Автор е на многобройни статии, студии и няколко книги, сред които са заглавията „Съборното начало в църквата“, „Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века“, „За Богопознанието“, „Търновският архиепископ Василий (1185-1234) – неизвестен и непознат“ и др. В очакване е да излезе и негова нова книга за Врачанския митрополит Паисий.
Срещаме се с отец професора в навечерието на Деня на Тримата светители (избран за празник на висшите богословски школи), за да ни сподели свои спомени за началото на неговото студентство в Богословския факултет на Софийския университет…
Отец професоре, Вие споменахте, че много обичате този празник, с какво Ви вдъхновява той?
Тези тримата светители са поставили основните линии в развитието на православното богословие, а са били и приятели помежду си… И тримата са еднакво големи, едни от най-големите в цялата история на християнството. Философията им е базирана на Словото Божие и не е нещо временно, тя засяга и нашето съвремие. Св. Василий е написал велики трудове, словото на Златоуст също е ненадминато, св. Григорий Богослов е може би най-дълбок по своето богословие от останалите двама, изразявал е своята християнска философия и в стихове даже. И ето че няколко века след тяхното време между християните настъпили разправии – кой от тримата е по-велик. За да няма такива разногласия, се решава да имат единен празник, макар и тримата да се честват и поотделно.
В историята на християнството е имало междуличностни борби, интриги и крайности, но този празник ни показва, че трябва да живеем в единение. Което понякога означава да приемем и неща, с които не сме докрай съгласни, но да ги приемем не насила, по тоталитарен начин, а като съзнателни християни.
Споменахте, че заради едно свое слово, което сте произнесли по повод празника (през 1964 г. и в началото на 1989 г. – с малки корекции), сте получили и критики по въпроса, който косвено засягате в него – за това дали има граници за Божията благодат?
Според мен не можем да поставяме граници на Божията благодат. Свети Василий Велики в неговата Литургия има молитви, които обгръщат цялото мироздание. Ето че не можем ние да поставяме граници…
Имало е критики към Вас, но простихте ли на онези хора, които не са критикували открито, а са донасяли на тогавашните служби по адрес на Ваши съмишленици богослови, а и по Ваш адрес?
Ако става въпрос за мене, прощавам на всичките, но на тези, които са работили за разрушаването на Църквата отвътре, нямам тази власт да им простя. Разбира се, Църквата е Божие дело, невъзможно е да бъде разрушена, но те много се постараха отвътре да я разсипят. И ето че днес нашата църква е най-слаба в сравнение с другите православни църкви, много по-добре от нас са в Румъния например…
Роден сте в семейство на свещеник. Когато трябваше да направите избора по кой път да поемете след завършване на училище, имахте ли колебания?
Завърших Софийската духовна семинария и когато отидох в казармата, потърсих съвет от баща ми – поп Тошко, накъде да поема след военната служба. Времената за духовниците бяха тежки, имаше и жертви, избити свещеници, и един ден той ми каза: „Сега свещениците сме врагове на народа. Може да сме запазили този народ от потурчване и от погърчване, обаче казват, че сега сме му врагове. За тях аз съм старият враг, а ти ще си младият враг. Затова защо не вземеш да отидеш при брат си, та да учиш за учител?…“. Той искаше да ме предпази и аз се вслушах в съвета му, макар че по това време ми беше интересна и античната и европейската литература. Насочих се към Шуменския педагогически институт, който по това време беше много престижен.
Проблемът беше, че комунистите не ми даваха свидетелство за благонадеждност, без което не можеш да кандидатстваш в университет. Скоро ми предстоеше уволнение от казармата и от Белоградчик пришпорвах баща ми: „Тате, побързай да вземеш това свидетелство, защото нямам време“, а той всяка вечер ходеше в една голяма къща на два етажа, където в селото (Градец, Видинско) се събираха комунистите да играят карти, да пият вино и ракия, и да си приказват. На отсрещната до тях маса пък бяха земеделците. Баща ми там го водеше надеждата, че секретарят на партията – бай Йордо, от когото зависеше разрешението на въпроса, ще му даде документа. Но бай Йордо беше непреклонен. И една вечер, когато баща ми за пореден път отишъл при тях, нервите му не издържали и той им извикал: „Вие ли ще лишите моя син от светлина, от науката, от слънцето… Няма да го позволя, аз, който всичко дадох, за да мога да го изпратя в Семинарията….“. И наистина, баща ми бе взел заеми, за да може да ме изпрати в Семинарията в София, където най-евтиният пансион беше около 4000 лева на срок. Радостен съм, че баща ми ме изпрати там, защото по това време Софийската духовна семинария беше втората след Военното училище по дисциплина и наука, изучавахме и всички светски науки, образованието беше на ниво.
При тези думи на баща ми, бай Йордо, разгневен, заръчал на един от присъстващите да отиде до общината, да вземе файтона и да отведе татко при владиката във Видин, за да го „разтрижат“ . Тогава настанала голяма гюрултия, като чули, съселяните на баща ми казали, че през тях трябва да мине файтонът, но няма да позволят да отведат попа от селото. Та така работата се разминала…
Най-накрая проблемът с моето свидетелство стигнал и до кмета на селото, който най-сетне разреши въпроса и благодарение на него получих документа. Той беше земеделец, голям авантюрист, беше ходил в Аляска по времето на треската за злато.
Успявате да се запишете в Педагогическия институт в Шумен, какви са спомените ви оттам?
Помня още първия ден в института, влизам на лекция както съм още с военните дрехи. Преподавателят по философия ни проверяваше в списъка име по име, кой присъства, и когато стигна до мен, ме попита защо съм в тези дрехи. Аз му отвърнах, че току-що съм се уволнил от казармата. Попита ме кое училище съм завършил. Когато му отговорих, че съм учил в Семинарията, той звучно се изсмя и каза: „Ха-ха-ха, тия там, в Семинарията, учат, че човекът има душа. Достатъчно е да му дам една чаша алкохол да му умре душата.“. Стана ми ясно, че ще говорим на различни езици…
Мина един семестър и ето че отново съм на една от лекциите на същия преподавател по философия… Говореше
ни за гносеологията. От прозореца до нас достигаше мелодията на една известна песен „Марина, Марина“, която идваше от уличните музиканти на десетина метра от сградата на института. И тогава преподавателят ни каза: „Тия западните философи сеят заблуда с твърдението, че ние не можем познаем по научен път явленията в тяхната същина. Ето например чуйте тази музика – нима не можем да я познаем в нейната същина? И това го откри не друг, а другарят Маркс. Тогава аз вдигам ръка и заявявам: „Вие казвате, че музиката, която долавяме от прозореца, е същината на това, което ние приемаме чрез материалните си сетива? Но това не е вярно. Пише го в учебника по физика – това, което достига до ушите ни, са звуковите вълни, а ние имаме вътрешен усет за песента, за музиката. Например тонът ла от първа октава има 432 трептения в секунда…“.
Наближаваше Коледа и щяха да ни разпускат в Коледна ваканция (в края на 40-те години години „зимната“ ваканция все още се е наричала коледна – бел. авт.). Един ден същият този преподавател се обърна към мен и каза пред всички: „Вашите хора казват, че Иисус Христос се е родил на Коледа…. Ха-ха… А такъв човек изобщо никога не е съществувал.“. По това време Руската академия на науките излизаше с „доказателствен материал“, че Христос е фиктивна измислена личност, още пазя някъде подобни писания от списание „Атеист“. Тогава, при тази реплика на преподавателя, като че някой ме бодна с игла в сърцето и не се сдържах да не реагирам… И ето че се стигна дотам, че на заседание на студентския и на преподавателския съвет обсъдиха моето изключване от института.
Скоро разбрах, че след дебати (имало е и преподаватели, които са ме защитавали) в крайна сметка се е стигнало до решението да ме изключат. Беше февруари, когато си тръгнах от Шумен и пристигнах в София – студ, пука се дърво и камък. Нямам пари, а не искам да притеснявам баща ми и направо идвам тук, в сградата на Богословския факултет. С голямо страхопочитание се изкачих по стълбите на факултета, гледам – портрети на владици по стените, минавам покрай тях като в шпалир. Влязох в една стая, която сега е едно от помещенията на библиотеката. Погледнах дали има някого – в дъното имаше двама свещеници. Питат ме: „Какво търсиш, момче?“. А аз им казах, че съм завършил Софийската семинария, че са ме изключили от Шумен и съм дошъл тука да се спасявам… Носех и един лист с адреси на хора, които евентуално можеха да ми помогнат. Попитах дали мога да остана да нощувам тук и те ми позволиха. В стаята нямаше никакво отопление, нямах одеяло, нито възглавница, някои прозорци бяха счупени от бомбардировките и бяха залепени с вестници. Легнах си, облечен с шинела си от Семинарията, но бях благодарен, че не ми се налага да пренощувам на гарата например. Сутринта идва разсилният да мете, човекът, който почистваше стаите – така се запознах с бай Сандо…
Щом се събудих, реших да тръгна да търся адресите на хората от моя списък. Надеждата ми беше някой от тях ще ми помогне да се върна обратно в института в Шумен.
Докато слизам по стълбите обаче ме спира секретарят на факултета, явно ме е видял, че пристъпвам плахо и гледам страхливо. Разпита ме какъв съм и откъде съм, разказах му, че съм завършил Семинарията и че са ме изключили от Шумен, защото съм си защитавал вярата. Тогава секретарят ми каза да го последвам и ме въведе в стаята на двама преподаватели – проф. Димитър Дюлгеров по догматическо богословие и проф. Панчовски, тогава още доцент. Още помня думите, които каза тогава: „Представям ви един млад апологет“. Те разгледаха списъка ми с имена, и ми казаха, че от всичките, според тях, само един може да се отзове – Константин Тулешков, секретар на министъра на земеделието Александър Оббов. Научих, че в миналото си е бил монах, и ще ме разбере…
Още в същия ден по някаква случайност успях да вляза в кабинета на Тулешков. Щом ме прие, казах му: „Научих, че сте добър човек, така ми казаха в Богословския факултет – че Вие можете да ми помогнете“. Разказах му историята си, а той ми каза: „Ще ти помогна, ще те върна в института, преди това обаче ще назнача една проверка по повод изключването ти оттам, но трябва да подадеш молба за членство до шуменската земеделска организация. Само ми кажи, че нямаш нищо общо с николапетковистите!…“.
Тръгнах си оттам обнадежден, но докато очаквах някакво решение на моя въпрос, времето си минаваше, нямах пари и вече няколко дни оставах да нощувам в Богословския факултет. Страхувах се да не ме изгонят, защото нямаше къде да отида, но тогава една сутрин дойде бай Сандо и ми каза: „Аз мога да ти помогна. От тая страшна пропаганда против Църквата и против владиците, в много от студентите е настъпило разочарование и известен брой от тях са се оттеглили от богословието. Наскоро занесох писмо от академичния съвет на факултета – искат разрешение от университетското ръководство да се проведе втори приемен изпит за студенти. И ще се явиш. Ти, момче, си за тука, къде си тръгнал за другаде?! Ще ти се разсърдя, ако не се явиш. Скоро ще ти кажа кога ще са приемните изпити… Само почакай да попитам дали е получено разрешение за провеждането им.“. Излезе от стаята и само след няколко минути се върна, за да ми каже, че деканът – не помня точно дали Снегаров или Марковски беше, но един от двамата, му казал, че са получили разрешение от университетското ръководство.
Изпитът беше в аулата на факултета, и щом излязоха резултатите, разбрах, че съм изкарал втори или трети по ред с пълна стипендия. И така останах тук и напълно забравих за Шуменския институт.
Защо избрахте църковното право да бъде в центъра на Вашия академичен интерес?
Акад. протопр. Стефан Цанков
Избрах го, защото бях впечатлен от един човек – академик Стефан Цанков, първия декан на Богословския факултет и ректор на Софийския университет. Тази институция, в която се намираме (Богословския факултет – бел. авт.) дължи всичко на него. Бях чул от баща ми за него много преди да стана студент по богословие. Баща ми е идвал в София и го е виждал в „Св. Александър Невски“, даже е бил поканен от него да служат заедно, което за татко е било голяма чест. Той ми каза тогава: „Ти знаеш ли, че е малък човек, нисичък, пък каква огромна личност само!“. Стефан Цанков бе професор по църковно право, доктор хонорис кауза на няколко световни университета и изявен икуменист…
Винаги в моята академична работа и в моите изследвания съм се водил от два основни принципа в църковното право – принципа на съборното начало в Църквата и принципа на изборността (тоест на демократичния избор по съвест)…
Проявявах интерес и към християнската социология, но понеже катедрата беше по църковно право, проф. Дюлгеров даже ме критикуваше за този мой интерес…
Като погледнете назад, оказва се, че без някои на пръв поглед негативни събития по пътя Ви, много от прекрасните събития и срещи в живота Ви нямаше да се случат. Ако например не бяха Ви изключили от Педагогическия институт, или пък това, че не сте успели да избягате от България по време на тоталитарния режим, каквито намерения сте имали…
Да, като се замисля, този преподавател по философия от Института, заради когото ме изключиха, без да иска ми направи добро, както и бай Сандо ми направи голямо добро – благодарение на този „дребен“ човек получих своето образование и работа… И двамата по различен начин изиграха важно значение в живота ми, и съм им благодарен. А за бягството – наистина, ако бях избягал, животът ми щеше да е напълно различен. Няма да забравя обаче един човек, с когото правихме такива планове за бягство, но той успя да избяга – Спас Райкин, който стана професор по история в Америка.
Според Вас за да достигне човек до вярата, кое е по-важно – външните обстоятелства, които го отвеждат до нея, или вътрешното търсене?
Има един принцип в християнската философия – че подобното се познава от подобното. „Бог е вложил нещо от Своята благодат в човека, за да може човекът по подобното да познава подобното“, казва свети Василий Велики. И тъй като ние сме създадени по образ и подобие Божие, рано или късно подобното на небесното в нас разпознава божественото, тоест разпознаваме родството си с Бога. Ако го няма това вътрешно усещане, няма да можем да разпознаем кога чрез външните обстоятелства ни се дава Божи знак…
