Българските апостоли
... Най-напред написали Евангелието на Йоана „В началото бе словото“ и го показали на царя и на другите, и на патриарх Игнатий. И те им казали да учат българите и славяните на техния език… на християнска вяра и ги нарекли български апостоли.
Св. Паисий Хилендарски, „История славянобългарска“
Братята Константин и Методий по рождение са поданици на източната Римска империя, а по призвание и служение – апостоли (посланици) на Христос сред славяните – най-бързо увеличаващото се население във Византия през IX в. Благодарение на тях християнството – религия, която се изповядва с книга, става разбираемо за всички славяни.
По-големият брат, Методий, е роден през 815 г., а по-малкият, Константин – през 826 (827) г. Майка им е славянка, а баща им Лъв (грък) е военен управител на Солунската област. Родени са в Солун, вторият по значение градски и военно-административен център на империята, където през VII-IXв. живее многобройно славянско население от българската група. Много е писано за тяхното дело и значението му за историята на славянството. Акцентът на този текст не е историята, която знаем от училище, а личността, призванието и мисията на мъжете, които Паисий нарече „български апостоли“.
Константин и Методий стават част от европейската култура, когато Византия, Римската църква, Франкската империя, арабските страни започват да чувстват засилващото се присъстие на славянския свят. Извори за живота им са намерени западнославянски регион, но до нас достигат само техни късни преписи1. Между тях пространните жития са първостепенни, тъй като авторите им (славяни) са имали непосредствени от двамата братя. Най-старите извори са от Моравия, на старобългарски и латински. Сред по-известните автори са Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, охридските архиепископи между XI и XIIIв., папският секретар Анастасий Библиотекар – все хора с доказан авторитет и позиция в обществото. Византийските хронисти не отбелязват делото на славянските първоучители, въпреки че то е свързано с официални държавни мисии и засяга международни отношения на империята. Първите извори на гръцки са от ХІв. и се основават на славянски източници.
Администраторът и философът
Константин и Методий получават своето образование в Магнаурската школа – единствения университет по това време. Техни учители са бившият солунски митрополит Лъв Математик и бъдещият цариградски патриарх Фотий. Според сведенията на житието му талантливият Константин: „за три месеца усвои граматиката и се зае с другите науки: изучи Омира и геометрията, диалектиката и всички философски науки… но още повече от учението той проявяваше своя кротък нрав и беседваше само с ония, с които това бе полезно, като странеше от онези, които имаха склонност към зло… така той пребиваваше в чистота … мнозина обикнаха искрено неговата разумност“
Константин става известен не само със своята начетеност, но и с високия си морал. Той отказва на логотета (висша длъжност във византийската администрация) на Византийската империя Теоктист да се ожени за осиновената му дъщеря – сватба, която би му осигурила авторитетна държавна служба. По онова време подобен отказ се смята за израз на отрицателно отношение към византийското общество, но самият Теоктист не само не се засяга, а ходатайства за Константин пред императрицата, след което Константин е назначен за библиотекар на патриаршията в Константинополската църква „Св. София“. Не след дълго Константин приема предложението на Фотий да заеме неговото място в Магнаурската школа. Титлата „философ“, която тогава се е давала рядко и е означавала мъдър, образован човек, а също – коментатор на Светото Писание, става неотделна част от неговото име. За надареността на бъдещия просветител говорят думите на неговия съвременник Анастасий Библиотекар, който го представя като „vir magnua et apostolicae vitae“ („велик мъж с апостолски живот“), създател на богословска школа, повлияна от Дионисий Ареопагит и неоплатонизма, оказала силно влияние върху византийската философска мисъл през средновековието. Теоктист се обръща към него така: „Философе, бих искал да зная що е философия… и Константин му разказваше философското учение, като изказваше дълбоки мисли с малко слова“. В житието на Константин продължава с определението, което младият философ дава на философията – първо в историята на славянската култура: „Познаване на Божиите и човешките неща, което учи доколко човек може да се приближи към Бога и как чрез дела да стане образ и подобие на Онзи, Който го е създал“.
Сведенията за големия брат са по-оскъдни, като подчертават начетеността, трайното участие на Методий във военно-административния живот на Византия още преди оттеглянето му като монах: „… от младини беше мъдър и силен тялом… Цъфтейки с мъдрост като благоуханно цвете, беше обичан от всички управници. В беседите си се представяше като Соломон, привеждайки чудни притчи, поучения и въпроси… и като служеше добре на всички, беше като крилат.“ За Константин и Методий, философът и администраторът, не теорията, а практиката е централна философска категория. Истинското им призвание като мисионери и християнски апостоли започва на дело.
Сарацинска мисия
Към края на 855г. византийска делегация от 50 души патриции и войници, в която влиза и 30-годишният Константин Философ е изпратена в съседния на империята Багдадски халифат. Сарацинската мисия е провокирана от необходимостта за размяна напленници, както и от хулното отношение на арабите към християнството. Управляващият тогава халиф Мутавакил (847-861) фанатично преследва всички друговерци. Политическата мощ на халифата започва да влияе върху славянското население в пограничните области на Византия. Диспутът между Константин и арабските духовници, за който свидетелства неговото житие, вероятно е бил в Багдад: „Когато пристигнаха там, те видяха странни и гнусни неща… отвън по вратите на всички християни бяха изписани образи на демони… подиграваха ги.“ Известно е, че халиф Мутавакил заповядва пред християнските къщи да се поставят дървени фигури на дяволи, а самите християни да носят жълти кърпи, за да се отличават от правоверните. Константин за пръв път участва в международен диспут, изискващ сериозна подготовка. Пак от житието разбираме какви са били неговите словесни противници – местните арабски духовници: „мъдри и книжовни люде, изучени добре в геометрията, астрономията и другите науки“. Сарацинската мисия като цяло не постига очаквания от религиозна гледна точка резултат, но тя е изключително важен етап от личностното развитие на бъдещия мисионер. След като се връща в Цариград, Константин разбира, че при дворцов преврат е убит неговият покровител, логотетът Теоктист, напуска преподавателския си пост и града:“… отрече се от целия този живот и се уедини на едно място в безмълвие“. Става дума за манастир на планината Олимп в Мала Азия, където преди него е отишъл брат му Методий. Там двамата „денонощно се занимават с книгите.“ Тези общи занимания са една от големите загадки в биографията на солунските братя. Известно е, че времето прекарано в уединение, е използвано за подобряване на богословската им подготовка и началото на създаването на азбука за славяните.
Хазарска мисия
Не без влиянието на Фотий, който междувременно става патриарх, на Константин и брат му се възлага нова държавно-църковна мисия. Официалната религия в Хазарския хаганат след VIIIв. е юдаизма, а езикът е еврейският, който братята са познавали добре още от Солун. По пътя делегацията спира в град Херсон (на Кримския полуостров), където братята превеждат на гръцки осемте части на еврейската граматика, пишат книги, правят археологически проучвания, в резултат от които е открит гробът и тленните останки на Климент Римски – раннохристиянски мъченик от времето на император Траян. През пролетта на 861 г. при хазарския каган се провеждат няколко диспута с представители на юдейството и исляма за същността на християнската религия и практика. На двамата братя не са спестени неудобни въпроси от политически и религиозен характер. Константин им отговаря с много знания, като използва притчи и диалектически похвати. За общата реакция свидетелства един от слушателите мюсюлмани: „Този гостенин повали на земята цялата юдейска гордост, а вашата (на мюсюлманите) захвърли отвъд реката като скверна.“ Но Константин не спира дотук. Той призовава слушателите си да се покръстят. В резултат 200 души се покръстват и също толкова византийски пленници са освободени, тъй като братята отказват пожелават тяхното освобождаване вместо предложените им дарове. Въпреки че покръстванията в Хазарския хаганат продължават да бъдат частично явление, а юдаизмът е все така господстваща религия, самият Константин смята мисията за успешна, тъй като е издействана свобода за християнското вероизповедание. Освен това на християните са дадени доводи, които да използват в острото съперничество с юдаизма и исляма. След завръщането от мисията Константин остава в столицата. Методий според историческите източници е привлечен в областното управление на Византийската империя: „Най-сетне царят, като узна за неговите способности, даде му да управлява славянското княжество – като че ли предвиждаше, бих казал аз, че ще го изпрати за учител и пръв епископ на славяните, та да изучи всичките им обичаи и постепенно да ги обикне.“ Тук Методий прекарва от 843 до 851 г., след което се оттегля, отказва да бъде ръкоположен за архиепископ и става игумен на манастира Полихрон в Мала Азия. Започва нов период в живота на двамата братя, пряко свързан със славянската и българската история.
Славянският език
Трябва да уточним, че славяните никога не са имали общ език, а многобройните славянски говори и до днес са в основата на отделни езици с някои общи черти. Под славянски език се разбира езикът на българската група славяни, т.е. солунският диалект на Константин и Методий (т.нар. „църковнославянски“ или „старобългарски език“), който става основа на новата азбука. Има исторически свидетелства, че още преди създаването на глаголицата са правени опити за изписване на славянската реч с гръцки и латински букви. В този смисъл трябва да се разбират думите на Михаил ІІІ към Константин: „И дядо ми (Михаил ІІ) и баща ми (Теофил) са търсели такова нещо (славянска азбука), но не са намерили.“ От предполагаемата според изследователите предкирилова писменост, на която той се опира, до нас не са достигнали никакви паметници. При Черноризец Храбър четем, че са правени опити да се използва гръцката азбука за славянско писмо, но той подчертава, че не се стига до организирана, цялостна азбука. В Пространното Кирилово житие четем: „…Философът си отиде и според стария си обичай се отдаде на молитва заедно с другите си сътрудници. И Бог, който слуша молитвите на своите раби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: „В началото бе Словото“. Според двете жития славянската азбука се оформя от братята окончателно в манастира Полихрон около 863 г., когато най-необходимите богослужебни книги (Псалтирът, Евангелието с Апостола и избрани църковни служби) вече са преведени. Глаголицата се използва в цялата българска езикова територия по време на първата българска държава (681-1018) и през византийското робство (1018-1186). Заменена е с кирилицата през XIIв., след което започва да се използва като тайнопис. По-късно се правят опити глаголическите букви да се изведат като комбинация от три знака – кръст, кръг и триъгълник, – дори се търси близост с руническото писмо. Сред изследователите обаче се налага мнението, че въпреки различните доказани влияния при графичното оформяне, глаголицата е оригинална азбука, създадена след целенасочени усилия и отразяваща точно звуковия състав на старобългарския език. Названието „глаголица“ възниква по-късно.
Брегалнишка мисия
Първоначалните резултати от книжовната дейност на двамата братя намират практическо приложение сред българските славяни: „След това отиде на р. Брегалница и там намери някои от славянското племе покръстени. А пък които намери непокръстени, тях той покръсти и ги насочи към православната вяра. И им написа книги на славянски език. И тези, що насочи към християнската вяра, бяха 54 000.“2 Брегалнишката мисия разкрива първоначалното намерение на двамата братя да посветят плодовете на своето дело на българските славяни, за да ги приобщят към християнската Църква. От създаването на азбуката до края на живота си двамата братя се посвещават на канонизацията на славянския език. Константин и Методий работят сред славяните, създават, разпространяват и защитават славянската писменост; учениците им са славяни, които продължават започнатото дело. Не е известно как Борис І се запознава с Константин и Методий, но той изпраща в тяхната мисия българи от Мизия – Климент, Наум, Ангеларий и Сава, – които се връщат в родината през 886 г. По това време в България има около 20 000 църкви, чиито служители трябва да бъдат обучени. Многобройни паметници (Успение Кирилово, Солунска легенда, Кратко житие на Климент Охридски и др.) сочат за прякото участие на Константин, Методий и учениците им в християнизирането на българския народ, създаването на българска духовна култура и организирането на вътрешната дейност в българската църква. Някои от тях съобщават за непосредственото участие на двамата братя в покръстването на Борис І. Изграждане на самостоятелна Църква е и желанието на друг владетел – моравския княз Ростислав.
Моравска мисия
Княз Ростислав се обръща последователно към римската и цариградската църкви да му изпратят епископ и учител, за да се изяснява християнската вяра „на наш език“. Отговор получава само от император Михаил ІІІ, който се обръща към Константин с думите:“ Никой друг не може да свърши тази работа като тебе… мъж почтен, благоверен и многоучен философ… “ През 60-те години на IX в. нито една славянска държава не е християнска. В областта на среднодунавските славяни (обширната територия на Великоморавия) християнството започва да се разпространява в края на VІІІ в. главно от немски свещеници, подпомагани от Рим, като е съпроводено с усилена немска колонизация. През есента на 863 г. Кирил и Методий пристигат във Велеград, столицата на Великоморавската държава с първите преведени книги. Богослужението се извършва на славянски; те поставят основите на Великоморавската книжовна школа, в която влизат както доведените от братята от Брегалнишката мисия ученици от българските славяни, така и новообучени моравски славяни. Това е първата книжовна школа, създадена в славянска страна. Кирил поставя основите на славянската литургия, която заимства елементи от римската и цариградската, а Рим губи позиции.
Прогоненото слово
Първите десетилетия след 864 г. старобългарските книжовници се борят да се признае славянският език в богослужението. Разгневени от бързите успехи на славянската просвета срещу Философа се обявяват „латинските клирици – архийереи, йереи и техните ученици“. По време на спора във Венеция те са категорични: „Кажи ни, човече, как ти измисляш сега книги за славяните и ги учиш? Досега никой друг не е изнамерил (такива книги) – нито апостолите, нито римският папа, нито Григорий Богослов, нито Йероним, нито Августин.“ Аргументацията на Константин основана върху думите на апостол Павел, исторически факти и личните му философски убеждения: „Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Дали смятате Бога за безсилен, та да не може да даде това, или го смятате за завистлив, та не иска да го даде?“ Най-голямо място той отделя на Псалтира и Евангелието: цялата земя се покланя на Бога и Го слави на всички езици. Константин нарича своите опоненти „пилатовци“ (от триезичния надпис, който Пилат слага на Христовия кръст). Изобличава тяхната „вяра във велеглави човеци“, жертвоприношения, безчестни женитби, оправдаване на убийства: „Философът изсече като тръни всички тези заблуждения и ги изгори с огъня на словото.“
След останалия в историята със своята силна аргументация Венециански спор, патриарх Фотий е свален (867 г.), заменен с Игнатий (който е в конфликт с Константин) и братята, се запътват в Рим – за да завършат своята мисия. Папа Адриан ІІ освещава славянските книги, с което славянския език като литургичен получава признание.
Верният брат
Петдесет дни преди смъртта си Константин приема монашески обет, заедно с името Кирил, с което остава известен в историята. Ден преди това той казва: „Отсега вече не съм слуга нито на царя, нито на някой друг на земята, а само на Бога Вседържител“. Предсмъртните му думи са молитва и възхвала на Бога, както и завет към учениците. Толкова силно в съзнанието му заляга съдбата на славяните. Записва ги самият Методий: „Ето, брате, ние бяхме една двойка, впрегната да тегли една бразда. Аз привършвам дните си и падам на нивата. Ти пък обичаш твърде много планината, но недей заради планината (манастира) да изоставяш своето учителство, защото чрез него можеш по-добре да се спасиш.“ Методий изпълнява този завет.
Дълбокото уважение към починалия Христов мисионер е засвидетелствано лично от папа Адриан ІІ, който като нарушава римския обичай, предлага Кирил да бъде погребан в църквата на апостол Петър в Рим. По желание на Методий обаче ковчега на брат му е положен в гроба на св. Климент, чиито мощи Кирил открива преди години.
По-големият брат започва самостоятелно служение, изпълнено с трудности и много изпитания за неговата вяра. През 869 г. папата със специална була оповестява, че ръкополага Методий за архиепископ на славяните. Единственото условие е: „литургията, Апостолът и Евангелието да се четат първо на латински, а след това на славянски“. Това засяга сериозно интересите на немското духовенство. В резултат година по-късно на събора в Регенсбург Методий е обвинен, че учителства в чужда област, изпратен в манастир в Германия, където остава затворник в продължение на две години и половина.
Обширната кореспонденция на папа Йоан VІІІ (872-882)– който го освобождава през 873 г. – със Стефан V (885-891) разкрива колебанията в римската политика спрямо Кирило-Методиевото дело. Методий не само продължава да проповядва в новосъздадената самостоятелна Моравска църква, но и съдейства за покръстването на славянското племе, живеещо по долината на р. Висла. В писмо на Стефан V от 885г. има категорична заповед да не се използва славянският език при богослужението и да се отлъчват и прогонват от страната всички, които дръзнат да не се подчинят. Това става и причина за последвалия разгром на делото на славянските просветители в Моравия.
Методий не се съобразява със забраната и продължава да отслужва литургията на славянски, заради което е изправен пред папски съд. Какво е това шокиращо за времето си неподчинение? Чий авторитет погазва и чий защитава славянския просветител?
В стремежа си да запази славянската книжовност, Мисията и призванието на неговия живот и живота на брат му, Методий отстъпва своята лоялност спрямо Цариградската църква, но и това не спира злословията и интригите срещу него. След съда той се отдава изключително на книжовна дейност. За половин година превежда от гръцки на славянски всички библейски книги освен „Макавеите“, Номоканона (църковни правила и решения на съборите), Патерика (отческите книги); пише Пространното житие на Кирил, много проповеди и песнопения. Непосредствено преди смъртта на Методий обученото от него славянско духовенство само във Великоморавия наброява 200 души. В предсмъртния си час той оставя за свой приемник най-добрия от учениците си – Горазд, ръкоположен за архиепископ на Моравия.
Плодовете от трудната борба
С утвърждаването на славянската писменост в Европа възниква трета цивилизация – славянската (наред с византийската и латинската). Посятото семе поставя началото на старобългарската литература, а и на всички славянски литератури. Днес никой не оспорва решаващата роля на България за съхранението и развитието на това дело след 885 г. Като пряк резултат в края на IX в. българската народност е сплотена етническа общност, а България е първата държава в Европа със собствен държавен език. У нас Кирило-Методиевите ученици поставят началото на нова, просветена църковна йерархия. Полагат се усилия за духовното образоване на народа, тъй като немалко извори говорят за разпространението на упорити суеверия и ереси. Всичко това влияе силно върху нравствения живот. Преславската и Охридската книжовна школа създават литературна традиция и религиозно-философско мислене, чиито плод е Златният век на българската книжнина.
Вместо заключение
„С добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих… Боже, щедри човешки отсъдник и управител, послушай нашите молитви, за да може Кирил по Твоето милосърдие да се възрадва в сонма на Твоите светци чрез Иисуса Христа, нашия Господ, Който ще дойде… Четецо, кажи: „Боже, дай на Кирила грешника вечен покой.“
Четецо, ето предсмъртните думи на Константин мисионера и Философа, на Кирил монаха. Слова на един пратеник (т.е. апостол), записани от неговия брат, продължил вярно да служи на своя Господар. Историята свидетелства, че мисията и на двамата обобщена в една дума, е борба, борба за Словото в един свят на „пилатовци“. Борба за въплътеното Слово, Което желае да говори думи на живот на всяка раса, език и племе. Да говори и на теб, чадо болгарское, на твоя език, така че посланието на роденото Слово да бъде чуто и разбрано. Солунските братя чуха и научиха други да слушат. Ние от чуващите ли сме, или от слушащите?
Библията на старобългарски
Кирило-Методиевият превод на Библията (ІХ в.) е направен въз основа на Лукиановата редакция на еврейския оригинал (това е официалната редакция за Антиохийската и Цариградската църква редакция) и чрез сравнение с гръцки преводи. Най-старите запазени ръкописи са от втората половина на Х в. – Зографското, Мариинското и Асеманиевото Евангелие. За Моравската мисия (863 г.) братята разполагат с непълен превод на Свещеното Писание. След смъртта на Кирил този превод е завършен от големия му брат. Църковно-славянската ръкописна Библия е кодифицирана през 1499 г. и е свързана с името на новгородския архиепископ Генадий. За пръв път тя е отпечатана през 1581 г. от княз Константин Острожки. Нейното второ редактирано издание (1751 г.) е известно като Елисаветинска Библия, тъй като тогава на власт е известната императрица.
Бележки
1. За пълния списък на всички извори (29 страници) виж Кирило-Методиевски студии. Кн.4. 1987, 486-515.
2. Стара българска литература, т. 4, с. 64.
По материали от: Кирило-Методиевска енциклопедия, Т. 1-2. С., Университетско издателство, 1995] ; История на България. Т. 2. С., Издателство на БАН, 1981; Стара българска литература. Житиеписни творби. Т. 4. С., Български писател, 1986.
Източник: сп. „Прозорец“
