Евангелието, Законът и фарисеите
Като приема Стария Завет за Свещено Писание, Христовата Църква следва волята на Основателя си, който казва: „Не мислете, че съм дошъл да наруша Закона и Пророците” (Мат. 5:17). В християнските храмове и до днес звучат словата на древните мъже от старозаветната Църква, особено 118-и псалом, този старозаветен химн на Закона (вж. последованието на заупокойната утреня).
В дните на земния живот на Иисус Христос библейският канон не е бил още напълно установен; обхващал е само Закона и Пророците; а третата чест (Писанията) са добавени към Библията едва в края на I в. Въпреки това новозаветната Църква включва в своя канон и този по-късен раздел. По такъв начин обемът на Стария Завет в християнството и в юдаизма е един и същ.
Все пак възниква въпросът защо ап. Павел казва (Гал. 3:23-25), че след като Христос се явява в света „стражата на Закона” губи предишното си значение? Някои богослови се стремят да докажат, че „апостолът на езичниците”, имайки предвид мисионерските си цели, внася в богооткровената религия идеи чужди на нея. Анализът на източниците на Павловата мисъл не потвърждава този възглед. Апостолът ни най-малко не се стреми да скъса със старозаветната традиция и да подложи на съмнение стойността на Библията, но като ученик на Гамалиил той споделя вярата на равините, че с идването на Месията „бъдещия век” ще смени „този век” (вж. прот. А. Смирнов. Мессианские ожидания и верования иудеев около времен Иисуса Христа. Казань, 1899, с. 214; H. Ringgren. Israelite Religion. London, 1966, p. 335).
Според ап. Павел старият синайски Закон е даден във вид на система от наредби и забрани, защото преди всичко е „възпитател в Христа” (Гал. 3:24). Законът само поставя „преграда” към греха, без да дава вътрешни сили да се надвие злото и да се приближиш до Бога. Но когато настъпва предсказаният от Йеремия (гл. 31) Нов Завет, чрез Иисус Христос Бог дава на хората спасителната благодат. Христос открива пътя към богосиновството, което човек не може да постигне само с изпълнение на заповеди.
В пълно съответствие със Стария Завет Павел посочва, че основата на праведността се съдържа не в Закона, а във вярата, в безусловното доверие към Твореца. Тъкмо тази вяра прави Авраам праотец на народа Божи (Гал. 3:6-7). В Новия Завет тази вяра е обърната към въплътилия се Син Божи.
Същият ап. Павел твърди, че вяра без любов е като „мед що звънти” (1 Кор. 13), а същността на нравствените заповеди в Закона се състои именно в любовта на човек към човека.
Християните, събрани около ап. Яков, Брата Господен, смятали, че към кръщението може да се допускат само онези, които формално са приели юдаизма и спазват всичките му правила. Но с това те се оказват по-строги от фарисеите, които не искали подобно нещо от прозелитите (било достатъчно те да се придържат към „Ноевите заповеди”, Авод-Зара, 64в; срв. Бит. 9:4). Апостолският събор в Йерусалим отхвърля искането на консерваторите (Деян. 15:1-29), предявено към другоплеменници. „Що се отнася до юдео-християните, предполагало се, че те, както и преди, ще спазват Мойсеевия закон.” (М. Поснов. История християнской Церкви. Брюссель. Жизнь с Богом, 1964, с. 67)1.
Ап. Павел следва решението на събора, но се обявява срещу онези, които искат да наложат всички старозаветни обичаи на новообърнатите езичници, макар че не отхвърля тези обичаи (а само се стреми да ги одухотвори).
Като твърди, че е дошъл, за да изпълни Закона, Христос няма предвид простото изпълнение на заповедите. Думата plhrῶsai се употребява в Евангелието (както и арамейският й еквивалент, произтичащ от думата mela) и има по-широк смисъл: „да напълниш”, „да допълниш”, „да дадеш пълнота”.
Старозаветният Закон е даден в перспективата на Обещанието и след като то се извършва, Законът не се отменя, а получава чрез Месията окончателна пълнота. Това намира своето отражение най-вече в пренасянето на центъра на тежестта върху етическия смисъл на наредбите, въпреки че самите наредби не отпадат за израилтяните. Христос казва: „който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в Царството Небесно, а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в Царството Небесно” (Мат. 5:19).
Но, повтаряме, Христос обръща внимание не на външната страна на заповедите, а на вътрешното им съдържание и на нравствената им природа (вж. Мат. 15:1-9). По думите на св. Григорий Богослов, Той „убеждава да се въстане срещу буквата и да се последва духа” (Слово 37). Това особено ясно проличава от отговора на Христос на въпроса коя е най-голямата заповед в Закона и наставленията Му към богатия момък (Мат. 22:34-40; Марк. 10:19).
Въпреки че в юдаизма от периода на Втория храм е царувала вяра в абсолютната ценност на ритуалните устави на Тората, нейното тълкуване, дадено от Христос, не е било съвсем чуждо на книжниците. Стига да си припомним афоризма на Хилел: „Не прави на другите онова, което не искаш да сторят на теб – в това се състои целият Закон, а останалото са само коментарии.” (Шабат, 31а). Друг учител казва: „Все едно е дали даден човек изпълнява много или малко, достатъчно е сърцето му да е обърнато към Бога.” (Менахот 110а). В трактата на Макот (24) се казва, че Давид свежда 613 заповеди от Закона до единайсет, Исайя до шест, Михей до три, а Авакум до една: „Праведникът чрез вярата ще бъде жив.”
Такъв „избирателен подход” към Тората навежда към мисълта, че не всичко в буквата от Закона трябва да се смята за вечно. Но нито равините, нито повечето раннохристиянски богослови не се решават да направят този последен извод. А думите на Христос за Мойсей (Мат. 19:8), който разрешава развода, отстъпвайки на човешкото „жестокосърдие”, показват, че Той взема предвид и участието на временни, лични съображения в съставянето на Тората. С други думи, Библията по своя произход има двойствен – богочовешки характер. Най-големият божествен Закон (любов към Бога и човека) и „коментарът към него”, породен от обстоятелствата на времето, далеч не са равностойни.
Ап. Павел в съгласие с Евангелието, говори не толкова за „отмяната” на предишните заповеди, колкото за преминаването на свещената история към ново стъпало. Но при самото преминаване се запазва целостта на едносъставната тъкан на вярата и Преданието, на единствения път на Завета, водещ началото си от Авраам. На всеки етап става все по-ясно, че верността към Закона не е само спазване на култовите правила, а израз на любовта към Бога и човека.
„Новият Завет – казва блажения Августин, – се крие в Стария, Старият се разкрива в Новия.” Библейската религия, за разлика от повечето вярвания в стария свят, има характер на динамично учение. Основният й вектор е насочен към бъдещето. Тя цялата е устремена, надява се, очаква идването на пълния и съвършен Нов Завет с Бога. Тази религия не се вмества в границите на един народ, на една култура. Родена в изолирано от езичниците огнище, тя рано или късно е трябвало да излезе извън пределите му, въпреки всички усилия на консерваторите. „Аз ще те направя светлина за народите, за да се простре Моето спасение до земните краища.” – казва Господ на Своя Служител (Ис. 49:6).
Но ако Евангелието е било органично „допълнение” и завършек на библейската вяра, защо духовните наставници не желаят да го приемат? Кой от тях и за какво иска да отсече Стария Завет от Новия?
От Евангелията може да се създаде впечатление, че най-активни противници на Христа са фарисеите. Това често предизвиква недоумение; нали дори еврейските историци от А. Хайгер (1857) до Д. Флюсер (1968) признават, че тъкмо фарисеите стоят най-близо до учението на Христос, отколкото другите религиозни групировки: садукеите, зилотите и есеите.
Когато разглеждаме този въпрос, трябва да имаме предвид от една страна обстановката, в която са били писани Евангелията. Тъкмо в онези години, след войната с Рим, садукеите, зилотите и есеите изчезват от историческата сцена. Фарисеите са единствени представители на юдаизма в момента, когато християнството започва да се отделя от него. Оттук и естественото изместване на акцентите, поставящи ги на първо място сред враговете на Христос.
А от друга страна, Новият Завет рисува по-сложна картина, отколкото изглежда на пръв поглед.
Ние научаваме, че Иисус неведнъж е гостувал в домовете на фарисеи (Лук. 7:36; 11:37; 14:1) и често е разговарял с тях за вярата (Мат. 22:34-45; Марк. 12:28-34; Лук. 11:37), което е било невъзможно в случаите на непримирима конфронтация. От зилотите, присъединили се към учениците на Христос, се споменава само Симон (един от Дванайсетте), а за последователите на есейството и за садукеите, които да са тръгнали след Него, не се казва нито дума. Но знаем, че Никодим е бил фарисей, навярно и Йосиф Ариматейски, а в Деянията направо се споменава за християни между фарисеите (15:5).
Когато през 58 г. ап. Павел посещава Йерусалим, му казват: „Виждаш, брате, колко десетки хиляди са повярвалите юдеи, и те всички са ревнители на Закона.” (Деян. 21:20). Навярно става дума пак за обърнали се фарисеи.
За разлика от садукейската йерархия, главата на фарисеите Гамалиил препоръчва да се отнасят с търпимост към новото учение (Деян. 5:34). Това става през 30 или 31 г. Съществува също така предание, че по-късно Гамалиил става християнин.
Самият ап. Павел в миналото е принадлежал към фарисеите, които по-късно застават в защита на апостола, когато зилотите се заклеват да го убият (Деян. 23:6-10).
Всичко се обяснява с това, че „по начина на благочестие първите християни са били близки с фарисеите” (еп. Кассиан. Христос и первое христианское поколение. Париж, 1950, с. 140).
От Евангелията, от Флавий и от Талмуда се вижда, че председател на Синедриона е бил първосвещеник и че, че по това време партията на садукеите е била най-силна (Мат. 26:57; Марк. 14:53; Лук. 22:66; Йоан. 18:13-14; Флавий. Против Апиона, II, 23; срв. Деян. 5:17). Следователно, в историята на Страстите става дума не за онзи Синедрион, който е бил оглавяван от Гамалиил (в Юдея е имало много колегии със същото название – вж. Флавий. Арх. ХIV, 5, 4). Талмудът говори и за Синедрион, който се е ръководел от богослови. През дните от земния живот на Христос негови глави са били Хилел, синът му Симон (понякога отъждествяван с праведния Симон от Евангелието) и неговият внук Гамалиил (Хагига, II, 2). Последният е „наси” („княз”) на Синедриона през 30 г. Но ако тъкмо той е произнесъл смъртната присъда над Христос, ап. Павел нямаше да говори с уважение за Гамалиил като за свой учител (Деян. 22:3).
Въз основа на всички тези данни професорът от Московската духовна академия Д. Хволсон още през миналия век стига до извода: „Синедрионът, който осъжда Иисус Христос на смърт, не е фарисейски, а е бил съставен от садукеи; най-малкото тогава последните са били в Синедриона лица, дали насоката, от която е зависело решението (Д. Хвольсон. Последняя пасхальная вечеря Иисуса Христа и дата Его смерти. – ХЧ, 1875, т. II, с. 51-52). Това мнение косвено се потвърждава от факта, че в разказа за Страстите след Гетсимания фарисеите повече не фигурират; цялата инициатива е в ръцете на първосвещеника и неговата партия.
Но невъзможно е да се отрича, че още в Галилея фарисеите енергично противодействат на Христос, а много от тях желаят смъртта Му. Впоследствие тъкмо те задълбочават конфликта между християнството и юдаизма. Както правилно отбелязва един изследовател, „ако не бяха фарисеите, Църквата не би срещнала съпротива по пътя си или тази съпротива би била незначителна” (R. T. Herford. The Pharisees, 1924, р. 213).
В търсене на скритата причина за тази враждебност, трябва макар и накратко да разгледаме историята и доктрината на фарисеите.
Както вече се каза по-горе, фарисейският съюз (хабургот, другарство) се основава от блюстителите на благочестието, които се съпротивляват на елинистичното влияние, проникващо в Юдея. Тогава то предизвиква тревога в много страни. У римляните борбата срещу елинизма се оглавява от Катон, а в Палестина – от хасидите2 . „Да се укрепва оградата около Законите” – такъв е девизът на хасидите (Авот, 1, 1). „Въпреки това – отбелязва православният историк М. Поснов, – „оградата” са оказа толкова висока, че закри Закона. Това направление донякъде напомня нашето славянофилство с неговото презрение към „гнилия Запад” (М. Поснов. Иудейство. Киев, 1906, с. 167).
След победата на Хасмонейците светската им политика предизвиква недоволство у хасидите. Част от тях скоро (ок. 130 г.)се отделя в обособена община, която народът започва да нарича фарисейска (арам. перушайя – отделилите се). През 88 г. пр. н. е. цар Яней жестоко потушава въстанието, възглавявано от фарисеите, но при царица Александра (78 – 69 г. пр. н. е.) фарисеите получават признание и заемат важни постове в двора. При управлението на Ирод Велики отново им се налага да минат в сянка. Те оказват пасивна съпротива на царя, не желаят да се закълнат на Август и пророкуват края на династията на Ирод, наричайки го „Хасмонейски роб”.
Първата половина на I в. от н. е. е време на външното господство на садукеите (вж. Ф. Арфаскадов. Иерусалимский Синедрион. Казань, 1903, с. 111). Но влиянието на фарисеите продължава да расте и след войната с Рим те окончателно вземат под контрол духовния живот на народа.
Не се е запазило нито едно произведение, което би могло със сигурност да се припише на автор-фарисей. Много учени свързват 2 Книга Макавейска, Соломоновите псалми и 3 Книга на Езра (Ездра) с фарисейската среда. Във всеки случай в тях се отразяват възгледите, които обикновено се приписват на фарисеите (вж. H. Gazelles. Naissance de l’Eglise. Paris, 1968, p. 56).
„Фарисеите – пише Й. Флавий, – минават за най-тънки познавачи на Закона… Те поставят всичко в зависимост от Бога и съдбата и учат, че макар човек да има свобода на избор между честните и нечестните постъпки, в това участва и предопределението на съдбата. Според тях душите са безсмъртни, но само душите на добрите се преселват след смъртта им в други тела, а душите на злите са обречени на вечни мъки… Фарисеите са силно привързани един към друг и, действайки с обединени сили, се стремят към общото благо.” (Иуд. война, II, 8). „Фарисеите водят строг начин на живот и се отказват от всякакви удоволствия. Те следват всичко онова, което разумът признава за благо, смятайки разума за най-добър защитник при всички желания. Открояват се с почтителното си отношение към старите хора* и не се осмеляват да противоречат на предначертанията им… Фарисеите вярват в безсмъртието на душата и че след смъртта хората ги очаква Съд и награда за добродетелите и възмездие за престъпленията в живота; грешниците са подложени на вечен затвор, а добродетелните люде имат възможност отново да възкръснат. Благодарение на това те имат силно влияние върху народа и всички свещенодействия, свързани с молитвите и принасянето на жертви, стават само с тяхно разрешение. По такъв начин отделните общини засвидетелстват тяхната добродетел, тъй като всички са убедени, че фарисеите и на думи и на дело се стремят към по-висшето.” (Арх. ХVIII, 1, 3). „Фарисеите дават на народа много закони от преданията на старците, които не са записани в Мойсеевия Закон.” (Арх. ХIII, 10, 6). Дори садукеите, по думите на Флавий, когато са били на власт, „са се придържали, макар и неохотно и принудително към онова, което са казвали фарисеите, в противен случай народът не би ги търпял” (Арх. ХVIII, 1, 4). Фарисеите „имат претенции за особено благоволение на Всевишния. В тази секта жените се намират в пълно подчинение” (Арх. ХVII, 2, 4). Йосиф определя, че фарисеите са 6000 членове (пак там).
При преценката на характеристиката на Флавий трябва да помним, че самият историк е бил фарисей и че той е стилизирал съмишлениците си подобно на една от гръцките философски школи. Новият Завет говори за фарисейските възгледи кратко, но по-обективно от Флавий. Казано е, че те вярват във възкресението на мъртвите, във възмездието след смъртта, в ангелите и в авторитета на „старците” (Мат. 15:1; Деян. 23:8).
Талмудът, създаден от равини-танаями, съдържа данни за фарисейството, напълно съвпадащи със свидетелствата, посочени от Флавий и в Новия Завет (вж. М. Поснов. Иудейство, с. 137). Освен това съобщенията на талмудистите често съдържат критични бележки по отношение на онези фарисеи, които те наричат „боядисани”. Например в трактата на Сот (2 в) се цитират думите на царя: „Бой се от преструващи се фарисеи, които са набожни подобно на фарисеите, но постъпват беззаконно.”
Оскъдни сведения за фарисеите има в раннохристиянските писатели и по-точно у св. Епифаний. Той подчертава склонността към аскетическите упражнения и астрологията, възпрети от много от фарисеите (Епифаний. Панарион, I, русск. пер., с. 73-78; A. Finkelstein. The Pharisees, 1961, v. 1-2).
От гореизложените източници не става ясно защо фарисеите заемат враждебна позиция спрямо проповедите на Иисус Христос. Този факт се обяснява по различен начин.
1. Някои историци смятат, че причина е отказът Му от въоръжена борба с езичниците. Но добре знаем, че и самите фарисеи са против въстанието (И. Флавий. Иудейская война, II, 17, 3). Още щом избухва войната, християнитесе оттеглят в Пела, в задйорданската област, но и фарисеите на свой ред напускат Йерусалим и скоро образуват собствен религиозен център в Ямния.
2. Могъл ли е националният въпрос да бъде причина за антагонизъм? Не е много за вярване. Хилел и другите фарисеи смятат за необходимо прозелитите да се привличат към вярата . Те проповядват отвъд пределите на страната, за което говори Самият Христос (Мат. 23:15).
3. Фарисеите като аскети осъждат Иисусовия начин на живот. Но това едва ли е повод за разрив. И Йоан Кръстител, въпреки аскетизма си, не е бил признат от фарисеите.
4. Догматическите истини, признати от фарисеите (монотеизмът, вярата в библейското Откровение, във Възкресението, в Съда, в Месията и в съществуването на духовен свят), са признати и в християнството. Що се отнася до учението за съдбата, него по-скоро го е приписал на фарисеите Флавий, който ги е оприличавал на стоиците. Гледната точка на фарисеите изразява раби Акиба (Авот, III, 12), като казва: „Бог всичко е предвидил, но на човека му е дадена свобода”. Тази концепция не може да се смята за чужда на християнството (вж. Г. Скарданицкий. Фарисеи и саддукеи как выразители состояния религиозной жизни иудейства перед явлением Христа. Киев, 1905, с. 83).
5. Нравствените възгледи на фарисеите, ако се съди по текстовете на Талмуда, са близки до евангелските. А цялото развитие на старозаветна религия подготвя почвата за обрата, който Христос извършва в отношението между Бога и човека. Затова Иисус казва на апостолите: „Аз ви проводих да жънете онова, за което вие не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в техния труд” (Йоан. 4:38).
6. Едва ли е вярно предположението, че фарисеите са се опълчили срещу Христос, само защото Той се е провъзгласил за Месия. Първо, Той не го прави веднага и второ, това изискване само по себе си не се е смятало за престъпно (вж. R. T. Herford. Judaismin the New Testament Period, p. 214).
Например раби Акиба смята Бар Кохба, предводителя на въстанието, за Месия, но никой не му го вменява за вина. Отказът да се вижда в Назарееца обещания Месия произтича у фарисеите от неприемането Му като Учител.
Показателно е, че по време на съда над Христос е било толкова трудно да се намерят улики против Него, че се наложило обвинителите да изопачават думите Му (Мат. 26:59-61; срв. Йоан. 2:19). Когато те казват: „Ние имаме Закон и по Закона Той трябва да умре, защото Себе Си направи Син Божи.” (Йоан. 19:7), те лъжат. Законът не предвижда подобен случай. Било прието Син Божи да се нарича и Израил, и царят му, и Месията (вж. Ос. 11:1; 2 Цар. 7:14; Пс. 2:7; 88:27; 3 Езд.7:29). Следователно присъдата не е била законна и е била предрешена.
Първоначално Христос открива тайната на Въплъщението и на Богочовечеството само на най-близките Си ученици, но и те дълго време не могат да я осмислят. В очите на повярвалите в Него Иисус отначало е „Светия Божи”, Пророк, Месия, избавител на Израил.
Като скрива месианството Си от законниците, Иисус улеснява възможността им да видят в Него поне Пророк. Те правят своя избор още в първия период от Неговата проповед. Фарисеите не искат да се примирят с мисълта, че незнайният Галилеец може да е Божи Пратеник. Но този отказ все пак не им дава право да смятат, че Иисус трябва да умре.
7. Евангелистите споменават за три основни упрека, които фарисеите отправят към Иисус: общуване с грешници, нарушаване на съботния ден и свободното Му виждане за „преданието на старците”.
Христос отклонява първото обвинение, опирайки се на думите на пророк Осия: ”Милост искам, а не жертва”. Що се отнася до съботата, няма никакви причини да се смята, че Спасителят има намерение да я отрича. Той само посочва, че да се помага на ближния е свято дело, на което не може да попречи дори съботният покой. Доколкото и сред равините не всички са се придържали към крайния ригоризъм по този въпрос, би било рисковано да се преувеличава неговата роля в разминаването на християнството и юдаизма.
Най-остра полемика предизвикват думите на Иисус, казани във връзка с „преданията на старците”. Фарисеите вярват в устната Тора, дадена някога от Мойсей и пазена от учителите в продължение на векове (Авот, 1, 1). В това отношение садукеите са техни антиподи: те се съобразяват само с буквата на Библията, предимно с Тората.
Същността на фарисейското учение се състои в това, че освен Книгата, в Църквата продължава да действа Духът Божи, който се проявява чрез наставниците, или „отците”. Живата приемствена връзка между тях позволява да се усеща актуалността на Словото Божие във всички времена (вж. R. T. Herford. The Pharisees, p. 66).
Отричал ли е Христос този възглед? Поддържал ли е в негов противовес садукейската гледна точка? Отговор дава един доста показателен пример. В свещените книги, по това време вече канонизирани, е нямало ясно изразено учение за възкресението на мъртвите. Книгата на Даниил, където това учение е провъзгласено, още не е влизала в канона. Следователно, говорейки за възкресението, Христос признава доктрината, съдържаща се в църковното Предание. Принципът на Преданието впоследствие е усвоен и от християнството. Според правилната забележка на католическия богослов Л. Буйе, както Новия Завет „не може да бъде разбран откъснато от Стария, така и новозаветното Предание не може да се отдели от старозаветното Предание… Изворът за познание на Словото Божие, изворът, който е Преданието, сякаш избликващ от дълбините на самия живот на народа Божи, не започва да извира чак след пришествието на Христа, също както и другият извор – боговдъхновените текстове, – щом те произтичат от Преданието, са започнали да се натрупват много преди Христа.” (Л. Буйе. О Библии и Евангелии. Пер. с франц. Брюссель, 1965, с. 214).
Иисус Христос признава не само изискванията на Закона, но като цяло одобрява и формите на благочестие, установени от Преданието3. „Ако вашата праведност – казва Той на учениците Си – не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в Царството Небесно.” (Мат. 5:20).
Ако за някои отделни страни на „галахите” Христос е изказвал мнение, разминаващо се с понятията на повечето равини, то Той следва тяхното собствено правило. Целият Талмуд е изпълнен с разнородни съждения на мъдреците по много страни на вярата и обряда. Техните спорове стигали до жестоки сблъсъци. Но привържениците на противоположни възгледи са били еднакво почитани от целия народ.
8. И най-накрая:. Христос е могъл да си навлече (и си е навлякъл) ненавистта на фарисеите заради изобличенията Си (Мат. 23, Лук. 11:38-52). Но подобно изобличаване в Израил се е смятало за допустимо. Пример за това са проповедите на пророците. И по-късно намираме нападки срещу лицемерно набожните. Равинът Йешуа бен Хананий казва: „Глупавият лъженабожник, лицемерният нечестивец, жената-фарисейка и ударите на фарисеите погубват света.” (Сота, III, 4). „Лицемерите – според мнението на друг учител, – заслужават изобличение, тъй като оскърбяват името Божие.” (Иома, 5). Следователно, хората са могли да приемат, че думите на Христа са насочени към лошите представители на фарисейството. Забележете, че Той не осъжда учението на фарисеите, а техните грехове: „Всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте.” (Мат. 23:3).
И тъй, при добра воля от страна на фарисеите, те са имали достатъчно основания да приемат Иисус Христос или поне да се отнесат с разбиране към учението Му. Както виждаме, донякъде това е станало. Но преобладаващата част от фарисеите Му стават неприятели.
Къде е причината?
Остава да се предположи, че тъкмо духът на Христовата свобода е бил непоносим за хора, създаващи канони, ритуали, устави. Освен това фарисеите гледали на себе си като на непогрешими пазители на правоверието. В лицето на Иисус те виждат съперник, Който според тях няма право да учителства. За законниците компетентен е само онзи, който излиза от тяхната школа и е получил одобрение от църковните наставници. А Иисус говори само от Свое име, словото Му е „с власт”; Той не е ученик на „старците” и тълкува Тората без да се позовава на „светите отци” в юдаизма. Това веднага буди подозрение, което бързо преминава във враждебност.
Тълпите слушатели, заобиколили Христос, предизвикват завист у фарисеите (Мат. 27:18; срв. Деян. 5:17). Затова те ревниво Го наблюдават, стараейки се да намерят в постъпките Му едно или друго нарушение на Закона. Те строят гробници на пророците, но когато сред тях се явява в плът истински Пророк, не Му вярват и не искат да видят в Него Месията.
След Петдесетница, през 30-а г., в Йерусалим започва стремително нарастване на християнството. Фарисеите с тревога са могли да се убедят, че по брой на привържениците си „назарейците” вече са ги изпреварили (Деян. 2:41 и 4:4 наброяват 8000 християни в Палестина, а фарисеите, според Флавий, са били 6000). Много фарисеи се разколебават, а някои дори се присъединяват към новото учение. Значителен брой юдейски свещеници следват техния пример (Деян. 6:7)4. Само садукеите и иродианите продължават да прилагат репресивни мерки срещу християнството (Деян. 4:5; 12:1). Когато първосвещеникът Ханан (син на онзи, който осъдил Христос) през 62 г. осъжда на смърт Яков, Брата Господен, според думите на Флавий „всички най-усърдни и най-добри наши законоведи в града (т. е. фарисеите – А. Мен) се отнесоха към това нареждане с неприязън. Те тайно изпратиха до царя молба да забрани на Ханан подобни мероприятия за в бъдеще и изтъкнаха, че и сега той е постъпил неправилно.” (И. Флавий. Арх. ХIХ, 9:1). В резултат Ханан е бил понижен в длъжност.
Но със започването на войната срещу Рим положението коренно се променя. Почти всички садукеи стават жертва на народното въстание. Кумранците се пръсват. Фарисеите и християните напускат Йерусалим. През 70 г. гибелта на Храма и окупирането на страната от армията на Тит поставят юдейството на ръба на пълна катастрофа. Пред тази заплаха Ямнийските фарисеи поемат отговорността да запазят нацията и религията. Те се отказват от прозелитизма и удвояват усилията си за издигане на „ограда” около Закона. Те виждат единствен път за спасение в пълната изолираност – религиозна, културна и битова.
Борбата за единство изключва възможността за някакви течения вътре в юдаизма. Това окончателно определя отношението на фарисеите към християните. В края на столетието Гамалиил Втори заявява, че „Иисус отклонява Израил от пътя” (Сота, 47а). Започват да наричат последователите на Назарееца не по друг начин, а еретици5.
През това време Израилската християнска Църква, в изпълнение на пророчествата, вече е отнесла Благата вест, а заедно с нея и Библията в езическия свят. А същите юдеи, които се подчиняват на Ямнийския център, отхвърлят християнството и остават изолирани от целия свят.
Както всичко, което става в свещената история, трагедията, разиграла се преди две хиляди години по вина на църковните израилски водачи, има универсално значение.
Като четат днес страшните Иисусови слова, насочени срещу книжниците и фарисеите, много християни приспиват съвестта си, че те се отнасят само до върхушката в юдейското общество от I в. Но тогава тези думи биха имали само исторически, преходен смисъл. А всяка дума е напълно приложима към недостойните представители на всяка религия или църква, към тяхното самодоволство, лицемерие, консерватизъм, обредност. Законниците и клирикалите от всички цветове лесно се превръщат в преследвачи. Да си спомним най-малкото участта на Атанасий Велики и Йоан Златоуст, на Савонарола и Хус, на митрополит Филип и много други, които изминават кръстния си път по волята на „лъжебратята”. Извращаването на вярата, гордостта, духът на култов формализъм, сметките да се „умилостиви” Бога с изпълнението на външни устави са живи, както и всички човешки грехове.
Вече няма древни фарисеи, но самото „фарисейство” съвсем не е умряло.
Бележки
1 Показателно е, че в онези случаи, когато езическите и юдейските обреди съвпадат, християнските общини запазват старозаветните традиции. В частност, обрязването е древен обичай в Египет, и затова не са го премахнали в древноизточните църкви ( у коптите, етиопците, яковитите). Бел. авт.
2 Т. е. поборници на благочестието. Бел. авт.
3 Става дума за „старците”, или „отците” – вж. по-долу. Бел. авт.
4 Мнението, според което авторите на Талмуда са заемали от Евангелието, е малко вероятно, ако се има пред вид, че талмудската писменост възниква в епохата на рязко скъсване с християнството. Бел. авт.
5 Ще отбележим по-специално някои от елементите на християнската практика, дошли до нас от юдаизма: деня, посветен на Бога; цикъла „подвижни” празници; богослужението, включващо: проповед, ектения и псалмопение; утренните и вечерните молитви, молитва след раждане и при посвещаването на младенци на Бога; бракосъчетание, основано на Бит. 2:23-24; почитане на светците (в Стария Завет на Мойсей и Илия); сложната система на богослужението и обредите (срв. Типика и др.); даренията за Църквата, отлъчването, благославянето на хора, на плодове, на трапезата; освещаването на различни предмети; ритуалните жестове (въздигане на ръцете, биене в гърдите, които са приети в западната църковна практика); свещените обети, поста, дните за покаяние, очистителните молитви и т. н. Всички тези страни от религиозния живот се основават не само на Писанието, но и на Преданието на Стария (а след него и на Новия) Завет. Бел. авт.
6 Някои историци предполагат, че сред тези свещеници е имало представители и на есейския орден. Бел. авт.
7 Такъв например смисъл има терминът „миним”, с който в Талмуда се наричат християните. Болезнеността на този разрив с юдаизма, остро се чувства в Евангелието от Йоан, писано тъкмо по това време. Бел. авт.
Превод: Добринка Савова-Габровска
Из книгата "Синът Човешки", ИК Омофор
Щом сте вече тук…
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
Следвайте ни
Наблюдението е вярно, но обяснението – не:
http://www.portal-credo.ru/site/?act=news&id=81942
Това е най-смешният материал в православния интернет през последните години – http://www.pravoslavie.ru/put/44150.htm
Има един момент в религиозната психология и той се състои в ужасяващата истина, че ти не си избраният от Бога човек, нито си Негов любимец, нито богодаруван. Това положение е силно и с момента, че като четеш Библията ти си мислиш, че само ти си разбрал истината и смисъла на свещените текстове и само ти можеш да ги изпълниш, но с течение на времето и с нарастване на познанието и житейския опит ти виждаш че е имало и има много хора, които са много по-близо до Бога от теб. Тези констатации са ужасяващи за общността, която учи и проповядва, че е богоизбрана или поставена начело от закономерностите на науката – в науката констатациите на тежките факти на собствена неспособност са същите както в религията и овластените фарисеи, политици и бизнесмени като разбират собствената си несъстоятелност да учат и властват над хората почват да разпъват, да настройват простата народна сган срещу личностите, да правят сплетни, да правят конспирации И въпросът на богоизбраността на БПЦ е Бог или БКП ?
Една от характеристиките на християнската Църква в историята е търсенето и откриването на хора, които имат Божията дарба и благословия да работят за вярата. Това става посредством знамения, пророчески сънища, видения, откровения и системата на разпознавания на дарбите според традицията на средиземноморското Училище. Църквата върши най-важната дейност в живота на човека – води към спасение и вечен живот и с това си обосновава привилегиите, лукса и имотите. Същевременно това водачество е много сложно и не се изразява само в духовно водачество, където духовността първо е категория от невидимия свят и като такава се разбира след дълга историческа опитност и второ с разпространението на текстове и устни изказвания на способни за духовност хора от цял свят личността на народния поп, ако е само „духовник“ става безсмислена. Водачеството към спасение изисква много висок ценз и дарби и ако БПЦ ги няма в наличност може да си ги купи по пазарни цени от хора, които имат Божието призвание за това
Търсената от католиците връзка между наука и религия се състои главно в извличането и намирането на доказателства за Бога и тук историята на човечеството е повече от полезна. Нека си припомним факта, че големият английски историк Арнолд Тойнби, писал важни книги за цивилизацията, започва своите проучвания като войнстващ атеист и с течение на времето като се запознава с оригиналите на историята, подчертавам оригиналите, остава с убеждение, че Бог все пак има. Редно е да се каже това на православието у нас, което в своята дива святост, която вече става само дива грандомания, с идеята си БПЦ да бъде вселенска офшорка с кодово име „Мистика и ритуал ОООД“, си мисли като фарисеите, че само то е избрано от Бога и човешката опитност в религията изобщо и личноситте на религията от другите изповедания следва да бъдат унищожени и репресирани, когато Русия стане по-силна от САЩ.
http://lovechtoday.com/index.php?s=%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD+%D1%87%D1%83%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%B8
Долу абортите –
http://www.patriarchia.ru/db/text/1386377.html