Залез и гибел на монтанизма

Томас Фланегън отбелязва, че хилиастките движения като раннохристиянския монтанизъм са дуалистични по отношение на настоящето, но монистични по отношение на бъдещето. Те са неосъществими (утопични) или прибягващи до насилие за преобразяване на действителността (тоталитарни) [Flanagan 1995:165-174]. Липсват сведения, че монтанизмът реагира с груба сила на гоненията срещу него, което определено го отнася към първата категория. Силите обаче са неравностойни. 

 

Смъртта на монтанизма е продължителен процес, който не е предизвикан от една личност или едно събитие. Упадъкът е постепенен, бавен, в течение на половин хилядолетие. Този разкол е най-жилав в селските райони и оцелява главно във Фригия (Мала Азия) и околните провинции. В някои региони монтанистите се оказват принудени да направят компромис и да се върнат към Православната църква. В други региони те преминават към разколите на новацианите и донатистите. 

 

Постепенното официализиране на Църквата, започнало при Константин І Велики, в епохата на Юстиниан І през VІ век води до провъзгласяването на идеала на т.нар. симфония (грц. съзвучие) между държавата и Църквата. При нея обаче Църквата фактически губи своята независимост и се оказва в пълно подчинение на светската власт. Въпреки че си служат с различни средства, двете институции преследват една и съща цел – монопол в духовната сфера. Тоталното християнизиране на империята изключва съществуването на дисидентски религиозни групи като монтанистите. Византийският историк Созомен пише ок. 440 г., че почти всички еретици са изчезнали благодарение на указа на Константин Велики, който е закрил църквите им и е забранил събранията им [Sozomen VII.19.2]. Това твърдение е по-скоро пожелание, отколкото действителност. Добре организирани и ръководени, с връзки във висшите слоеве, новацианите понасят по-леко удара. “Фригийците” (според Созомен) или “катафригийците” (според Евсевий) сигурно са преследвани при управлението на Константин Велики и неговите наследници. Но те оцеляват и се срещат често във Фригия през V в. [Cod. Theod.:XVI.5,34]. Половин век преди това св. Филастрий Брешки описва как централата в Пепуза разпраща пасхалното Причастие по общините. На други места обаче разколът не оцелява дълго.

 

Презвитер Монтан и презвитера Максима от Сингидунум са умъртвени при Диоклециан (303-305 г.) [Култ светих:10-11]. Прави впечатление съвпадението на имената им с тези на Монтан и Максимила от Фригия. Но двамата страдалци едва ли са монтанисти, защото те бягат от Сингидунум и са заловени и умъртвени в Сирмиум. Подобно бягство противоречи на учението на монтанизма, което препоръчва точно противоположното поведение при гонения. 

 

В средата на ІV в. епископ Оптат Милевски в Нумидия самоуверено заявява, че в Северна Африка вече няма монтанисти и дори името им е непознато [Optatus 1997: I.9,1]. След един век блаж. Теодорит Кирски в далечна Антиохия също твърди, че в Египет и Либия не съществуват монтанисти [Theodoret 1863:III.1]. Възможно е Дидим Слепеца, водач на катехизическата школа в Александрия в края на ІV в., да познава някои катафригийци там, а не само да повтаря по-стари сведения. Неговият съвременник св. Исидор Пелусиот, отшелник в делтата на Нил, нарича монтанизма „хула… стара и отдавнашна”, която „е причинила много гнилост, вреда и пагуба”. С лека ръка той обвинява разколниците в „магии, детоубийства, прелюбодеяния, идолослужение” и поддаване на внушението на „свирепи демони” [Isidorus Pelus.1859:I.242]. Съчинението “Предестинат” от V в. противоречи на Оптат и отбелязва наличието на тертулианисти в Северна Африка по времето на блаж. Августин Ипонски (395-430). Те се присъединяват към православните. Това сведение се приема от Лабриол [Labriolle 1913:CX]. Аланд проявява скептицизъм относно надеждността на повечето сведения за оцеляването на монтанизма на Запад [Aland 1960:149-150]. Във всеки случай монтанистите в Северна Африка до VІ в. са малобройно и периферно малцинство. Запазените техни надписи, открити в този регион, опровергават твърденията, че монтанистите са изчезнали там [Tabbernee 1997: 105-123, 444-452, 534-544]. 

 

 

 

Може да се запитаме дали африканските монтанисти предусещат развитието на събитията и също търсят защита от светски фактори. Ударът срещу тях не закъснява. Картагенският събор от 404 г. изпраща пратеници до император Хонорий, за да измолят по-сурови мерки срещу монтанистите. Пратениците идват в Рим и папа Инокентий І издействува от Хонорий указ срещу разколниците. Не след дълго тертулианистите в Северна Африка са принудени да се върнат в лоното на Православната църква, за което допринасят и витиеватите проповеди на блаж. Августин.

 

 

Папа Инокентий І (402-417) нарежда “множество катафригийци” (multos Catafrigas) да бъдат задържани и заточени в местен манастир. Папският летопис (Liber pontificalis) не уточнява името и местонахождението на обителта [Liber Pontificalis s. d.]. Това сведение заслужава специално разглеждане. Заточени са не само монтанисти, но също евреи и езичници. Проблемът е, че първият известен манастир в Рим е основан около 30 години по-късно по времето на папа Сикст III (432-440). Той носи названието “In Catacumbas“ и се намира до базиликата „Св. Севастиан” на “Виа Апиа” [Ferrari 1957:14, n. 12]. Разбира се, не е изключено в Рим да съществува обител и по-рано, за която не са запазени данни. Сведението за монтанистите в летописа се предшества от твърдението, че папа Инокентий І бил съставил монашески устав (regulis monasteriorum). Началото на V в. е прекалено ранна епоха за творчество от този род на Запад, защото то разцъфтява по-късно. Освен това, терминът monasterium в ранното Средновековие означава не само манастир, но и други християнски институции. Като се вземат предвид всички тези съображения, изглежда, че по всяка вероятност информацията за заточението на монтанистите в Рим е интерполация в Папския летопис от времето, когато той е съставен при папа Силверий (536-537).

 

В продължение на векове след споровете между Гай и Прокъл в Рим продължава да действа монтанистка общност. През ХVІІІ в. М. А. Болдети публикува интересен надпис, който потвърждава този факт. Той е съставен през ІV в. Според него някой си Авлавис (вм. Авлавиос?), син на Фотин, е pneumatikos (духовен или духовник) – титул, който го отличава от т. нар. “психици” (душевни). Авлавис произхожда от Галатия, Мала Азия. На плочата е издълбан гълъб и маслинено клонче [Ferrua 1936:216-227]. Друг римски надпис вероятно от ІV в. е поставен в памет на лекар Александър, който е християнин и “духовен” [Corpus Inscriptionum Graecarum 1977:562, № 9792]. Двата надписа най-вероятно визират монтанисти.

 

Книга ХVІ на Теодосиевия кодекс разкрива отношението към религията на императорите от Константин Велики (306-337) до Теодосий ІІ (408-450). За първи път в римското законодателство изрично се уточнява кои религиозни вярвания, обреди и духовници са разрешени и кои са забранени [Les lois religieuses 2005]. При промулгирането на кодекса през 438 г. липсват закони, които да наложат единствената истинна вяра. Това неизбежно става с течение на времето и монтанистите попадат под удара на правото наред с езичниците и юдеите. През V в. указите засягат монтанистите, но не успяват да ги ликвидират [Humfress 2007: 237, n. 79; 253, n. 48]. 

 

В един ръкопис с актовете на Третия вселенски събор са запазени 21 клетвени формули на неправославни християни от Филаделфия (Лидия), които се отказват от разколите на „четиринадесетничеството” и новацианството. Под “четиринадесетничество” тук се разбира монтанизмът, но не ясно дали заклеващите се използват това определение за себе си или то им е натрапено от съда. Един от подписалите е заможен „схоластик” (адвокат) на име Флавий Нимфидий. Клетвите се полагат в името на „светата и единосъщна Троица” и „господарите на вселената” императорите Теодосий и Валентиниан. По този начин бившите разколници се освобождават от наказателна отговорност и се подчиняват едновременно на църквата, държавата и правото. Документите са датирани между 428 и 431 г. [Millar 2004:111-130]. 

 

Новото пророчество оцелява във Фригия и заобикалящите я провинции. Йераполис, северно от Лаодикия, през V-VІ в. е крепост на еретиците. В Анкира, Езани и други градове край долината на Тембрис почти няма православни епископи [Ramsay 1931:27-32]. Св. Епифаний потвърждава този факт, като изброява квинтилиани, таскодругити и т.н. и споменава сектанти в Киликия, Кападокия, Галатия и особено Константинопол [Epiphanius 1863:865-866]. Някои православни християни преживяват кошмара да бъдат заточени в области, гъсто населени с еретици. Павлин Трирски е изпратен от Германия чак във Фригия, “бърлогата на Монтан и Максимила” [Augustinus 1841:46-47]. Св. Иларий Пиктавийски, който е идеен противник на ариански настроения император Констанций (353-361) е заточен в монтанистки регион [Hilarius Pictavensis 1845:588]. 

 

По времето на св. Йоан Дамаскин (ок. 675 – до 753) монтанизмът продължава да се свързва с техния център Пепуза във Фригия, въпреки че през VІІІ в. там едва ли има още монтанисти [Iohannes Damascenus 1864:705-709]. Фригия и Галатия често се споменават в надгробните надписи, но броят на монтанистите в тези провинции не е голям. През 20-те и 30-те години на V в. блаж. Теодорит Кирски (поч. 466) твърди, че в Армения, Кападокия, Ликаония, Писидия, Памфилия, Ликия и Кария няма катафригийци, новациани или четиринадесетници. Неговото сведение не означава, че тези региони никога не са били заразени от тези разколи. Ок. 374 г. св. Василий Велики обсъжда със св. Амфилохий Иконийски кръщението на пепузианите в Кападокия. Той категорично отказва да го признае, защото ги смята за еретици. На теория св. Василий отхвърля и кръщението на новацианите, но на практика се съгласява да го признае по тактически причини, за да не предизвика нови раздори в църквата [Ferguson2009:399]. В предговорa си към тълкуванието на Исайя св. Василий го сочи като пример за истински пророк, който няма нищо общо с губещите съзнание в транс монтанисти. Трудът на кесарийския епископ е използван от блаж. Йероним и е преведен на латински от Еразъм Ротердамски [Screech 1988:206-210]. 

 

Във Фригия, където се заражда монтанизмът, той проявява забележителна устойчивост. Тук отношенията между езичници и християни са поносими и местните чиновници не се престарават да преследват съседите и роднините си. Но след царуването на Константин Велики животът за тях става много по-труден. Започва нескончаема сага на забрани, заточения, изгаряния на книги и конфискации на църкви. Църковните събори в Гангра (40-те години на ІV в.), Лаодикия (ок. 341 г., канон 8) и фалшивият 7 канон на втория вселенски събор в Константинопол (381 г.) изискват монтанистите, които изповядват савелианство, да бъдат прекръстени. Съдбата на монтанистите се предрешава между 527 и 531 г. На бездействието на провинциалната администрация се слага край, защото Юстиниановият кодекс (ок. 530 г.) заплашва управителите с глоба от 10 фунта (ок. 3,7 кг!) злато, ако дръзнат да не приложат закона. Привържениците на монтанизма се задължават да се откажат от заблудите си [Corpus Iuris Civilis 1963: I.5.20.5]. В Теодосиевия кодекс пепузианите са групирани заедно с манихеите [Cod. Theod. XVI.5.40], а Юстиниановият разглежда заедно монтанистите, манихеите и гностиците офити [Corpus Iuris Civilis 1963:I.5.18, 21]. Тези подредби съвсем не означават, че между изброените еретици има нещо общо. Юстиниан забранява на монтанистите в Мала Азия да се събират, да кръщават, да ядат на общи трапези, да получават помощи и да купуват роби. Техните завещания нямат юридическа сила. Според Прокопий Кесарийски (XI.23) някои катафригийски общини отговарят на гонението с масово самоубийство, като се затварят в дървените си църкви и ги запалват [Прокопий 1983:51]. Подобна реакция се среща и по-рано. През 420 г. обсаденият донатистки епископ на Тамугади Гауденций се затваря в местната базилика с цялото си паство и заплашва, че ще запали сградата [Gaddis 2005:139-140]. 

 

Докато последователите на православието и особено духовниците ползват всевъзможни привилегии, включително освобождаване от някои данъци, обществени повинности, придобиване на имоти и пр., животът на монтанистите става много труден. Техните клирици се прогонват от селата и градовете [Cod. Theod. XVI.5.34, 47-48], а вярващите, които се събират на тайни богослужения или предоставят домовете си за такива, се наказват с вечно заточение и дори смърт. За да се лишат катафригийците от духовно ръководство, изрично се забранява да се ръкополагат нови хора. Монтанистките книги се конфискуват и унищожават, а разколниците, които ги съхраняват, се екзекутират. На всичко отгоре два указа от 395 и 408 г. забраняват на катафригийците да заемат държавна и дворцова служба [Ibid. XVI.5.25, 42]. Аланд с право отбелязва, че антиеретическите укази на император Теодосий ІІ от 410, 415, 423 и 428 г. нямат паралели на Запад [Aland 1960:152]. Оттук може да се заключи, че монтанизмът там предава позициите си по-рано от Изтока. 

 

“Животът на Константин” от Евсевий Кесарийски дава известна представа какво се случва след промулгирането на такива закони [Eusebius of Caesarea s. d.:III.64-65]. Тайните събрания на “инославните” се прекратяват, а водачите им се заточават. Някои от техните привърженици успяват да се промъкнат в официалната църква, като скриват истинските си възгледи. Вероятно сред тях има и монтанисти. Но по-късно Юстиниановият кодекс се опитва да изключи възможността за подобна лицемерна смяна на самоличността [Corpus Iuris Civilis 1963:I.5.20.5]. 

 

Епицентърът на монтанизма Пепуза може би е нападан преди VІ в., но за това не са запазени данни. Летописът на Михаил Сириеца от ХІІ в. (IX.33) разказва, че местните разколници имат проблеми с властта по времето на император Юстин І (518-527). Православният епископ на Пепуза е подкупен от монтанистите. Вместо да изпълни заповедта да изгори тленните останки на Монтан, Присцила и Максимила, той изгаря тържествено други кости. Но при следващия император Юстиниан І (527-565) мимикрията се оказва невъзможна. В изпълнение на имперски указ епископ Йоан Ефески повежда войски и нахлува в Пепуза [Harvey 1990]. Те разбиват вратите на светилището, където са положени телата на тримата основатели и ги изгарят. Гробницата е осветена и превърната в православна църква. 

 

 

Сянката на монтанизма не изчезва безследно в подземията на църковната история. Когато възникват необходимите условия, той възкръсва отново в редица средновековни и нови секти (последователите на Йоаким Фиорски, духовните францисканци, „френските братя” в хугенотството, квакерите, шейкърите, методистите, петдесетниците, българските добросамаряни и други). Пряка историческа приемственост между малоазийския разкол и неговите по-късни епигони няма и не може да има, но типологическите съвпадения между тях са поразителни и заслужават подробно проучване. 

 

 

Култ светих 2001: Култ светих на Балкану. Т. 1. Уред. М. Детелић. Крагуjевац, 10-11 (Библиотека Лицеум, 5).

Прокопий 1983: Прокопий. Тайната история. С., с. 51 (Библиотека за антична литература „Хермес”).

Aland 1960: Aland, K. Augustin und der Montanismus. – In: Idem. Kirchengeschichtliche Entwürfe. Gütersloh, 149–150.

Augustinus 1841: Augustinus.De haer. LXXXVI. – Migne, J.-P. Patrologia Latina, t. XLII. Parisiis, col. 46-47.

Cod. Theod. s. d.: Imperatoris Theodosii Codex. – http://ancientrome.ru/ius/library/codex/theod/liber16.htm.

Corpus Inscriptionum Graecarum 1977: Corpus Inscriptionum Graecarum. Inscriptiones Christianae. T. 4. Edd. E. Curtius et A. Kirchoff. Hisldesheim, p. 562, № 9792.

 Corpus Iuris Civilis 1963: Corpus Iuris Civilis. Vol. 2: Codex Iustinianus. Ed. P. Krueger. Berlin, 1963, I.5.20.5.

Epiphanius 1863: S. P. N. Epiphanii Constantiae quae in Cypro est episcope Adversus Octoginta haeresis. – PG, t. XLI. Parisiis, col. col. 865-866.

Eusebius of Caesarea s. d.: Eusebius of Caesarea. The Life of the Blessed Emperor Constantine. – http://www.fordham.edu/halsall/basis/vita-constantine.html, III.64-65.

Ferguson 2009: Ferguson, E. Baptism in the Early Church: History, Theology and Liturgy in the First Five Centuries. Grand Rapids (MI), p. 399.

Ferrari 1957: Ferrati, G. Early Roman Monasteries: Notes for the History of the Monasteries and Convents at Rome from V through the X Century. Vatican City (Studi di antichità cristiana, 23), p. XIV, n. 12.

Ferrua 1936: Ferrua, A. Di una comunità Montanista sull’ Aurelia alla fine dell’ IV secolo. – Civilta cattolica, № 2, 216-227.

Flanagan 1995: Flanagan, Т. The Politics of the Millennium. – Terrorism and Political Violence, 3, 164-175.

Gaddis 2005: Gaddis, M. There is no Crime for Those Who Have Christ: Religious Violence in the Christian Roman Empire. Berkeley, 139-140.

Gregorius Magnus 1982: S. Gregorii Magni registrum epistularum libri VIII-XIV. Ed. D. L. Norberg. Turnhout (Corpus Christianorum Series Latina, 140A), XI,52. 

Harvey 1990: Harvey, S. A. Asceticism and Society in Crisis: John of Ephesus and the Lives of the Eastern Saints. Berkeley.

Hilarius Pictavensis 1845: Hilarius Pictavensis. Contra Constantinum Imperatorem Liber Unus, 11. – Migne, J.-P. Patrologia Latina, t. X. Parisiis, col. 588B.

Hillner 2007: Hillner, J. Families, Patronage and the Titular Churches of Rome, c. 300-c. 600. – In: Religion, Dynasty and Patronage in Early Christian Rome, 300-900. Eds. K. Cooper and J. Hillner.Cambridge, p. 239.

Humfress 2007: Humfress, C. Orthodoxy and the Courts in Late Antiquity. Oxford, p. 237, n. 79; 253, n. 48.

Iohannes Damascenus 1864: Joannis Damasceni De Haeresibus, XLIX. – In: Migne, J.-P. Patrologia Graeca, t. XLIV. Parisiis, col. 705-709.

Isidorus Pelus. 1859: Исидор Пелусиот. Творения. – В: Творения святых отцев в русском переводе, издаваемые при Московской Духовной Академии. Т. 34. М., V.I.242. http://www.krotov.info/library/16_p/pel/usiot_0.htm.

Labriolle 1913: Labriolle, P. de. Les Sources de l’histoire du montanisme. Textes grecs, latins, syriaques. Paris (Collectanea Friburgensia, 24) (reprint – New York, 1979).

Les lois religieuses 2005: Les lois religieuses des empereurs romains de Constantin a Théodose II (312-438). Vol. 1. Code Théodosien, livre XVI. Paris (Sources chrétiennes, 497).

Millar 2004: Millar, F. Repentant Heretics in Fifth-Century Lydia: Identity and Literacy. – Scripta Classica Israelica, 23, 111-130.

Nicephori 1880: Nicephori archiepiscepi constantinopolitani Opuscula historica. Ed. C. de Boor. Accedit Ignatii diaconi Vita Nicephori. Lipsiae (reprint New York, 1975) (Bibliotheca scriptorum Graecorum et Romanorum Teubneriana. Scriptores Graeci), 139-217.

Optatus 1997: Optatus. Against the Donatists. Translation and Commentary by M. J. Edwards.Liverpool (Translated Texts for Historians, 27).

Pacianus Barcel. s. d.: Pacian.Epistle I. Of the Catholic Name. – http://www.ccel.org/p/pearse/morefathers/pacian_1_letter1.htm.

Predestinatus 1865: Predestinatus.Haer. I.26. – In: Migne, J.-P. Patrologia latina, t. LIII. Parisiis, col. 616.

Priscillianus 1889: Priscillianus.Tractatus 1.27. – In: Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum. Vol. 18. Ed. G. Schepss. Vindobonae, p. 23.

Ramsay 1931: Ramsay, W. M.Phrygian Orthodox and Heretics. – Byzantion, 6, 27-32.

Screech 1988: Screech, M. A. Erasmus: Ecstasy and the Praise of Folly. Harmondsworth, 206-210. 

Scharf 1966: Scharf, A. The Jews, the Montanists and Emperor Leo III. – Byzantinische Zeitschrift, 1, 37-46.

Sozomenos 2004: Sozomenos. Historia Ecclesiastica/Kirchengeschichte. T. 1-4. Ed. by G. C. Hansen. Turnhout (Fontes Christiani, 73.1-4). 

Tabbernee 1997: Tabbernee, W. Montanist Inscriptions and Testimonia: Epigraphic Sources Illustrating the History of Montanism. Macon (GA) (North American Patristic Society Patristic Monograph Series, 16), 105-123, 444-452, 534-544.

Theodoret 1863: Beati Theodoreti episcopi Cyri Hæreticarum fabularum compendium. – In: Migne, J.-P. Patrologia graeca, t. LXXXIII. Parisiis, col. 400-401.

Theophanes 1861: Theophanes Abbas Confessor.Chronographia. – . – In: Migne, J.-P. Patrologia graeca, t. CVIII. Parisiis, col. 809.