Небесната колесница. Иезекиил
Вавилон, 597-590 г. пр. Хр.
Духът диша, където иска.
Иоан 3:8
Като убеждава изгнаниците трайно да се установят на новото място, Иеремия знае, че те имат възможност да го сторят. Пленът не бил откарване в робство или изселване в резервати. Халдейските власти предоставяли на всички „преселени лица" правото да купуват и да строят къщи, свободно да се занимават със земеделие, занаятчийство и търговия. Повечето иудеи били заселени в самия Вавилон или в близките до него големи градове.
В някои отношения пленниците не би трябвало да се чувстват съвсем чужди във Вавилон. Те без усилия разбирали арамейския език, на който се говорело тук, много от обичаите и изобщо халдейският начин на живот били сходни с онези, на които те били свикнали в дома си. Основното, което ги свързвало с родината, била вярата.
Много изгнаници едва сега разбрали колко им е скъп Моисеевият завет, колко важно е за тях, загубени в гъмжилото на световната столица, да запазят тази своя светиня. Те ненаситно четели посланията на Иеремия: та нали тъкмо той, истинският Божи пророк, се оказал прав във всичко. Занапред, колкото и да е голямо изкушението, те не ще принасят жертви извън Иерусалим, заповедта на Тора ще бъде за тях нерушима – това е залогът за тяхното завръщане. Но отказът от жертви поставял пред иудейските колонисти трудна задача: да останат верни на своята религия, без да имат религиозен център и богослужение. Те имали остра нужда от вожд и духовен ръководител.
И такъв наставник за тях става Иезекиил.
Той е сред най-изтъкнатите личности в първата група изселници, изпратена във Вавилон. С жена си живеел в община намираща се в Тел-Абиб на канала Кебар. Къщата му, вероятно още преди Иезекиил да стане пророк, е била място, където непрекъснато се събирали иудеи, за да говорят за вярата.
Откъснат от храма свещеник, чиято дейност в изгнанието се е ограничавала в тесните рамки на преселническите общини, Иезекиил, за разлика от Иеремия и Исаия, е вече по-скоро събеседник и писател, нежели народен трибун. Има още една черта, която отличава Иезекиил от другите пророци. Ако за Иеремия Бог е нещо като „вътрешен глас", а Исаия е подтикнат към проповед от неповторимото съзерцаване на славата, писанията на Иезекиил съдържат цял низ от видения, чрез които той е узнавал Божията воля. Душата на пророка е живеела в постоянно напрежение, породено от чувството на близост с други светове. Благодарение на своя дар за прозорливост, той е станал приемник на нови дълбини на Откровението. Книгата му показва, че е бил принуден да търси за тях нови изразни форми. Впоследствие на своеобразния му стил и език са подражавали много писатели-апокалиптици: Даниил, апостол Иоан, Ерм. Както при Иоахим Флорски и Яков Бьоме, ние намираме у Иезекиил ярки алегории и загадъчна символика.
При все това, би било невярно да се смята, че пророкът не е свързан с предходната старозаветна традиция. Той много пъти е слушал проповедите на Иеремия и обичал да повтаря негови мисли. Също както и другите пророци, той е служител на Божието слово, възвестяващо за избраничеството, завета и Царството на Яхве. Но при него тези истини придобиват нова перспектива, а виденията приповдигат завесата над тайния смисъл на нещата. Задачите, стоящи пред Иезекиил, са по-сложни от задачите пред палестинските пророци. Настанало е време, когато старозаветната Църква е трябвало да провери своята устойчивост в чужд езически свят.
Кое най-вече тревожело Иеремия и другите пророци, живели в Иудея? Те се стремели да преодолеят остатъците от ханаанските суеверия и да запазят външния мир заради задълбочаването на религиозните реформи. В очите на Иеремия Вавилон е „бич Божи", далечна сила, проявяваща се само чрез груби удари отвън. А Иезекиил живее в непосредствена близост с този огромен център на цивилизацията, която вече сама по себе си е изисквала осмисляне.
Нипшур, в чиито околности се намирал Тел-Абиб, бил най-старото място за почитане на астралните богове. Храмовете им вероятно са били постоянно пред очите на Иезекиил. Пророкът навярно често е ходел във Вавилон, където били събрани повечето изгнаници. Той виждал стигащата до небето Етеменанки – деветдесетметровата кула-храм, сигурно е бил поразен от чудесата на изкуството и от строителната техника, чудел се е на висящите градини и великолепните врати на Иштар. Градът изглеждал безкраен. Населявали го стотици хиляди жители: вавилонци и халдейци, асирийци и еламити, араби и финикийци, евреи и гърци. Площадите край вратите непрекъснато били пълни с народ: тук се събирали търговци, предлагащи стоки от далечни страни, народни разказвачи, войници и писари, жреци и бръснари; разпръсквайки народа надменно шествали знатни халдейци в дълги бели наметала и тюрбани, с резбовани тояги в ръце. Движението по моста през Ефрат не секвало до оня час, когато го вдигали.
Минавайки по улиците на този огромен град, Иезекиил навярно е виждал многобройните изображения на богове и крилати гении* . Навсякъде биели на очи символите ни Мардук – богът и царят на Вавилон, който, както твърдели, понякога се спускал на върха на кулата, наречена „Подножие на небето и земята". Тук е било сърцето на световния живот и същевременно това бил град, който не познавал истинския Бог.
Лесно може да се разбере каква съблазън е представлявал целият този блясък за мнозина слабоверни хора сред иудеите. Не потиска ли така понякога вярващите и в наши дни видимата мощ на техническата цивилизация?..
Освен това изгнаниците не могли да не се замислят над съдбата на храма в Иерусалим. Ако Господ обитава там, какво да правят те в чужбина? Нима са отхвърлени и ще им се наложи да живеят извън Неговия покров? Имат ли право да призовават името на Израилевия Бог в град, където прославят езическите богове? И дори да се утешават с мисълта, че Господнята слава осенява далечния Сион, какво ще стане, когато се изпълни предсказанието на Иеремия и чашата на гнева докрай се излее над Иерусалим?
Пет мъчителни години изминават в униние, молитви и въпроси. И накрая идва дългоочакваният отговор.
***
Това се случва през 592 г. в петия ден на летния месец тамуз. Жителите на селището Тел-Абиб забелязват, че свещеникът Иезекиил се връща от брега на канала потресен, с променено лице. Няколко дни той се намира в някакво вцепенение и всички разбират, че е имал видение. Когато Иезекиил идва на себе си, той както и преди не е в състояние да каже нито дума. Към старейшините, събрали се при него, за да чуят волята Божия, той се обръща посредством знаци. Това е било страшно зрелище: в напрегнатото мълчание пророкът изобразява сцени на обсадата и пленяването – рисува върху тухла Иерусалим и насипва около него вал, яде отвратителни питки и връзва ръцете си. Тъй продължава много дни: безмълвните пантомими се редуват с пълното изключване на пророка от външния свят, когато той сякаш се намира в безсъзнание. Неговият чувствителен и тревожен дух с усилие носи свръхчовешкото бреме на посвещението.
Но ето че веднъж устата на Иезекиил се отваря и той разказва на старейшините за необикновените видения, навестявали го през цялото това време.
Като излага, а после и записва разказите си, тайновидецът ги облича в зрими форми, създавайки, както Исаия, нещо като словесна икона, но същевременно постоянно прави уговорката, че тези символи са само „подобия" и то далечни. С това той иска слушателите му да почувстват, че виденията по същество са неописуеми.
Първоначално, по думите на Иезекиил, той видял как от север се носи гигантски пламтящ облак („северът" тук не е случаен: той отдавна обозначава местопребиваването на Божеството). В облака се обрисували четири исполински същества: сплетените им криле се издигали над четири лика: човек, лъв, телец и орел. Това били духовете на стихиите, образуващи небесния Ковчег, Меркаба, космическата Господня колесница. Вече не ръкотворни херувими служели за престол на Яхве, а изтъкани от пламък. Подобни на мълния, те нито за миг не заставали в покой, а тичали, извършвайки толкова неуловими движения, че пророкът можел да говори за тях само прибягвайки до парадоксални изрази: „Когато вървяха, вървяха в четирите си посоки".
Необятните криле на херувимите трептели и шумът им бил подобен на грохот на водопад. В краката на херувимите се въртели офани – колела пълни с живи очи. Прозрачен свод, над който се възвисявал престолът на Седящия покривал цялата небесна Колесница.
„Аз видях – разказва пророкът, – като че разтопен метал, като че огнено зарево вътре в Него и наоколо; от бедрата Му и нагоре, от бедрата Му и надолу аз видях нещо като огън, и сияние имаше около Него, подобно на дъга по време на дъжд" (Иез. 1:27-28).
Такъв се явил пред вътрешното зрение на ясновидеца вселенският Ковчег на Яхве. Това бил сякаш образът на душата на вселената, в която се сливали всички нейни сили и същества: появяват се образи на животни и криле на птици, вихрите на пламъка и блещукащите очи на офаните – звездите. Меркаба се намира в непрекъснато движение, подобно на Гьотевия дух на Земята, „тъчащ живото одеяние на Божеството".
В описанието на Меркаба най-ясно се виждат напразните усилия на пророка да намери съответните багри и думи: той назовава за сравнение скъпоценни камъни, кристали, атмосферни явления, говори за дъгата, мълнията, земетресението и гръмотевицата, за рева на човешките тълпи; но в същото време постоянно съзнава, че това е само „подобие на подобията".
В Стария Завет преди Иезекиил само Моисей и Исаия са били причастни към съзерцаването на тази слава Господня в нейното непоносимо за смъртния величие. Но ако тогава тя се явява на Божията планина и в Божия дом, сега тя се показва на пророка сред равнините на езическа Халдея. Това е трябвало да означава, че за нея няма граници; носещите я херувими са обърнати към всички страни на света, тя е абсолютно свободна и не е привързана към нито една земя. Пребиваването £ на Сион е било само особена милост Божия.
Пред видението на тайнствената Меркаба всичко човешко бледнее, отиват в сянка и Вавилон, и боговете му. Единственият и Единият призовава Своя избраник:
„Сине човешки! Аз те пращам при Израилевите синове, при непокорни люде, които се възбунтуваха против Мене" (Иез. 2:3).
Иезекиил вижда пред себе си свитък и със страх чете в него думите: „плач, стон и мъка".
„Сине човешки! Изяж, което е пред тебе, този свитък, и иди говори на дома Израилев… при преселниците на Моя народ" (Иез. 3:1, 11).
Тъй, сред звуците на неземни гласове, сред шума на херувимски криле и грохота на световни сфери, се извършва посвещението на новия пророк.
Иезекиил отива в селището като насън, смаян от видението. Той, синът човешки, е удостоен да види космическата литургия, която се извършва в други измерения, за миг зърва светая светих на света.
Откровението било дадено на Иезекиил не за да го пази в сърцето си. Той е пророк и следователно – пратеник. Върху зловещия свитък, влязъл в устата му, са написани слова, вещаещи близката гибел на Сион. Иезекиил е трябвало най-напред да възвести за това на изгнаниците.
Дали наистина след преживяното пророкът губи временно своя дар слово, или мълчанието му е било преднамерено, е трудно да се разбере. Това, че той прибягва до символични действия не учудва никого, защото подобно нещо е било прието сред пророците.
Когато го връхлита друго видение, Иезекиил скоро след това разказва за него (гл. 8-11). Той седял със старейшините в дома си и говорели за бъдещето. Може би събеседниците са го питали за съдбата на храма или са спорели дали Господ може да се отвърне от Своя избран жребий, когато внезапно върху пророка „се спуска ръката на Яхве"…
Пред Иезекиил израства огнена фигура, която го издига във въздуха. И ето той вече е пренесен в Иерусалим, край северните порти на храма. Това не е видимият град, столицата на Иудея, а по-скоро невидимият Иерусалим, в голотата на своята духовна борба. „И ето там – славата на Бога Израилев, подобна на онази, която видях в равнината". А навсякъде, както във Вавилон, се извисявали идоли; в някаква странна тайна зала вождовете на народа кадели пред фрески, изобразяващи звероподобните богове на Изтока. Духът отвел пророка по-нататък, сочейки ту жени, извършващи обред в чест на Тамуз, ту мъже, кланящи се на слънцето.
И тогава славата Господня слязла от колесницата и застанала на прага на храма, а из града вървели отмъстители, поразяващи отстъпниците. Единият от тях взел разпалените въглени от Меркаба и с шепи ги хвърлил върху града. Когато всичко приключило, херувимите прострели крилете си, офаните-колела се задвижили и славата Божия, отдалечавайки се от прага на храма, засияла над колесницата. Светъл облак изпълнил двора и в следващия миг Меркаба вече била пред източната врата.
Славата, носена от жива колесница, напуснала мястото, осквернено от грехове.
Това е било страшно зрелище: изчезвало онова, което от времето на Моисей било упование на Израил, разкъсвал се заветът, затваряли се вратите, домът оставал пуст. „Господи Боже – умолява пророкът, – нима Ти искаш да изтребиш Израилевия остатък?" (Иез. 9:8). Нали не всички измениха, нали мнозина се покаяха!
В отговор на неговия вопъл се явило словото, неочаквано отворило процеп в пурпурния сумрак: „Тъй говори Господарят Яхве: макар и да ги отдалечих между народите и макар да ги пръснах по земите, Аз ще бъда за тях малко светилище в ония земи, където отидоха. После кажи: тъй говори Господарят Яхве: Аз ще ви събера измежду народите и ще ви дам земята Израилева. И ще дойдат там, и ще изхвърлят от нея всичките £ гнусотии и всичките £ мръсотии. И ще им дам едно сърце, ще вложа в тях нов дух, ще взема от тях каменното сърце и ще им дам сърце от плът, за да ходят по заповедите Ми, да пазят Моите наредби и да ги изпълняват. И ще бъдат Мой народ, и Аз ще бъда техен Бог" (Иез. 11:16-20).
Това е същото утешително Обещание за верните, което Иеремия получил, когато размислял върху съдбата на изгнаниците. Бог не е напуснал хората Си! Отдалечаването от родния край ще очисти душите им от духовните недъзи, ще кали вярата им и Бог ще бъде с тях в чужбина. А после ще дойде времето на новия изход, завръщането на блудните синове. Не им е необходимо да принасят в Халдея жертви, защото въпреки че Господ няма да ги остави и там, пълното опрощаване ще се ознаменува с възраждането на падналия Сион.
Последното, което вижда Иезекиил, са херувимите с разперени криле, отнасящи славата Господня изсред града. И блясъкът на Меркаба осенява Елеонската планина – същата, на която Христос за последен път ще се яви на учениците Си в слава.
Занапред пътят на Израил, посочен чрез пророка, е път на странстващата Църква, която следва незримата Божия колесница. Тя трябва да осъзнае миналото си, длъжна е да помни, че от нея самата зависи – дали да бъде с Бога, или да се отдалечи от Него.
На плахите въпроси защо децата страдат за греховете на предишните поколения, Иезекиил отговаря с недвусмислено отрицание на родовата вина:
„Син не ще понесе вината на баща си, и баща не ще понесе вината на сина, правдата на праведния при него ще си остане и беззаконието на беззаконния при него си и остава. И беззаконникът, ако се отвърне от всички свои грехове, каквито е вършил, ако пази всички Мои устави и постъпва законно, и живее праведно – не ще умре… Нима Аз искам смъртта на грешника – казва Господ Бог, – а не това, той да се обърне и да бъде жив?" (Иез. 18:20, 21, 27).
Чрез личната отговорност се отваря вратата за личното покаяние. В това отношение Иезекиил е ученик на Иеремия. Впоследствие той ще отиде още по-далеч от учителя си: ще започне да търси пътища, за да може вярата да не се затвори в тесни общинки, а да живее в единия организъм на Общината-Църква.
Така и Иезекиил, и Иеремия, и двамата, са проникнати от мисълта, че временно огнище за Израил става Халдея. Те са убедени, че дните на Иерусалим са преброени. Не след дълго събитията оправдават предвижданията им.
През 588 г. в Египет се възцарява новият фараон Хофра, внук на Нехо, който замисля да възобнови борбата с Навуходоносор. Като укрепва позициите си във Финикия, той изпраща в Иерусалим писмо, обещавайки на Седекия да проводи войска и кавалерийски отреди, ако се отдели от Вавилон.
Колкото и да се е боял Седекия да стигне до разрив с Навуходоносор, накрая, се предава под натиска на привържениците на войната. Когато настъпва времето за плащане на данъка, Иудейският цар, чувствайки навярно, че върви към гибел, отказва да го плати. Това означавало формално отпадане.
Вестта за безумното решение на Седекия бързо достига до преселниците. В Тел-Абиб Иезекиил твърдо заявява:
„Фараонът нищо няма да направи за него в тая война, когато се издигне насип и се построят отбранителните кули за погибел на мнозина. Той пренебрегна клетвата, нарушавайки съюза и даде ръката си, за да направи това. Няма да оцелее" (Иез. 17:17-18).
Всички разбират, че Навуходоносор, опасявайки се да не изгуби Сирия, няма да се бави. И наистина, много скоро неговата огромна армия, наполовина състояща се от наемници, се насочва на запад.
Навуходоносор установява лагера си в Рибла, там, където преди двайсет години била главната квартирата на Нехо. Най-напред той предприема военни действия срещу финикийските градове. Сирия капитулира, но тирският цар се затваря на полуострова* и се подготвя да издържи дългата блокада.
Възползвайки се от това принудително забавяне, Навуходоносор решава да придвижи част от войските си на юг, за да се разправи с амонитците и иудеите. Казват, че оракулът му е внушил мисълта най-напред да нападне Иерусалим. Освен това, той можел да предполага, че фараонът ще удържи на думата си и че ще изпрати на Седекия подкрепления; трябвало да го изпревари и да накаже вероломния васал. След преселението през 597 г. Седекия имал твърде малко хора, за да се опита да се сражава с халдейците. Хофра се бавел с обещаната подкрепа. Оставало да се скрият зад стените и да чакат египтяните.
Халдейците без особено усилие завземат иудейската територия. Само три крепости поддържат отбраната: Азек, Лахиш и Иерусалим.
_____________________________________
* Вж. речника на термините (Бел. прев.).
* По това време Тир е остров. През 333 г. той е завладян от Александър Македонски, който прави насип, дълъг повече от половин километър. Така градът се свързва с морето и става полуостров (Бел. ред.).
Превод Добринка Савова-Габровска
Из книгата "Вестители на Божието царство", Протоиерей Александър Мен
ИК Омофор
