От светската суета до Бога
Дългият път и свещената мисия на монаха: в памет на Васил Карагьозов (1856-1938)
През отминaлата 2009 г. се навършиха 75 години, откакто Васил Карагьозов, изтъкната светска личност и изявен аристократ, се отказва от светския живот, за да се посвети изцяло на Бога.
Ярките личности ни дават ярък пример. Затова четем житията на различните светии и търсим в тях мъдрост за смисъла на човешкия живот, за страданията, за изпитанията, на които сме подложени ежедневно. Защото и те като нас са били човешки същества, които са видяли и доброто, и злото в този свят. Но както Христос е учил своите ученици: „който има уши да слуша, нека слуша; който има очи да гледа – нека гледа” (Мат. 13:9), те са имали сетива и да слушат, и да гледат. Затова са успели да намерят правилния начин, по който да изживеят най-пълноценно своя живот – в служение на хората и на Бога.
Във всеки от нас е "закодиран" естественият стремеж да развиваме себе си, за да достигнем съвършенството на Всевишния. Въпросът е как да открием най-вярната посока за постигане нужното нам духовно съвършенсто. Ходим на църква, палим свещи, четем Библията, участваме в различните църковни обреди, правим поклонения по светите места из целия свят. Има хора, които на определен етап от своя живот осъзнават, че това не е достатъчно, че имат нужда от нещо повече. Тогава загърбват смело светския живот, надяват черното расо и с дълбока вяра в сърцата потеглят по дългия и неравен път на духовното израстване с единственото желание да открият истинския Господ и да достигнат единение с Него.
Ако някой изпитва съмнения дали наистина Бог е най-велик и е над всичко и всички, дали той направлява нашия живот, отговор на този въпрос можем да открием именно в биографията на Васил Карагьозов – един реален и неподправен християнин. Вярно е, че за достойните хора каквото и да кажем никога не е достатъчно…
Как еволюира вярата в душата на един ревностен християнин?
Еволюцията в живота и съзнанието на Васил Карагьозов протича на два етапа. Първият е светски, през който той съумява разумно да развие всички свои дарби и заложби до постигане на големи светски успехи, съпроводени с чисто християнски прояви на милосърдие, отзивчивост, толерантност и много други. Вторият етап е чисто духовен. Той пребивава в света обител и като монах се потапя напълно в манастирския живот наред с другите братя монаси.
Ранни години
Васил Николов Карагьозов е роден на 14 юни 1856 г. в Търново в семейството на знатни търговци и е наследник на стар търновски род. Неговите родители Никола Карагьозов и Винтия Василева са православни християни и хора с висок морал. Така са възпитали и своите деца. „Търновци са с буден национален дух и достолепие, които прилягат на някогашното величие и слава на града, ученолюбиви, притежаващи и много други нравствени добродетели”.1 Това съвсем точно отговаря на психологията на безчет видни търновци и търновки с големи заслуги за българската история. Сред тях се нарежда името и на Васил Карагьозов.
Човекът, станал кръстник на малкия Васил на 24 юни 1856 г. в храм „Свето Възнесение Христово” в Търново е изтъкнатият първенец и търговец хаджи Николи хаджи Димов Минчоолу. Това е именно известният в българската история хаджи Николи, който изразходва почти цялото си богатство в името на независимата българска църква, за да изпълни своята клетва: „Ще дам всичкото си богатство, но в Търново гръцки владици няма да има.” Родолюбивият кръстник допринася неговият кръщелник да бъде силно вярващ и човек, стремящ се към духовно извисяване.
Васил Карагьозов е племенник на търновския първенец Стефан Карагьозов, открил първата фабрика за коприна в града, фабриката за брашна и хлебен спирт, построил модерни мелници, директор на първата болница „Св. Безсребреници Козма и Дамян”, активен дарител и общественик.
Васил Карагьозов от малък е приятел със Стефан Стамболов и Сава Муткуров (други известни личности от българската история). Топлите им отношения датират от времето на тяхното детство. Сава Муткуров е роден през 1852 г., Стефан Стамлобов – през 1854 г., а Васил Карагьозов – през 1856 г. После пътищата им се разделят, за да се срещнат отново след години – вече зрели, образовани и с положение; стари другари, които ще подновят прекъснатото си приятелство.
В Търново малкият Васил получава основно образование като всички деца по онова време – научава се да чете, пише, смята. Изучава Закон Божи, история, география, аритметика. Там научава гръцки и турски – езици, които мнозина по онова време говорят свободно.2
На 15 години неговите родители го изпращат в Западна Европа да получи квалитетно образование. Във Виена, Цюрих и Щутгарт следва 10 години. Когато през 1881 г. се завръща в България, Васил Карагьозов е завършен млад човек с европейско образование – инженер и професор по дескриптивна геометрия, с европейски маниери, навици, култура. Вече говори свободно 7 езика, свири на пиано и цигулка, рисува. Там се запознава с принц Фердинанд Сакс Кобургготски. Двамата стават много добри приятели и запазват приятелството си до смъртта на Васил Карагьозов.3
Учител
След завръщането си в България, Васил Карагьозов се установява в Габрово. Започва работа като учител І степен по дескриптивна геометрия и чертане на ученици до VІІ клас в Мъжката реална гиманзия (днес реномираната Априловска гимназия).4
Към 1871 г. гимназията не разполага с отпечатани специализирани учебници и учебни пособия по дескриптивна геометрия и чертане. За да може да преподава, Васил Карагьозов превежда своите немски учебници и така пригодил материали под формата на лекции, по които преподава на своите ученици.
Докато учителства, се проявява като отдаден на професията си млад човек и много добър педагог. Един от неговите отлични ученици – бъдещият професор по геология и първият български тектоник д-р Стефан Бончев пише в спомените си как мъдро е бил съветван от своя преподавател: ”…В навечерието на изпита никога да не учиш – оставяй тогава мозъка ти да почине и да подреди знанията, които дотогава си усвоил. Ако правиш така, никога няма да бъркаш”.5 Детето запомнило своя учител като “добър педагог и човек”6, защото след като цяла нощ младият Стефан учил, „за да не се посрами на изпита”, се явил в училище без да се е наспал добре. Когато започнал да решава задачата, му прилошало. Той заявил на своя преподавател, че не може да я реши. Васил Карагьозов го накарал да излезе навън, да се поразходи на въздух и когато се върнал обратно, вече се справил успешно със заданието. След това решил още няколко. Но най-много бил впечатлен, че Васил Карагьозов бил загрижен за него и за неговите успехи, и по никакъв начин не искал съвестният ученик да се провали.
Като преподавател в Априловото школо (от 1 септември 1881 г. до 1 септември 1883 г. и от 1 септември 1884 г. до 1 септември 1889 г.7) Васил Карагьозов е инициатор на друго хуманно дело: основава фонда “Бедни ученици” за набиране и подпомагане със средства социално слабите учащи. В този фонд самият той многократно внася лични средства до края на живота си. По стечение на обстоятелствата, през 1889 г. се налага да напусне учителската професия, след кончината на неговия тъст, но остава свързан с образованието като доживотен училищен настоятел. А материалите му по дескриптивна геометрия, които завещал на своите последователи, са използвани до 1904 г., когато са отпечатани първите учебници на български език.8
Безкрайната любов на Васил Карагьозов към децата е факт. Не само докато учителства, но и в личен план. Той е баща на пет деца, за нещастие две от които умират малки. През 1910 г. Васил Карагьозов донася първите електрически лампички за елха от Германия и събира много деца (на роднини и на непознати) в дома си да се забавляват и да отпразнуват заедно Рождествените празници.
Връзката на Васил Карагьозов с българското образование остава жива и по-нататък. Той става автор на онова постановление в Закона за народното просвещение, прокарано на 12 декември 1893 г.9, според което: “Временните учители, както в основни, тъй също и в класните народни училища, ако не положат изпит най-късно до 1 септември 1899г., пред определената за тази цел комисия и съгласно нарочно изработената от министерството програма, губят правото си на учителстване. До изтичането на гореозначения срок могат да бъдат назначавани и по всички предмети волнонаемни учители, без да имат изисквания от закона ценз”.10 Това постановление на закона внася важни правни последствия за регулиране на положението на българското учителство.11
Предприемач
През есента на 1881 г. (21 септември) Васил Карагьозов е поканен на гости от известния в Габрово гайтанджия Иван Калпазанов. Молбата на предприемача е да го свърже с някоя фирма, която произвежда текстилни машини, за да оборудва фабриката, която мечтае да построи. Като добър християнин Васил Карагьозов с готовност и енергично се захваща да изпълни молбата. Понеже не бил в течение кое е най-доброто предприятие, той изпратил телеграма, адресирана така: ”До най-реномираната фабрика за текстилни машини в Германия. Акуратните немски служители я препращат до фабриката на Рихард Хартман в гр. Кемниц, Саксония.12
През декември същата година Васил Карагьозов придружава Иван Калпазанов като преводач до Германия и му помага да закупят необходимите машини. Оказва безценна помощ, докато майсторите на фирмата монтират машините във фабричините помещения в Габрово. На тържественото освещаване на фабриката на 14 ноември 1882 г.13 Васил Карагьозов произнася подходящо „за случая словце за значението на индустрията в благосъстоянието на народите”.14 Иван Калпазанов и съдружникът му Петко Цокев раздават на всички гости късчета вълна, изпредена във фабриката, обагрена с цветовете на българския трикольор – бяло, зелено и червено.15
Иван Калпазанов открива в лицето на младежа човек, на когото може да разчита изцяло. Двамата стават много близки, а през 1887 г. Васил Карагьозов е вече първи зет на Иван Калпазанов, като взема за жена най-голямата му дъщеря Дешка.
На 22 юли 1889 г. Иван Калпазанов умира едва на 54 години. Оставя вдовица, шест невръстни деца и една фабрика. Стресирана от внезапната загуба на своя съпруг и баща, овдовялата съпруга Велика иска да преустанови дейността на фабриката и да отдаде помещенията под наем. Васил Карагьозов прави консултация със своя чичо Ангел Карагьозов от Търново (търговец, учил в Генуа). Чичовият съвет е фамилията да не се отказва от фабриката. Той е готов да им помага със средства, които по-късно използват за оборотен капитал, и със съвети.16
Васил Карагьозов събира вдовицата Велика Калпазанова, осиротелите деца и другите роднини от София и успява да ги убеди предприятието да продължи да работи.17 Тогава всички единодушно упълномощават Васил Карагьозов за директор на предприятието, защото е запознат с неговата дейност още от създването му.
Три дни след кончината на своя многообичан тъст, Васил Карагьозов се „обажда в Турция и в различните институции в страната” като уведомява, че Иван Калпазанов "е умрял, но името му ще съществува за винаги и работата на фабриката ще продължи".18 И успява да удържи на дадената дума.
Политик
Васил Карагьозов е в Габрово от 1881 г., но бързо печели доверието на габровци. Те са впечатлени от неговия ум, отговорност и лични качества. Затова е избран за габровски депутат в:
– ІV Обикновено народно събрание – 1884 г.;
– Великото народно събрание – 01.04.1893 г. – събира най-много гласове, 1039 бр.;
– VІІ Обикновено народно събрание, свикано на 18.04.1893 г.
В изграждане на политическата си кариера всеки човек трябва да се ръководи от исконните християнски ценности. Политикът да бъде съвестен, отговорен и мъдър християнин, да работи неуморно, за да може успешно да защитава и отстоява благоденствието на нацията, която го е избрала. Както пише в свое писмо до заместника си, известният габровец Иван Пенчов Златин през 1879 г.: „Вие ще работите и изпълнявате длъжността си добросъвестно, че ако някому е тежко, нека се откаже. Длъжни сме да работим постоянно, а не на часове”.19
По време на VІІ ОНС Васил Карагьозов е вече действащ бизнесмен, отлично запознат с бизнес-обстановката в страната. Затова прави предложение за промяна в тогавашния Закон за митниците. Тук проличава неговата силно изразена национална позиция. С предложените промени Васил Карагьозов цели да осигури протекция за родната индустрия, чрез безмитен внос на “всички видове сечива, машини, инструменти и части за тях, които се упротребяват в земеделието и индустрията”, както и на “стоките, които съставляват първоначална материя (сурова стока) на занаятите и индустрията – дървен материал, говежди кожи, коноп в сурово състояние, вълна, прежди и др.”20
Седмото Обикновено народно събрание не приема тези искания, но те служат за основа при съставяне на “Закона за насърчаване на местната индустрия”, приет по време на VІІІ Обикновено народно събрание през 1894 г. и изготвен от Иван Евстратиев Гешов, тогава Министър на търговията и земеделието.21
Дълги години (от 1889 до 1933), Васил Карагьозов е директор на семейната фабрика „Иван К. Калпазанов” в Габрово. Като фабрикант, той има огромни заслуги за развитие на габровската и на националната индустрия. Спомага за усъвършенстване на международните производствено-търговски отношения. Големият обем реализирана продукция осигурява приходи в държавната хазна и в бюджета на общината. Социалният ефект от неговата работа като директор е разкриване на много нови работни места, осигуряване на заетост на населението от региона, работа с най-модерни високопроизводителни за онова времето машини и възможност за сигурни доходи на работниците.22 По негова инициатива още от 1922 г. във фабриката е основан фонд за заделяне на средства от печалбата, които да бъдат отпускани като пенсии на работниците в размер от 100 до 600 лв.23 Увеличен е броят на производствените помещения, построени са жилища за майсторите и работниците.24
Големи суми са инвестирани в изграждане на собствена електрическа централа във фабриката на много високо техническо ниво и с мощност 425 к.с. Тя е разположена на площ 338 кв. м. за нуждите на предприятието. По онова време това е най-мощната парна електроцентрала в града. Самият цар Фердинанд І идва лично в Габрово, за да я види.25
Фабриката печели множество награди и медали от изложенията в Пловдив (1892), Чикаго (1893), Анверс (1894), Лондон (1907). Изнасяната продукция покрива пазарите в Египет, Турция, Албания и Англия. Според проучване, направено през 1933 г., фабриката е обявена за една от най-добре уредените в страната. Тя е доставчик на платове и други изделия за Царския двор и Военното министерство от времето на княз Александър І Батемберг и запазва статута си при царуването на цар Фердинанд І и на цар Борис ІІІ.
Фабриката разполага с дружествена кантора, уникални бланки за водене на делова кореспонденция и знаме, поръчано във Виена, на което върху българския трибагреник е изписан девизът на Иван Калпазанов: ”Труди се, постоянствай, не бой се!”
По време на Първото изложение в Пловдив (1892), княз Фердинанд и княгиня Мария–Луиза посещават павилиона на фабрика „Иван Калпазанов” и са силно впечатлени от европейското качество на произвежданата продукция.26 Князът много харесал павилиона, специално поръчан във Виена и го поискал за семейството си. В знак на благодарност подарил машини за фабриката.
На Първото изложение златен медал печели едно интересно изобретение, направено от младия Иван Недков от Русе. То представлява катерна парна машина с прилежащия парен котел27. Днес се съхранява във Военно-морския музей във Варна.28
Завършил Technische Hochschule29, Васил Карагьозов се увлича от техника и е силно впечатлен от представеното изобретение, както и от неговия талантлив създател. Във фабрика „Иван К. Калпазанов” наскоро е доставена парна машина от Белгия, която се нуждае от механик за нейната поддръжка. Така Иван Недков се озовава в Габрово по покана на Васил Карагьозов. След 5-6 години работа във фабрика „Иван К. Калпазанов”, Васил Карагьозов го изпраща на специализация в гр. Кемниц (Саксония) – градът, от който е закупувал текстилните машини за фабриката и където е установил солидни връзки и контакти. Там Иван Недков завършва вечерен техникум, след което се завръща отново в Габрово и основава първата машинна фабрика и железолеярна „Иван Недков” АД (1906).
През 1908 г. Георги Рашеев, фабрикант от Габрово и ученик на Васил Карагьозов, се разболява и дейността на неговата фабрика запада. Васил Карагьозов отново се проявява като сърцат християнин, откликва на молбата на Георги Рашеев и енергично се захваща да я спаси. Смело поема управлението. С помощта на добре обмислени кредити, разширено производство и нови пазари за реализация на продукцията, успява да стабилизира губещото предприятие за изключително кратко време.
Върху една рекламна брошура на фабрика “Иван К. Калпазанов”, под портрета на Васил Карагьозов е написано: “Благодарение на своя просветен ум и упорито трудолюбие, неговият принос в преуспяване на фабрика „Иван Калпазанов” е безспорен. Кавалер е на множество български и чуждестранни ордени, но венец на неговите обществени и индустриални заслуги е голямото отличие, с което е удостоен с назначаването му за почетен Германски вицеконсул в Габрово.”
Васил Карагьозов е немски възпитаник, отлично владее немски език и познава традициите в немското общество. Превръща се в изявен бизнесмен, който поддържа делови отношения с немски фирми. Когато дипломатическата ситуация налага да бъде открито немско консулство в Габрово, Васил Карагьозов е най-подходящият да заеме длъжността на почетен немски вицеконсул. За периода 1926–1933г. той се грижи и “закриля интересите на германските поданици в града и посредничи в търговските отношения на германските фирми с габровските”.30 Консулският офис се помещава в неговия дом. През 1934 г. длъжността е наследена от неговия единствен син Кольо Карагьозов, учил право в гр. Ерланген (Германия) и дипломиран от Handel Hochschule, Лайпциг.
Нагърбвайки се с тази нелека дипломатическа мисия, Васил Карагьозов още веднъж помага за развитие и утвърждаване на българо-немските отношения.
През целия си живот Васил Карагьозов е направил многобройни дарения. Например за кметството в с. Бичкиня31 с искане средствата да бъдат раздавани на нуждаещите се. От своя страна, трогнати от проявената загриженост, те благодарят чрез местната преса: “Може ли някой от насъ, огрянъ и обласканъ отъ великодушието на нашия господаръ, да не бъде благодаренъ презъ целия си животъ? …Това ще ни бъде подтикъ за още по-голяма добросъвестностъ и усърдие в работата ни”.32
Съпруг, баща и благодеятел
Личният живот на Васил Карагьзов е изпълнен с огромни успехи и постижения, но и с голяма лична трагедия. Съпругата му умира твърде млада, само на 35 г., две от дъщерите му напускат този свят още като деца. Той остава вдовец и поема изцяло грижата за възпитанието и отглеждането на своите наследници. Но успява да ги изучи и възпита отлично. Неговата съпруга преживе, заедно с децата Венка, Вела, Иванка и Кольо са щедри дарители на средства за Женското благотворително дружество „Майчина грижа”, за Червения кръст, за градската библиотека, където и днес на таблото със спомоществователи е написано „Фамилия на Васил Карагьозов”. Синът Кольо Карагьозов става приятел с монаха Пахомий, докато е послушник в Троянския манастир и подарява платове от семейната фабрика на монасите да си ушият раса. Това научава внукът Божидар Карагьозов, когато посещава Атон и в Зограф се запознава с отец Пахомий, вече библиотекар (1922-2008). През 1946 г. Кольо Карагьозов прави дарение от 50 000 лв. за изработване на иконостас в църквата на Дряновския манастир.33 В документа за дарение е записано, че ще предостави още средства, но през 1947 г. народната власт осуетява мечтите му, защото национализира фамилната фабрика и дома, изземва спестяванията и оставя цялото семейство на Кольо Карагьозов, наред с още много като тях, на улицата и на произвола на съдбата, обявявайки ги за народни врагове.
Обществото в миналото се е отнасяло с голямо уважение и респект пред личността на Васил Карагьозов, но е имало и хора, които са изпитвали явна и скрита злоба, завист, ненавист спрямо него и неговите успехи. Много пъти е подлаган на несправедливо отношение и злепоставяне от страна на негови близки и познати, които се опитват да спекулират с добротата и щедростта му. Упованието и дълбоката вяра във Всевишния винаги са му вдъхвали нови сили да продължава напред и да се бори със всички трудности и несправедливости в своя живот.
Преживяната лична мъка го научава да разбира не само своето страдание, но и да бъде съпричастен към нещастието на всички хора. Затова Васил Карагьозов винаги се притичва в помощ на изпадналите в беда.
През 1932 г. фабрика „Иван Калпазанов” чества 50 годишен юбилей. Директорът Васил Карагьозов организира скромно тържество. По този повод работниците изказват своите благодарности в пресата:
„Служащите и работниците при фабриката на Ан. Акц. Д-во „Иванъ К. Калпазановъ” – с. Бичкинята, изказваме сърдечната си благодарностъ за високото внимание, добрите думи и раздадените ни подаръци и възнаграждения от господарите й в деня на 50 годишния юбилей отъ основаването й. Особено подчертаваме това, защото въ нашия нерадостенъ животъ, този знаменателенъ денъ донесе, може би, единствениятъ светълъ и топълъ лъчъ, който за дълго ще сгрява нашите души. Скромно тържество! И колкото по-скромно беше то, толкова по-силно се отразяваше избликътъ на нашия възторгъ къмъ добрите ни господари. Ние не можемъ да не оценимъ милия имъ жестъ, когато с непристорено задоволство под звуците на българската гъдулка, се понесоха съ насъ въ китно българско хоро.
Може ли някой отъ насъ да не си спомнюва съ умиление за онези минути на чиста, възвишена радостъ, когато нашиятъ старъ директоръ г-нъ Василъ Карагьозовъ презъ сълзи отговаряше на приветствията? Нима тези сълзи не са веренъ изразъ на неговата отзивчива душа? Нима тези сълзи, които се впиваха въ неговите слова и отекваха въ нашите сърдца като плахъ трепетъ, не са най-доброто доказателство за бащинската обичъ на нашите господари къмъ насъ?”34
Независимо, че поводът е изключително тържествен, а юбилеят – 50 години постоянно присъствие по върховете на българската индустрия, заслужава пищни чествания, управляващите организират скромно тържество, „имайки предвидъ, че времената никакъ не подхождатъ за шумни праздненства.” И тук отново за пореден път се проявява дълбоката хуманност и грижовност на Васил Карагьозов, присъща на някои богати хора от миналото. Спестените средства от тържеството даряват на нуждаещите се.
Благодарностъ
Държимъ да изкажемъ голямата си благодарностъ отъ наше име и отъ това на Бичкинския общински съветъ на Ан. Акц. Д-во „Иванъ К. Калпазановъ”, за жеста, който управлението на дружеството направи на 27 т.м. – патронния праздникъ на фабриката и отпразднуване още на 50 годишнината отъ пускане текстилната им фабрика въ с. Бичкиня – І-ва в Габровско и цяла България, като подариха 5 000 лв. за раздаване на бедните жители отъ общината. Дарението, което д-вото прави, не е първо, не ще остане и последно. Примерът нека бъде последванъ и отъ други, особено в сегашните дни на изнемогване.
От постоянното присъствие при Бичкинската община
***
"На 21 декември 1932г. цар Борис ІІІ „е благоволил да приеме на продължителна аудиенция г. Василъ Карагьозовъ, директоръ и членъ на управителния съветъ на акционерното д-во „Иванъ К. Калпазановъ” въ Габрово и германски консулъ там. По случай 50 годишният юбилей на фабриката Н. Величество е благоволилъ да награди г. Карагьозова съ Орденъ за гражданска заслуга ІІІ степенъ, който му е предалъ лично.”35
Личността на Васил Карагьозов е уникална по много причини. Например всеки път при загуба на някой член от семейството си е правил големи дарения за различни хуманни каузи: 1892 г. – за построяване на забавачница в Габрово, 1907 г. и 1910 г. – за Народната библиотека “Априлов – Палаузов” – Габрово, 1910 г. – за построяване на безплатна трапезария към Дружество “Майчина грижа” – Габрово.36 За тези мероприятия разполагаме с документи, а колко всъщност е направил, само Бог знае.
По други щастливи поводи, по случай 50-годишния юбилей на фабриката, по случай своя 75-годишен юбилей, дори и без конкретен случай прави дарения на Червения кръст, чийто член е от 01 януари 1905 г., на Спортния клуб “Чардафон” – Габрово, на читалището, на библиотеката, към фонда “Бедни ученици”.
Църковник
Интересни са контактите на Васил Карагьозов с представители на православното духовенство. Свързва го голямо приятелство с монасите от манастира “Св. Вмчк. Георги Зограф” на Атон. От там през 1903 г. донася житието и литургията на Св. Онуфрий Габровски и ги предава на Габровския девически манастир.37 Успява да измоли от Търновския митрополит „да се произнася всякога на отпуст църква името на Габровския светия”.38
Дарява крупни суми за църквата “Св. Йоан Рилски” в с. Бичкиня (днес квартал на Габрово). Има заслуги за изграждане визията на този храм. Обещава да даде средства за неговото издигане. Изричното му желание е фасадата да бъде толкова красива, колкото на църквата „Успение Богородично” в центъра на Габрово, а не да изглежда един малък и невзрачен храм.39 Действително и днес съществуващата църква привлича погледите с интерсна си визия.
Предоставя средства и на църквата “Св. св. Константин и Елена” – Търново, която е близо до мястото, където е била родната му къща на улица „Гурко”. Търновското епархийско старопиталище “Св. Арахангел Михаил”40 също получава финансови помощи от Васил Карагьозов. В свое писмо до Търновския митрополит пише, че е напуснал Търново от 1871 г. „но аз милея за родния си град, затова искам да се притека в помощ с тази скромна лепта”.41
Обръщане
В края на м. октомври и началото на м. ноември 1926 г. Васил Карагьозов посещава Италия по бизнес дела. При разходка по езерото Комо (Северна Италия), лодката, в която пътува, се преобръща и той оцелява благодарение на намесата на един Светогорски монах, който го спасява.42
Приема тази случка като знамение. След като прави равносметка на живота си, осъзнава, че вече е на преклонна възраст, че дълги години работи за благото на хората като учител, политик, директор на фабриката, вицеконсул. Всеотдайно и умело използва придобитите знания и опит. Но си дава сметка, че не би бил такъв, ако Господ не го е надарил с безкрайна сила, енергия, ум и знания, за да постигне тези безчет успехи. Ако Всевишният не беше му дал възможността да се роди в подобно семейство, да учи в чужбина, нямаше да може да упражнява тези отговорни и трудни професии. Да си извоюва авторитет и достойно място в обществото в България и в чужбина сред най-видните и авторитетни исторически личности, да натрупа богатство. Затова решава, че единственият най-достоен начин да се отблагодари на Бога за всичките добрини, които му е сторил през целия живот и за силите, които му е дал, за да преодолява препятствията, е да се посвети изцяло в служба на Всевишния като стане монах и като служи вярно на Господ до края на дните си.
„Екзистенционалното преосмисляне на собственото „аз” спрямо вечните ценности в Божественото Откровение и превъзмогването на преходните и отрицателните начала в живота по пътя към Бога и светостта е сложен психичен комплекс. Това е драматично стълкновение в най-глъбинните пластове на човешката психика, в което намира реализация възхождането на божествените принципи чрез човека като подвиг на духа, стремящ се към все по-високи степени на съвършенство.”43
След като пребивава в Габрово 53 години, след като извървява дълъг път и постига успешен светски живот, в който Васил Карагьозов достига всички тези успехи, за които разказвахме досега и успява да даде на обществото всичко, на което е способен, вече е дошло времето да се оттегли от деловия, светския и обществен живот, и да се посвети на Бога.
В този момент завършва първият, светски, етап от неговия живот и поставя началото на втория, чисто духовен.
Васил Карагьозов започва да търси къде най-добре би могъл да реализира своето желание. През 1933 г. категорично решава да прекара остатъка от живота си в Зографския манастир “Св. Вмч. Георги Зограф”. Това място му е напълно познато – много пъти е бил там на поклонение. Приятел е с братята – монаси, които скоро ще се превърнат в неговото ново семейство. Запознат е с порядките в манастира и атмосферата, в която му предстои да се потопи, за да служи на Бога.
Започнал своя професионален път в Априловото школо – люлката на най-българското просвещение, Васил решава да завърши земния си път в една от най–ярките светини на българската книжнина и духовност Зограф. Вероятно Васил Карагьозов ще се окаже единственият успял човек в България, който в онези години доброволно и съзнателно напуска светския живот и отива в манастир, така както е направил цар Борис І през 889 г.
Макар и ревностни християни, семейството, познатите и бизнеса не искат да се разделят с него и не са съгласни “да ги лиши от своето ценно присъствие и съдействие”.44 Всички добре осъзнават, че ако замине, няма да го видят повече жив. Той пък няма да може да се радва на своите любими деца и внуци. „Ние знаехме, че иска да стане монах, но не очаквахме да бъде толкова скоро”, си спомня една от внучките Весела Цанкова–Солофрано. Всички доводи и увещания не успяват да накарат Васил Карагьозов да промени плановете си. Неговото решение останава категорично. Той е дълбоко убеден, че това желание е провокирано от неговата воля, но такава е и Божията воля. Той трябва да й се подчини.
От емоционална и психологическа гледна точка посвещаването на Бога не е лесна работа. Да докажеш предаността си към Господ изисква огромни човешки и емоционални жертви, които не всяко живо същество е готово доброволно да направи. Човек със слаб характер не би могъл да се отрече лесно от едно добре осигурено битие, от лукса и уюта на дома, за да заживее в скромна монашеска килия без особени удобства. Човек, прекарал голяма част от живота си пътувайки в и извън пределите на България, трудно може да се застои затворен на едно място. Обществено изявеният човек трудно би се отказал от уважението и всички почести, които му предлага светският живот. На човек, живял щастливо, заобиколен от своята любяща фамилия, деца и внуци, ще му бъде много трудно да ги напусне и да се отдели от тях, знаейки, че повече няма да ги вижда. В същото време ще му се наложи да приеме за свое ново семейство чужди и непознати хора – братята монаси. Но такава е съдбата на всички поели по този път. Става ясно, че само силната личност, силно вярващият човек, дълбоко обичащ Бога е в състояние да извърви този не лек път, както са сторили това всички монаси, монахини, светци и светици. За да бъде непоколебим в своето намерение, човек трябва сам да достигне до дълбокото убеждение, че за него единственият и правилен начин да продължи своето съществувание е като се отдели от света на суетата и се потопи в един по-извисен и по-духовен начин на живот.
В манастира човек може да достигне до висшата мъдрост, за която питал Евул какво точно тя представлява и получил отговор от Свети Василий Велики: „В помненето на смъртта! Ако ние действително по-често мислехме за смъртта, нямаше да се привързваме толкова силно към непостоянните земни блага, а повече щяхме да се стремим да придобиваме вечните. Една е телесната слава, а друга – природата на безтелесното. Никой не може да се наслаждава и на двете едновременно, защото "никой не може да слугува на двама господари." (Матей 6:24). И още: „Не обиквай земното, защото то е като простряна мрежа, в която ще се хванеш като птица”.45
Думата „монах” е с гръцки произход – „monachos” означава сам. В речника за чуждите думи в българския език е поместено следното обяснение: ”Монахът е член на манастирско общежитие, дал обет да води безбрачен, аскетичен живот, според църковните канони”.
Едно от основните задължения на всички монаси и монахини, които сами или по Божията воля са избрали да водят монашески живот, е да стопанисват и опазват, да се грижат за поддръжката на манастирите, които обитават, заедно с всички съкровища в тях – чудотворните ликове на Света Богородица, Иисус Христос, на останалите светци, техните чудотворни мощи, безценните книги, фреските, стенописите и уникалната архитектура на храмовете, които ги превръщат в неповторими шедьоври на художественото изкуство.
„Манастирите не са места за отдих", обяснява Великотърновски митрополит Григорий при откриването на изложба с фотографии „В градината на Божията майка” на 12 февруари 2010 г. в Габрово: „Това са места, в които кипи усилена духовна, книжовна и просветна дейност. Атон е действаща монашеска република, място за поклонение и духовно уединение, а не туристическа атракция.” Там дисциплината е желязна, има установени правила и порядки. Всички монаси имат свои задължения, които стриктно спазват. Многочасови богослужебни последования през нощта, почасови молитви през деня. Битието им е лишено от светски удобства. Монасите живеят скромно. „Без съмнение манастирите са местата, в които смирение и послушание се практикуват и преживяват ден след ден”.46 Храната е постна и им служи колкото да поддържа телата им живи, затова я приемат по два пъти на ден. Когато тръгват на път, „монасите вземат със себе си малко хляб, вода и една ябълка”.47 Грижат се за зеленчуквите и овощни градини, работят в кухнята, грижат се за домакинството, „нижат броеници, резбоват кръстове, рисуват икони, леят свещи или усърдно се опитват да обърнат повече внимание на набъбналата тълпа поклонници”.48 Но те „разполагат с огромна свобода – свобода от всякакви тенденции и моди”.49 Преживяват в ежедневна възхвала делата на Твореца – „от гледане към удивление, от удивление към благодарност, от благодарност към радост, към щастие. Това е царският път на човешкия живот”.50
Тези, които са събрали достатъчна смелост и са се посветили на Бога, като са постъпили в някой манастир, успяват да станат част от един друг свят, за който игуменът на манастира „Симонопетра” на Света гора архимандрит Емилиян разказва: ”Монашеският живот е образец за човешко общество. Нито демокрацията може да достигне такова съвършенство, нито монархията, нито социализмът. Никоя система не притежава съвършенството на монашеското житие. Защото е действително ангелско общество, бих казал светоотеческо, т.е така както са живели светите отци на на Църквата”.51
В предаването „Вяра и общество” на 1 март 2009 г., Ловчанският митрополит Гавриил казва, че „всеки монах трябва да бъде пример за смирение, да носи душа без агресия, да може да прощава, да отстъпва, да бъде изпълнен с човешка толерантност. Когато бъдат придобити и развити тези качества, това означава, че не само монахът, но и всеки от нас е постигнал висша духовна мъдрост. Но понеже монасите са се посветили да служат изцяло на Бога, те са длъжни да ни бъдат за пример, а ние трябва от време на време да се вглеждаме в техния светоглед, защото задължително ще открием нещо ново за нас самите, което може да ни направи по-добри”.52
Друга важна задача в битието на монасите откриваме в следния цитат: „Преподобни Теодосий управлявал многолюдното си братство, като се ръководил от манашеските правила на съотечественика си" (Свети Василий Велики). В своето мъдро ръководство великият духовен отец благодатно обединявал кротостта със строгата справедливост. Всички ревностно практикували социалното добротворство и се грижели за бедните, странниците и болните, които прибягвали до помощта на многобройните манастирски благотворителни заведения. Сам великият Теодосий измивал раните на страдащите в неговите болници и помагал за обслужването на разнообразните просители и поклонници.53
„Според християнската етика, ти трябва да търсиш доброто в другите, да не ги осъждаш.”, споделя монахиня Ксения от манастира „Рождество на Пресвета Богородица” край с. Кабиле, Ямболска община. „Християнският начин на живот е свързан с работата върху себе си, върху изцелението на собствената душа”.54
Монах
Настъпва 1934 година. Васил Карагьозов се заселва на Атон и приема монашеското име Вениамин Схимонах в манастира „Св. вмчк. Георги Зограф”.
Защо Васил Карагьозов искрено е пожелал да се посвети на Господ и Бог го е приел в светата обител?
За да може вече като схимонах да благодари за своя пълноценно изживян живот. От това свято място да се моли за своите близки, приятели и за благоденствието на всички хора. Защото е живял достойно и е извършил много добрини, според християнските норми, независимо, че е бил светски човек, от българското и световно хай-лайф общество. Защото е преживял и познал многократно собствената болка и страдание, тези на близките му и на хората въобще. Защото вече е бил психически готов да поеме по пътя на изцяло духовните търсения. Да преосмисли на спокойствие живота си, да се покае за грешките, които евентуално е допуснал, да подготви съзнанието си за момента, в който Господ ще го прибере при Себе Си.
Наред с духовните занимания, в продължение на 4 години присъствието му в манастира съвсем не е пасивно. Той е назначен за секретар, защото владее 7 чужди езика, включително и гръцки, и има богат бизнес опит. Води деловата кореспонденция на манастира, посреща и изпраща множеството чужди поклонници, дошли на това свято място да търсят връзка с Всевишния.55
Когато Михаил Ковачев прави обиколка из манастирите на Света гора, в Зограф е „силно трогнат от дружелюбното Аврамово гостоприемство на зографските братя и епитропи, всепреподобните отци Вениамин, покойник вече, Иренах, Кесарий, Исидор и библиотекарят Панарет, които се оказаха не само отлични българи и прекрасни доброволни отшелници, но и прекрасни домакини, прекрасни стопани”.56 През месец май 1937 г. Атон е посетен от гръцкия крал. Вениамин Схимонах го посреща и успява да впечатли високопоставения гост и неговата свита със своята изключително висока обща култура, образованост и чуждите езици, които владее.57
От Зограф изпраща средства за фонда „Бедни ученици” в Априловската гимназия. Участва в реконструкциите на едно от крилата на манастира с лични средства и със съвети. Снабдява манастира с провизии (боб, леща, ориз, жито) с помощта на своя син Кольо Карагьозов, който освобождава от митница товарите и контактува с институциите – Гръцкото посолство, Външно министерство.58 Дарява на манастира част от богатата си лична библиотека.
Ако децата на Васил Карагьозов и тяхното образование са най-голямото му постижение в човешки план; ако всичко, което е успял да построи и закупи е неговото достижение в материален план, ако дипломатическата и консулска служба е най-високия връх в светската кариера на Васил Карагьозов, то монашеството е най-върховното му достижение в духовен план.
А духовността има две измерения. Според бенедиктинеца Давид Щайндл-Раст, „ако само приемаме в себе си – имот, признание, благосклонност, любов, но нищо не отдаваме, тогава потъваме в пясък и сол. И вече не сме жива, а мъртва вода”.59 А в житието на Света Петка Търновска четем: „Вещественото милосърдие е израз на християнската любов, но най- високо е духовното милосърдие, което се изразява в молитва за душите на всички хора, защото тялото се разрушава, а душата е безсмъртна”.60
Така и Вениамин Схимонах, наред с многото делови отговорности в манастира, намира и ново поле на изява. Взема участие в ежедневните църковни служби, редом с всички остнанали монаси, за да изпълнява онова свещенно тайнство, наречено мисия на монасите. То най-точно е описано от Хайнц Нусбаумер в книгата, посвена на монасите от Атон „Монахът в мен”: „Някои казват, че монахът трябва да служи на света, за да не яде напразно хляба на народа. Затова е важно да се разбере, в какво се състои службата на монаха и как в действителност той помага на света . Монахът се моли през сълзи за целия свят. Това е неговото най – важно дело и тук се крие ползата. Тъй като светът се крепи само на молитвата. Ако тя спре, той ще пропадне”.61
Като надарена, добре образована и интелигентна личност, Вениамин оставя ярка следа в историята на светата обител. Намира вечен покой на 31 март 1938 г. И днес костите му се съхраняват в костницата на манастира, заедно с тези на другите монаси.
***
Животът на Васил Карагьозов може до послужи за пример на съвременниците ни. Той е човек от нашето общество в недалечното минало, надарен с голямо и щедро сърце. От него можем да се приучим на реалните християнски ценности и как да ги прилагаме на практика, така както е правил и самият Васил Карагьозов. На младини е учил учениците на дескриптивна геометрия и чертане, възпитавал е своите деца, учил е своето семейство и познати как да правят успешен бизнес. А през целия си живот Васил Карагьозов се явява един морален учител за българите. Той ни показва чрез делата си, че освен отделни личности сме част и от едно цяло. Така, както работим съвестно за собствения си просперитет, трябва да работим отговорно за просперитета и авторитета на цялото наше общество. Защото „… веровият опит и религиозните ценности влияят не само върху индивидуалната ориентация на човешките дейности, но и върху жизнения свят на Общността”.62
Ако светският живот на Васил Карагьозов го превръща в един успял и известен човек в цяла България и в държавите, с които е поддържал делови и лични отношения, според светските стандарти, то всички добрини, които е извършил и битието му на монах формират един цялостен, пълноценно изживян и завършен, и му отреждат място сред достойните люде, живяли на земята и сега обитаващи невидимия Божествен свят.
Бележки
Много интересен материал за българин от старо време, но вече го четох в сп. „Минало“, 2008, № 2.
.
Връбница –
http://archiman.livejournal.com/
Блудство – духовно и плътско
http://sinay.blog.bg/novini/2010/03/26/zadyrjaha-dvama-myje-prodavali-porno-s-iasnovidkata-ivelina.518405
Честит празник на всички православни християни!
Не смятам на този светъл ден и то точно под тази статия да се конфорнтирам, но наистина, [u]напълно сериозно[/u] се учудих на формулировката „изявен аристократ“. Не искам да характеризирам по какъвто и да е начин човека определен като такъв, интересува ме единствено на каква историческа база почива това определение; лично аз не смятам, че е исторически адекватно. Смятам го за някаква религиозно-естетическа поза, отколкото за властова реалност, налагаща със сила ценностни хоризонти.
Кога за последно са управлявали аристократи на територията на България?
Как се образува и запазва българската аристокрация?
Има ли пряко влияние (културно-политическо) произтичащо от живота на аристократа върху обществото?
Има ли самоосъзнато съсловие от аристократи?
Не разбирам какво е това явление „аристокрация“ в България.
Достатъчно ли е да си богат по наследство, да имаш отношение към „националната култура“ за да си аристократ?
Или всичко това е опит за намиране на български аналог на западен феномен.
Струва ми се посетителите на православие.бг биха могли да ми отговорят на тези въпроси и най-вече такъв ерудиран учен като архимандрит Павел.
И аз съм съгласна, че материалът е изключително интересен и поучителен!
Погледнах този в сп. „Минало“. Наистина става дума за същия човек, но тук авторките много изразително са наблегнали на духовната същност на описания господин, прекрасно са описали човешките терзания, когато някой реши да поеме по духовната пътека на живота. Смятам, че са успели да доловят като истински психолози, идеята за монашеството, подкрепена с много подробни цитати и примери. Умело са вплели личната история с философските разсъждения.
Книгата на Нусбаумер, която цитират няколко пъти изглежда също интересна. Ще я потърся и ще прочета.
Убедена съм, че този материал е попаднал в точното време и на точното място!
С радост бих изчела и други неща от тези авторки. Те са много талантливи!!!
Г-н Ф. Николов откъде знае, че човекът не притежава някаква аристократска титла от чужбина – барон, граф или друга.
Например актьора Явор Милушев има титла, при това от чужбина.
Но дори и да няма, не виждатели Г-н Николов как е изглеждал този човек. Каква интелигентност излъчва неговото лице, образованост и авторитет.
Вашите въпроси ми приличат на обикновено заяждане или на някаква нотка на злоба и завист, така типични за българския ни манталитет.
Българите не могат да допускат да има умни, успели, знаещи, можещи и оригинални същества около себе си.
Господин Николов да не би да изпитва някакви комплекси или чувство за малоценност, след като е прочел за постиженията на този човек?
Аз съм много приятно впечатлена, че такива хора са съществували – да говориш 7 езика, да имаш такова потекло. Да се посветиш на Бога, както са го написали, звучи толкова християнско и прекрасно … Обърнахте ли внимание кой е бил кръстник на г-н Карагьозов? Аз съм запозната с хаджи Николи, даже посетих новореставрирания хан във Велико Търново? Станал е прекрасен!
Моето мнение е, че не е християнско човек, който има някакви претенции за възпитание, култура и е носител на християнски ценности, да се отнася така с изявените ни личности. По цял свят, а аз пътувам много в чужбина, всички много държат на своите национални герои и исторически личности!!!
Биографията на В. Карагьозов е изключително интересна и ценна. Фактите говорят сами по себе си, дори и без коментар.
Когато се говори за православие у нас обикновено се дават исторически примери от близкото и далечно минало. Наистина историята и литуратурата остават главните хуманитарни образования у нас и чрез влизане в историята и литературата Църквата получава неоценима помощ, ако разбира се приемаме БПЦ за официален представител на вярата на българите. По-интересно е обаче състоянието на религията днес и какво става с умните, можещи, достойни и честни хора, които Църквата би трябвало да издирва, както и да издирва Божиите угодници и любимци и да им дава шанс да реализират своята свише дадена им благодат по рождение или по Божи избор за прослава на Бога и за утвърждаване на вярата. Освен това прави впечатление една тенденция в българското общество, видно и от биографията на Карагьозов, че по-изтъкнатите и интелигентни българи от ново време дават децата си да получат техническо и практическо образование. Така обаче се снижава нивото на богословие и философия у нас, които крепят вярата със слово.
Интерсно е изложението на pitevs. Но както са написали авторките на биографията на г-н Карагьозов, неговият син е бил голям дарител също. Цитирана е сумата от 50 000лв. за изработка на иконостас. Това за мен говори, че дори и да нямат религиозно или философско образование, хората от миналото са били големи дарители за дълбоко духовни и религиозни каузи. Това показва, че духовността и вярата не са въпрос само на академично образование, а на [u]възпитание[/u] и начин на възприемане на околния свят.
Днес се опитваме да възпитаваме благотворителност не само при малките деца, но и при възрастните. Прекрасно е, че много хора откликват със средства за лечение на болни в чужбина, дарят суми за реставрация на църкви и манастри, строят нови. Щом благотворителността от преди 9 септември 1944г. се възражда, заедно с присъствието на все повече хора в храмовете – не само на големи празници, това за мен е огромна надежда за духовното спасение на нашия народ!!!
Българската аристокрация изчезва през османското господство – не толкова е изклана, колкото е приела исляма заради изгоди и постове като спахийството. „Кнезовете“ в СЗ България през Възраждането са по-скоро кметове. Неслучайно след Освобождението започва търсене на аристократ, който да стане княз – в Русия, Дания, Грузия и накрая в Австрия. До голяма степен тази липса предопределя следващата ни история.
Бизнесмени в расо. –
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2010-03-28&article=318972
За да бъде изяснен въпросът с аристокрацията ще кажа няколко неща:
1. В тълковен речник е записано:
– Аристокрация – висш слой на обществото, който поради своето богатство или знатен произход, се ползва с различни привилегии, на първо място да заема висши служби в държавата. Родова или парична знатност.
– Висшето съсловие в Древна Гърция.
По повод търновските боляри – възможно е някаква част да са приели доброволно или насила исляма. Но много по-голямата част от тях са избити – спомнете си погребението на тланните останки на 110 търновски боляри, които бяха погребани с почести наскоро във Велико Търново и имаше репортаж по националните медии.
Третото Българско царство започва от 1879г., когато на престола в България е възкачен княз Александър Батемберг.
Първата конституция – Търновската, която навърши 130г. през 2009г., направена по модел на Белгийската, забранява на княза да раздава благороднически титли.
Търновската конституция търпи няколко промени. Под влиянието на княз Фердинанд е променен чл. 59 – за раздаване на ордени само на героите от войната. Той го редактира, като разширява това понятие и от тогава са въведени ордени за Граждански заслуги. Идеята на княза е била да удостоява своите поданици с подобни знаци, които да заместват благородническите титли. Защото конситуцията не му дава това право, а то реално е същестувало на запад в миналото и сега.
Английската кралица е удостоила много изтъкнати личности с титли – лейди Маргърет Тачър, сър Елтън Джон, сър Лорънс Оливие, сър Алекс Фъргюсън и др.
Това са хора, които нямат кръвно родство с английската династия, но за особено големи заслуги към държавата те са получили тези титли.
Ves-ves-tres-tres чрез множеството си коменари в „защита“ показвате точно вашата уязвимост по темата. Вие откъде пък знаете с кого говорите, че ме обвинявате във завист, чувство за малоценост или някакви комплески. „Вие“ българите може да приписвате чувствата си за малоценност на всеки, който не приема безкритично подадените му „традиционни истини“, това мен не ме засяга. Изобщо не е достатъчно да ти ДАДАТ някаква титла за да си благородник, още по-малко това зависи от „излъчването“ на лицето и образоваността. Благородника не се занимава с търговия, нито с учителстване той има наследствени ВЛАДЕНИЯ (ЗЕМИ) на които е пълновластен господар. Цялата европейска история на феодолизма, рицарството, ренесанса и т.н. отсъства в разгърнат вид в България.
„Умни, успели, знаещи, можещи и оригинални същества около себе си“ има навсякъде и точно те не са аристократи, а парвенюта (не говоря за човека от статията, а за Вашето определение).
В България властва грубия историзъм, за който е напълно достатъчно да имаш ясно родословно дърво и да не си копал на нива, за да се наречеш аристократ, а освен това, ако ти се възхищават „селяната“, че говориш няколко езика, бил си в „чужбината“ и имаш парици още по-добре. „Той се различава от нас, значи е аристократ“. С тази огромна разлика, че никой аристократ не се нуждае от одобрението (или възхищението) на плоската маса, нито неговите качества зависят от натрупаната национална средна култура. За всеки истински аристакрат, намекването за някакви [u][b]“ОБЩИ ЧУВСТВА“ [/b][/u]с народа е обидно, именно поради това и никой аристократ не е и не може да е националист в съвременния смисъл на думата. Аристократа изгражда качествата си не заради народа, а въпреки него, той ги удържа със сила, а не с мили очи пред възхищаващото му се население. Одобряващият, възхваляващия от народа си въобразява, че знае какво възхвалява, това е непоносимо за всяка аристокрация.
Досега с аристократичния стил (живот) на народа с аристократа трябва да става само от далече иначе има опасност възхищаващият да немери сходни черти с него.
Национализмът в България не позволява да се мисли качество извън възпроизводтвото на народната идентичност и затова всеки, който се жертва за народа, който се заиграва с чувствата и мислите на тълпата се смята за аристократ. Но точно универсалната култура (а не националната) е продукт на истинския аристократизъм; рицарството е крайната изява, тук се сражаваме и защитаваме наднационална идея, а не кокетираме с тълпата, за да не признае или отхвърли.
В България като историческа форма аристокрация няма! Със сигурност има отделни черти, в отделни други форми, в някои сполучливи изключения, но „trend” няма.
Разбира се, който иска може да си въздигне някой идол, когато си поиска според обстоятелства и конкретните си нужди, може да си измисли и изтълкува „важни“ факти, когато си поиска, тълпата се нуждае от кумири, в които да вярва, това обаче не е аристократизъм. Трагедията в България е именно тази, че няма ясна диференциация, строго отделяне на един определен начин на живот с масово разпространения, неговото удържане и силово сегрегиране с „народа“; в България за „елит“ се смята това, което поддържа колективното „несъзнавано“ за изключителност и непреходна стойност на НАРОДА, за НАРОДА, [b][u]ОТ НАРОДА![/u][/b]!
Аристокрацията е начин на живот, а не университетски знания, международна търговия, израз на лицето, салонно общуване, концертни изпълнения!
Г-н Николов,
Българският народ не е „тълпа“ – оценката ви е повече от достатъчна, за да ни създаде ясна представа за отношението ви към НАС, българте.
Относно понятието „аристократизъм“ – няма такова в православието, нали се сещате за притчата на гробището, където всички сме еднакви. Това ме убеждава, а и останлите ви разсъждения, че не сте православен и не питаете добри чувства към вярата ни. Достатъчно доказатлство е фактът, че вие посочвате като символи на християнството кръстоносците, които са избили монасите на Света Гора! Много ви моля да си сверите часовника!
Относно вариациите на тема светски аристократизъм – идеята за унаследеността на аристократизма по кръвно родство е отречена още преди 300 години и то именно от европейските философи. Май доста време е минало от тогава, че да предъвкваме подобна тема.
Уважаеми Г-н Ф. Николов,
Един истински джентълмен никога не би започанл своето обръщение с ves-ves- tres – tres /коментар №20/.
Само тази фраза е достатъчна да проличи какъв манталитет и наченки на инфантилизъм носите!
А цялата плеяда от думи, която сте изсипал в продължение на 4 коментара, показва единствено и само, че Вашите твърдения са базирани на теоритични постулати, книги по философия, етика и морал, но в никакъв случай на реални житейски ситуации.
Защото един човек, който наистина е има удоволствието да контактува с истински аристократи, има абсолютно различно мнение от Вашето.
Дано съдбата бъде благосклонна към Вас и да преживеете, поне веднъж в живота си, подобна емоция…
Абсолютна лъжа е твърдението на Дон Кихот за приемането на исляма от българските боляри. Вие сте духовник и учен – представете ни факти, тъй като казаното е изключителен удар върху българското достойнство!
Понеже някои коментатори тук откриха в тази ценна статия само и единствено идеята за аристократичностт, бих желал да добавя, че аристократизмът е състояние на духа, а в православен контекст – това е светостта, с която Бог дарява верните нему.
България винаги е имала своите големи духовни аристократи, а по-малките – откриха компютъра, дизеловата помпа, печелят олимпиади по математика и т.н и т.н.
И всеки, който се опитва да внушава друго, или не познава собствената си история, или просто е недоброжелателен към НАС българите!
Точно така, г-н Матей, всичко започва от „ВСИЧКИ СМЕ ЕДНАКВИ“, освен това никъде не съм писал, че съм православен. Кръстоносците никъде не съм ги споменавал, те са само една част (спорно е дали най-добрата) от аристокрацията. Вашите религиозни дрязги с католиците не ме интересуват. Разбира се, кръвното родство не е достатъчно за аристократизма, по-важно е да се задържи (по-често със сила) правото да си господар.
Който не може да заповядва, той трябва да се подчинява – това е езистенциално правило. Аристокрацията в развитието си натрутва и художествени, естетически качества, само че ГРУБА фалшификация е да се приравнява всичко с тях, трябва и реална власт, абсолютно е необходимо за усещането – дистанция, качество. Европейските философи се еманципират от низините и от израждането на аристокрацията в самодоволство и отстъпки пред „духовната“ власт. От последната аристокрацията се нуждае само за да затвърди в простолюдието страха от властта си. Кой аристократ го е е еня за „вярата“?
Вярата е за хора които не вярват в себе си. „Грях“, „ад“, „рай“, „благочестие“, „смирение“, това са необходими житейски ориентири за всеки, който се намира в подчинено положение. Къде се е чуло и видяло аристократ да работи? Инстинктът за работа показва ниско потекло. Аристократът прави най-общо две неща: или воюва за да защити правото си да властва или се забавлява, той има само свободно време, разбира се тук не се изключват занимания с изкуства, като признак на разточителен финес и житейска неангажираност.
Това, което „народът“ не понася е някой да се превъзнесе над него, тогава му става много неприятно, а най-мрази някой да му заповядва. Затова той се стреми да по всякакъв начин да „изравни“, да направи „разпознаваеми“ за себе си тези личности – единият начин е чрез религията. Аристократа „служи“ на народа, макар и да му заповядва, ходи в църква, посещава папата/патриарха, населението се чувства доволно, притъпява се болката от подчинението.
Ves-ves, арстократът има задължения и ОБНОСКИ само пред РАВНИТЕ на себе си, не пред ВСИЧКИ.
Удоволствието и неудоволствието са ориентири и житейски критерии за неудачниците. Аристократът е твърд в това, което е, не се нуждае от одобрения, нито свише, нито отдолу.
Всичко това го пиша по този начин, не защото съм аристократ (в България такива няма), а защото съм общувал с такива, макар и далечни издънки на истински аристократи. Твърдо съм убеден, че и две минути няма да издържите да общувате с аристократ, това не е за страхливи и изнежени хора с лабилна религиозна психика, които чувстват „удоволствие“/“ неудоволствие“ при общуването.
[quote]Цялата европейска история на феодолизма, [b][b]рицарството[/b][/b], ренесанса и т.н. отсъства в разгърнат вид в България.[/quote]
Липса на големи дупки в образованието показва:
1. Свързването на българската култура, която ВИНАГИ е била православна и епохата на рицарството!
2. твърдението, че европейските философи са произлезли от низините. Е, за ваша изненада, повечето от тях са с аристократични титли.
И понеже разбрахме, че не сте нито българин (говорите за ВИЕ Българите), нито Православен (по вашето собствено признание), каква работа имате в сайт, наречен ПРАВОСЛАВИЕ БЪЛГАРИЯ?
Впечатления от Йерусалим –
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2010-03-29&article=319081
Прекалено май се набляга на достойнствата на този човек и ползата в манастира от явните му таланти.Но нима това не е обезсърчаващо са по-прост човек ,който иска да посвети остатъка от живота си на Бог?
Да си припомним какви бяха светите апостоли-най-обикновени рибари.
Уважаеми Ника, първо да бяхте прочели внимателно биографията на г-н Карагьозов, преди да дадете Вашия неоснователен коментар. Как ще наречете прост един човек, който е следвал 10 години в запазна Европа, говори 7 езика, преподавал е дескриптивна геометрия. Вие някога учил ли сте дескриптивна геометрия? Тя се преподава на студенти в инженерните специалности!
Уважаеми Ника, как можете да богохулствате по този начин. Това е героизъм! Да оставиш всичко, което си придобил и да отидеш в манастир, при това в Зограф!!!
Този човек заслужава да бъде канонизиран за светец!!!
към Матей:
Една аристократична максима показва коя е една от причините аристократизмът да загине – благородниците са забравили, че еснафите са еснафи и са започнали да се държат с тях като с благородници.
това е моят отговор, ако си бяхте наприл духовния труд да разберете нещо от което съм написал (което впрочем го знае всеки средно интелигентен човек) щях да Ви отговоря по друг начин……
със здраве и наблягайте на молитвата и поста.
Днес е 14-ти нисан – Пасха по юдейския календар. Така са празнували повечето християни в Мала Азия през І-ІІІ век, а след забраните през ІV век – само монтанистите, които предпочитат да се самоизгорят през VІІІ в., но не и да прекратят тази традиция.
Първо -да бъдеш взет в свята обител -каквато и да е да станеш неин член е чест за самия човек.А не чест за Бога ,който дава всичко и талантите и живота и здравето.
Второ-няма значение какви достойнства има човек ,колко е учен и така нататък ,всичко е взето „назаем“ за този временен живот,в който сме като гости.Трето къде казах хулна дума към Бог?
„Но казвам ви ,че Бог и от тия камъни може да издигне Аврамово потомство“-Исус Христос
Днес Вениамин Схимонах е предал Богу дух. Вечна му памет!
Впечатлена съм от неговата биография! Жалко е, че подобни хора се разждат малко, а такива като него трябва да са мнозинство, за да живеем в един много по-добър и по-красив свят.
След като изчетох, с огромен интерес текста цели 3 пъти, защото изобилства от много факти и събития от нашата история и си припомних кои са цитираните имена – все на известни и изтъкнати исторически личности, успях да доловя какво писателките са искали да изтъкнат с тази публикация – те се прекланят пред монасите, пред тяхната сила и воля да се отделят от света на суетата и да започнат живот в манастир. Много точно изтъкват каква е ролята на монасите и монахините. Те успяват да ни разкрият ясно значимостта на тези хора. До сега не се бях замисляла колко отговорна, тежка и трудна е „професията“ монах.
Мога да кажа само: „Браво! Прекрасно написано, но трябва да се чете внимателно и да се размишлява върху материята.“