Писмата на един отшелник

Една "алтернативна" гледна точка за българските борби за църковна независимост. Авторът е бил руски посланик в Солун и свидетел на събитията. Въпреки нелицеприятните изводи за българския национален характер, "Писмата" на К. Леонтиев са основният контрапункт на тезите на Тончо Жечев от "Българският Великден и страстите български".

По изданието: К. Леонтиев, „Византизмът и славянството”, Славика, 1993 г.

Бесовете на руското българофилство

Искам да ви призная, че посрещнах първия брой на вашия вестник с въздишка на облекчение.

Най-сетне и у нас да се заговори открито и правдиво! Най-сетне и в нашето измъчено от заблуди отечество да се намерят хора, решени да кажат истината за българите и да ги лишат от привилегированото положение, което им беше отредил нашият либерализъм и което вреди на самите тях. Наистина, кого ли не сме осъдили, кого ли не порица­ваме, кого ли не сме тръгнали да корим! Европейците, при цялото ни раболепиие към Запада, нерядко са бивали обект на най-строги критики. Какви ти критики! Ако не дай, Боже, защитата на държавните им интереси ги изправи срещу нас (което всъщност е нещо съвсем естествено), ние просто ги правим на пух и прах. А азиатците? Нашият „прогресивен" печат непрекъснато ги разпъва на кръст; ние като че ли се чувствуваме задължени постоянно да ги наричаме „варвари" (сякаш това ще ни направи европейци и ще докаже, че раз­рушителната цивилизация на съвременна Европа е връхна точка в развитието на всички цивилизации). Позволяваме си, макар и по-рядко, да порицаваме чехите, сърбите и хървати­те; колкото до гърците, те отдавна са получили обидното прозвище фанариоти, сиреч хитреци и двуличници.

Непрекъснато оплюваме самите себе си, Русия, руските обществени порядки и нрави (традиция, която идва още от Гогол). Неспособни сме да изречем и една добра дума за себе си; надминахме всички в своето жлъчно и болезнено самоунижение (което, държа да отбележа, няма нищо общо с християнското смирение). За нас единствено българите винаги бяха прави, винаги бяха угнетени, винаги бяха сми­рени и мили, винаги бяха жертви и никога насилници.

Дръзнеше ли някой да издигне глас против тях, тутакси биваше заглушен от гръмкия вой на общоруското свободо-любие. Всяка самобитна и напредничава мисъл, която се опитваше да проникне по-дълбоко в същината на проблеми­те на Изтока, набързо биваше удавена в морето на всеобщото равнодушие. Хората, които си позволяваха да говорят или печатат неща, различни от вече утвърдената мода (която днес кой знае защо наричат здрав разум), оставаха неразбра­ни: или ги обвиняваха в оригиналничене, или ги обявяваха за представители на догматичното православие.

Кой знае защо българските интереси се възприемаха като интереси на руската държава и всички врагове на българите се обявяваха за наши собствени врагове.

Ако сериозно се замислиш над всичко това – над нашите необясними заблуди, над лекомисленото отношение на вли­ятелните люде към гръцко-българския църковен спор, над преднамереното изопачаване на истината от едни (просвете­ните) и над либералното нахалство на други (имам предвид онези, които не можаха да проумеят простата и очевидна политическа истина, че и най-жестокият и безнравствен пра­вославен епископ от който и да е народ, пък бил той и покръстен монголец, трябва да ни бъде много по-скъп от двайсет славянски демагози и прогресисти), – особено след като си разбрал, че и Русия, и славянството като цяло вече са престъпили съдбоносната бариера, отвъд която прогресът по европейски образец престава да бъде залог за развитие и започва да служи на разложението и гибелта, не може да не ти стане и страшно, и тъжно. Страшно, защото във всичко това ще видиш нещо фатално, нещо мистично, някакво прок­лятие, и тъжно, защото ще си кажеш: „Нищо не може да се направи. Хората, облечени във власт, мислят съвсем иначе от мен и моите съмишленици!" Добре е да си глас в пусти­нята, но само ако момееш да се надяваш, че все пак ще бъдеш чут от някой, който ще се справи с нещата по-добре, който е по-напорист, по-силен и по-влиятелен. В противен случай те очаква тежко разочарование. Не може да не те заболи, когато виждаш, че всичко е тръгнало все по-наляко и по-на-ляво, а хората не разбират това, когато пред очите ти една нищожна буржоазна конституция, каквато е белгийската, се утвърждава п най-изостаналата и най-патриархалната от то­ку що освободените славянски страни, когато ти е повече от ясно, че простият български народ е попаднал в ръцете на адвокати, търговци и самолюбиви учители – довчерашни дрипльовци и отявлени реалисти, възпитани по европейски; не може да не те заболи и когато чуваш, или най-малкото когато подозираш, че някакъв си там прогресист Каравелов (вероятно също тъй нагъл, като Гамбета) налага мнението си във всичко.

Можеш ли да бъдеш равнодушен, когато четеш такива телеграми:

„Търново, 27 март. Българското народно събрание под председателството на г-н Каравелов отхвърли проекта за учредяване на Сенат и прие предложението на д-р Малов в конституцията да се внесе текст, признаващ правото на гражданите да провеждат събрания без да уведомяват предварително полицията. Партията на умерените беше под­ложена на силни нападки от страна на радикално настроени­те. Търново, 28 март. Вчера Народното събрание утвърди нов член от конституцията – за пълната свобода на съвестта с право на преминаване в друга вяра и за свободата на пе­чата. По предложение на Каравелов събранието отхвърли молбата на епископите за упражняване на духовна цензура върху всички църконно-служебни книги и другите религиоз­ни издания, предназначени за употреба в църквата и учили­щата. По повод вчерашните решения на Народното събрание екзархът, всички епископи, както и предводителите на уме­рените напуснаха заседанието. Търново, 29 март. Народното събрание отложи своето заседание за 4 април. Разгледани са 117 члена от Устава. Онези от тях, които се отнасят до състава на бъдещата палата, претърпяха промени, по силата на които се предвижда всички депутати да получават своя мандат единствено чрез избори. Нито един от тях няма да бъде назначаван. Беше призната свободата на печата, на съб­ранията и на литературните, техническите, икономическите и политическите сдружения. Предложението на Балабанов и някои други за учредяване на Сенат беше единодушно отхвърлено. При това не се мина без скандал. Раздразнен от виковете на неколцина депутати: „Балабанов вън!", Балаба­нов оскърби председателствуващия заседанието Каравелов. Намеси се Цанков. Всичко свърши с това, че авторите на предложението за Сенат – всичко 12 души – напуснаха засе­дателната зала."

Колкото до опроверженията, които се появиха по-късно, аз за съжаление не мога да им вярвам напълно. Работите явно се поизвъртяха и попритулиха, разбира се, не без намесата на Русия. Дори всичко да е било вярно наполовина, пак не бихме имали повод за кой знае какво успокоение.

Ако пък се окаже, че наистина става дума за клевета и нищо подобно не се е случвало, ще трябва да признаем, че злонамереният клеветник е бил твъре умен и доста добре запознат с духа на българската интелигенция. Лъжата му е тъй майсторска и досущ прилича на истина! Не можеш обаче да измислиш нещо такова, ако нямаш основания за това: ще прозвучи неправдоподобно. Все едно някой да изпрати от Париж телеграма, че скромният якобинец Греви е започнал да действува в разрез с духа на либералната конституция и се е превърнал в живо подобие на гениалния и безстрашен юнкер Бисмарк! Кой би повярвал на подобно нещо? Също както не биха повярвали и на съобщението, че италианското правителство се е отказало от папските владения и че крал Умберто е „заминал за Каноса".

Не. Няма никаква клевета и това го знаят всички, които познават отблизо бедната и груба мисъл и ловкото безсра­мие в действията на болшинството български вождове.

Необяснимо е това помрачение, обхванало най-светлите умове на руското общество по отношение на българите. Не трябва да се забравя, че този примитивен и в същото време загадъчен народ внесераздор между Рим и Византия и доведе техните отношения до разрив.

И ако това не е съдба.

В същото време наричаме лъжци и измамници цариград­ските гърци, духовници и миряни, чиито лични интереси (най-вече тези на духовенството) са тясно свързани със стро­гата православна дисциплина, с православните традиции, православните канони и православните чувства. Цариград е главният център на източното православие, а фанариотите – т.е. гърците от Цариград – са негови граждани или управни­ци.

Понякога те наистина могат да бъдат лукави или корис­тни. Но лукавството и користолюбието не им е попречило да бъдат пазители на православната духовност и вяра. Хрис­тиянството обединява не само чистите, смирени и възвише­ни натури. То е религия на хора с най-различни характери.

И що за морализаторска поза сме заели! Раздаваме пра­восъдие наляво и надясно без дори да се замислим дали самите ние можем да служим за пример. Чуйте само: „Фанариотите са консерватори, ние сме либерали и край… Ние освобождаваме българите…"

Прекрасно! Но ги освобождавайте от властта на султана, а не от каноничните правила, изискващи строго подчинение на зоконната църковна власт. Нима нашето безразличие ще стигне дотам, че да забравим какво е патриарх и какво шейх-ул-ислам.

Ние почитаме вярата на своя народ. Ценят я дори мно­зина от онези, които не ходят на църква или влизат рядко, повече от национално чувство, а не по силата на някаква вътрешна потребност.

Защо тогава не можем да видим съединителната нишка? Ето, руският селянин ходи в Оптина или в Тихонова пустиня, в Киев, в Печорската лавра или на Соловки. За какво си мисли той, какво вижда, на какво се учи? И откъде е дошло при нас всичко това? Разбира се – от Изток! От гърците! Притегателната сила на Цариград като център на общоцър-ковно влияние и средоточие на църковното управление се разпростира и върху такива православни светини като Йеру­салим, Атон и Синай.

Какво би могла да ни предложи в замяна на това величие незрялата, без утвърдени традиции, все още не осъзнала дори своя дълбоко революционен (т.е. егалитарно-либерален) дух българска народност? Българите нямат свети места, древни средоточия на православната църковност, техният духовен небосклон не е огрян от такива неподвижни звезди на православието като Атон и Синай, чиято ярка светлина не гасне дори в днешното време на жалки прогресистки надежди и остарели европейски мечтания.

Какво да мислим за един народ, който започва своето възраждане с борба против църковната йерархия, забравяй­ки, че точно нейните правила и дух лежат в основната на собствения му живот, закони и обичаи и че точно те са му помогнали да оцелее под гнета на една многовековна друговерска власт?

Не трябва да се утешаваме с това, че този българин с овчи калпак и кафяви потури е примитивен и прост: колкото един народ е по-груб и по-прост, толкова по-лесно е да бъде подлъган от своите лукави вождове-атеисти.

Католическото духовенство се оплаква, че е подложено на много по-жестоки гонения в полудивите варварски репуб­лики на Южна Америка, отколкото в цивилизована Европа. Италия, която е една изостаналата и относително непросве­тена страна, се отказа по-лесно от папата, отколкото циви­лизованата, напредничава Франция. Казват, че във Франция има дори републиканци, които съвсем не биха желали стра­ната им да се откъсне напълно от Ватикана.

Прогресистките идеи са груби, елементарни и общодос­тъпни („Жреците и воините винаги и навсякъде са успявали да излъжат народа." Не е ли така?). Тези идеи изглеждаха умни и дълбокомислени само докато бяха достояние на ог­раничен брой избрани умове – високо интелигентни хора, които ги облагородяваха със своите блестящи дарования; това обаче не промени самите идеи, те по същество си ос­танаха погрешни и груби. Идеите за земно благоденствие, за царство на всеобщата справедливост са глупав мираж и обидна несправедливост спрямо най-добрите. Божествената истина на Евангелието никога не е обещавала правда на земята, нито пък е проповядвала, че свободата може да бъде установена със ‘шкон. В Евангелието става дума само за нравствената, духовната свобода, достъпна дори за окованите във вериги. Турското владичество роди множество мъченици ш вярата; при белгийската конститу­ция момее да няма дори монаси и праведни люде; най-много да се сблъскаме с „юродиви", проповядващи идеите за ра­венство и братство по подобие на нашите „благодетелни" убийци на генерали.

Жал ми е, боли ме, боя се за бъдещето на славянството!

Бедният княз Черкаски!..

Не знам дали наистина князът с вярвал в това, но във всеки случай неотдавна имахме възможността да прочетем следните негови думи: „Славянският комитет ще се старае да утвърди в освободена България един истински правосла­вен дух и ще се стреми да предпази българите от конституционните залитания на сърбите".

Княз Черкаски обаче умря в деня на подписването на мира. Оттогава е изминала само една година; руските войски още не са напуснали полуразрушена Турция, а скръбното лице на България, току що възкръснала от пепелта на роб­ството, вече се изкриви в шутовската гримаса на демагогс­ката и парламентарната еснафщина!

Ние очаквахме нещо съвсем друго; надявахме се, че на­шите по-млади и по-неизкушени братя ще се превърнат в пример за нас; мислехме, че те ще ни научат да се борим срещу европейския идеал, а те надминаха и Европа! О, колко е отвратително всичко тона!

Бедните Хомяков и Кирсевски – тъй късно увенчани с ореола на общественото признание и тъй скоро излъгани в най-възвишените си надежди!..

Нашите „стари" славянофили си бяха въобразили, че е достатъчно да бъде затъмнен турския полумесец, за да изг­рее сияйното православно слънце на християнския Изток.

Те мечтаеха за някакви патриархални южнославянски из­вори, които да възродят славянския свят. Техните мечти бяха тъй възвишени и тъй благородни! Те и до днес се таят в сърцата на малцината славянофили, останали верни на пре­дишните идеи.

Но колко измамни са тези надежди, колко призрачен е този ярък и своеобразен културен идеал! Ще успеем ли да поправим тази своя горчива грешка?

Толкова ли беше трудно да се разбере, че един български учител, доктор, търговец, депутат и дори министър със сел­ски и занаятчийски произход не ще може да разбере и приеме онова, което разбраха и до болка желаеха хора като Киреев-ски, Хомяков и Аксаков? Всички те бяха руски дворяни –талантливи, образовани, възвишени, благовъзпитани, изтън­чени – хора, преситени от европейската култура. Тези бла­городни московчани имаха зад гърба си многовековния опит на руската държава. Можем ли да очакваме от един овчар да оцени по достойнство всичко това, дори ако е получил добро европейско възпитание? Съмнявам се, защото позна­вам хората от този тип, макар че ще се въздържа да споме­навам имена.

Те, естествено, възприемат нещата по друг начин, тяхно­то светоусещане е съвсем различно от нашето!

Ето защо и разочарованието ни е тъй дълбоко и ни е тъй обидно и горчиво! Срамуваме се!..

Казвам „срамуваме се", защото когато преди петнадесетина години пристигнах на Изток, аз бях ученик и поклонник на славянофилството и като всички очаквах то да разцъфти с пищни цветове върху непоклатимите древни корени на православието.

Уви!.. Животът в Турция твърде скоро ми помогна да разбера нещо наистина ужасно – факта, че тук, на Изток, истинското православие и духа на славянството се крепят единствено благодарение на турците…

Започнах да подозирам, че поради липса на нещо по-добро мюсюлманското потисничество е спасително за нашите сла­вянски особености и че ако не беше Турция да ни предпазва от разрушителното действие на европейския либерализъм, неговите поражения биха били значително по-силни…

Започнах да се боя, че няма да съумеем навреме да сме­ним мюсюлманския натиск с една друга дисциплина – дис­циплината на духа, сиреч да заменим тежкото иго със суро­вата вътрешна дисциплина, унизителния и неподвластен на волята страх от агаряните – със страха от Божието наказа­ние, който не ни поробва и за който се казва: „Дари ме, Господи, със своята благодат – страха Божи".

Какъв страх Божи може да изпитва един неопитен и нез­рял народ, ръководен от довчерашни лакеи, имали късмета да поживеят из Европа, но комай само за да се отучат да постят и да благоговеят пред властта, която е от Бога? Какъв страх Божи може да изпитпа една православна нация, която започва своята нова история с борба против Вселенския пат­риарх и против принципа на епископската власт, нация, ко­ято вече двадесет години слуша от споите демагози едно и също: да не се подчинява на архиереите, да ги изгонва, да ги оскърбява, да не им плаща нищо?..

Първите впечатления на един народ, който навлиза в по­литическия живот след един доста продължителен сън, са изключително важни, защото (боя се да довърша тази мисъл дори наум) те могат да се окажат неизгладими.

Живял съм доста дълго в Константинопол, беседвал съм с гърци и с българи.

През 1872 година пристигнах тук като защитник на българите (нещо, за което съжалявам и се кая), макар и към гърците да се отнасях с известно съчувствие, но една година ми беше достатъчна, за да променя коренно мнението си за гръцко-българската църковна борба. От този момент ната­тък то остава неизменно.

Именно тогава разбрах колко смътен, тъмен и недостъ­пен е бил и за мен, и за болшинството руси този тъй важен и тъй страшен гръцко-български въпрос!

Едва тогава, след като проведох множество дълги бесе­ди, след като изчетох цял куп неща и след дълги размишле­ния аз установих, че църковната разпра между българи и гърци няма аналог в историята на Русия и славянството и че никога досега в славянския свят една народностна идея не е влизала в противоборство с православните норми и традиции.

Правилна национална политика е тази политика, която и в междудържавните отношения следва правилото – никога да не забравя, че когато дава израз на своята подкрепа към един народ, тя прави това не просто заради самия народ, а заради онези духовни начала, които са свързани с историята на този народ, с неговата сила и слава. Ето защо политиката на православния дух трябва да бъде предпочетена пред по­литиката на славянската кръв. Националното начало, разг­леждано извън религията, не е нищо друго освен маска, под която се крият издигнатите от тълпата през 1789 година идеи за всеобщо равенство и всеобща свобода. Поставено извън религията, националното начало се превръща в едно егалитарно-либерално начало, което постепенно, но затова пък сигурно разрушава всичко по пътя си.

И на него трябва да плащаме тежка дан, и с него трябва да се съобразяваме, но от това не следва, че трябва да му служим твърде искрено и наивно.

Панславизмът е нещо неизбежно… Но православният пансламизъм е спасение, докато панславизмът с либерални черти вещае гибел, и то най-вече за Русия.

Далновидният, умен, даровит последовател на пансла-низма трябва да държи на църквата, на нейната дисциплина, на нейните канони, на свещената епископска власт, на пат­риарха, на „ужасните и двулични фанариоти", а не на бъл­гарите, които вече двадесет години не могат да се измъкнат от лапите на крайните националисти Чомаков, Цанков, Сла­вейков, Каравелов и сподвижниците им.

В престола на Вселенския патриарх се оглежда Древна Русия, в лицето на българската интелигенция (с малки изк­лючения) Гамбета, Рашфор и отчасти Вирхов и Тиер. Кого ще предпочетем? Мисля, че е ясно.

Ето какво ми призна веднъж един доста образован и умен българин:

– Разбира се, че постъпихме неправилно, като нарушихме каноните. Но какво да се прави? Този разкол е изгоден за нас… Н ие сме под двойно робство – турско и гръцко – и като начало се налага да използуваме по-силния завоевател, за да се справим с по-слабия. Ето кое ни накара да се обединим с турците против патриарха.

– Аз лично ви разбирам – казах аз. – Но защо е нужно ние, русите винаги да заставаме зад вас? Ние можем да ви обявим за разколници, но да ви защитаваме като славяни и от турците, и от Запада, и дори, ако трябва – от посегател­ствата на гърците, както например помагаме на руските старообрядци край Дунав. В подобна политика мъдростта и справедливостта биха вървяли ръка за ръка. Нима не можем да ви обвиним в разкол и въпреки това да ви защитим, когато се наложи? Ако руската църква реши да ви назове с името, което наистина заслужавате, русите като славяни пак ще се застъпят за пас. Църквата забранява да се мами Светия Дух и да се игнорират църковните правила, но няма канони, които да забраняват на човек да се сражава за когото и да било, ако това е изгодно за държавата. Мислите ли, че като пра­вославен човек, който е успял да проникне във всичките ви тайни, във всичките ви замисли и методи, мога да бъда ваш защитник? Онзи, от който бихте получили поддръжка, ще го направи или от незнание, или от злонамереност, или в ре­зултат на някакво необяснимо помрачение на съзнанието, което понякога завладява и най-светлите умове.

Умният старец помълча известно време, след това ме погледна, усмихна се и доверчиво каза:

– Аз не съм и очаквал такъв запален монархист като вас да съчувствува на нашето национално движение. Принципът на самодържавието и принципът на патриаршеската власт са неразривно свързани, дори бих казал, че означават едно и също нещо.

За пороците на фанариотите и за слабата осведоменост на русите

„Ново време" нарече вестника ви фанариотски. Не го приемайте като обида: щеше да е обидно, ако го бяха нарекли либерален. През 40-60-те години все още беше допустимо умният човек, патриотът да бъде либерал, но да споделяш идеите на либерализма днес, когато опитахме горчивите му плодове, значи, че или си ловък хитрец, или си наивен глу­пак, който трогателно вярва, че всички хора са устремени към един идеал – прогреса, всеобщото благо, единното чо­вечество (единно и еднообразно – свят на хората в сюртук).

И тъй, вестник „Восток" е обявен за орган на фанариотите или за рожба на фанариотския дух, а аз, авторът на писмото за нашите българофилски бесове, съм, видите ли, безнравст­вен човек, който е тръгнал да проповядва, че православието (или въобще християнството) е предназначено не за отделни избраници, а за всички хора, независимо от тяхната природа, характер и възпитание.

Тази мисъл доста изненада и уплаши всички в „Ново време".

Но какво съм виновен аз, че сътрудниците на вестника не познават основните истини на вероизповеданието, към което са причислени според кръщелните си свидетелства.

Природата на човека е особен дар свише; това, какъв път ще поеме обаче, е въпрос на свободен избор. Ние сме приели християнството не защото природата ни е направила така, а защото вярваме и се страхуваме от Божието наказание.

Това е азбуката на християнството. Може да не вярваш, ако не е по силите ти, но си длъжен да познаваш добре онова, за което говориш. Впрочем, подозирам, че редакцията на „Ново време" знае, че съм прав, но печата онова, което й е нужно, за да бъдат подкрепени нашите национал-либерали, а тяхното име е легион.

Но да оставим всичко това. Ще ми се напук на всички наши противници да продължим разговора си за същите тия фанариоти, които биват представяни като хора порочни, враждебни и вредни за славянството. Отношението на голя­ма част от русите към цариградските гърци ми напомня чувствата, които Русия и русите доскоро предизвикваха у французите.

Казвам „доскоро", защото от известно време ние „имаме честта" да бъдем предмет на най-внимателно изучаване от страна на френските учени и литератори, в резултат на което френското общество, започна да разбира Русия и русите мал­ко по-добре, въпреки цялата си политическа недоброжелателност.

Тази недоброжелателност на французите е лесно обясни­ма и ние дори можем да я извиним – Русия е могъща и нейният естествен растеж продължава, въпреки нашето ми­ролюбиво смирение.

Когато говоря за „доскорошното" отношение на францу­зите, имам предвид не толкова преднамерените лъжи на враждебните нам партии, колкото лекомисленото невежес­тво и глупавото предубеждение на някои французи.

Наричат ни „казаци, варвари, les boyards" и т.н. В една от своите песни Беранже например възкликва: „Кожата на казака е мръсна и воняща““. А така ли е наистина? Обикно­веният руски човек се къпе по-често от французина. На друго място същият този поет казва: „Русинът трепери под снеж­ния покров". Смея да твърдя, че през зимата руските домове са по-топли от френските; освен това хората си имат кожуси.

Какви ли не глупости съм слушал от французите по вре­ме на своето пребиваване зад граница. Един французин, кой­то никога не беше посещавал Русия, заяви например, че хората у нас ядат ръжен хляб, защото, видите ли, не умеели да произвеждат висококачествено пшенично брашно. Това беше такава невероятна глупост, че дори полският емигрант, който присъствуваше на разговора, не можа да се стърпи и защити качествата на нашето брашно, макар да мразеше Русия до дъното на душата си. Друг един французин твър­деше, че генерал Суворов е един недодялан човек, неспособен военачалник, който умеел само да забавлява своите войници с чудачествата си; трети пък, с когото се срещнах на борда на един дунавски параход, подскочи от възторг и изненада, когато споменах за галите, келтите и бургундците… „Гали­те, келтите? Вие сте русин, а знаете всичко това? Но кой сте вие тогава? Какъв сте?" Четвъртият (консулът Moulin, когото турците убиха в Солун) ме убеждаваше, че в Русия скоро ще избухне революция, но не социалистическа, макар дейс­твията на нашите нихилисти и празнословията на руските пътешественици да дават повод за подобно недоброжелател-но пророчество, а якобинска (тъй да се каже егалитарна, а не аграрна или икономическа). С други думи, Moulin предвеща­ваше народен бунт, целящ изравняването на човешките пра­ва. „Защото все някога – казваше той, – мосю Иванов или мосю Петров неизбежно ще си зададат въпроса: защо и ние да нямаме същото положение като „un Ignatiew” или „un Lobanow". Тези думи бяха изречени през 1871 година, т.е. десет години след отмяната на крепостното право. Какво можеш да кажеш на такъв човек?

Ще добавя, че у Moulin не се забелязваха никакви приз­наци на особена политическа враждебност към Русия. Той се държеше нормално и по-скоро си позволяваше самоуве­рено да съди за неща, които явно не познава.

Именно в този смисъл казах, че възгледите на мнозина наши съотечественици за гърците и особено за цариградски­те гърци са твърде сходни с представите на французите за Русия.

И у нас хора като Мулен колкото щеш! В паметта ми са се запечатали множество срещи и разговори. През шейсетте години например ми се случи да пътувам до Харков с един чиновник от министерството на външните работи. Стана въпрос и за гърците в Крим. Оказа се, че той въобще не ги познава, никога не е бил нито в Елада, нито в Турция, но това не му попречи да заяви, че са големи развратници. Аз, който съм живял в Крим и познавам местните гърци – се­ляни, рибари, търговци, помешчици – никога не бих се съг­ласил с такова твърдение. Напротив, спомням си дори, че те ми изглеждаха доста суховати, твърде строги в семейните си отношения, много по-сериозни и по-патриархални от нас. Направи ми впечатление и това (бях млад тогава), че обик­новените руски жени често водеха един доста по-свободен и дори, простете за прямотата, развратен живот в сравнение с гъркините от простолюдието. Кримските гърци съблюдава­ха строго и своите религиозни задължения. Те например редовно постеха. Освен това при необходимост служеха на Русия като верни поданици не по-зле от нас… „Как така ще са развратни? – възразих аз. – Можете ли да ми посочите поне един пример?" Чиновникът явно се стъписа. „Аз не съм изучавал специално техния бит – отговори той, – но щом всички казват, че са развратни, значи е така!"

Как бихте се отнесли към едно подобно съждение? Оттогава минаха доста години. Същият този чиновник замина на Изток, дълго време живя в свободна Гърция и сигурно сам би се посмял над думите си, ако можеше да прочете това мое писмо. Вероятно сега той укорява гърците за техния демагогски дух, за техния елински фанатизъм; сигурно се оплаква и от проявите на русофобия, които пери­одично тласкат този народ в предателските обятия на една или друга държава… Сега сигурно би ги нарекъл коравосърдечни, сурови, сухи, но не и развратни.

Колко години минаха, наистина. Самият аз живях десет години в Турция и узнах още много неща за турците, бъл­гарите и гърците. Но ето какво стана след завръщането ми в Русия. Срещнах веднъж един свой стар познат, който е доста интересен човек. От една страна, е привърженик на скромния живот в семеен кръг, внимателно чете предписа­нията на Смайлс и се смята за православен, макар да не приема монасите и монашеството… В същото време е във възторг от сръбския митрополит Михаил… Та с този човек също говорихме по гръцко-българския спор. Аз се опитах да му кажа, че познавам историята на въпроса и че съм разгадал тайния му смисъл, но моя събеседник не пожела да ме изс­луша и самоуверено ми заяви… Познайте какво!

Същото, което ми беше казал служителят от външното министерство преди цели 13 години. „Гърците са развратни хора. Фанариотското духовенство е потънало в лъжа, а бъл­гарите са млад и неизкушен народ, който е успял да съхрани в най-чист вид духа на първоначалното християнство!!!"

Но, Боже мой! За какво първоначално християнство става въпрос и какво значи да се съхрани в най-чист вид неговия дух? Що за неясна фраза!

И кой по-точно е съхранил този дух? Българските селяни и планинци, които по своите православни вярвания и патри­архален бит досущ приличат на гръцките си съседи от Крит, Епир и Тесалия с тази единствена разлика, че при гърците всичко е някакси по-изящно, по-изразително, по-ярко?.. Или пък спасителите, с които не можем да се мерим нито ние, нито гърците, са Жинзифов, Дринов и подобните им? Ние толкова добре познаваме тия хитри буржоа, скроени по ев­ропейски, заимствунали от византийците (да! именно от ви­зантийците) възможно най-лошите качества, но лишени от онази правилна, чисто православна насоченост, на която ви­зантийците оставаха верни и в най-тежките мигове на своето падение.

Да не би пък този чист дух да са съхранили българските епископи, които познаваха изоснови църковните канони и апостолските правила, но ги нарушиха съзнателно и ловко, точно толкова, колкото беше нужно, за да се отделят от патриарха дори в областите със смесено население, без обаче да уплашат с някакви крайни действия нито собствения си народ, нито руското общество? Те много добре са знаели, че за обикновения българин най-важното е попската калимавка да е плоска отгоре като при гърците²; знаели са вероятно, че руското общество е равнодушно към църковните работи и ги счита за нещо формално, както и това, че руската дипло­мация се бои повече, отколкото трябва от възможността българите да се присъединят към католическата църква; ос­вен това им е било ясно, че в Русия трудно ще различат изтънчения разкол от грубата ерес, както не ще разберат и огромната разлика между собственото си законно админис-тративнодържавно обособяване от патриарха (протекло в съгласие с църковните канони) и българския бунт на наци­онална основа.

Българските демагози прекрасно се възползуваха от всичко това. Ловките им кроежи успяха да отцепят българ­ското население от гърците в Тракия и Македония. Русия тръгна след тях със завързани очи.

Умно, нали? Бяхме измамени с ум, ласкателство и ко­варство!.. Но къде е тук чистотата на старохристиянския дух?

Може ли този пагубен за църквата национален макиавелизъм да бъде доказателство за това, че у южните славяни се възражда духът на ранното християнство?..

Спаси ни, Господи, от християни като Чомаков и Кара-велов!

Заблудата на руското общество по гръцко-българския въпрос е тъй дълбока, че дори в изказванията на монаси с безупречно поведение могат да прозвучат някои твърде ле­комислени нотки.

– Но, моля ви, някакви си там фанариоти… – чух наскоро от устата на един иначе прекрасен инок – човек със светско образование, достоен за почит в духовен план, умен и с изключително добро сърце.

„Някакви си там фанариоти…"

Какво ще кажете за това? Впрочем, този монах се оказа достатъчно умен и справедлив, затова твърде бързо успях да го вразумя.

„Една църква на хитреците може да предизвика у мен единствено ненавист" – казах аз. За мен такава църква е българската. А какво направи гръцката църква? В ущърб на своята собствена националност тя обяви българите за раз-колници и с това им даде възможност да се обособят и да поставят навсякъде свои, български епископи. „Казано е, че в един и същи град не може да управляват двама епископи (т.е. двама православни епископи); но понеже тези изверги – гърците – не искат повече да ни признават за православни, ние, смирените и нещастни българи, ще поставим навсякъде редом с гръцките свои епископи, подобно на арменците, ка­толиците и руските старообрядци. Да живее нашият пок­ровител – султан Абдул-Азис1"

Ето ви я църквата на двуличниците, която сме тръгнали да покровителствуваме!

Каква роля играе лукавството на отделната личност в църковните работи и в политиката? Почти никаква; то може да бъде полезно или вредно в зависимост от принципа или интереса, на който служи.

Какво представлява лукавството пред съда на духа? Грях, човешка слабост. Но християнинът знае, как трябва да се бори с тази слабост и че му е дадено правото на покаяние… Мнозина от християнските светци и мъченици вероятно съ­що са лукавствували в минути на падение – и те са хора. Погрешно е да смятаме светците за безгрешни. И апостол Петър излъга от страх и се отрече от Христос. В този смисъл не трябва да съдим строго българските епископи като хора. Те може да са съгрешили от тщеславие, от гордост, от же­лание да угодят някому или от корист…

Трябва ли обаче да се поддържа една църква на измамни­ци, църква, основана върху една изкусна лъжа. Трябва ли да подкрепяме действия, които само на пръв поглед изглеждат наивни?

Не! И най-крайната догматична ерес не би била тъй опас­на: тя нямаше да носи една тъй невинна и измамна маска, нямаше да издевателствува така жестоко над нашето неве жество, нямаше да се мъчи да проникне в нашите сърца, изпълнени с горещо съчувствие и спободолюбие.

Ах, този русин, който вечно нещо не знае, вечно се заб­луждава и вечно попада във властта на голите фрази! При­мерите за това нямат чет!

Мога да ги дам не само аз и не само вие, но и всички ония, които вземат участие в списването на нашия почтен и сериозен вестник.

И като си помисля само, че всички приказки за неискре­ността на гърците идват от една малка бележка на летопи­сеца Нестор!

Никой дори не се замисли, че летописецът може да сгре­ши – нали и той е човек като всички останали. Не трябва да забравяме, че по онова време византийските гърци са били доста по-образовани от русите и дори само за топа са могли да му се сторят по-хитри, по-лукави и по-неискрени от ос­таналите люде.

По повод на подобни свидетелства, които почти са изгу­били своята истинност, си спомням как остроумно отговори веднъж на предизвикателството ми един млад жител на Кандия. Между другото, днешните обитатели на о-в Крит са много симпатични; тяхната хитрост не е груба и противна, а носи в себе си нещо меко, весело, приятно… Юношата, за който споменах, беше самото въплъщение на простодушие­то и честността. Попитах нещо, той ми отговори, след което аз подхвърлих на шега: „Не ти вярвам. Ти лъжеш. Апостол Павел казва, че на този остров всички са лъжци!"

– Спомнете си кога е живял апостол Павел – възрази младежът с усмивка. – Колко народ е измрял оттогава! Хо­рата вече са съвсем други.

Авторитетът на апостол Павел тежи повече от този на руския летописец, но мисля, че в дадения случай не трябва да го абсолютизираме; нима ще бъде грях, ако признаем, че руслото на някоя от реките или дълбочината на някое от езерата, упоменати в Светото Писание, са се изменили с течение на времето.

Не знам дали и с вас е така, но на мен ми се е случвало да чуя несторовото определение за гърците от не един и двама сериозни и умни люде, дори от високопоставени дър­жавни служители. Има обаче известна разлика. Кабинетните учени нерядко са наивни и сантиментални в политиката и понякога не е по силите им да разберат, че държавната пси-хомеханика, ако мога така да се изразя, не може да се ръко­води само и изключително от „морални" съображения и вкусове. Те просто не знаят, че действията и противодейст­вията в нормалната борба между отделните народи трябва да се основават колкото се може по-малко върху лични сим­патии и увлечения, дори ако те са обхванали големи маси хора. Ако не беше така, ние например не би трябвало да воюваме с турците, тъй като е известно, че мнозина от тях са честни, простодушни, приятни като събеседници, че те са много добри и меки, докато не бъде разпалено тяхното ре­лигиозно чувство…

Но хората на държавна служба знаят всичко това и не разбирам защо трябва да употребяват думите на Нестор, при това съвсем не на място. В устата им те звучат като лоша шега, която не може да разсмее никого. Освен това съм сигурен, че в действителност държавните ни мъже мислят съвсем иначе.

На тях например винаги им е бил симпатичен руския „кулак" консерватор, този човек, хитър и непоколебим в частните си работи, искрен в своите религиозни и държавни убеждения. Аз също го харесвам и уважавам, но признавам, че също толкова ми се нрави и православния грък от този тип и със същата закалка; нашите дипломати ще похвалят русина, а гърка, който напълно прилича на него и не му отстъпва по нищо – нито по своята непоколебима вяра, нито по своите човешки слабости – ще нарекат лукав фанариот.

Защо трябва да е така? Мисля, че в дадения случай на­шите опитни дипломати се заблуждават, но тяхната заблуда е по-различна от заблудата на онзи мой познат, за който казах, че е почитател на Смайлс и враг на монасите.

Нашите дипломати грешат не защото покрай гръцко-българския въпрос са се превърнали в наивни търсачи на земната човешка правда – този прогресистки идеал не отговаря на тяхното звание, опит и ум; те просто се ръководят от пог­решната мисъл, че в името на собствената си изгода и за да укрепи вътрешната си сила, Русия на всяка цена трябва да угоди на южните славяни и най-вече на българите, от които се очаква да се превърнат в най-сигурния проводник на рус­кото влияние на Изток (Намерихме кой да провежда поли­тиката ни – най-върлите противници на църквата, хората, които обърнаха гръб на учението и традициите, на които Русия дължи могъществото си! А тази „говорилня" от бел­гийски тип, ръководена от грубияни с атеистичен мироглед? За какво руско влияние може да става дума тук?)

Онези наши дипломати, които поддържаха българите, вероятно са били твърде заети и не са имали време да се огледат внимателно, за да прозрат очебийния факт, че в цяла Европа чисто националното, т.е. племенното начало, осво­бодено от „оковите на религията", даде едни съвсем не на ционални, а напротив, във висша степен космополитични и, по-точно, революционни плодове.

В Италия стремежът към национално обособяване погу­би папството, а италианците изгубиха своята самобитност и заприличаха на французите много повече, отколкото доп­реди 1857 година. С други думи, национализмът ги направи по-малко национални.

Като служеше на един чужд либерален национализъм Втората империя погуби и себе си, и Франция; създавайки Италия, тя отслаби собствените си сили; този акт послужи както на германския, тъй и на славянския либерален нацио­нализъм. В тържествуващата и почти напълно обединена Германия тутакси започна дълбоко социално брожение; единството на властта и нацията доведе до засилването на атеистичните и анархистичните настроения. След победата над Франция в Германия започна една съдбоносна културна борба с папството, от която тя не знае сега как да се измъкне; от друга страна, Германия унизи империята на французите, с което подготви почвата за якобинската революция на Греви – Гамбета, която на свой ред, струва ми се, скоро ще се превърне в нещо още по-лошо.

Национално-либералното начало успя да измами всички, дори най-опитните и умните. То просто се оказа една замас­кирана революция, нищо повече. То е една от най-изкусните и измамни трансформации на оня Протей на всеобщата де­мократизация, всеобщото освобождаване и всеобщото опошляване, който още от края на миналия век непрестанно и по всевъзможни начини се мъчи да разруши могъщото здание на романо-германската държавност.

Именно затова българското национално движение про­тив патриарха и каноните е по-опасно и по-вредно за Русия от всичко друго на света; то е най-опасната болест, предиз­викана от отвратителната либерално-прогресивна (сиреч космополитична) зараза!

Коментари

коментара