Творецът на Екзархията

Източник: сп. Будител

"От днеска нататък българският род история има и става народ."

В Модерното време властва принципът за самоопределение на индивидуалните и колективните личности. По силата на този принцип, веднъж признати за отделна нация, българите получават и валидно в международните отношения право на своя държава. Прочее, Екзархията притежава и мощна държавотворна потенция. Затова не е изненадващо, че през 1874, тоест 4 години преди да подпише Санстефанския мир, граф Игнатиев изрично отбелязва, че след учреждаването на Екзархията "създаването на една България е само въпрос на време и на благоприятни обстоятелства." Приблизително същото заключение прави и английският посланик в Цариград Х. Елиът: "Няма съмнение, че Българската екзархия е тайно смятана като предварителна стъпка за българската автономия."
Екзархията е не само институционален атрибут на българската нация. Освен че е едва ли не годна автоматично да отведе българите до заветната собствена държава, самата Екзархия обладава немаловажни свойства на държава, тя притежава "свръхфункции", които позволяват да се говори за държавност преди държавата.

Според османската традиция духовните учреждения имат и важни светски пълномощия – съдебни, административни, финансови. Най-широки са те в културно-образователната област – именно Екзархията ръководи българската просвета и може да събира данъци за нейната издръжка. Според член 5 на Българския ферман екзархът има право и да представлява своето паство пред местните и централните нива на държавната власт. Фактически той представлява българите и пред посланиците на Великите сили в Цариград. Поради всичко това Екзархията не е елементарна религиозна институция, тя, бидейки форма на културно-национална автономия, е зародиш на държава.

Екзархията в никакъв случай не е подарък. Тя е извоювана във възела от международни противоречия, известен като "Източен въпрос". Тук са намесени много интереси, действат и най-различни фактори, функция на които се оказва и Българският църковния въпрос. Ключова за успешното му решаване е ролята на д-р Чомаков, комуто най-вече се пада званието "творец на Екзархията". По своя характер неговите оръжия са изключително политически и дипломатически. Чрез постоянство и всеотдайност той съумява да заинтересува основните играчи в Източния въпрос, и най-вече Русия и Турция, с българската кауза. Възползвайки се от различията в интересите им и играейки на струната на техните страхове и домогвания, през 1866 той инициира един вид наддаване между руси и турци за симпатиите на българския народ, който в онзи исторически момент получава изключителна значимост поради геополитическа стойност на своята територия. В резултат именно на това, създадено и поддържано от д-р Чомаков, руско-турско съперничество, което се оказва и сътрудничество, крайно заплетеният Църковен въпрос бързо получава изгоден за българите завършек.

Тук можем да видим пример за солово лобистко решение на голям политически проблем отгоре, при минимални капиталовложения и по мирен начин, съчетано с чартизъм и гражданско неподчинение отдолу. Ролята на народа, който в случая е толериран от официалната светска власт, се изчерпва кажи-речи само с постоянство – в това да не плаща църковни данъци, да не се стряска много-много от липсата на владици и редовно да декларира непризнаване на Цариградската патриаршия. Разбира се, това е важен коз, но той сам по себе си е твърде инертен  –  както е инертно и отличното геополитическо положение на българската земя, която привлича вниманието на всички Велики сили и така дава възможност за комбинации – но с еднакво силна потенция за успех и провал. Единствените комай вложени финансови средства са 400-те х. гроша заплата от Пловдивската община за д-р Чомаков като неин представител в Цариград. Що се отнася до другите столични българи, за тях Въпросът е нещо между другото; освен това, те не толкова помагат на онзи, който се оказва единствено годен да го доведе до достоен завършек, колкото той се старае да ги пази – било от апатия, било от неправилни действия. Прочее, ако за някой в нашата история може да се употреби изразът "и сам войнът е войн" – то това, освен може би Левски, е Чомаков.

Въпреки изключителната му роля в българската история, животът на д-р Чомаков е лишен от външен драматизъм. Той се ражда, живее и умира като добре осигурен човек. На бял свят се появява през 1819. Първо учи в родната Копривщица и в Пловдив, след това – в Гърция (остров Андрос и Атина). Сетне следва медицина в Италия и Франция, а през 1848 става градски лекар в Пловдив. Тук той е и училищен настоятел, и преподавател по френски. Занимава се още с търговия и откупничество на данъци. От 1861 до 1878 е в Цариград по Църковния въпрос. В Източната криза 1875-78  заема нестандартна позиция – страхувайки се за националното ни единство и опирайки се на успеха си с решаването на Църковния въпрос, д-р Чомаков смята, че за българите най-изгодна е мирната еволюция и затова е против Руско-турската война. Но бива запленен от Санстефанския мир и се включва активно в изграждането на Третата българска държава. В Източна Румелия е начело на здравеопазването, а при Съединението отново е на гребена на вълната и става подпредседател на Временното правителство. Обичан от княз Фердинанд и уважаван от неговия първи министър Стамболов, д-р Чомаков умира през 1893. В личния си живот не е много щастлив – жена му умира млада, рано си отива от живота и едната от двете му дъщери. Другата създава успешно семейство, чрез което родословното дърво на д-р Чомаков и днес е живо – което е изключение за възрожденец от неговия калибър…