България и българите през погледа на руски военен свещеник по време на Руско-турската война (1877-1878)
На 12 (24) април 1877 г. в отговор на зверските кланета при потушаването на Априлското въстание, извършени от башибозуците при пряко съдействие от страна на османското правителство, и след като Портата отхвърлила исканията за коренна промяна на правното положение на християнските балкански народи, Русия обявила война на Османската империя. По-рано война на Портата обявили Сърбия и Черна гора. Към съюза на православните държави се присъединила и Румъния.
Как се стигнало до това решение на император Александър II? Турските зверства потресли цяла Европа. Убийците не щадели никого: нито старците, нито жените, нито децата. Европейските кореспонденти, обиколили Батак и други изклани градчета и села след въстанието, намирали само трупове и опожарени развалини. Българските страдания отекнали по света, но само в Русия възмущението на обществото и интелигенцията стигнало до такава сила, че правителството на империята било принудено да започне война.
Ръководните кръгове на Русия не стигнали веднага до единодушна позиция по въпроса за въоръжената намеса, и дори самият император първоначално бил склонен да се ограничи с политически натиск срещу Портата. Турция имала силни съюзници на Запад, зад гърба ѝ стояла Великобритания, която била най-голямата сила в тогавашния свят. Турция била отлично въоръжена с английско и германско оръжие, нейните европейски съюзници – Великобритания и Франция, можели във всеки един момент да се намесят в нейна полза, както направили по време на Кримската война (1853-1856), а турските войски били натъпкани с английски военни специалисти. Намесата на Русия предизвиквала раздразнение и у Австро-Унгария, която имала собствени апетити на Балканите. Руската армия, от своя страна, след поражението в Кримската война се намирала в труден процес на възстановяване и превъоръжаване. В Черно море господствала турската флота; руският Черноморски флот, понесъл катастрофични загуби след войната, все още не бил възстановен до някогашната си мощ. Политически Русия била самотна и изолирана в Европа, никоя голяма сила не била на нейна страна.
В тази сложна, трудна ситуация да започнеш война изглеждало като опасна авантюра, дори като самоубийство. И все пак императорът го направил – може би по вдъхновение свише, а може би и понесен от вълната на силното обществено възмущение и всеобщия повик на своя народ. Цветът на руското общество, най-изтъкнатите представители на интелигенцията и църквата искали единодушно от него да се намеси в защита на поробените православни братя. Достоевски, Тургенев, Лев Толстой, Киреевски, Тютчев, братята Аксакови, Катков, Григориев, Леонтиев и много други привличали с голяма сила вниманието на сънародниците си към турските зверства и унищожавания български народ. Особено голяма роля изиграло влиянието и пропагандата на “Славянските комитети” начело с големия приятел на България Иван Сергеевич Аксаков. Изключително много за българската кауза и за започването на войната направил големият руски писател Достоевски – за жалост, почти съвсем непознат у нас откъм тази страна на своята биография и обществена дейност.
Голяма била ролята и на Църквата за възбуждането на общественото мнение в полза на българите. По цялата огромна страна проповедниците в храмовете не пестели сили, описвайки “българските ужаси” на паството си. И най-сетне голяма била възбудата сред простия народ. Ето как в “Дневника на писателя” Достоевски описва движението сред простолюдието:
“Простият и съвсем необразован руски народ, т.е. дори най-невежите селяни, които нямат никаква представа за историята и географията, знаят обаче отлично и от много отдавна, че светите места и всички тамошни източни християни са поробени от нечестивите агаряни, мохамедани, турци, и че животът на християните в целия Изток е страшно мъчен и тежък. Със свито сърце знае всичко това руският народ… И ето че се чува изведнъж за гонения срещу християните, за мъчения, които те търпят за Църквата и вярата, за християни, даващи главите си за Христа и отиващи на дръвника (защото ако се бяха съгласили да се отрекат от Кръста и да приемат мохамеданството, щяха да бъдат пощадени и наградени…). Чуха се призиви за пожертвувания, след това се разнесе слух за някакъв руски генерал, заминал да помага на християните, започнаха да прииждат доброволци – всичко това разтърси народа до дън душа”.
Според свидетелството на съвременниците, “никоя друга война не е възбуждала такова всеобщо съчувствие и въодушевление, не е предизвиквала толкова жертви, не заслужила в такава степен името “народна”. С тези думи на Иван Аксаков е съгласен и Достоевски:
“Самият народ се хвана за оръжие. Когато се чу царското слово, народът заприижда към църквите и така по цялата руска земя. Когато четяха царския манифест, хората се кръстеха и всички си честитяха започналата война. Сами видяхме това с очите си, чухме го…”
На 12 април 1877 г. в Кишинев бил прочетен манифестът на император Александър II за война с Турция, в който се казвало: “Християни от България! Вие преживявате днес дни, които ще останат завинаги в хорската памет. Настъпи часът на вашето освобождение от безправното мохамеданско иго”. Започнала война, която хората в Русия наричали война “за правда, за свято дело”. “Всяка висока обединяваща мисъл и всяко вярно обединяващо чувство е най-голямото щастие в живота на нациите. Това щастие ни посети и нас”, писал Достоевски.
Вдъхновяващ пример за воините било личното присъствие на царя на фронта. Царят бил убеден, че и неговият син “като бъдещ император не може да не участва в похода” и изпратил на фронта бъдещия император Александър III, чиито бойни заслуги били наградени с ордена “Св. Владимир” I степен и “Св. Георги” II степен.
Във войната участвали всички велики князе, фрейлините на императрицата в качеството на милосърдни сестри, елитът на руското офицерство, цветът на руската нация, в това число синът на Пушкин, племенникът на Лермонтов, светилата на руската медицина: Пирогов, Склифосовски, Боткин, Бехтерев; художниците Верешчагин, Поленов, Маковски, писателите Немирович-Данченко, Гаршин, Гиляровски. Навеки прославили имената си руските военачалници Скобелев, Радецки, Гурко, Столетов, Тотлебен и мнозина други.
От самото начало в подготовката за войната участвала активно и Руската православна църква. По заповед
на Св. Синод царският манифест бил разпратен по епархиите с нареждане да се прочете във всички катедрални, енорийски и манастирски църкви. След прочитането му в църквите се служели молебени за победа на руското войнство над агаряните. С решение на Синода в традиционната молитва за православното войнство било внесено допълнително прошение за воините, паднали на бойното поле: “А комуто си отредил да дадат живота си за единоверните братя – прости им техните прегрешения и в деня на Твоето праведно въздаяние им дай нетленни венци”. Синодът призовал свещенослужителите и миряните да жертват, каквото могат, за санитарните нужди на действащата армия, за издръжката на полевите болници, за ранените, и във всички православни храмове започнали да събират пожертвувания за тази цел. Впрочем, още много преди официалното обявяване на войната, на 24 ноември 1876 г. Синодът вече издал указ, според който девическите манастири и общини трябвало да формират отряди “милосърдни сестри” измежду монахините и да подготвят бинтове и превръзки за ранените. А с указ на Синода от 3 март 1877 г. мъжките манастири били натоварени със задължението да създадат отряди “милосърдни братя” измежду своите монаси.
Вследствие на тези разпоредби само в костромския Богоявленски манастир, например, бил създаден отряд от 66 милосърдни сестри от монахините и послушничките на манастира. Множество монахини от цяла Русия се влели в медицинския персонал на руската армия. Сестрите от Иверския девически манастир в Самара ушили прочутото Самарско знаме. От едната му страна е изобразена Иверската Богородица, а от другата – светите братя Кирил и Методий, с надпис: “Да возкреснет Бог и да разточатся врази Его”. На 6 май 1877 г. в Плоещ знамето било предадено на българските опълченци. Навсякъде из Русия в манастирите, епархиите и енориите събирали пожертвувания за войната. Много хора дарявали последното, което имали. Като цяло, както се вижда от отчетите на обер-прокурора на Св. Синод граф Д. Толстой, в енориашите на Руската църква през 1877 г. събрали 600 хиляди, а през 1878 г. – 120 хиляди златни рубли пожертвувания – повече от 15 милиона евро днешни пари.
Но най-важен елемент на участието на Православната църква във военните събития било служението на военното духовенство във всички поделения на действащата армия. Полковите свещеници служели литургии, молебени, проповядвали, вдъхвайки смелост в сърцата на въоръжените мъже, утешавали ранените, напътствали умиращите, погребвали убитите, работели дори като военни санитари, помагайки за изнасянето на ранените от бойното поле. Случвало се да извършват и истински бойни подвизи, когато, безоръжни, само с един кръст в ръка, те повеждали в атака войниците, помагайки им с безстрашието си да надвият страха от смъртта.
Забележително документално свидетелство за участието на военното духовенство в Руско-турската война са “Писмата на свещеник от похода 1877-1878 г.” на протойерей Вакх Василиевич Гуриев. Отец Вакх бил полкови свещеник в Девети гренадирски сибирски пехотен полк и заедно с него минал по всички пътища на Руско-турската война – от Дунава, та чак до Сан Стефано край Цариград. “Писмата” били публикувани през 1880 г. в седем броя на популярното списание “Русский вестникъ”, издавано от известния публицист и писател Михаил Катков, а през 1883 г. излезли като отделна книга.
Родом от Воронежка губерния, роден през 1830 г., протойерей Вакх Гуриев завършил Воронежката духовна семинария и станал учител. На 20 декември 1853 г. той бил ръкоположен за свещеник към църквата в Новая Меловатка, Богучарска околия. През 1854 г. той е вече в Томск свещеник в Знаменската църква и законоучител в мъжката и женската гимназия в града. През 1871 г. преминал във военното ведомство и бил назначен за военен свещеник в руската армия.
“Писмата” на отец Вакх направили голямо впечатление на руското общество. По отзиви на
съвременниците, “по своята правдивост, точност и сериозност това е най-добрата хроника на Освободителната война; опакото на войната с всичките ѝ ужаси и грозни страни е изобразено ярко, живо с ръката на пастир, който спокойно, с достойнството на философ и вещина на хирург анализира нейните причини и следствия”. “Писмата” всъщност са подробен дневник на военните действия, написани под формата на писма до неизвестен получател. За нас днес те са особено интересни като ярко документално свидетелство на непосредствен очевидец и участник на събитията. Като духовник, отец Вакх дава подробно описание на службата на военния свещеник в качеството му на духовен ръководител на воините, особените му грижи за ранените и най-скръбното му задължение – опяването и погребването на загиналите и умрелите от рани и болести.
Ето например описание на посещение в полковия лазарет:
“Аз обикалях със светия кръст всичките ни лазаретни палатки и всички землянки, където са настанени нашите болни… Това посещение действа благотворно върху страдалците; мнозина със сълзи на радост и гореща молитва целуват кръста, слабите допълзяват на колене, а при най-слабите, които не могат да се помръднат, допълзявам аз… Ако можехте да видите само с каква неизразима радост ме посрещат тези мъченици, тези страдалци! На мен самия тази обиколка ми доставя голямо утешение: душата ми някак се ободрява, разведрява…”
Помощ по време на тежка операция:
“Застанах до клетника – блед като мъртвец и целият трепери не толкова от студ, колкото от вълнение и страх за живота си… Благослових го и започнах братски да го убеждавам, че ръката му (черна от гангрена) не става вече за нищо, че трябва да се отреже, че той ще живее, че с Божията помощ ще оздравее и скоро ще се върне у дома при семейството си… Жадно ме слушаше страдалецът, гледайки ме с големи, широки отворени очи, и когато свърших, тихо, умоляващо ми каза: “Отче, не ме оставяйте…” (Тръстеник, 7 декември).
Погребение на загиналите след превземането на Плевен:
“Плевен падна! Сибирците и малорусите изнесоха на раменете си цялата тежест на жестоката битка. Нямам време да пиша; отивам да погребвам нашите убити; колко са, не знам; но полето на пет версти околовръст е осеяно с трупове… Какво видях! Какво видях! Три дни минаха, а аз не мога да си спомня без ужас какво съм видял!.. Утеши когото можеш; успокой когото свариш; начевам скръбния списък: убити са – молете се, горещо се молете за тези страдалци – сибирците: Лихачов, Мешковски, Каптеров, Горшков, Пашкевич; малорусите: Манасеин, Тараткевич, Кутузов, Тимашев, за други не знам. Контузени опасно: Баневич, Щит-Немирович; тежкоранени: Стерлингов, Хиршфелд, Нестеров, Бзовски, Катин, Новгородски, Буцковски, Шпицбарт, Генуш, Маслов, Краснодембски, Бекаревич, други не знам” (30 ноември, край Плевен). А ето бележка от 2 декември: “Работата надвишава човешките сили! Благославям лекарите; имаме 700 ранени… Тежко ми е, изнемогвам: ден и нощ в лазарета, не мога да се откъсна… Капвам, изнемогвам, а край не се вижда… Днес изпратихме 200 ранени, утре още 200. Стане ли по-просторно, бъде ли по-свободно, ще ти пиша повече… Моли се”.
На 4 декември отец Вакх пише:
“Вчера пристигна Червеният Кръст… Стовариха у мен всичко: бельо, кожуси, шапки, пуловери, одеала, тютюн и прочие. Работа колкото щеш… но сега работим с удоволствие: полза има, ранените са доволни… Нашите лекари – приятели на човечеството – работят от осем часа сутринта до три през нощта… А колко вече съм погребал!… Боже, колко жестоко и тъжно!… Още два дена, три, и ще изпратим всички ранени. Времето е отвратително: мокър сняг на парцали, а ние по цял ден сме на открито, товарим, изпращаме”.
Ето как са изглеждали делниците на войната през погледа на един полкови свещеник.
Авторът на “Писмата” говори с особена топлина за подвига на руските милосърдни сестри през тази война: “И в Плевен, и в Ловеч, и в Габрово се запознах с много от тях, разпитвах ги, наблюдавах ги, слушах разказите на нашите офицери, върнали се след оздравяване от рани и болести: навсякъде и от всички без изключение чувах най-топли отзиви за голямата им всеотдайност; а войниците, когато и да заговориш с тях за милосърдните сестри, просто не могат да изрекат това скъпо за тях име без най-искрени сълзи на безпределна благодарност! По думите им нито жената, нито родната майка не биха могли така да се грижат за своите, както тези сестри – за чуждите. Бях и в тукашния девически манастир, където са настанени няколко наши сестри; монахините и тяхната достойна майка игуменка също не могат да говорят за тях без сълзи. “Руските жени, о!” – и при тези думи развълнуваните българки с една ръка бършат сълзите си, а с друга сочат към небето, сякаш искайки да покажат с този жест де е истинската оценка и награда на високите подвизи на руските жени, оставили саможертвено своето отечество, семейство, роднини… Да, руската жена в лицето на милосърдните сестри си е издигнала истински паметник на полетата на България!” – така завършва о. Вакх Гуриев писмото си, посветено на всеотдайното служение на милосърдните сестри.
Авторът преминал заедно с руската армия от Дунав до Плевен, а след това през Балкана чак до Мраморно море и оставил уникални впечатления за България (особено подробно за Плевенския край), нейния народ и представителите на духовенството, които срещнал. Ето какво пише той за крайната бедност на българските свещеници: “По външния си вид този свещеник изобщо не можеше да се различи от човек от простолюдието: същата груба окъсана дреха, риза, същите цървули”. Авторът го попитал има ли Требник.
“Да, да – отговори той радушно и отиде в отделението на биволите, където беше неговият “кабинет”. Подир няколко минути той донесе оттам нашия руски голям Требник, московско издание, все още доста нов, и, разгръщайки го, започна да чете… Изобщо българите разбират старославянския език, от който са се запазили много думи и граматически форми в техния днешен народен език. Познаването на църковнославянския език неведнъж ми е помагало да се разбирам с българите.
– А епитрахил има, братушко? – отново полюбопитствах аз.
– Имам, имам, – и с тези думи той се обърна към стоящото наблизо босоного дрипаво момиченце, негова внучка, и му каза нещо на български; момичето изприпка към същите биволи и след минута донесе оттам някакъв мръсен-премръсен вързоп. Старецът го взе, разгъна го внимателно и ми го показа. Сълзи ми излязоха на очите, когато гледах този епитрахил, тази свещена богослужебна одежда. Добрият старец забеляза впечатлението, което ми направи неговият епитрахил, и, поклащайки тъжно белокосата си глава, обясни: “Всичко турчинът вземаше” (с. Тръстеник, 10 ноември).
“Беше мъчно до сълзи да се гледа това истински отчаяно положение, тая неутешима мизерия… Влязохме в църквата – следи от грабеж, варварство, богохулство на всяка крачка… Опитният стар свещеник извадил предварително от църквата и заровил в земята всички икони и цялата утвар, но останали стенописите по стените и в нишите на олтара и тъкмо тях не пощадил дивият турски фанатизъм: пречистите очи на Христа Спасителя и Божията Майка са избодени с щикове. По думите на свещеника турците след юлските събития с някакво дивашко настървение се хвърлили да беснеят в българските селища от тази страна на Вит и, освен всичко друго, вилнеейки и богохулствайки в светите храмове, гледали да ги превръщат в най-нечисти, скверни места! Докога, о, Господи?…” (с. Тръстеник, 1 ноември)
На 25 декември на Рождество Христово “литургията и молебена на самия празник служехме заедно, тримата, но ги служех собствено аз, а отците Никола и Стоян само присъстваха, стоейки до мен с убогите си епитрахили – други одежди те нямат; и в празник, и в делник все същият епитрахил… Българите и българките бяха много… След края на литургията аз обясних значението на молебена, който се извършва от Руската църква на първия ден от празника Рождество Христово в чест на избавлението на Русия от нашествието на французите през 1812 г. Българите слушаха словото ми с голямо внимание и любопитство; почти всички разбират руски, а някои дори го говорят, макар, разбира се, и не много добре. В края на молебена, след вечната памет на император Александър I, аз провъзгласих “многая лета” на всерусийското христолюбиво войнство и на защитниците на своето многострадално Отечество – българските дружини. Това направи силно впечатление на българите; те не знаеха как и с какво да изразят своя възторг, заговориха високо, зашумяха и, идвайки за благословение, ме целуваха с радостни сълзи, а след като излязохме навън, ми устроиха цяла овация – изпратиха ме до самото ми жилище с възторжени викове: “Да живей руски цар, да живей руски поп на многая лета!” Тази неочаквана овация много ме трогна… Аз не съм бил още в градовете и не знам как се държат гражданите; но от селските жители не мога да престана да се възхищавам: българинът е преди всичко – и което е най-важното – постоянно трезвен човек; липсата на кръчми е най-голямото щастие на българина и неизлечима обществена и семейна язва за нашия руски човек от простолюдието! Поради това българинът е постоянно скромен, сдържан, разсъдлив, миролюбив към съседите, а в семейството си – пример за доброта, мекота, най-хуманно отношение към всички домашни и заедно с това неизменно верен съпруг, изцяло предан на своето домашно огнище. Често гостувах в семейството на нашите хазяи, дълго беседвах с тях, разпитвах ги до най-дребни подробности, посещавах домовете, където бяха настанени нашите лекари и офицери, молех всички да наблюдават семейния живот и отношенията между нашите гостоприемни стопани и накрая винаги се оказваше, че всички ние, тъй наречените образовани руси, можем само да се възхищаваме на прекрасното устройство на българския семеен живот. Ала писмото е твърде тясна рамка. За това би следвало да се напише цяла монография, а за тази цел трябва да прекараш в България не два месеца, а две години специално с тая цел – изучаване на българския народ; а ние сме дошли тук съвсем не с такива задачи и цели. Бъди здрав, чакай още писма от похода…” (с. Тръстеник, 26 декември).
Описвайки погребението на починал български младеж, извършено от самия него, авторът пише: “Стройното, звучно пеене на нашите псалти, моето високо, отчетливо, звучно произнасяне на възгласите, молитвите, Евангелието, моите одежди, блестящият кръст в ръцете ми, сребърната кадилница – всичко това правеше силно впечатление на българите и явно им харесваше. На погребението се бяха събрали почти всички жители на Тръстеник: руски свещеник погребваше българин – събитие за тях нечувано и невиждано… Когато туриха умрелия в гроба, майката изсипа в дясната му ръка жито и дребни турски пари – гологани, и аз не възразих срещу този народен обичай, чийто смисъл никой не можа да ми обясни. Подир връщането ни от гробищата в нашия двор запалиха голям огън, край който всички си измиваха ръцете – отново народен обичай, който не можаха да ми обяснят. Много ми е жал, че не можах да присъствам на вечерята, на която ме канеха – трябваше да служа всенощно бдение; навярно и по време на погребалната гощавка се спазват някакви народни обичаи” (с. Тръстеник, 26 декември).
Интересни са наблюденията на руския свещеник върху отношението на българите към починалите:
“Българите имат обичай да посещават често пресните гробове, чиито и да са те, и да ги преливат с вода, и то непременно на онова място, гдето е главата на умрелия… Възможно е в основата на този обичай да стои някакво суеверие, а може и да е дошъл от дълбока древност; ала на мен този обичай ми харесва поради онова топло чувство, което не позволява да бъдат забравени умрелите, които и да са те, и кара живите да изразяват по един или друг начин своето съпричастие, своята духовна връзка с тях… В течение на почти цял месец аз всеки ден срещам на гробищата някоя българска бабичка с голяма стомна свежа вода, и щом огледам вчерашните и предишните гробове на нашите бедни войничета, винаги виждам, че всички те са преляти и върху тях са положени цветя… До сълзи ме трогва този обичай”.
Отец Вакх Гуриев отбелязва и негативните страни на българския църковен живот, обяснявайки, впрочем, причината им с петвековното турско робство, под чийто гнет е съществувала българската църква и е живял българският народ: “В българските села на всички богослужения няма църковно пеене – свещеникът произнася ектенията и сам си отговаря на всички възгласи; затова българите дори не казват: служеше, извършваше богослужение, а просто: попът четеше литургия, вечерня, молебен или някакво друго молитвословие”. И още едно наблюдение: “Българите посещават своите храмове много рядко, неохотно и само за кратко време, само за да запалят свещ и да си тръгнат веднага за вкъщи”.
След падането на Плевен перспективата на близката победа на Русия и нейните съюзници станала очевидна. Руските войски, настъпвайки, се движели на юг. На 25 декември отрядът на генерал Гурко минал през планинските проходи и на 4 януари 1878 г. освободил София. На 10 януари войските, командвани от генералите Скобелев и Святополк-Мирски, победили в сражението край Шейново, пленявайки 22 хиляди турски войници и офицери. На 15-17 януари генерал Гурко в битката край Пловдив разбил армията на Сюлейман паша, който изгубил повече от 20 хиляди души. На 20 януари отрядът на генерал Скобелев превзел Одрин, а след още 10 дни руските войски вече били в западните предградия на Цариград. Във военно отношение столицата на Османската империя била обречена.
В защита на Османската империя и нейното господство над християнските народи на Балканите се намесило в този момент британското правителство. Английската флота влязла в Мраморно море. Британия като турска съюзничка заплашила, че ще вкара войските си в Цариград и през Босфора – военните си кораби в Черно море. Руският министър на външните работи княз Горчаков заявил, че руската армия няма да встъпи в Цариград, ако от подобна крачка се въздържи и Великобритания. Победният устрем на руските войници спрял. Авторът на “Писмата” – отец Вакх Гуриев, изразявайки настроенията на цялата руска армия, реагира така на този направен по неволя отказ от освобождаване на древната православна столица:
“Какви спомени! Тук, на тази злополучна стена паднал последният Палеолог, бранейки в боя злочестия град. Тук през геройския му труп влязъл надменно в свещения Цариград тържествуващият победител, и от онзи фатален ден вече повече от четири века ислямът владее Босфора, и на светото място царува мерзостта на запустението, и Кръстът на християнството е свел покорно глава и лежи в нозете на Полумесеца… О, кога ти, Животворящий, ще грейнеш отново на това място? Ето, ние сме дошли от север по суша и море, пред нас са Цариград и Босфор, само още една крачка – и “Света София” ще възкръсне от своя вековен, смъртоносен сън! Ала кой пречи? Мохамед? Дивата Азия? Не, уви! – християнската Англия! Своите интереси тя поставя над Кръста Господен! Непоносимо тъжно, мъчно, жалко! Друг такъв сгоден случай за възстановяване на християнството на Изток няма да дочакаме скоро”.
Така, с една огромна тъжна въпросителна, завършила Руско-турската война от 1877-1878 г. Османската империя оцеляла, макар и на косъм, но затова пък България възкръснала от гроба. На 3 март между Русия и Турция бил подписан Сан-Стефанският мирен договор, според който свобода получавали всички български земи, включително и Македония. Румъния, Сърбия и Черна гора получавали териториални придобивки и пълна независимост. Върху Османската империя била наложена контрибуция в размер на 310 милиона рубли (около 5 милиарда евро днешни пари).
Условията на договора предизвикали рязкото недоволство на Великобритания и Австро-Унгария. Британия заплашвала да вкара флота си в Черно море и да нападне руския Черноморски флот, чието възстановяване се намирало тогава в начална фаза. С война заплашвала Русия и империята на Хабсбургите – Австро-Унгария. Русия била принудена да води в началото неофициални преговори с Австро-Унгария и Великобритания, а след това и да се съгласи със свикване на европейски конгрес в Берлин за преразглеждане на мира от Сан-Стефано.
Конгресът се открил на 13 юни 1878 г. и продължил един месец. Начело на руската делегация бил княз Горчаков. На този конгрес срещу руската дипломация действали солидарно австрийската и британската делегации. Представляващият Германия канцлер Ото фон Бисмарк, макар и да наричал себе си “честен посредник”, фактически подкрепял безочливите искания на Австро-Унгария. Дори френската делегация само формално спазвала неутралитет в дипломатическото противоборство, подкрепяйки в действителност домогванията на британския министър-председател лорд Бийкънсфийлд (Дизраели). Руската делегация била принудена да отстъпи пред натиска на своите опоненти, които фактически заплашвали Русия с война.
На 13 юли бил подписан Берлинският договор, който съществено променил условията на Сан-Стефанския договор във вреда на интересите на Русия, България и другите православни народи на Балканите. България била разделена на части – Княжество България, автономна Източна Румелия, а Македония се връщала под робство. “Сан-Стефанска България” останала само мечта за много поколения българи. Най-поразителното било, че Австро-Унгария за своето предателство на интересите на балканските християни получавала правото да окупира Босна и Херцеговина, което след 30 години се превърнало в анексия на тези области, а Великобритания срещу своята защита на интересите на Османската империя получавала Кипър.
В доклада си до император Александър II княз Горчаков написал: “Берлинският конгрес е най-черната страница в моята служебна кариера”. Императорът оставил върху доклада следните думи: “И в моята също”. Иван Сергеевич Аксаков, коментирайки резултатите на Берлинския конгрес в словото си на заседанието на Московския славянски комитет, произнесъл думи, пълни с горчивина: “Ти ли, Русийо – победителко… се каеш на подсъдимата скамейка като престъпничка за извършените от теб свети трудове, молиш да ти бъдат простени твоите победи?” С тези думи той изразил покрусените чувства на руския народ, към които се добавяло и огромното разочарование на българите.
Протойерей Вакх Василиевич Гуриев починал на 24 юли 1890 г. от разрив на сърцето. На неговото перо принадлежат и следните трудове: “Светите воини-мъченици, пострадали за Христа”, Петербург, 1876-1877, “Учебно помагало по Закон Божи”, Петербург, 1873, и много статии в сп. “Странникъ”, “Церковно-общественный Вестникъ”, “Русский Вестникъ”, “Беседа”, “Варшавский Дневникъ” и др.
Но най-забележителната му творба си остава “Писмата на свещеник от похода”. Много години този ценен исторически и човешки документ не беше потърсен нито от руските, нито от българските изследователи. Но в началото на новото хилядолетие книгата беше преиздадена в Русия, а през 2003 г. “Писмата” на протойерей Вакх Гуриев бяха преведени на български език и издадени в София под заглавието “Христос възкръсна от мъртвите. Отец Вакх Гуриев (дневник 1877-1878 г.)”.
За подготовката на текста са използвани материали от Международната научна конференция по повод 140 години от Руско-турската война, състояла се на 11 септември 2017 г. в Русе. Авторът особено благодари на доц. д-р Татяна Бондар за любезното ѝ съгласие да предостави доклада си “Вакх Василиевич Гуриев: Дневник на един полкови свещеник” (ръкопис), откъдето са взети повечето от цитатите от “Писмата” на о. Вакх, както и сведенията за живота му.
