В какво са вярвали българите преди Покръстването

Тъй като религиозността изисква абстракции, висока умствена и образователна подготовка, то и вероизповеданието е предмет на писмовна дейност. Дохристиянските народи в Европа не са дохристиянските народи в Америка или Африка. При европейските племена и народи от прехода между Античност (езичество) и Средновековие (християнство) равнището на култура е сравнително високо и понякога преди да бъдат християнизирани тези племенаи народи усвояват четмото и писмото на изтънченото езичество. Може би такъв е бил примерът на славяните и българите, които несъмнено са изпитали влиянието на гръко-римската дохристиянска култура от земите на Северното Черноморие.

Започвайки с писмени свидетелства, добре би било да се тръгне от домашните извори.

Цялостни домашни текстове за вярата на българите преди Покръстването, които извори да бъдат съставени нарочно за старинните времена и епохи обаче липсват напълно. Заключение за характера на религията на езичниците българи също не може да се направи и по определенията или обръщенията в официалните исторически или богословски текстове. Навсякъде в неподправените български свидетелства като определение за религиозната принадлежност на българите до времето на св.Цар Борис I стои думата "езичници", "неверници", "погани" и т.н., какъвто е примерът с използваните определения в "Българския апокрифен летопис" от ХIв. Означенията на езичеството в повечето случаи представляват традиционни християнски определения за нехристияните и могат да бъдат употребени за произволна нехристиянска вяра. Точно и систематизирано описание на обредите, природните представи и свръхестествените вярвания на българите също липсва. Нито пък в книжовните съчинения и устни предания е запазен епос, подобно на германския епос, записан от Снори Стурлусон или известната "Песен на нибелунгите". Колкото и удачни да бъдат опитите на някои етнографи да обявяват Крали Марко за българския юнак или пък стремежът им да видят в този общобалкански епос от навечерието на турското робство прояви на историко-митологично съзнание, все пак фактите остават факти. Народната памет не пази епически спомен в германски или старогръцки стил от ранносредновековния период. Ако ли пък пази такъв спомен, то той остро се разминава с академичната историческа представа.

И така – домашните извори за предхристиянската вяра на българите остават съвсем малко и произлизат от IХ-ХIв., т.е. времената веднага след Покръстването. Сведенията говорят за човешки жертвоприношения, поклонение пред идоли и оргиастични обреди, присъщи повече на политеистична езическа религия. Най-вероятно важните и общозадължителни обреди на езичниците-българи са извършвани от представителите на държавния култ – владетелят(боляринът)-жрец, ако може да се съди по византийски данни за обичаите на владетелите Крум и Омуртаг. Но нека преди изводите и заключенията да бъдат разгледани наличните исторически податки според типологията на данните и характера на засвидетелстваните обичаи и обреди.

Първата домашна податка се намира в книгата на Прочутият в средновековната европейска култура презвитер Козма "Беседа против богомилите". Там той говори за човешки жертви на "синове и дъщери", извършвани от българите "по билата на хълмовете и в дъбравите". Константин Преславски през IX в. в "Учителното Евангелие" осъжда "бесовските песни" и "бесовското пеене", останали след Покръстването сред народа. Преведения на български език през X-XI в. византийски богослов, Ефрем Сирин предупреждава за опасността от бесовски песни и служение, което дава основание да се мисли за съществуването на такива обреди и сред българите. Отново презвитер Козма в "Беседа против богомилите", настоява за следното: "И наистина не е прилично да се наричат християни ония, които вършат такива дела. Защото не са християни, които принасят жертва на идоли като пият вино с гусли, с танци и бесовски песни и които вярват в срещи и сънища и във всяко сатанинско учение." Сведение за почитание на идоли сред българите се намира и в известната сцена от храма Санта Мария във Верона от ХVв., където българският Покръстител Борис I, наречен "вожда Булгар" е представен в дреха на доминикански монах. Друго подобно сведение за дохристиянската вяра се намира в апокрифната "Солунска легенда", където българите са наречени "човекоядци".

С тези най-важни по културното си значение сведения историците изчерпват знанията си от писмени извори относно вярата на българите преди Покръстването. От цитираното се вижда, че приношенията на българите-езичници са правени по "билата на хълмовете и дъбравите", обредите са извършвани пред идоли – най-вероятно статуи от дърво, камък и мед – "като пият вино с гусли, с танци и бесовски песни". Тези описания подсещат читателя за една многобожническа религия, практикувана от хора близки до славянските или германските езически култове. Известният латински извор, често цитиран в историческата книжнина, относно славянските жертвоприношения на остров Рюген през Средновековието препраща читателя в тази насока. Данните за наличието на идоли в религиозните обреди и поверия се потвърждават и от казаното в похвалното слово за св.Кирил Философ от св.Климент Охридски за дървото "Александър", почитано от фулите. Тези фули, за които се смята, че имат алански произход, т.е. близки до първичната българска култура, били покръстени от св.Константин-Кирил Философ.

Превежданият през Средните векове в България византийски историк Йоан Малала е оставил ценно сведение за ранното покръстване на хунски племена от земите на Северното Черноморие. Твъде възможно е тези племена да са били родствени на българите или дори да са представлявали част от Велика България.

Ето какво казва Малала в "Хронография":

Текстът за хунското покръстване е преповторен от Теофан Изповедник, като името Грод има промени, а вместо Мугел стои Муагерис.

Освен ценната податка за наличието на идоли сред хуните, сравнявани във византийските и латински извори с българите, отбелязаната близост на хунския вожд с императорския византийски двор е типологически е много сходна с близостта на владетеля Кубрат с император Ираклий през VIIв. От друга страна езическата съпротива на хунските жреци типологически съвпада с езическата реакция на Владимир-Расате в България през IХв.! Сведението на Малала и Теофан Изповедник стои много близо като исторически прецедент и формално-типологически довод за вярата на българите от дохристиянската епоха от непространствените, извънвремеви и формално-теоретични съпоставки с шаманските обреди от Сибир и Централна Азия.
Археологическите находки за историята на средновековните славянски общности потвърждава наличието на идоли в религиозния култ, което води до предположението, че българите също притежават подобни кумири с оглед на ранното им съжителство със славянските племена на север от р. Дунав. Такива податки могат да се открият също така и в битовата простонародна култура.

Освен документите на старобългарски език, в това число и на преведените през Средновековието в България автори, чиито текстове несъмнено отговарят на собствено българските представи за миналото, съществуват и други податки, предимно от византийски и латински хронисти. факт е, че небългарските сведения позволяват да се установят повече подробности за вярата от езическия период. В този смисъл съпоставката на средновековните документи с предхождащите ги антични свидетелства става по-лесна, особено за византийските сведения, защото те принадлежат на една сравнително запазена историческа традиция.

Известните на науката извадки за българското минало от византийските, латинските и арабските текстове, в това число окръжното послание на патриарх Фотий и "Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите", определят кръга на устойчивите и несъмнени извори за дохристиянската българска вяра.

Най-сериозните, в смисъл на достоверни и надеждни документи се намират в писмата на патриарх Фотий и в "Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите". И двете сведения се датират от IXв. Щастливо обстоятелство е, че тези книги съвпадат с епохата на Покръстването и спокойно могат да бъдат съотнесени към други сведения от началото на IХв., представящи обичаите и обредите на владетелите Омуртаг и Крум. И двете преписки досежно християнската вяра на българите са излезли изпод перото на последната културна инстанция в християнския свят по онова време – Константинополския патриарх и Римския папа. Фактът, че най-големите религиозни капацитети на епохата пишат по българските дела, дава основание писмата им да бъдат отделени от останалите извори като първостепенни.

Ето какво пише в "Окръжно послание до източните патриарси" от патриарх Фотий:

А в "Отговори на папа Николай I по допитванията на българите, 13 ноември 866 година" се казва следното: (Пред отговора на въпросите са поставени техните номера.)

От цитираното прави впечатление, че патриарх Фотий не назовава българската вяра като туркска или като примитивна езическа, но като "елинско суеверие". В историографията е прието да се мисли, че изразът отговаря на действителността, като в подкрепа на казаното от патриарх Фотий са прибавени и други примери.

Колкото и да е условно определението "елинско суеверие" поради характерния за византийските богослови метафоричен и символен език, терминологията на патриарха, чийто секретар е бил не кой да е, а самият Св. Константин-Кирил Философ, предизвиква изследователя да обърне внимание към възможно пресичане на елинистическите обичаи, разпространени в старите гръцки колонии по Черноморието с обичаите и поверията на конните народи, намиращи се в близост до бившите елински колонии. Става въпрос за принадлежащата територия и осъщствени етнокултурни контакти в близост да градовете Херсонес, Олбия и т.н. Фактът, че макар и за кратко време по тези е била столицата на Велика България – Фанагория – потвърждава възможността да съществува интересно пресичане на двете традиции – елинистическата и степната. Именно по местата, където са живели конните родове на скитите биват възможни етнокултурни влияния в посока диахрон и синхрон (елински-скитски и скитски-български), имайки предвид и обстоятелството че някои скитски обичаи сходства с представите и поверията на българите.

"Елинските суеверия" са отбелязани и от по-късни писмени текстове- например в Богословския сборник, писан от Висарион Дебърски през ХVIв., където езическите обичаи са представени като елински. Същото нещо се среща и в Синодика на цар Борил, където вместо "езически" или "погански" стои "елински".

Отговорите на папа Николай I също потвърждават езическия, многобожнически характер на българските поверия, свързвайки ги по описание с варварските култове и природни суеверия на античните и ранносредновековни народи, живеещи в земите около Черно море и в степите на Източна Европа. Силно впечатление в "Отговорите" прави податката за "сарацински книги", т.е. за съществувала мюсюлманска проповед сред българите, както и за религиозната проповед на един евреин, т.е. възможно юдейско влияние при религиозния избор на българите.** Всички останали данни в писмото на папата – и за клетвата пред меча, и за клетвата пред камъка и за носенето на повезки, и за гаданията, доказва многобожническа езическа религия, характеризирана вероятно от един първенстващ бог на войната и родното огнище.

Освен патриарх Фотий и папа Николай I податки за вярата на българите, но отново записани само като обреди без квалификация на култа срещаме и в други византийски автори. Ето техните данни като типология***:

Неизвестен автор – "А Крум направил жертвоприношение вън от Златната врата според обичая си, като принесъл в жертва много хора и животни. Той потопил краката си във водата на морския бряг, умил се и поръсил войниците си, приветстван от тях, той преминал между своите наложници, които му се кланяли и го славели."

Другият известен текст е този на Георги Амартол – "Новият Сенахерим – Крум – като се възгордял за предишната си победа, оставил собствения си брат да обсажда Адрианопол, шест дни след самодържавието на Лъв V, стигнал столицата и обградил стените от Влахернската до Златната врата. Като изтъквал своята мощ, той извършил също и скверни жертвоприношения на ливадата пред Златната врата. Той поискал императорът да сключи мир или да забие копието си върху Златната врата.[…] (Крум) разгневен поради това (опита за убийство, организиран по време на преговорите – б.м.Ст.Ч.), изпроводил конници в Свети Мамант, опожарил тамошния дворец и като натоварил на коли медения лъв от Хиподрума, заедно с мечката и дракона от фонтана, както и прекрасни мрамори, завърнал се назад."

Следващото сведение е Житие на Никифор от дякон Игнатий – "С тези дела се отличил Лъв V, врагът на истината спрямо божествените работи и спрямо тези,които живеели с почит. А кой не би оплакал най-горещо приятелството или договора, който сключил със съседните хуни (българи) като постъпили така срамно и безчинно? Защото той си послужил с техните обичаи,а те с нашите и по този начин се доверили на взаимните си споразумения. Тогава можело да се види императорът на ромеите със своите ръце да излива на земята вода от чаша, да обръща собственоръчно конски седла, да се докосва до тройна юзда, да вдига трева нависоко и да се гордее с всички тия неща, а езичници да се докосват с нечистивите си ръце до нашите божествени символи и да се кълнат в силата им. Това не е ли сродно с безчовечността?"

Четвъртото известие е това на Продължителят на Теофан – "Относно вярата той (Лъв V) толкова много безумствал, че не считал за нещо добро да спомене името на Бога. И наистина, когато вързвал чрез клетва тридесетгодишния договор с тези хуни, наречени българи, и установил мирното споразумение, понеже трябвало да бъдат утвърдени искрепени чрез клетви, той не използвал обичайните наши клетви, призовавайки Бога и Небесните сили или пък Майката по плът на Христа Бога като надзорници и свидетели на онова, що се говори и прави. Но подобно на някакъв варварин,чужд на богопочитанието, разсякъл кучета дори на които беззаконните племена принасят и жертви и ги употребил за свидетели на онова що се правело."

Петото сведение е на Лъв Граматик – "Той (Крум) отрязъл главата на Никифор и я провесил на едно дърво, а след това оголил черепа,посребрил го наоколо и накарал българските велможи да пият от нея, като се гаврел с ненаситния, който не искал мир."

Шестото е на Луидпранд – "Симеон имал двама сина, единия на име Баян, а другия -по име Петър, който и сега е жив и властно царува над българите. Баян дотолкова бил изучил силата на магията, че внезапно могъл да се превръща от човек на вълк и на всякакъв друг звяр."

Към данните за вероизповеданието на българите, всъщност по-скоро сведенията за военно-правните обичаи може да се добави и известието на лексикона "Свидас" от Х в., въпреки че податките там изискват специално разглеждане и разработване:

Това са всичките типологически различни позовавания със самостойно звучене в чуждите хроники ( гръцки и латински), досежно вярата на българите от езическия период на държавата. Много от приведените текстове често пъти се повтарят в други византийски хроники или в близките на византийци и българи книжовни кръгове. Особено разпространен е разказът за победното пиршество на Крум или способностите на Боян. Но други сведения за вярата на българите, носещи различно и качествено ново съдържание практически липсват.

Ако се допусне етнокултурно изравняване между хуни и българи, като по такъв начин се включат и цитираните по-напред сведения за хунски покръствания през VI в. по Кимерийския Боспор (Северното Черноморие), то тогава кръгът на свидетелствата би се увеличил. Предпазливостта обаче изисква първо да бъде направено внимателно проучване дали хуните на покъстения от византийците вожд Грод (Гродас) имат нещо общо с българите. Макар в някои по-нови съчинения да се настоява за такава генетична близост, абсолютното тъждество на боспорските хуни и воините на Аспарух не е доказана окончателно, макар да е много вероятна. Сведението за почитането на идолите в покръстването на Грод обаче обяснява мотива при задигането на медни статуи от страшния български вожд Крум. Те са му трябвали като идоли . За значението на такива медни статуи в езическия култ на населението от Балканския полуостров преди идването на българите свидетелства цитираният вече Йоан Малала в "Хронография": "Когато Север отишъл във Византион и видял, че местоположението на града е хубаво, възстановил Визопол и основал обществена баня, наречена Зевксип понеже там, в средата на т.нар. "Тетрастоа" се намирала медна статуя на слънцето, под която написал митичното име на слънцето – на бога Зевксип – защото траките наричали така слънцето."

Идолите – образите или кумирите, както се наричат в старобългарската книжнина очевидно са били статуи, пред които българите са извършвали жертвоприношенията, кланяйки се, какъвто пример съществува за солунските българи, почитащи една мраморна статуя. Определена част от археологическите данни потвърждава подобно предположение.

Освен византийските и латинските хронисти за обичаите на българите пишат и арабски автори. Най-известен от всички остава Ибн-Фадлан. Ето какво казва той:

В българското издание на Ибн Фадлан е поместено и друго важно съобщение, извлечение от енциклопедията на Наджиб Хамадани "Сътворени чудатости", което гласи следното:

От прегледа на византийските, латинските и арабски средновековни документи се вижда съвсем ясно отсъствието на името " Тангра" от поверията и обредите на българите. Видът на сведенията, тяхната подредба и поводите, по които те са отбелязани в хрониките изключват друга религия на българите преди Покръстването, освен религията на езическото многобожие, преклонението пред стихиите, както и почитание на предмети от военното дело и поминъка. Подобни спомени за Тангра отсъстват и в народната култура, където са запазени повече сведения за митологично-многобожнически поверия сред българите.

Теофилакт Охридски определя прародината на българите като "скитски предели", а религията им нарича "скитско невежество". Архиепископът на България казва дословно следното: "Те (българите) не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на слънцето, месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха жертви на кучета". Тук се срещат успоредици с казаното от Ибн Фадлан за волжките българи, както и с текстовете за жертвоприношенията на Крум и Омуртаг. По интересното обаче е, че почитта към слънцето и месечината при езическите българи най-вероятно е дала отражение върху разказвателните и занимателни песни, приказки и гатанки сред българите. Нещо повече – тези разкази и песни се засичат с вярата на останалите славяни, чиито божества са били виждани именно като природни стихии – Перун (мълнията), Дажбог (слънцето) и т.н. Народното поетическо предание притежава любопитни образци в тази насока, отдавна събрани и изследвани от българските учени.

Характеристиката на тези дохристиянски поверия, направена още от проф.Веселин Бешевлиев предимно на основата на методите в културната философска мисъл (структурната антропология и френската етнология), показва различни историко-философски измерения на култовете сред българите. Освен разработките на Бешевлиев в историографията съществуват и други текстове, които разглеждат данните за дохристиянските поверия на българите във философската и културна функционалност. Освен чисто теоретичното разглеждане на проблема към тях може да се подходи и чрез сравнение със сведенията от античните документи, изследващи историята и битана народите, живяли в древността в земите около Черно море и степите.

Изглежда човешките жертвоприношения били твърде разпространен обред в дохристиянските вярвания на българите. Обредът на архонта (княз) Крум да пие от черепа на своя враг спада към същото ниво на религиозни представи и обреди, каквото е и човешкото жертвоприношение.

Археологическите податки и данните от произведенията на изкуството, от вида на образите в съкровището от Наги Сент Миклош потвърждават жестокия характер на военните български обреди. Може да се посочи образа от съкровището, където главата на победения враг виси от седлото на български воин в триумфалната сцена.

Правенето на чаши от черепи е древен обичай, споменат за първи път от Херодот за скитите. Ето какво пише в "История": " …Това им са (на скитите) обичаите в тези случаи. А що се отнася до самите глави, но не на всички, само на най-големите им врагове, те постъпват по следния начин: отрязват частта достигаща малко под веждите, и я изчистват; ако скитът е беден, той я обвива само със сурова волска кожа и така я използва, а ако е богат, след като я обвие отвън със сурова кожа, я позлатява отвътре и така я използва вместо чаша.[…] Скитите, които са успели да сразят твърде много неприятелски воини, имат по две чаши и пият едновременно с тях."

Коментарът на казаното от Херодот е излишен, защото сведението почти преповтаря казаното за Крум. Освен Херодот за обковаване черепа на враговете със злато и сребро говорят и други антични писатели. Например Неизвестен автор в "Нравствени беседи, изложени на дорийски диалект" в беседа втора казва така: "Скитите смятат за прекрасно, ако този, който убие мъж, одере кожата от главата му и понесе скалпа пред коня, а след като позлати и посребри черепа, пие от него и възлива на боговете".

Същото предава и Гай Юлий Солин в книгата "Сбирка от забележителности":

Силий Италик, един автор от I в., също споменава за чашите от черепи, но този път за келтите: " А Келтите, о, ужас! на драго сърце обковават костите на очистената от мозъка глава и правят по този начин чаши за пирове."

Друг известен античен автор, Помпоний Мела, в значимата си книга De chronographia, също свидетелства за подобен обичай, но сред скитите – неври:

И най-накрая за чашите от черепи става дума и в ключовия документ за руската и славянска история "Повесть временных лет": "Пролетта на 972 година Светослав тръгна на поход. И тогава го нападна Куря, печенежския владетел ( княз) – и убиха Светослав, и му взеха главата, и от черепа му направиха чаша, обковавайки челото му и пиеха от него".

За първи път сравнителното проучване за правене на чаши от черепи в българския военен култ е направено от проф.Веселин Бешевлиев.

Сред българите важно място е заемал военният култ, което подсеща за присъствието на специален бог на войната или направо за почитане на гръцкия Арес, защото в елинския и периферния нему свят, мечът е символ на Арес. Почитанието на меча сред старите българи или сред воинското им съсловие е важна податка, защото тя доказва политическа връзка със скитските военни обреди. Успоредиците на почитта към меча, отново започват от Херодот: "На останалите богове (скитите) принасят в жертва казания добитък по описания начин, а на Арес така. Във всяка област на царствата им е издигнато светилище на Арес, което има следния вид: образувано е от натрупани снопове съчки, на дължина и ширина колкото три стадия, а на височина по-малко и отгоре се прави една квадратна площадка. (…) Във всяка една област върху купа има древен железен меч – акинак – това е изображението на Арес. На този меч ежегодно принасят в жертва добитък и коне. Освен това принасят и следните жертви, които не принасят на останалите богове: от сто мъже неприятелски пленници един принасят в жертва, но не по начина, по който правят това с добитъка, а по по-различен; правят възлияния с вино по главата им, след това ги заколват над някакъв съд и като качат съда горе на купа от съчки, изливат кръвта върху меча…"

Сведението на Гай Юлий Солин в цитираната му вече книга е не по-малко важно, защото то обединява преданието за превръщането във вълк (казано за Боян), почитта към мечовете (съобщено в Отговорите на папа Николай I) и обичая главите на противниците да се превръщат в чаши(сведението за Крум и главата на император Никифор I Геник): "В земята на неврите извира река Бористен, в която има риби с изключителен вкус, нямат кости, а само много меки хрущяли. А неврите, както знаем, в определено време се превръщат във вълци, а след като изтече срокът, който е определен за тази участ, си възвръщат предишния вид. Марс е бог на тези народи: те почитат не божески изображения, а мечове. Принасят в жертва и хора." Засичането на успоредици и общи места в система, както става в този случай е много сериозен довод в определението на българските религиозни представи като езически и близки до старинните скитски обичаи.

Същото сведение, какво дава Солин се среща и при Арнобий в трактата му " Срещу езичниците :" Присмивате се на това, че в древни времена Персите са почитали реки, както посочват паметните записки, Арабите пък безформен камък, а скитските племена- Акинак". *****

Известният Амиан Марцелин, чието историческо съчинение "Дела" е основополагащо при съставяне на историята на Великото преселение на народите, разглежда почитта към меча като характерна за племената на аланите: " Почти всички алани са високи и хубави, с умерено руси коси, страшни със сдържаната свирепост на очите си и подвижни поради лекостта на оръжията си, подобни във всичко на хуните, но по-изнежени в начина си на живот и храната; за разбойничество и ловуване те достигат чак до Меотийските блата (Азовско море) и Кимерийския Боспор, а също така и до Арменците и Мидия. Не се вижда при тях храм или светилище; не може да бъде видяна някъде дори и колиба, покрита със сламен покрив, а по варварски обичай в земята се забива изваден меч и него почитат с благоговение като че е Марс, покровител на областите, по които те бродят". Освен почитта към меча тук като податка може да се използва и номадския (полуномадския) начин на живот, живян от българите преди създаването на Велика България.

Един от известните старогръцки прозаици – Лукиан Самосатски – потвърждава обичая скитските премена да се кълнат в меч:

Християнският апологет, философ и филолог Климент Александрийски отбелязва почитта на към меча:

Същото, което казва Климент Александрийски е повторено и от Епифаний.

Приск Панийски, пряк участник в събитията, свързани с хунското нашествие в Европа, разказва за интересно поверие, легализирало властта на Атила над многобройните народи, подчинени на хуните:

Йордан в своята " За произхода и деянията на гетите" (Гетика) преповтаря Приск Панийски, вероятно за да вложи тежест на едно устно предание, с което лично е бил запознат:

Почитанието на меча има своите обществени, властнически и обредни значения. Важното в разказа на Приск Панийски и Йордан за откриването на меча на скитските царе е подчертана идея за примственост в легитимността на върховния владетел. Същата идея на примственост в знаците на властта се проследява отчетливо в Именника на българските князе, представена чрез остригването на князете. Почитта към меча, чашите от черепи и жертвоприношенията на хора, забелязани от българските книжовници и византийски хронисти насочват вниманието към едно главно военно-политическо божество от вида на гръцкия Арес, германския Один (Тор) и т.н.

Като допълнително доказателство за близостта между обичаите на българите и античните степни племена като скитите и ранносредновековни като хуните, служи обредната победна символика на кесар Тервел, представена от Свидас. Издигането на камшика там е знак за върховна власт. Херодот казва същото, когато преразказва интересна случка от ранната скитска история. В нея скитските роби разпозвали господарите си именно по техните вдигнати камшици. Издигнатият камшик е знакът, даден от аварския хаган при началото на атаката срещу Константинопол според Пасхалната хроника. Агатий Миринейски от своя страна съобщава, че хаганът на тюрките също използва бича като знак на върховната си власт. Същият факт е споменат и за кутригурите от Прокопий Кесарийски.

Що се отнася до пръскането на злато и сребро от кесаря Тервел в двете посоки, то успоредицата и тълкуването на този обред се намира във философията на погребението на Атила. Ето какво казва готския историк Йордан по този повод:"Тайно през нощта тялото (на Атила) било скрито в земята и го обвили с (три) ковчега, първият от злато, вторият от сребро, третият от твърдо желязо. Със следния довод те посочваха, че всичко това подобава на най-могъщия крал: желязото, защото е подчинил племената, златото и среброто, понеже е получил украсата (данъка) и на двете империи."

Друг интересен обичай, забелязан у българите-езичници е повесването на дърво на трофеите и на телата на престъпниците, както Крум постъпва с главата на император Никифор I Геник, считайки го за военнопрестъпник. Арабският дипломат Ибн Фадлан отбелязва същия обичай и за волжките българи, вече цитиран тук.

Повесването на дърво като жертвоприношение е отбелязано и за други антични народи, живеещи в областите около Кавказ.. Ето какво съобщават античните документи:

Същите сведения за обичаите на колхите предоставят Николай от Дамаск в книгата си "Сбирка странни обичаи" и Клавдий Елиан в "Пъстра история".

Обичаят на античните колхи взет с неговите успоредици при Ибн Фадлан, както и с действията на Крум спрямо главата на Никифор I Геник отбелязват изненадваща близост на българската обредно-погребална традиция с обичаите в Северен Кавказ. Подобна връзка доказано съществува в именната система на българи и кавказци, както и в руските генеалогични предания от Средновековието – Хронографите.

Данните за носене на повезка сред българите, отбелязани в Отговорите на папа Николай I се засича както от един текст на известния философ Сенека, така и от изображенията върху предметите на изкуството – кратери, фиали или кани. Откъсът на Сенека е изваден от сборника, наречен "Нравствени писма".

Едно от най-разпространените сведения, будещи любопитството на истрици и етнографи е сведението на Луидпранд за превръщането на Сименовия син Баян във вълк. Успоредиците на тази любопитна податка в античните текстове се оказват изненадващо много, като всички данни произлизат или насочват вниманието към скитските области от Северното Черноморие.

Филосторгий, продължителят на "Църковна история на Евсевий Кесарийски" отбелязва начина, по който неврите, скитско племе, за което Херодот твърди, че неговите членове се превръщат във вълци, преминава р. Дунав и се заселва на юг въ византийските провинции. "Отвъддунавските скити, след като хуните ги нападнали, напуснали земите си и преминали като приятели в ромейската земя. Тези хуни ще да са така назоваваните някога неври, които обитавали при Рипейските планини, отгдето Танаис се насочва към Меотидското езеро и влива /в него/ водите си."******

Отново Херодот е този, който за първи път съобщава обичая неврите да се превръщат във вълци:

Това е първото и много важно споменаване на неврите и техните странни обичаи. В сведението са предадени всъщност три легенди, които могат да се открият и в други текстове, но разделени една от друга. Нашествието на змиите (грифоните) има успоредици в други текстове и в преданията на някои източноевропейски народи. Легендите за змиите изобилстват и в българските народни разкази,като още Димитър Маринов обръща внимание на това. За змии говори и Ибн Фадлан в цитираното вече "Пътешествие до Волжка България".

Второто важно сведение на Херодот е легендата за магьосничеството. Какво точно разбира Херодот под магьосници не може да бъде изяснено. В никакъв случай те не могат да бъдат сравнени с шаманите от Сибир, индианците от Америка или австралийските знахари. Херодот не познава обичаите на тези далечни племена, а принципът на историка е да сравнява с известните нему обичаи и нрави. Следователно поверията на неврите са били разпознати посредством техни аналози от областите около Черно море, Кавказ или от Мала Азия, защото Херодот тях познава най-добре.

През Средновековието са познати някои случаи на опиянение от билки и треви, които водели хората до екстаз и предизвиквали халюцинации. Подобни данни съществуват за викингите. Вероятно това е отговора на сведнието за превръщането във вълк.

Така го разяснява и Публий Вергилий Марон в поемата си "Буколики": "(думи на Алфесибей) Тези треви и тези вълшебни билки, събрани в Понта, гдето се раждат в изобилие, ми бяха дадени от самия Мирис (Moeris): аз често съм виждал как Мирис с тяхна помощ се превръща във вълк и се скрива в горите, често е извиквал душите от дълбините на гроба и премествал посевите от едно място на друго." Логиката и мисленето в разказания случай имат близост с разпространеното знахарство и билкарство в българската народна култура, вероятно наследило уменията и знанията на античните и ранносредновековни билкари от Черноморието.

В руския опит за епос, наречен "Слово о полку Игореве" също може да се намери податка, макар и не толкова убедителна заради метафоричния език на поета: "…Че вещият Боян, речеше ли за някого да пее песен, мисълта му се понасяше като катерица по дърво, като сур вълк по земята,като сив орел над облаците."

Несъмнено възхваляваният Боян има историко-ономастична връзка или поне автора на епоса е повлиян в литературните си образци от същия онзи Симеонов син, за когото ни известява Луидпранд. Съвпадението е налице, а в някои произведения на руското народно творчество, какъвто е богатирският цикъл могат да се открият персонажи с други имена и със същите възможности на тайнствена сила. Такъв класически персонаж е юнакът-магьосник Волх, който може да се превръща в различни животни.

Освен Херодот и Луидпранд, способността за превръщане във вълк за българи и скити е забелязана от средновековния латински хронист Зигеберт , римските автори Помпоний Мела, Гай Юлий Солин и др.

Обкованата със злато или сребро чаша от черепи на противника, преклонението пред меча, остригването на главата в кръг, отбелязано в Именника на българските князе, носенето на повезки, човешките жертвоприношения, превръщането във вълк и куп други сходни обичаи показват, че античното некласическо елинистическо влияние върху българите (или българската знат) от страна на скитското и Боспорското царство е прекалено силно. То не може да се сравни с никое друго, било то тюркско или иранско, защото историческите податки в изворите отговарят едновременно на всички изисквания за надежден исторически паралел. Обичаите и верските представи са съществували на същото място, откъдето идват и българите; имайки предвид тяхната консервативност и политическа устойчивост не може да се приеме формално-типологическо сходство на осново "битова единосъщност". Още повече, че визнатийските и латинските писатели наричат българите "скити" или "хазари", което подчертава етнокултурната връзка със степите и местата от Северното Черноморие.

Освен писмените сведения, историко-политическата традиция до Покръстването и засечките от запазените веществени свидетелства някои обичаи и обреди от народната поверия и представи (фолклора) също съвпадат. Изглежда в почитта към елена в народната култура представлява запазен спомен от най-ранната българска история. Добре известен на етнографите е народното предание за добровлно жертващият се елен, който всяка година в определено време пристигал на определено място, наричано от народа "еленски църкви". Местата, където според поверието се намират тези "еленски църкви" са свъзани с оброчища или останки от стари храмове.

Култът към елена-избавител или предводител несъменно е съществувал още от старинни времена, защото в Североизточна България се откриват много рисунки-графити, на които е изобразен елен. Причината за тази почит към елена се състои в неговото приемане като мистическо същество, изпратено на българите от езическото божество като водач.

Разказите за елена в античните и ранносредновековни текстове изобилстват. Някъде той е заменен с бик или вол, което още повече го свързва с обичайната и политическа символика на българите. Известно е, че в старобългарските книги като "Разумник-Указ", символът – животно на българите е бик, а еленът е символ на ясите (Асенъ!?), племена, свързвани в историографията с наследниците на скитите.

Нашумелият напоследък икономист ст.н.с. II Петър Добрев също настоява, че според една литовска хроника вождът, отхранен от сърна(еленица) бил предводител на българите. Какви впрочем са сведенията за водачеството на елена в античните и раносредновековните извори?

Хермин Созомен, който пише "Църковна история" споменава за водачеството на вол, превел хуните през Азовско море:" Защото готите, които по-рано живеели отвъд реката Истър и господствали над останалите варвари, били изгонени от така наречените хуни и преминали в ромейските предели. Това племе било, както казват, по-рано непознато на траките около Истър и на самите готи. Те не знаели, че живеят в съседство едни с други, понеже помежду им се простирало огромно езеро. И едните и другите мислили, че населяваната от тях страна е краят на земята, а след това безкрайно море и вода. Но веднъж един пощръклял вол преминал езерото и пастирът го последвал. А след като видял отвъдната земя, той известил на съплеменниците си. Други пък казват, че една сърна, като бягала, показала на някои хуни-ловци пътя, който бил залят от водите. А ловците, възхитени от умерения климат и добре разработената земя, когато се върнали, разказали на господаря на племето какво са видели."

Същият разказ е предаден и от Прокопий Кесарийски, който говори за утигури и кутригури, отъждествявани от някои български историци с българите на Кубрат . Освен Прокопий за сърна(кошута)- предводител на хуните съобщава и Агатий Миринейски.

Скилица-Кедрин пък казва, че еленът превел готите. Това фактически е последното известие от византийските автори.

Освен тях сведението за хунско преминаване в Европа под водачеството на сърна е предадено и от готския историк Йордан:"След като възникнали от такъв корен, Хуните се доближили до земите на Готите. Техният свиреп род, след като се настанил на по-горния бряг на Меотидското езеро, както съобщава историкът Приск, не се занимавал с нищо друго освен с лов, ако не се смята това, че след като нараснал до размерите на племе, с коварства и грабежи нарушавал спокойствието на съседните племена. Ловците от това племе, докато търсели както обикновено дивеч за ловуване на брега на по-вътрешната Меотида, забелязали как неочаквано се появила пред тях една сърна, навлязла в езерото и като ту крачела напред, ту спирала, им послужила като указание за пътя. Следвайки я, ловците преминели пеш Меотидското езеро, което дотогава считали за непроходимо като морето. Веднага щом скитската земя се появила пред тях, която не познавали (дотогава), сърната изчезнала. Това, мисля, го извършили онези духове, от които Хуните извеждат произхода си, от ненавист към Скитите. А пък онези, понеже не знаели, че освен Меотида съществува един напълно различен свят, се възхитили от скитската земя и тъй като са хитри, сметнали, че този път, който не бил известен на никое по-раншно поколение, им е показан по волята на боговете."

Античните писатели също разказват за наличието на почит към елена-водач, считан за царски знак и символ на народността. Например Флавий Вописк Сиракузиански в произведението си посветено на император Аврелиан "Божественият Аврелиан" казва следното: "( В триумфа на Аврелиан) имаше и друга колесница, запрегната от четири елена, за които се говореше, че са принадлежали на царя на Готите. От нея, както съобщават мнозина, Аврелиан е бил качен на Капитолия, за да принесе в жертва там елените, за които се говори, че тях, пленени със същата колесница, е посветил на Юпитер Всевишен и Всемогъщ…Освен пленниците от варварските племена в процесията вървяха и пленени с вързани отзад ръце Блемии, Аксомити, Блажени Араби, Индуси, Бактрийци, Ибери, Сарацени, Перси – всеки със своите дарове, Готи, Алани, Роксолани, Сармати, Франки, Свеви, Вандали, Германци (…) Отпред бяха носени надписи, които посочваха имената на племената."

Запрегнатите елени вероятно се имали и малко пластично копие, защото от степите на Южна Русия непрекъснато излизат археологически находки, представляващи умален модел на запрегнати елени в колесници. Освен тях съществуват многобройни накрайници с еленски глави. Присъствието на особен култ към елена-предводител в земите около Северното Черноморие,в Добруджа и Трансилвания е отбелязано отдавна от такъв прочут учен като Мирча Елиаде.

Валерий Флак, един епически поет от Iв., също споменава за "знамението на сърната", служеща като щандарт пред кавказките и черноморски отреди: "Дарап, страдащ от рани, получени в Ахменската война, изпратил на война Датий, който е обкръжен от войнствения строй на Гангариите (Gangaridum) и тези, които ги довежда до ярост изпитата вода от Гера, а също тези, които живеят около езерото Бикен. Там беше Анаксар и Сидон с брат си Радал, и Фрикс е предвождал Акесинските отреди под глупавото знамение на кошутата (cervae). Сама тя съпътствала, и блестейки с козината си и златните рога, се носи пред строя, издигната нависоко."

Носенето на сърна пред строя на черноморските и кавказки отреди е доказателство, че преданието за водачеството на сърната(елен) е много по-старо от времетона Прокопий Кесарийски и Созомен. Изглежда като щандарт и в бойна памет на преданието за елена са служили накрайниците с глава на елен, откривани от археолозите в същите земи, където античните и средновековни писатели поставят действията на скитите и хуните.

Значението на тези накрайници с еленски глави изглежда е било същото каквото и на бойните флагове на иранската войска. Всеки владетел и всеки род от иранската войска е носел знаме, на което е било извезано някакво животно. Сред знамената се среща елен или онагра, което подсказва, че култът към елена сред конните народи от античността и Ранното средновековие не е от сибирски, а от друг произход – най-вероятно от Иран и Двуречието, откъдето благодарение на движенията през античността е преминал в централноазиатските народи или сибирските общности. Към тези влияния може да бъде причислено и степното изкуство на т.нар. "зверинен стил", при който образите на биещи се животни могат да се тълкуват като хералдически знаци и като символен разказ за военно-исторически сблъсъци. Зверинният стил е част от философията на стенвите конни племена и поясненията в старобългарските книги като "Разумник-Указ" пояснява тяхното предназначение и обществено действие.

Ето впрочем какво пише в иранския епос "Шахнаме" (Книга на царете):

Конкретно историческият преглед, обоснован от изворите, проведен посредством сравнения и съпоставки с познатите на европейската култура писмени и археологически сведения, говори по-скоро за една връзка между българите и конните народи (племена) от античността. От своя страна те по езиково-културната (народностната) си принадлежност не са тюрки (или не са само тюрки), а индоиранци. Ако българите са повлияни повече от индоиранската култура, то и присъствието на божеството "Тангра" става много мъчно доказуемо, защото се отнема основанието на формално-типологичното етнорелигиозно сходство. Именно това структурно-антропологично сравнение по принцип, направено от предпоставката, че българите са тюрки е довода в досегашната историография за присъствието на Тангра в обществения култ на Първата българска държава.

Съсредоточеният и логически правомерен анализ въз основа на неподправените исторически свидетелства позволява на историка да определи вярата на българите до 864г. като елинизирана варварска религия с човешки жертвоприношения и мистически обреди. От всичко казано дотук изследователят може да направи заключението, че българските поверия и обреди са много близки до обредите и родовите поверия на степните народи от Античността – скити, и от Ранното средновековие – хуни и готи. Тази прилика, заедно с именните успоредици от Кавказката област и Северното Черноморие , съпоставени с данните от източните автори, каквито са арабските или арменските, определят българската вяра преди Покръстването като езическа, многобожническа, вероятно близка до славянската като типология (а вероятно и с пресечни езически божества).

В тази светлина на документалните сведения от български, византийски, латински, руски и арабски произход, съчетани с данните от археологията и устното народно поетическо предание (наричано по английски "фолклор"), историците трудно следва да приемат версията за съществуването на тюрко-монголския бог Тангра. Ако българите почитаха едно божество, т.е. бяха монотеисти, то непременно папа Николай I щеше да го съобщи, защото християнските богослови още от Късната античност имат навика да влизат в диспут с други еднобожнически вери. А папата не говори за никакви богове сред българите, очевидно защото той приема обредите като достатъчен повод да разобличи езическия култ или защото вече е имало други отговори, където е ставало дума за верската обвързаност на поданиците на св.цар Борис I. Или защото някои от съществуващите идоли вече са били известни под славянски имена – например Перун?

Още повече, че за съществуването на божество "Тангра" и за наличието на някакъв култ към него липсват каквито и да било писмени сведения, запазени предания и спомени в народната памет – песни, игри, ономастични податки и каквото и да било друго. Единственото (!?!?!?!) парче от камък, на което се разчита "Тангра" (а едно парче не е епиграфски паметник) има и алтернативен прочит, където на мястото на откъслека "ggra" биха могли да се разчетат и други думи. При условие, че останалата част от надписа е разрушена или неясна, то тогава биха съществували още безброй комбинации, непозволяващи да се приеме "Тангра" (Тенгри) като една дума със самостоятелно значение. В този именно смисъл "Тангра" е и разтълкувана в някои по-нови проучвания.
 
Затова контестацията против съществуването на татаро-монголско или тюрко-монголско божество "Тангра" е въпрос само на време и организация в историографията. Теоретично и фактологически в историческите свидетелства няма данни за съществуването на "Тангра" в езическия български култ до Покръстването през 864 г.

© Стефан Чурешки