Дръстърската патриаршия и патриарх Дамян
Когато през 927 г. Византия се съгласява да признае императорската (царската) титла на българския владетел Петър I, тя е принудена да утвърди патриаршеското достойнство на българския първосвещеник. Тогава Дръстър и неговата богата палеохристиянска история отново излизат на преден план и престолът на първия български патриарх е поставен именно тук, на брега на р. Дунав.
Впрочем, Дръстърската патриаршия е първата народностна патриаршия в християнския свят, основана и призната след петте древнопросияли патриаршески престола в Рим, Александрия, Антиохия, Йерусалим и Константинопол. В този смисъл Дръстър – Силистра се явява прототрон на Българската патриаршия, а дръстърският епископ Дамян става пръв български патриарх, светителствал от 927 до 971 г. Прочее, това е и патриархът, който архиерейства най-дълго в Българската православна църква – цели 44 години.
След смъртта на цар Симеон Велики (893–927) българското общество и българската държава изживяват съществени промени в няколко посоки. Основателно най-голямо внимание се отделя на признаването от страна на Константинопол на царската (императорската) титла на новия владетел Петър I (927–970) и брака му с ромейската принцеса Мария-Ирина. Няколкократно е подчертавано, че според християнската доктрина „Цар без патриарх не може”, което естествено поставя и въпроса за положението на предстоятеля на българската църква през и след 927 г. Стана дума, че дворцовият церемониал от Х–ХI в. изисква законната императорска инвеститура задължително да бъде извършена от патриарх. До 927 г. никой от вселенските патриарси и християнски владетели обаче не зачитат патриаршеската титла на преславския първосвещенник, защото може би я получава по неканоничен ред през 913, 917–919 или 925 г., благодарение амбициите на Симеон. Ето защо положението на българския архиерей трябва да се решава спешно, предвид нетърпящата отлагане коронация на цар Петър I. След като Византия прави първата крачка с признаване императорската титла на младия български владетел, няма как да не направи и втората – да признае патриаршеското достойнство на главата на българската църква. Така и става, но по всичко личи, че за патриарх е провъзгласен не преславският архиепископ (навярно същият, който Симеон въздига за патриарх), а Дръстърският епископ (митрополит?). Към този извод насочват двата автентични писмени източника, които пряко засягат проблема.
В т.нар. Дюканжов списък от ХIIв. е записано: „Дамян (светителствал – б. пр.) в Доростол, сега Дристра. При него България била почетена за автокефална. Той по заповед на император Роман Лакапин бил провъзгласен за патриарх от императорския синклит (съвет – бел. Г. А.), а после бил свален от Йоан Цимисхи”.
В другия основен извор – Втората грамота на император Василий II от 1020 г. за устройството на българската автокефална църква (Охридската архиепископия), четем, че на епископа на Дристра се дават парици и клирици, колкото на Охридския архиепископ, защото при цар Петър „…тази епархия блестяла с архиепископско достойнство”.
Въз основа на тези автентични източници от времето на Е. Голубински и В. Златарски насам мнозинството историци са склонни да приемат, че през 927 г. дръстърският епископ Дамян е определен за пръв български патриарх, а Дръстър е превърнат в първата патриаршеска резиденция на Българската православна църква. Нещо повече, с този акт Дръстър става седалище на първия народностен патриарх в християнския свят, защото патриарсите в Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Ерусалим администрират определени територии и не са свързани с един народ или една държава.
С малки изключения нашата и чуждата историография по принцип приема, че през 927г. при цар Петър I България се сдобива с патриарх, който резидира в Дръстър. През 1972 г., обаче, известният византолог Н. Икономидис предатира „Тактиката на Бенишевич” от 921–927 към 934–944 г., където под №16 е записан архиепископът (а не патриархът!) на България. Това дава основание на много съвременни изследователи да твърдят, че до 934/944г. статутът на архиерея на българската църква е такъв, какъвто е утвърден на събора от 870 г., т. е. архиепископ. Според тях едва след 934 г. и най-късно през 944 г. чрез императорски синклит Роман Лакапин удостоява дръстърския епископ с титлата патриарх – факт, регистриран в списъка на Ш. Дюканж.
Аргументацията на И. Тарнанидис, че въздигането на българската църква в патриаршия трябва да се възприема като награда за непоколебимата антибогомилска позиция на цар Петър в края на 30-те години на Х в. е прекалено хипотетична. Въпреки това, следвайки безкритично И. Тарнанидис и някои наши изследователи са склонни да предатират началото на българската патриаршия от 927 към 937–944 г. Действително „Тактиката на Бенишевич” може и да е написана след 934г., но това не означава, че между 927 и 934 г. българският първосвещенник продължава да носи титлата архиепископ. Вече изложих достатъчно аргументи, че царската интронизация на Петър в Преслав след брака през 927 г. може да се смята за канонична и да получи международно признание само ако е извършена от легитимен патриарх.
В тази връзка ще припомня за грандиозният скандал, предизвикан от короноването на Тодор Комнин за василевс от Охридския архиепископ Димитър Хоматиан през 1227 г. Известно е още, че преди провъзгласяването на крал Стефан Душан за цар на Сърбия през 1346 г. (самият той се титулува василевс и автократор на сърбите и гърците) се налага архиепископът на Сърбия да бъде ръкоположен за патриарх. Многозначително е, че и тази патриаршеска интронизация нарочно предхожда царската коронация, за да може последната да се счита за законна. Изобщо, задължителната симетрия между императорското (царското) и патриаршеското достойнство налага легитимна патриаршеска институция, която да легитимира царската (императорската).
Ето защо всякакви твърдения, че през 927 г. спрямо Петър I е извършена законна царска (императорска) инвеститура без каноничен български патриарх са неоснователни. Именно на този фон е многозначително, че няма средновековен хронист, който да поставя под въпрос императорската (царската) му титла през 927 г. Също така основателно може да се зададе въпросът защо след като през 927 г. не е ръкоположен български патриарх (когато е най-необходимо по политически и канонични причини), то по какви съображения това е направено след 934 г. Дори бих казал, че условията за подобен акт след 934 г. стават по-неблагоприятни в сравнение с 927 г. През 931г. почива бащата на българската царица Ирина (тъста на цар Петър), а дядо є, василевсът Роман Лакапин има сериозни проблеми от вътрешнополитическо (конфликт с младите съимператори) и външнополитическо (проблеми с арабите) естество. Затова и смятам, че българският първосвещенник е провъзгласен за патриарх в 927 г., а титулуването му като архиепископ след 934 г. е резултат на византийската епистоларна традиция, твърде преднамерена спрямо българите. Известна е старата практика, която продължава през Х–ХI в. в определени случаи самият Константинополски патриарх да се титулува като архиепископ на Константинопол.
Във Византия никога не се примиряват с факта, че Роман Лакапин дава византийска принцеса и царско достойнство на Петър и патриаршеска катедра на българите. В желанието си да омаловажи тези достижения, същият Константин Багренородни в средата на Х в. пише, че се дължат на неграмотността на втория му баща и старши съимператор Роман I. В известна степен Константин Багренородни има последователи и в наше време, които твърдят, че патриаршеското достойнство на Дръстърския епископ е непълноценно и има временен характер. Също така се настоява, че това не е пълноценна патриаршеска хиротония. Един от аргументите е малкият географски обхват на новоучредената българска патриаршия. Ако се вгледаме в реалностите от началото на Х в. обаче ще установим, че по площ (от Карпатите до Егея и от Адриатика до Черно море) и християнско население българската патриаршия с катедра в Дръстър не отстъпва много на Йерусалимската или Антиохийската. Същевременно, ако разсъждаваме безпристрастно, е пресилено да се твърди, че дръстърският патриарх се възприема като равен на другите патриарси. От една страна това на практика е една национална патриаршия, свързана с един определен народ – българския.
От друга страна, тя е дъщерна (българите ще да я таксуват като сестринска) на Константинополската патриаршия. Най-после, решението за въздигането на дръстърския епископ в патриаршеско достойнство не се взема, както е редно, на Вселенски събор (дори не е свикан и поместен събор) с участие на другите патриарси (или техни представители), а е решение на императора, регистрирано от императорския синкилит. Затова и каноничността на избора на дръстърския патриарх изглежда спорна. Изобщо, съвсем основателен е въпросът защо през 927 г. Роман I не свиква нарочен църковен събор, касаещ устройството на българската църква. Може да го прави съзнателно, за да се знае, че новоизбраният български патриарх не е равен на останалите и винаги може да се постави въпроса за неговия каноничен избор. Аналогът с императорската титла, с която Византия удостоява българския владетел Петър I, е очевиден. Петър е обявен за василевс, но без допълнението „в Христа” и прилагателното „Ромейски”, следствие на което императорската му титла губи автократорската си стойност. Освен това, българският владетел се третира като „духовен син”, с което се илюстрира, че дължи титлата си не на Бога (както Константинополския император), а на василевса Роман I. По сходен начин с издигането на български патриарх от императорския синклит се загатва, че това е една дъщерна патриаршия, която дължи положението си на Константинопол, а не на апостолска приемственост като останалите.
Не изключвам обаче и възможността въздигането на български патриарх да става без съборно решение, а само със санкция на императора и императорския синклит, поради липса на достатъчно време. При внимателно вникване в изворите може да се установи, че Константинопол не желае да изпуска удобния момент и се старае колкото може по-бързо да реши българския въпрос. Това означава да се сложи край на изтощителните войни, като в замяна се задоволят исканията на българите за царска титла, още повече без същественото допълнение έν Χριστώ Βασιλευζ ΄Ρωμέων. Във всеки случай царската интронизация на Петър не може да се отлага безкрайно във времето след сключване на брака с ромейската принцеса Ирина. Това налага бързо решаване на въпроса с патриаршеската титла на българския архиерей, защото само български патриарх може да проведе коронацията на български цар. В този смисъл свикването на нарочен събор за легитимирането на български патриарх изисква време, а и императорът не може да бъде съвсем сигурен как ще свърши и какви страсти могат да се развихрят по този казус. Предвид на това, въпросът е решен по възможно най-бързия и безболезнен начин. Още повече, че и номинирането на българския архиепископ през 870 г. също става благодарение специална намеса на василевса Василий I и то след официалното приключване на Осмия Вселенски събор.
Въпреки, че не се възприемат като равни на останалите патриарси, легитимността на българските патриарси през Х и началото на ХI в. не е поставяна под съмнение. Знае се, че от времето на Константин Велики Константинополският император има божествената благодат да свиква и даже да председателства Вселенските събори. От друга страна е известно, че Константинополският патриарх е член на императорския синклит, който регистрира правото на българите да имат патриарх. Така на практика Константинополският патриарх de facto и de jure участва в легитимирането на Дръстърския епископ като Български патриарх.
При променените реалности след 30-те години на Х в. е обяснимо желанието на Византия да омаловажи патриаршеската титла на Дамян и това се вижда от „Тактиката на Бенишевич”, Грамотата на Василий II и съчиненията на Константин VII Багренородни. Най-показателен в това отношение е подходът към този проблем отново на Константин VII Багренородни. Той показно изключва предстоятеля на българската църква от официалното обръщение на императора към българския владетел и царски двор, където иначе са почетени с внимание шестимата велики боляри и дори второстепенните вътрешни и външни боляри. В тази връзка още веднъж ще спомена за неудобството, с което същият автор пише за отстъпките на Роман I спрямо българите. Действително при Константин VII (944–959) и наследниците му Никифор II Фока (963–969) и Йоан I Цимисхи (969–973) Византия е на върха на военната и политическата си мощ и естествено самочувствието и отношението към българите да са други. Това обаче няма нищо общо с реалностите преди и през 927 г., когато Константинопол е под постоянна българска угроза и се налага мирът да се „откупи” с царската титла на Петър и патриаршеското достойнство на Дамян от Дръстър. Ако не беше така, защо в Списъка на българските архиепископи, съставен от византийски архиереи в Охрид, се обяснява как през 971 г. на Йоан I Цимисхи се налага да низвергне българския патриарх от Дръстър. Така косвено се потвърждава фактът, че решението на Синклита от 927 г. не се разглежда във времето като акт без последствия и легитимност. Просто през 971 г., следвайки буквата и духа на закона, император Йоан I постъпва както император Роман I, но с обратен знак. Както през 927 г. интронизирането на български василевс (император – цар) изисква български патриарх, така през 971 г. детронирането на българския василевс (цар Борис II е детрониран в Константинопол, като в замяна получава ниската ромейска титла магистър) юридически за Византия обезсмисля съществуването на институцията „българска патриаршия”. Един вид както „цар без патриарх не може”, така и „без цар патриарх не може”.
Някои български и чужди историци отхвърлят възможността Дръстър да е първата резиденция на българския патриарх след 927 (934) г. Те приемат, че както до 927 г., така и от 927 до 971 г. катедрата на българския първосвещенник остава в царската столица Преслав. Те игнорират основните източници по този проблем като Втората грамота на Василий II от началото на ХI в. и Списъка на българските архиепископи (т. нар. Дюканжов списък) от ХII в. и извеждат на преден план Синодика на цар Борил, където се споменават преславските патриарси Димитрий, Сергий и Григорий.
Много спорно е и твърдението, че преди киевския княз Светослав да превземе Преслав през 970 г., патриарх Дамян бяга в Дръстър, където престоява няколко месеца, преди да се отправи към София. П. Мутафчиев обръща внимание, че когато русите завладяват Преслав, те вече владеят Дръстър. Освен това, ако резиденцията на патриарха е в Преслав, то по каква логика Дамян ще изостави цар Борис II, чието положение и царско достойнство не са особено накърнени от Светослав през 970 г? Най-сетне, защо през 971 г. Йоан Цимисхи намира и пленява в Преслав цар Борис II и семейството му, но не открива патриарх Дамян? Просто защото между 927 и 971 г. резиденцията на българския патриарх е в Дръстър.
Впрочем, могат да се преведат и други косвени податки, че именно в Дръстър се намира патриаршеска резиденция между 927–971 г. В българската историческа литература вече е коментиран въпросът за многобройните оловни печати в Силистра на лица от най-висшата държавна и църковна администрация на България и Византия през IХ–Х в. Забележителен е фактът, че никъде в българските земи, като изключим столицата Преслав, не са откривани толкова много български и византийски владетелски печати. Докато моливдовулите на княз Борис I и цар Симеон могат да се обяснят с кореспонденцията им с дръстърския епископ или дръстърския комит, то любопитни са пътищата, по които са попаднали печатите на Роман I и Константин Багренородни в средата на Х в. По принцип в България василевсът на ромеите може да контактува единствено с българския цар или българския патриарх. При положение, че през първата половина на Х в. царската столица е в Преслав, то остава кореспонденцията да е изпращана до патриарха в Дръстър. В тази връзка много любопитен е и печатът на митрополита на Евхаита Филотей, открит в Силистра и публикуван от Ив. Йорданов. Според него Филотей участва и в изработването на мирния договор между император Йоан Цимисхи и княз Светослав в Дръстър през пролетта на 971 г. и уреждането на брака на византийските принцове с българските принцеси. (Според Константин Багренородни именно патриарсите извършват брачните императорски церемонии – ново потвърждение на идеята, че резиденцията на българския патриарх по това време е в Дръстър). Впрочем, в тази връзка ще подчертая несъстоятелността на твърдението, че църковният глава на една страна непременно трябва да се установи във владетелската столица. Арменските и сръбските първосвещенници никога не резидират в столичните градове. Сходна е ситуацията в Германската империя и особено в Англия, където дворецът на архиепископа в Кентърбъри се намира на около 70 км от кралската столица Лондон. Най-сетне, невинаги царската столица съвпада с патриаршеската резиденция в т. нар. Самуилова България, която се явява естествено продължение на Преславското царство.
При все това остава същественият въпрос защо през 927 г. вместо в столицата Преслав, патриархът е настанен в Дръстър. В църковно-историческо отношение Дръстър няма равен на себе си в границите на Първото българско царство. Изискването за древнопросиял и богоизвестен (отбелязан с мъченическа кръв) град важи с още по-голяма степен. Действително между IV и Х в. в християнския свят са разкрити стотици епископски, архиепископски и митрополитски катедри, често в градове без християнско минало. Патриаршия обаче се утвърждава за пръв път извън сакралния кръг на петте древни престола. През 927 г. реалностите са такива, че наистина Дръстър се явява единственият град в царството, обитаван изцяло от българи, който има божествената благодат да приеме патриаршеската катедра. Още повече, че по времето на хан Омуртаг и цар Симеон изпълнява ролята на втора владетелска столица, което прави цената на компромиса сравнително поносима.
Личността на първия и последния дръстърски патриарх Дамян
Ако се уповаваме на Дюканжовия списък, между 927–971 г. патриаршеската катедра в Дръстър се оглавява непрекъснато и единствено от Дамян. Върху това сведение обаче продължава да тегне съмнение, защото на пръв поглед е трудно да се повярва, че един архиерей може да светителства непрекъснато в продължение на 45 г. Същевременно е известно, че според Юстиниановото законодателство за епископи (каквито всъщност са митрополитите, архиепископите и патриарсите) се избират монаси, навършили най-малко 30 години. Така че на практика е възможно, когато е избран за патриарх дръстърският епископ Дамян да е на около 35 години и като първосвещеник да доживява до около 80 годишна възраст.
При археологически разкопки през 1994 г. в централния кораб на патриаршеския храм в Дръстър (по-точно пред царските двери на олтарната преграда) е разкрит зидан гроб. В него е положен мъж на възраст около 55-60 години, в черна дреха, държащ в ръката си кръст от планински кристал. В първичната публикация Ст. Ангелова достига до извода, че на това място може да е погребан представител на най-висшия клир в Дръстър. Много вярно са подбрани и паралелите на кръста, които насочват датировката най-общо около ХII в. При следващата публикация обаче, Ст. Ангелова посочва паралели на гробната камера от Х в., които Г. Прицинг абсолютизира и достига до идеята, че погребаният мъж е самият патриарх Дамян. Но на тази кота може да е оформена гробна камера както през Х, така през ХI и дори през ХII в.
Да прочетем още веднъж основния източник, какъвто е Списъкът на българските архиепископи, където се казва: „Дамян (светителствал – б.пр.) в Доростол, […], а после бил свален от Йоан Цимисхи”. Най-логичният извод е, че Дамян напуска Дръстър при събитията от 971 г. Резултатите от археологическите проучвания в никакъв случай не противоречат по принцип на подобен извод. Разкритият гроб пред олтара на църквата не е патриаршески и не е по-ранен от средата на ХI в. Впрочем единственият датиран паметник в него е кръст от планински кристал, който има своите паралели сред нагръдните енколпиони от края на ХI–ХIIв. Съгласен съм само в едно с Г. Прицинг и Ст. Ангелова: това действително е епископско погребение, но погребаният мъж не е патриарх Дамян. Каква е съдбата му през трагичната 971 г. обаче може само да гадаем. Най-вероятно при настъплението на Йоан Цимисхи от Преслав към Дръстър през пролетта на 971г. (не е изключено и при самата обсада), Дамян напуска резиденцията си в Дръстър и се отправя към Триадица (София). Вече цитирах Втората грамота на Василий II, където съвсем определено се твърди, че патриаршеският престол е преместен от Дръстър в Триадица, а това може да го направи само законен патриарх. Знаменателно е също така, че както в Дюканжовия списък, така и във Втората грамота на Василий II наследникът на Дамян, Герман се свързва единствено с Воден, от което косвено следва, че в Триадица (София) се изявява единствено Дамян. Изглежда след неговата смърт в София или Воден (има малка вероятност да е Видин) за патриарх е интронизиран Герман. Допуска се, че Воден поема функциите на формална столица около 978 г., когато тук се установява легитимният български цар Роман, след бягството му от Константинопол. Изискването за симетрия между императорското (царското) и патриаршеското достойнство налага присъствието на патриарх Герман във Воден, където навярно извършва коронацията на Роман. Това предполага, че Дамян почива блажено в Триадица (София) известно време преди 978 г. Извършил е обаче забележителна мисия – пренася патриаршеската катедра в Самуилова България и по такъв начин лигитимира Арон и Самуил от бунтовници в държавници.
Патриаршески катедрален храм в Дръстър от IХ–ХIV в.
Дръстърската патриаршия е първата национална патриаршия след апостолските патриаршески престоли в Рим, Александрия, Антиохия, Ерусалим и Константинопол. Сърбия се сдобива с такава в средата на ХIV в., Русия през ХVII в., Румъния през ХIХ в. и т.н.
Южно от крепостната стена на Дуросторум-Дръстър, на мястото където през 352 г. е изгорен доростолският мъченик св. Емилиан, през втората половина на IХ в. е издигнат забележителен храм. Вероятно това е катедралната църква на първия епископ на Дръстър след покръстването – епископ Николай. Предполага се, че това е една от седемте епископски катедри, учредени при княз св. Борис–Михаил след 870 г. Представлява трикорабен триапсиден храм с притвор, с обща дължина 25,40 м. и ширина 14,70 м. След 927 г., когато Дръстър става резиденция на първия български патриарх Дамян, църквата е преустроена в кръстокуполна базилика с тристъпален синтрон, амвон и патриаршеска стаичка-метаторион в северния кораб. Западно от църквата се намира патриаршеската резиденция от Х в., а източно от нея – патриаршеската баня.
Откритите при археологическите разкопки паметници могат да бъдат експонирани с възстановяване на второто (патриаршеското) строително ниво на паметника. Възможно е да се експонира и открития пред олтара гроб на патриарх Дамян с патриаршески жезъл и кръст от планински кристал.
През ХI-ХII в. църквата е катедрален храм на византийските епископи и митрополити на Дръстър. По това време пред светите двери на олтара е извършено епископско погребение.
Западно от катедралния храм на средновековния Дръстър се намира дворецът (резиденцията) на дръстърските епископи, митрополити и патриарси. Тя е издината до масивната и с внушителни размери северозападна пето-ъгълна кула на крепостта. Резиденцията се развива около павиран вътрешен двор, около който са изградени масивни верижни помещения, зали, килии и пр. Вероятно тук са били постоянните покои на дръстърските епископи и патриарси между края на Х и ХI в. При татарското нашествие от 1242 г. сградите са окончателно разрушени и епископската резиденция е изместена плътно до притвора на църквата. След 1242 г. тя е възстановена и продължава да служи за катедрален храм на българските митрополити до ХIV в. Тогава до северната є фасада е издигната кула-звънарница.
През османската епоха (вероятно ХVI в.) източната част на резиденцията е разрушена до основи и на това място е построено пристанище за галери, от което е съхранена масивната западна стена на кея.
Авторът е директор на Регионалния исторически музей в Силистра. Публикуваният откъс е от книгата "Християнският Дуросторум-Дръстър. Доростолската епархия през Късната античност и Средновековието. История, археология, култура, изкуство". Варна – Велико Търново, 2007
„Авторът е директор на Регионалния исторически музей в Силистра.“ – Авторът не е директор на тази институция, но обича да се представя за такъв…Може да направите справка по въпроса.