История на православните военни храмове в София, града на Премъдростта Божия. Кратки бележки – III част
Асен Павлов
Един от гарнизонните свещеници от началото на ХХ в., Апостол Георгиев, когото споменах по-горе в текста, е служил в храм „Св. София“, но от това не може да се направи извод, че църквата е ползвана за военни нужди. Най-малкото защото по това време вече е започнала нейната реставрация.
Друг храм на територията на София, в който са извършвани духовни треби за армията, е „Св. Пророк Илия“ в село Княжево. Храмът е построен през 1896 г. и до възстановяването на храм „Св. Евангелист Лука“ през 1929 г. е бил единственото духовно средище в околността. Още от времето, когато се формира Българската земска войска, Княжево се очертава като любимо място за „военен лагер“ на кавалеристите от Софийска конна сотня № 1 (впоследствие „Собствения на Негово Царско Височество Конвой“)1, на юнкерите от Военното училище, както и на Телеграфната рота, чийто гарнизон е селото2. Това предполага в случай на духовна нужда да бъде ползван храмът „Св. Пророк Илия“ или манастирът „Св. Св. Кирил и Методий“ в Горна баня. Най-сигурно предположение за неговото ползване може да се изкаже след откриване на Школата за запасни подпоручици през 1901 г.3 В сградата, където е настанена тази школа, няма изграден параклис, а по намерени свидетелства в храма е пял хор, съставен от школници, което може да предполага използването му за нуждите на самата школа4. Повече информация, отнасяща се до този въпрос, предстои да бъде проучена и открита.
Интересна е историята на друг военен храм, намиращ се на територията на имот, бивша собственост на руските военно-инвалиди в кв. Княжево. Неговият външен вид и вътрешно устройство наподобяват тези на храм-паметник „Св. Александър-Невски“ в с. Чарган. Историята му е тясно преплетена с пристигането на първите руски бежанци, бягащи от Гражданската война, избухнала в Русия след болшевишката революция от октомври 1917 г. Съдбите на милиони хора ще се променят завинаги и голяма част от тях ще извървят трудния път на емиграцията извън родината си. Тези, които бягат от войната, разрушението и насилието до 1922 г., са настанявани в лагери край Цариград (под окупация на войските от Съглашението), остров Лемнос, Галиполи и т.н. По време на моето проучване не стигнах до конкретен писмен документ, който да укаже защо и от кого България е приела тази нелека задача, особено в контекста на бежанците, идващи от Македония и Западна Тракия, както и икономическата ситуация след края на Първата световна война и репарациите, които трябва да изплатим. В един от документите, които проучих, се говори, че нашата страна е очаквала да запази Западна Тракия, но отново без да се споменава от кого идва това очакване. Вероятно в контекста на мирните преговори и усложнението на обстановката в Русия страната ни е естествен пристан за предстоящата бежанска вълна. Първи сведения за руски бежанци намираме в едно вестникарско каре, отпечатано в столичен ежедневник на 6 юни 1919 г.5, последвано от още едно съобщение от 9 юни6, в което се съобщава, че Св. Синод7 ще се притече „на помощ на руските бежанци, дошли в страната, и за целта ще бъде използван фондът, основан когато Русия обяви войната8, в полза на ранените руски войници, от който фонд има значителна сума неизразходвана….“ и по този начин, заедно със „Славянското дружество“9, ще стане една от организациите, които във времето активно ще подпомагат „Руската помощна акция“. И така, за разлика от сърбите (първоначално отказват да приемат руски бежанци), българите безпрекословно приемат своите православни братя, изпаднали в беда10. Тук изпъкват имената на архимандрит Стефан (бъдещ екзарх)11 и генерал-майор Асен Пападопов (председател на Комитета по делата на руските бежанци в България)12, които със своя авторитет и пряка ангажираност ще подпомогнат руските бежанци да получат необходимата първоначална помощ, за да се интегрират и установят в страната. Някъде в този водовъртеж от събития се създава Съюзът на руските военно-инвалиди в България, който ще изгради още един от военните храмове на територията на гр. София – този на името на св. вмчк. Пантелеймон в кв. Княжево.
Помен за загиналите на фронта в неизвестна пехотна част. Неизвестна година и място. Източник: Николай Гичев
Историята на Съюза започва в началото на 1920 г., когато 3-и армейски корпус от Въоръжените сили на Южна Русия, под командването на генерал-лейтенант Яков Слащев, води тежки боеве с болшевиките на т.нар. „Перекопски провлак“ (Кримски полуостров). Предвид тежката ситуация той се разпорежда медицинска комисия да установи най-тежко ранените войници, които да бъдат евакуирани по море. Определени са 800 души, качени на руския търговски кораб „Петрь Великiй“, които след петдневни митарства в морето, неприети никъде, търпящи лошо отношение от страна на френския екипаж и лекаря на борда, акостират в пристанището на Варна. Там след тридневно очакване са свалени на брега и в най-студения месец от зимата (вероятно януари), са „карантинирани“ от френската администрация в сградата на изгорял хотел, оставен без прозорци и врати. Предвид нечовешките условия, всички (с помощта и на „бездействието“ от страна на охраняващите ги български войници), успяват да избягат, и използвайки умело върлуващата епидемия от тиф във Варна, влизат в местни болници, където се полагат необходимите грижи за тях, а през пролетта на същата година пристигат в София. Тук в бараките на Александровска болница се образува инициативна група за създаването на Съюза на руските инвалиди, която в състав от 24 души, го учредява на 26 декември 1920 г. в помещението на Руската военна мисия в София.13 Първоначалната цел на неговите създатели е българското правителство да го признае за законна организация, която представлява и защитава интересите на руските военно-инвалиди в страната.
В периода януари 1921 – май 1924 г. съюзът успява да събере средства от волните пожертвования на намиращите се в София руски бежанци, а впоследствие организацията се издържа финансово до месец април 1924 г. с помощта и на Съвета на руските посланици.
Със съдействието на Военното министерство инвалидите са настанени в казармените помещения в района на Княжево14, и след настаняването на кадетите от Николаевско-Алексеевското инженерно училище, една част от инвалидите, с помощта на г-н Планкерс15, през пролетта на 1921г. е преместена в наета по-голяма, самостоятелна вила с голям двор, в която постепенно са оборудвани различни работилници и селскостопански сгради. Инвентарът в стаите е събиран от местни интендантски части, както и от местния V Полицейски участък. През месец май същата година организацията се разраства и към нея се присъединяват клоновете от Плевен, Нова Загора, Долна Оряховица и Лясковец. До този момент Съюзът се издържа от благотворителност и средства, заделени от Съюза на руските посланици, но към началото на 1924 г. средствата са изчерпани и това кара полк. Дмитрий Абрамович да се обърне за помощ към генерал Пападопов, председател на Комитета по делата на руските бежанци. За наша чест ние сме единствената страна в Европа, която през юни 1924 г. определя обща месечна сума за издръжка на руски инвалиди16, които към този момент достигат близо 2 000 души17. Сумата не е голяма, но е гарантирана и прави сигурно месечното им препитание. Заради помощта, оказана в тези първи и тежки години от дейността на Съюза, на неговия Първи конгрес в България за почетни членове са избрани представители от духовния, политическия и военен елит на страната ни18. Любопитен факт е, че помещенията на македонското културно дружество „Св. Климент“ (Охридското македонско братство), къщата на С. Балтаджиев и къщата на братя Коцеви (Михаил и Йордан)19, които до 1929 г. са наети за настаняване на руски военно-инвалиди, е направен опит да бъдат одържавени за нуждите на общината – училище, амбулатория и читалище20. През 1929 г. Съюзът прави постъпки пред местната Княжевска селска община и му е отпуснат един безплатен парцел в местния гробищен парк, в който безплатно са погребани военни ветерани от Руско-турската освободителна война, инвалиди и други руски бежанци, живеещи в Княжево21.
Тази разпокъсаност между инвалидите създава допълнителни препятствия в общуването между тях и се търси достатъчно голям парцел, който позволява изграждането на достатъчно на брой жилищни постройки, храм, библиотека, работилници и стопанска част, която да подсигури прехраната на около 100 души, постоянно обитаващи домовете на Съюза в Княжево. Пръв опит е направен на 10 февруари 1926 г., когато до Общинския съвет на Княжевската селска община е изпратено искане на Съюза да се предостави „един участък общинско место от 4 или 5 хиляди квадратни метра, безплатно или на минимална цена за построяване на жилище“22. Поради липса на толкова голямо общинско място, искането е отхвърлено. В началото на 1929 г. ситуацията по стечение на обстоятелствата поема в друга насока. От една страна, същата година изтича срокът на наемните отношения с наемодателите, които поради развитието на Княжево като курортно селище не искат да удължат престоя на инвалидите в къщите, в които са настанени, а от друга – след години на усилия и непрестанни контакти с представители на Лигата на нациите, тя се съгласява да отпусне заем на инвалидите в размер на 10 000 долара, който те да ползват за закупуване на недвижим имот. Ето защо в средата на месец април 1929 г.23 председателят на Съюза се обръща към Комитета по делата на руските бежанци в България с молба българското правителство да даде своето съгласие от отпусканите от него месечни средства да се отдели сума, която да погасява годишната вноска в размер на 1 500 долара, както и допълнителна сума в размер на 5 000 долара, поискана да послужи за гаранция в случай, че отпуснатото не се ползва по предназначение. Затова те, чрез комитета, апелират за спешно съгласие от страна на Министерство на външните работи и изповеданията (МВРИ), за да получат обещаната сума. Като взема предвид обективните обстоятелства (покупката на имота значително ще съкрати месечните им разходи), комитетът изразява съгласие да съдейства пред МВРИ молбата да бъде удовлетворена. На следващата година резултатът от това одобрение е налице – на 25 март 1930 г.24 Съюзът на руските инвалиди в България купува (на търг) от дружество „Родина“ имот с площ 2726 квадратни метра25, в който са включени масивна двуетажна къща, масивна постройка от сутерен и етаж, две полумасивни постройки и др. Общата сума, платена за него, е 800 000 лв. и освен място за живеене, имотът е и „паметник на нашето пребиваване тук. Културна следа на благодарните руски инвалиди за гостоприемството“26. По време на покупката на имота сградата на настоящата църква все още не е изградена. В началото на месец март 1932 г. е закупен и съседният имот27.
Клетва на новобранци в неизвестна пехотна част, неизвестно място. Източник: Николай Гичев
В очите на християнина всеки болен, както и всеки нещастен човек заслужава пълно съчувствие. Войникът има особено отношение към болните и инвалидите вследствие от войните. Даже суровите и обръгнали в битки войници се смиляват и смекчават сърцата си при вида на болните и страдащите. Жилището на болните е жилище на нашата мъдрост. Не можем да върнем здравето на болния, но можем да го утешим със съвет и да му дадем отрада28. Затова в своята архипастирска, проповедническа и благотворителна дейност руското военно духовенство обръща особено внимание на онези воини, които в една или друга степен са пострадали от болест, нараняване или са останали инвалиди за цял живот и им предоставя своето състрадание, духовна помощ и утеха, като отделя достатъчно внимание на служението си в болниците29. С особена състрадателност се отнася към причинените от физическите болки душевни страдания, които нахлуват в душите на руските воини, оцелели в яростта на войната срещу свои и чужди. Запратени на хиляди километри от дома, болни или с различна степен на инвалидност, живеещите в инвалидните домове в страната ни са изпитвали своите моменти на душевна слабост. Затова е важно около болните да има свещеник, който с благи и топли думи да ги утеши и насърчи, да превърже „душевните“ им рани.
След като пристига в страната, през 1922 г. епископ Серафим (Соболев) полага усилия да се укрепи и заздрави духовната спойка между отделните руски духовни общини. Такава „духовна община“ за настанените в Княжево руски военно-инвалиди вероятно е изградена през 1923 г. с помощта на протойерей Георгий Голубцов30. Той е преподавател по Закон Божиий на юнкерите от Николаево-Алексеевско инженерно училище, което по онова време също е настанено в Княжево. След преместване на училището в Нова Загора вероятно е сменен от свещеник М. Васильев. Това име се среща през 1927 г. във връзка с награда от РПСЗЦ (Руската задгранична православна църква), дадена му за „отлична и ревностна служба“31. За това име могат да се изкажат две предположения. Едното е, че то се отнася за протойерей Михаил Васильевъ, който поне до 1924 г.32 служи в руските православни общини около Константинопол (в който попада и руската посолска църква в Цариград). Във връзка с нейното закриване, съдейства по сделката за покупка на иконостаса ѝ за настоящия храм „Покров Богородичен – Всях скорбящих радост“ в София. По-вероятно е личността на издирвания свещеник (и след допълнителни проучвания от моя страна), да съвпада с името на протойерей Макарий Никифорович Васильев33. Бивш генерал-майор от артилерията, той взема участие в Руско-турската освободителна война 1877 – 78 г. и е един от основателите на Съюза на руските ветерани от Освободителната война. Може да се предположи, че е в страната от 1923 г., защото го откриваме през следващата 1924 г. като част от делегация на Съюза на руските ветерани, която посещава наместник-председателя на Св. Синод34. Не е известно кога и по каква причина е заменен, но в молба от 1928 г. срещаме името на следващия свещеник, който служи и утешава инвалидите – о. Василий Заханевич (Заханович)35. Той е бивш подпоручик, артилерист, адютант на знамето, тежко ранен по време на Гражданската война в Русия. Като част от т.нар. „Корниловци“ е евакуиран в Галиполи, откъдето през 1925 г. пристига в България. До 1930 г. служи в Княжево, когато по молба на митрополит Евлогий през 1930 г. приема да замине и служи в гр. Санс, Франция. В периода 1930 – 1937 г. липсват конкретни документални източници и това дава възможност за спекулации с името на духовника, който служи в храм „Св. Вмчк. Панталеймон“. При издирване на неговото име трябва да се има предвид, че през 30-те години има малка, макар и незначителна „вълна“ руски духовници, които се насочват за служение към страни от Западна Европа. Т.е. най-вероятно е търсен „местен“ духовник, който или е бивш военен, или има опит и служба като военен свещеник. Той също така трябва да е познат и добре приет в средите на бившите руски военни (чието мнение е важно), и ако не живее в Княжево, е за предпочитане да е в селище наблизо. Затова предполагам, може да се предположи, че това отново е протойерей Георгий Голубцов. Вероятната негова замяна през 1937 г. с протойерей Николай Ухтомский36 може да се обясни с влошеното му здравословно състояние37.
Инвалидният дом в Княжево по своята същност е болнично заведение, в което са настанени бивши руски военно-инвалиди заедно с техни близки. Предвид традициите в руската армия след 60-те години на ХІХ в., в които те са възпитавани38, изграждането на храм, който да задоволи духовните им потребности, е нещо, към което те се стремят и в началото на 30-години на ХХ в. успяват да постигнат. За пръв път решение за издигане на такава сграда е взето на 27 август 1932 г. от Инициативен комитет за създаване на Княжевския отдел на Съюза на руските инвалиди в България39. По проект сградата на храма е описана като „салон-читалня“, но това не трябва да ни заблуждава, тъй като според по-късно свидетелство библиотеката към дома е разположена в една от другите сгради40, което категорично определя тази сграда за богослужения. Адаптирането на сгради, строени с идеята да изпълняват определена утилитарна функция, а впоследствие да се използват за извършване на църковни треби, е познато явление в историята на православието и в църковната архитектура41. Изграждането предполага съобразяване с онези характеристики, които оформят храмовото пространство като „свещено място на особено Божие присъствие“ и „дом за молитва“42. Вероятно икономически причини налагат да се пристъпи към строителство на такъв тип сгради, като в случая първостепенно значение има местоположението. По проект сградата е едноетажна, има правоъгълна форма, с четири поддържащи колони във вътрешната част на салона. От външната страна на фасадата се вижда външен комин, изграден от тухли (който сега липсва). Ориентацията на сградата е в посока север-юг. От страна на улицата архитектът първоначално е оформил три арки, които ѝ придават приятен и уютен вид, и я отличават от общата визия на архитектурния ансамбъл в имота. Общата застроена площ е 133 кв.м. Изработеният проект носи дата 11 септември 1932 г. и на него43 се вижда печатът на техника-домостроител М. Ролич, (чието име присъства и на други документи), вероятно нает да построи сградата. На 12 септември е подготвено заявление, което е изпратено за одобрение от Софийския окръжен инженер. Същото е подадено на 15 септември и получава утвърждение още същия ден44. На следващия ден, 16 септември, заявлението и проектът са внесени в Плано-снимачното бюро при Софийската окръжна постоянна комисия за даване на строителна линия45. Построяването на сградата не е точно установено, въпреки че в една справка се споменава годината 193346, което, предвид бурните събития около Съюза по това време, е съмнително. Във връзка с подарената през 1936 г. икона на св. вмчк. Панталеймон, може да се предположи, че сградата вече е завършена и функционира. През 1937 г.47 към имота са присъединени още 233 кв.м, отпуснати на Княжевската община, което формира окончателния вид на имота до 1944 г. Всички парцели са закупувани и със средства, дарени от чужбина48. Превратностите на политическата съдба на страната не подминават и дейността на руските военно-инвалиди. Със Заповед № 18549 и съгласно тълкуването на Протокол на МС № 17150 организацията е обявена за „фашистка“, а една голяма част от нейните обитатели напускат Инвалидния дом в Княжево и отиват да живеят при свои роднини извън страната51. Постепенно той губи своя облик и става част от системата на българското здравеопазване. Така с него си отива и онзи специфичен дух, витаел тук през миналото столетие.
Вместо заключение искам да кажа, че темата за военните храмове в България тепърва ще се развива. Описаното от мен представлява най-видимият образ на целия духовен „айсберг“, който е скрит в нишките на историята. Надявам се написаното да провокира интереса и любопитството на изследователи и краеведи, които със събраната от тях информация биха допълнили „духовната“ карта на страната. И понеже „не само с хляб ще живее човек“,52 с грижата на добри стопани да продължим поддръжката на културно-религиозно-историческото наследство, оставено на всички нас….
Бележки
1Мосолов, Ал. Спомени. Военно-исторически сборник, 1936, кн. 28, 6-145.
2ЦДА, ф. 1957К, оп. 1, а. е. 8.
3Указ № 2 от 1901 г. Систематически сборник на законите, указите, заповедите и циркулярите по Военното ведомство 1877/1878 – 1901г., Отдел ІІ, Глава VІІ, с. 483.
4Държавна Агенция Архиви, гр. София, ф. 1123 К.
5Утро, год. (1919), № 2964 от 6 юни 1919 г., с. 2.
6Пак там, год. (1919), № 2967 от 9 юни 1919 г.
7ЦДА, ф. 1318, оп. 1 , а. е. 4649.
8Руско-японската война 1904 – 1905 г. – бел. авт.
9Народна отбрана № 75 от 14 юли 1919 г., с. 4 и ЦДА, ф.1318, оп.1 , а. е. 4649, л. 32.
10Пак там, оп.1, а. е. 4649.
11Пак там, л. 4.
12Пак там, л. 18 и dianakolarova.blogspot.com [онлайн], [прегледан на 19 февруари 2023]. Достъпен на:
13Выписка из Протокола Общаго собранiя русскихь инвалидов. ДАА – гр. София, ф. 3К , оп. 1, а. е. 323, л. 2.
14Примери за това могат да се дадат с инвалидите, които са настанявани в помещенията на 15 пехотен Ломски полк в Берковица. В: ЦДА, ф. 166 К, оп.3, а. е. 81 , л. 21 и л. 25.
15Представител на Американския Червен кръст в България – бел. авт.
16Описаното може да се види тук: ЦДА, ф. 166 К, оп.3, а. е. 208, 20-27.
17 Пак там, а. е. 83, л. 19.
18Епископ Серафим, митрополит Стефан, генерал-лейтенант Велизар Лазаров, генерал-майор Асен Пападопов, генерал-майор Иван Вълков, Георги Русев, Христо Калфов и Александър Цанков. Протокол № 5 от 10 юли 1925 г. Пак там, а. е. 208, л. 19.
19ЦДА, ф. 166 К, оп. 3, а. е. 226, 9-15.
20Протокол № 21 от 18 август 1920 г. ДАА – гр. София, ф. 1215, оп. 1, а. е. 25, 77-79.
21Протокол № 4 от 15 април 1929 г. Пак там, а. е. 28, л. 141.
22Искане № 386 от 10 февруари 1929 г. Пак там.
23Писмо № 1096 от 15 април 1929 г., ЦДА, ф. 166К, оп.3, а. е. 19, 19-20.
24Нотариален акт за продажба, том V, № 136, рег. 961, дело № 896/1930.
25Кв.189, план № ХІХ, к. л. № 545 по кадастъра на село Княжево.
26Писмо № 1096 от 15 април 1929 г., ЦДА, ф.166К, оп. 3, а. е. 19, л. 14.
27Нотариален акт за собственост на недвижим имот, купен на публична продан, том ІІІ № 80 рег. 508, дело № 476/1932.
28Внѣбогослужебная бесѣда о томъ, какъ христианинъ должень смотртрѣть на болѣзнь и относниться къ больнымъ. Военного Духовенство, год. ІХ, кн. 10, с. 298.
29Особенному вниманию Военнаго духовенства, и паче всего священникамъ при госпиталяхъ. Пак там, 324-331.
30ru.wikipedia.org [онлайн], [прегледан на 14 март 2023]. Достъпен на: https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%BE%D0%BB%D1%83%D0%B1%D1%86%D0%BE%D0%B2,_%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%D0%B9_%D0%A1%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87.
31Церковныя Ведомост, год. VІ, кн. 9 и 10 (124-125) от 1(14)-15(28) мая 1927 г., с. 6.
32Пак там, № 23 и 24 от 1(14)-15(28) декабря 1924 г. Година ІІІ, с. 4 и Нивер, А. Православные священнослужители, богословы и церковные деятели русской емиграции в Западной и Централыной Европе 1920 – 1995. Биографический справочник, Москва-Париж, Руский Путь, 2007, с. 117.
33Михнева, Р., Грозев, К., Рупчева Г. „Малката Русия“ на жълтите павета, София, Камея груп ЕООД, 2016 и Витуальный музей казачьего зарубежья. [онлайн], [прегледан на 3 април 2023]. Достъпен на:
https://museum.passion-don.org.
34Църковен вестник, год. ХХV (1924), 14 от 5 април 1924 г., с. 11.
35ДА Архиви- гр. София, ф.1123 К, оп. 1 , а. е . 35 и Нивер, А. Православные священнослужители, богословы и церковные деятели русской емиграции в Западной и Централыной Европе 1920-1995 Биографический справочник, Москва-Париж, Руский Путь, 2007, с. 208.
36Пак там, с. 503.
37 ДА-гр. София, ф. 1156К, оп.1, а. е. 34а, с. 121, & 18
38Къ вопросу о прошломъ п современномъ состояніи военнаго духовенства. Военного Духовенство год. ІХ, кн. 2, 37-47.
39ЦДА, ф. 264К, оп.1, а. е. 8232, л. 62.
40ЦДА, ЧП , ф. 376, оп.1, а. е. 1, с. 3.
41Григоров, Л. Сгради, преустроени в църкви. Годишник на университета по архитектура, строителство и геодезия, т. 51, 2018, с. 105.
42Пак там, с. 107-108.
43Архив на Община Красно село – бел. авт.
44Заявление № 993 от 15 септември 1932 г. Пак там.
45Вх.№ 1043 от 16 септември 1932 г. Пак там.
46Рускиий Инвалидъ № 62 от декември 1933 г., с. 5, ГПИБ [онлайн], [прегледан на 11 март 2023]. Достъпен на: http://elib.shpl.ru/ru/nodes/29470-62-dekabr.
47Нотариален акт за регулация, т. ХХІІ, № 183, рег. 7711, д. № 3590/1937.
48ЦДА, ф. 166 К, а. е. 91, л. 74.
49№ 185 от 17 септември 1944 г. ДА Архиви – гр. София, ф. 3К, оп. 1, а. е. 323, л. 26.
50Протокол № 171 от 6 септември 1944 г., ф. 284К, оп. 1, а. е. 8737, 1-2.
51ЦДА, ЧП, ф. 376, оп. 1, а. е. 1, с. 3.
52От Матея Светаго Евангелие – 4:4.
