Йерусалимската община – устройство и живот
Малка секта вътре в юдейството – така повърхностно може да бъде определено положението на християните в Йерусалим през първите години. По онова време – в епохата на религиозно-политическо пробуждане, на обостряне на надежди и очаквания, свързани с националната съдба на Израиля и с библейските пророчества за окончателното тържество на избрания народ – подобни секти и религиозни партии в юдейството не са никак малко. Приближават се дните на последните въстания против ненавистното римско владичество, последните опити за възстановяване на Израиля и техният трагичен епилог – разрушаването на Йерусалим.
„В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?” (Деян. 1:6) – въпросът, с който се обръщат учениците към отдалечаващия се Учител, в тези дни вълнува мнозина, гори в сърцата на юдеите. За християните обаче (нека не забравяме, че в началото почти всички те са юдеи) самата тяхна вяра е отговор на въпроса, тъй като в нейния център стои признаването на Иисус Христос, т.е. на Месия. И ето, в довеждането при Месия на своите братя по кръв те виждат своята първа, може да се каже, самоочевидна цел, защото Той идва „при загубените овци на дома Израилев” (Мат. 10:6). Разпнат е от началниците на народа, но Израил все още е можел да се покае и да се обърне към своя Спасител.
„За вас е обещанието, за вашите деца” (Деян. 2:39) – казва св. ап. Петър в своята първа реч към юдеите и тези думи ще се превърнат в основоположни за цялата ранна проповед. За първото поколение християни, почти изцяло юдейско по кръв, обръщането на Израил, комуто, според св. ап. Павел, принадлежи „осиновяване и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания” (Рим. 9:4), представлява естествен завършек на евангелската история, изпълнение на прекия завет на Христос, Който е поръчал на учениците Си да започнат проповедта за Него от Йерусалим и Юдея. И в първите дни, според книга Деяния, действително се обръщат мнозина: „(…) и се присъединиха в оня ден около три хиляди души” (Деян. 2:41) – казаното е за деня на Петдесетница. Когато по-късно, въпреки всички усилия на християните, настъпва вторият и окончателен разрив с юдейството като цяло, ние виждаме колко болезнено преживява това Църквата. Но дотогава тя живее с вяра във възможното обръщане на Израиля. И с тази вяра се обяснява изглеждащият днес странен факт, че първата йерусалимска община не само не отделя от себе си юдейството, но и във вътрешния си живот изцяло съхранява юдейския религиозен порядък.
От разказаното в книга Деяния виждаме, че апостолите съблюдават установените часове за молитва, както и всички ритуални предписания относно храната; че християните „всеки ден единодушно престояваха в храма” (Деян. 2:46); че изпълняват Моисеевия закон. За св. ап. Яков, брат Господен, когото църковната традиция ще нарече първи Йерусалимски епископ, църковният историк от ІІ век Хегезип разказва, въз основа на местно йерусалимско предание, че само той е имал право да влиза в Святая Святих, че имал навика сам да отива в храма и често го намирали на колене, молещ се за опрощаване на народа [1]. В паметта на християните св. ап. Яков остава същинско въплъщение на юдео-християнството, на тази все още непомрачена надежда за обръщане на Израиля към Христос – продължение в християнството на традиционната ветхозаветна праведност. Дори в разказа на св. Лука първите стълкновения със Синедриона са показани по-скоро като епизоди от по-рано започналата богословска борба между двете групи по въпроса за възкресението на мъртвите, отколкото като систематично преследване на християните от страна на юдеите. Точно обратното – там открито се говори, че християни- те „бяха обични на целия народ” (Деян. 2:47). Дори св. ап. Павел, апостолът на езичниците и борец против крайното законничество на някои юдео-християни, когато пристига в Йерусалим, безпрекословно (по молба на св. ап. Яков и на презвитерите) се съгласява да изпълни обреда на ритуалното очистване в храма, та всички да знаят, „че и ти сам следваш да пазиш Закона” (Деян. 21:24).
Центърът на ветхозаветната религия – Йерусалимският храм – и за християните остава място за молитва, за учение и за проповед. Дори и тогава, когато тази първоначална връзка с него е прекъсната и започва да се развива вече самостоятелно християнско богослужение, то завинаги запазва печата на своя юдейски произход, макар съвременният православен християнин вероятно ще се удиви, когато узнае, че в първоосновата си богослужението на Православната църква е почти изцяло определено от Храма и от Синагогата.
Така в началото не виждаме нито рязък разрив, нито конфликт с юдейството, а напротив – християни, продължаващи да смятат себе си за органическа част от своя народ, а призванието си – неговото обръщане към Христа. Но това съвсем не означава, както се е струвало на историците либерали-релативисти от миналото, че едва по-късно, навлизайки в гръко-римския свят и под негово влияние, християнството започва да се изживява като нещо радикално ново, създава своя „оригинална” форма на живот и организация, а в началото новото вино напълно се е задоволявало с ветхите мехове. На практика този нов опит на радикален обрат, извършен в историята на света и в човешкия живот, е най-основната характерна черта на ранната християнска община, както тя е описана в книга Деяния и в посланията на св. ап. Павел. Необходимо е само да се разбере, че за йерусалимските християни съхраняването на юдейската религиозна традиция и еврейския начин на живот съвсем не е отживелица, от която те ще се освобождават според степента на осмисляне на своята вяра. Напротив, те съблюдават тази традиция точно защото за тях тя свидетелства за истинността на тяхната вяра. Нали целият смисъл на Стария Завет е в неговата насоченост към бъдещото извършване и изпълнение на обещанието, т.е. към идващия Месия. Нали Сам Христос винаги възвестява Своето дело като изпълнение на Писанията: „(…) тъй е писано, и тъй трябваше (…)” (Лука 24:46), „Изследвайте Писанията, (…) те са, които свидетелствуват за Мене” (Йоан 5:39). Старите обичайни слова и древните обреди сега са осветени от нова светлина и в тях християните винаги намират нови потвърждения за истинността и пълнотата на Новия Завет. По-късно евангелието на св. ап. Матей, написано в юдео-християнска среда, ще изрази тази основоположна за християните вяра в Стария Завет в качеството му на пророчество и учение за Христа.
Но доколкото пророчествата са се сбъднали и Църквата представлява завършек на Стария Завет, тя, редом със съхраняването на старозаветното учение, въплъщава в своя живот и онова ново, което се открива в Христа и на което ветхозаветната религия може да служи само като предобраз. Това ново е преди всичко обществото на християните, което, въпреки всичките си връзки с традиционната религия, е напълно различно от нея. Новозаветните писания, съставени вече на гръцки език, наричат това общество έκκλησία, църква. С тази дума в обществено-политическия живот на гръко-римския свят се обозначава официалното, правоимащо събрание на гражданите, които са събрани (защото етимологически думата произхожда от глагола καλέω – повиквам, призовавам), за да разрешават обществе- ни въпроси, т.е. събрани са за суверенна волеизява. А в гръцкия превод на Стария Завет (известен като Септуагинта и извършен в Александрия през ІІІ век преди Христа) този термин придобива и религиозен смисъл: събрание на Божия народ, на народа, избран и призван за служение от Самия Бог. По такъв начин употребата на тази дума в Новия Завет, отнесена към християнската община, вече показва, че от самото начало тя осъзнава себе си като Божествено установление, призвано към особено служение. Не просто религиозно братство, не духовно общество, не дори съюз от единомишленици, а έκκλησία: събиране пред лицето на света на онези, които са при- звани да съставят новия Божи народ, да възвестят Божията воля и да изпълнят Божието дело. Оттук и членовете на тази Църква наричат себе си призвани и светци. Защото светостта в своя първоначален смисъл е именно Божие призвание за служение на Него Единия; това е отделяне на човека или на предмета от сферата на профанното и влизането му в сферата на свещеното – избиране и посвещение.
„Род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина; вие именно, които някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий” – ето определението за Църквата, което намираме в Първото послание на св. ап. Петър (2:9–10).
Новостта и светостта на това общество са такива, че встъпването в него в Евангелието е определено вече като ново раждане и се извър- шва чрез символично уподобяване на смъртта и възкресението: това е кръщението, т.е. литургичното потапяне на новия християнин във вода, извършвано в памет и като образ на смъртта и възкресението на Христа. „Какво да направим?” – питат св. ап. Петър повярвалите след неговата проповед в деня на Петдесетница. „А Петър им рече: покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа” (Деян. 2:38). „Ето вода; какво ми пречи да се кръстя?” – пита св. ап. Филип етиопският евнух, чул благовестието за Иисус; „(…) ако вярваш от все сърце, може да се кръстиш” – отвръща ап. Филип (Деян. 8:36-37). Ранната Църква живее с опита на Кръщението: към него зове и към него води проповедта на Евангелието, с него е свързан литургичният живот на църковната община, той ще бъде съдържание на първата християнска живопис, когато по стените на катакомбите – в символи и алегории – християните отново и отново ще свидетелстват за потресаващата сила на онова прераждане, което те преживяват в кръщелната вода. Вярата, че в Кръщението човек действително съ-умира с Христос, за да получи живота, възсиял от гроба, ще изрази св. ап. Павел в Послание до Римляни: „(…) ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. (…) Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него” (6:4, 8).
Кръщението въвежда в нов живот, който все още е „скрит с Христа в Бога” (Кол. 3:3), в Царството Божие, което в измеренията на този свят е само Царство на бъдещия век. Христос вече царува, но засега това Царство се постига само чрез вярата, известно е само на онзи, който се е покаял и вътрешно се е преродил. И само когато Христос се върне в слава, за да „съди живи и мъртви” (Символ на вярата, 7), то ще стане очевидно за всички. В опита на ранното християнство Църквата е предугаждане чрез вяра на бъдещото, на идващото, тайнствен растеж на семето, хвърлено в земята и скрито под нея. „Дойди, Господи” (Маран-ата) – в този тържествен литургичен възглас християните изразяват и своето очакване на Христовото пришествие в слава, и своята вяра в присъствието Му сред тях и сега. И затова, ако в Кръщението започва нов живот, то централен акт на общината, в който тя изповядва своята същност като Царство на Христос, е преломяването на хляба, което заповядва Самият Христос в нощта на Своите страдания (Лука 22:14–20); общата трапеза, извършвана по начина, по който я извършва Христос със Своите ученици. На тази трапеза се принася Евхаристия, т.е. Благодарение към Бога за жертвата на Христа, след което всички присъстващи разделят помежду си виното и хляба, в които стават причастници или участници в Тялото и Кръвта, т.е. в живота на Самия Христос. Това е онази изначална вяра на християните, която е засвидетелствана във всички паметници, дошли до нас: в преломяването на хляба те се съединяват със Самия Христос и това е връх и източник на озарилата цялото ранно християнство пасхално-победна радост.
Преломяването на хляба се извършва по домовете, т.е. в събранието на общината, което е различно от пребиваването в храма. Особен ден за Евхаристия е първият ден от седмицата, т.е. денят след събота, в който, по свидетелството на апостолите, е възкръснал Христос. Този ден християните наричат Господен и в представата за него, може би повече от всичко, се изразява самосъзнанието на ранната Църква като абсолютно ново начало, което извежда християните от рамките на традиционната религия и ги прави, по думите на апостола, „пришълци и странници” (1 Петр. 2:11) в която и да било страна по света. За нас възкресният ден отдавна е свързан с време за отдих, с необходимата почивка от работната седмица. Но в продължение на три века – до св. Константин Велики – свещеният ден на християните не е бил ден за отдих, а просто работен ден – не седми, завършителен, какъвто отдавна е станал в броенето на хората, а осми или първи – както го наричат те. И в този разрив с естественото отчитане на времето, в това съзнателно излизане от пределите на седмицата, в която човешкият живот и историята са вписани и от която са определяни, Църквата показва, че нейният собствен живот, който протича в този свят, вече не е от този свят и предугажда и предвкусва онзи вечен ден, зарите на който пламват в утрото на първата победа над смъртта. „Вие умряхте – пише св. ап. Павел, – и вашият живот е скрит с Христа в Бога; а кога се яви Христос, вашият живот, тогава и вие ще се явите с Него в слава” (Кол. 3:3–4). Тези удивителни думи тогава разбират буквално: в познатия и обикновен свят, в природния човешки живот е влязло и в него расте ослепителното сияние на другия свят, на вечния живот…
Така тази малка юдейска секта, която светът почти не забелязва в момента на нейното появяване, схваща себе си като солта на земята и светлината на света, като източник на нова светлина, призвана да просвети и спаси хората.
* * *
Тази община често бива противопоставяна на организираната Църква на йерархията и на авторитета – като някакво разтопено екстатично братство, което живее с вдъхновение и екстаз и за него няма никакъв друг авторитет, освен диханието на Духа. „Религия на Духа и религия на авторитета” – към тази лъжлива дилема, създадена от идеалистическата историософия на ХІХ век, са искали да пригодят и историята на ранната Църква. На практика обаче в самото разбиране на понятието църква (това признават днес и самите либерални историци) вече е заключена идеята за организирано общество и за раннохристиянското съзнание не съществува нищо, което да е по-чуждо от противопоставянето между духа и формата, между свободата и организацията. Напротив, смисълът на Църквата в новозаветната писменост се състои тъкмо в това, че Божият Дух изпълва човешкото общество, като прави от него носител на Божествения живот, така щото всичко човешко става в него проводник на божественото и всичко духовно се въплъщава в човешкото. Човешкото общество се превръща в духовен организъм. Когато св. ап. Павел нарича Църквата Тяло Христово, той само формулира изначалния християнски опит, в който Църквата се преживява като единство на многото, съединени от новия, по-късно ще го нарекат благодатен, живот: „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло” (1 Кор. 12:13).
Именно идеята за организма обаче предполага изначалното йерархическо устройство на Църквата, съотносителността в нея на членове и служения: „(…) ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото?” (1 Кор. 12:19). И наистина, в най- ранните описания на Църквата ние виждаме в нея преди всичко определено възглавяване, облечено във власт и авторитет. Това са Дванадесетте – изначалната група от ученици, които избира Сам Господ: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах (…)” (Йоан 15:16). И в това тяхно избиране не от хора, а от Спасителя, е основата на техния единствен, несравним с нищо авторитет. Чрез тях в Църквата се осъществява властта на Самия Господ. Те са свидетели на Неговия земен живот, чудеса, смърт и възкресение и когато проповядват за Него, те възвестяват това, което сами са слушали, което са виждали и чувствали.
Тяхното свидетелство се изпълнява в деня на Петдесетница от Светия Дух – чрез дара на истинското изтълкуване и осъществяване на това свидетелство в света. Дадена им е властта да връзват и да развързват, властта да учат (от Светия Дух те са наставени във всяка истина), да изграждат Църквата, да бъдат нейни домостроители. Ето защо да встъпиш в Църквата означава и да повярваш в тяхно- то свидетелство, да приемеш това, което те учат. Самата община постоянно пребивава „в учението на апостолите” (Деян. 2:42). И това значение на Дванадесетте като фундамент и средоточие на Църквата е така безспорно, така очевидно за първата община, че още преди да дойде Петдесетница, първата й работа е попълването на техния брой – замяната на Юда, който се е оказал предател. Този дванадесети трябвало да бъде „един от тия мъже, които бяха с нас през цялото време, докато пребъдваше и общуваше с нас Господ Иисус, начевайки от Иоановото кръщение, до деня, когато се въз- несе от нас – да бъде заедно с нас свидетел на възкресението Му” (Деян. 1:21–22). И отново изборът се схваща като избор на Самия Господ: „След това се помолиха и казаха: Ти, Господи, Който познаваш сърцата на всички, покажи от тия двама едного, когото си избрал, да приеме жребието на тая служба и на апостолството, от което отпадна Иуда, (…) и жребието се падна на Матия; и той биде причислен към единайсетте апостоли” (Деян. 1:24–26).
Сред апостолите авторът на книга Деяния отличава Петър като изразител на тяхното съгласие и като първи в апостолския съюз. Той е този, който предлага на Църквата да попълни броя на апостолите, който в първата си проповед обяснява на недоумяващата тълпа смисъла на Петдесетница, който отговаря на обвиненията на юдейските първенци и произнася съд над Ананий и Сапфира, нарушили с лукавството си единството на църковния живот. Мястото на Петър в ранната община и сред апостолите ще стане впоследствие предмет на спорове и накрая ще отдели християнския Запад от източното Православие. Що се отнася до книга Деяния, там той винаги излиза от името на апостолите, изразява общото им и съгласно свидетелство. В източната традиция той завинаги ще остане първовърховен апостол, но това негово първенство ще се разбира не в смисъл на някаква особена власт над останалите апостоли и над Църквата, а като дар да бъде изразител или глашатай на апостолското единодушие, уста на Дванайсетте и на Църквата.
Апостолите възглавяват Църквата и я управляват. Но тяхното първо и основно служение е служението на Словото, т.е. проповедта за Христос. Ето защо, когато броят на учениците се увеличава и грижите по управлението на общината нарастват, апостолите, за да могат постоянно да пребивават „в молитва и в служба на словото” (Деян. 6:2–4), предлагат да се изберат за тази цел специални хора.
„Това предложение се понрави на цялото множество.” Избрани са седем души, които „поставиха пред апостолите”, а те, „като се помолиха, възложиха ръце върху тях” (Деян. 6:5–6). В избирането на Седемте – църковното предание ги нарича дякони – у св. Лука е даден и основният принцип на църковната йерархия и на нейното бъдещо развитие. Ако апостолите са избрани от Самия Христос, то тези нови служители се избират от Църквата, но по инициатива на апостолите и с тяхната санкция: след избора се извършва особено- то им поставяне чрез възлагане на ръце от страна на апостолите. Те определят и условията на избора – нужно е избраните да бъдат с добро име, изпълнени с Дух Свети и с мъдрост. По този начин всички служения в Църквата и цялото нейно йерархично устройство са вкоренени в апостолството като в свое начало, а за Църквата това означава – в Самия Христос, защото апостолите са Негови свидетели, носители на Неговия Дух. Църквата избира своите служители, но Сам Бог – чрез ръцете на апостолите – ги поставя, т.е. дава им особения дар на Духа за изпълнение на своето служение.
Мисията на св. апостоли не се ограничава до йерусалимската община, тъй като в тяхната проповед и учение е основата на всяка община, фундаментът на Църквата на всяко място. Много скоро християнството ще напусне пределите на Йерусалим и ние ще видим апостолите да обхождат регулярно всички новосъздадени общини, за да ги утвърждават. А това се състои преди всичко в низвеждането на Светия Дух – бъдещото тайнство Миропомазване, чрез което кръстените влизат в единството на църковния живот. Така, когато християнската проповед започва да дава плодове в Самария, апостолите изпращат Петър и Йоан, „които слязоха и се помолиха за тях, за да приемат Дух Светий. (Защото Той не бе слязъл още върху нито едного от тях, а само бяха кръстени в името на Господа Иисуса.) Тогава възлагаха върху им ръце и те приемаха Духа Светаго” (Деян. 8:15-17).
Но ако служението на св. апостоли е свързано с всички църкви, ако всички тях съединява единството на вярата и Духа, то в лицето на своята местна, постоянна йерархия, всяка поместна църковна община получава пълнотата на апостолските дарове и учение. Твърде рано в самата йерусалимска община (образ и основа на всички останали) редом със св. апостоли виждаме авторитета и властта на св. ап. Яков и на презвитерите, чието служение вече изцяло е свързано с тази община, призвано е да я съхранява и да я доизгражда в учението на апостолите. Апостолите ще си тръгнат, но поместната йерархия ще остане на всяко място, за да продължи тяхното дело, да запази тяхното свидетелство, да предава техните дарове и в съгласие с всички други общини да осъществява единството на Църквата като един народ Божи, събран навсякъде за възвестяване на новия живот. Така от самото начало в Деяния Апостолски ни е даден пример и определение на това, което по-късно ще бъде наречено апостолско приемство.
Бележки
- Евсевий Кесарийски. Църковна история, ІІ, 23, 6. (бел. прев.)
Превод: Борис Маринов
