Легенди и предания за Черепишкия манастир
…Погледнете наоколо. Тук е свето място. Няма стъпка, която да не говори за цар Шишмана… Владимир Бобошевски, В светата обител.
(В. Чит. дело, XIII, № 3, 1 февр. 1943, с. 2.)
Възникнал вероятно по времето на Второто българско царство, пален и разоряван в годините на робство, „възкръсвал” многократно по волята Божия и под златните ръце и сърце на не един духовно извисен българин, Черепишкият манастир е запазил цялата си притегателна сила на светилище, неподвластно на хода на времето и историческите превратности.
Легендарните разкази и многобройните предания за него са неделима част от магическото духовно пространство на белия храм – място сакрално, но реално – „чисто и свето”, „дето пази го него Богородичка”, но и място, просияло в душите и сърцата с тайнствените знаци на път и мост между земното и божественото, тленното и вечното, миналото и днешното. Образи и звуци, част от легендата, но и от живота… Седемте камбани, клепалото на Вазовата тераса, Рушидовата къща, Костницата…, многобройните пещери наоколо и железните кръстове, стърчащи над белите върхове високо над реката… – всеки от тях има своя история за разказване – за себе си и за хората, част от чиято съдба е, за Божията любов и човешкото битие…
През годините съм прекрачвала манастирската порта с надеждата на болника и с вярата на поклонника, търсела съм под стръмните скали утеха и душевен мир, като мнозина, ослушвала съм се в шума на Искъра и думите на престарели монаси с любопитството на твореца, който винаги ще тръгне след една история…, тръгвала съм след нея с упорството на откривателя, с пълните с очакване очи на пътешественика, с пеещото сърце на дете, хукнало след мечтата… Трудно ми е да говоря за него със студения безпристрастен и „разумен” глас на изследователя и ще се опитам да бъда ако не поредния сладкодумец, след разказа на когото да тръгнете, то поне верен помощник, който да ви указва посоките на многобройните пътища и пътеки…
Предания за основаването и името на манастира
Първото предание за основаването и името на манастира се отнася за времето на Второто българско царство и се свързва с последните, отчаяни битки на цар Иван Шишман срещу турските нашественици. Това е и най-широко разпространеното предание за манастира, което се среща в болшинството публикации, посветени на темата и което се разказва от местните и днес. Вариантите са много близки – в тях се открива връзка между споменатите събития, името на манастира и наименованията на редица местности, скали, пещери.
„Между Черепишкия манастир и село Люти брод има една местност, която се казва Шишманец. И сега там има останки от укрепления, но тези останки са на отсрещния бряг на реката. Във Врачанския край има легенда, че след като загубва всякаква надежда да отблъсне турците, цар Шишман се скрива в една пещера (Шишмановите пещери се казват така и сега), като взема със себе си цялото си богатство. В тази пещера той и царицата намират своята смърт.” (Йоцов1945: 415-416, Вж и: Врачанска 1936)
„Някои казват, че е убит в Черепиш, казват, че Черепиш станало от „царепис” – там бил лагерът на царските писари. В една пещера край Черепиш имало две корони – неговата и на царицата, и златото му, и все ги търсят иманяри да ги намерят.
Други приказват, че Черепиш станало от „черепи виж” – че там било станало последното сражение и там са избити. Горе при крушата имало дванайсет катъра злато. Това го е разказвал на моя старец круш-монах Иларион – така го нарекли, защото все тия катъри злато търсел горе при крушата.” (Българска 1983; Преображенски манастир. Зап. от Йеромонах Дамян, игумен на манастира, 1965 г. АЕИМ 596 – ІІ)
В продължение на цял век съдбата на Вратица, както и селищата по Искърското дефиле са свързани с династията на Шишмановци, а в последните две десетилетия преди падането на България под турско робство – и с непрекъснатата борба между последните царе от тази династия. Може би затова имената на Иван Шишман и Иван Срацимир се срещат в легендите и преданията от Врачанско, в названията на много местности. (Шишманец, извор, намиращ се в землището на Старо село и Шишмановец, извор в землището на Люти брод, Шишманица, Шишманова дупка – пещери в землището на Люти брод, в близост до тях е и Шишманово градище – развалини от крепост, Шишманово градище – останки от старо укрепление, южно от град Враца, също и Шишманово полье – в землището на Враца и др. (Вж: Николов 1997: 455).
Черепиш – магерницата и костницата
Освен Шишмановите пещери, друга много популярна местност е Крал-баир, която се намира при скалния пролом Вратцата край град Враца – скалите са наречени така от местното население, което ги свързва с позорното бягство на Иван Срацимир при турското нашествие. (Легендата за Крал-баир е записана и от П. Р. Славейков, и от австроунгарския пътешественик Феликс Каниц. Вж: Крал-баир 2000.)
Предполага се, че Черепишкият манастир е възникнал едновременно със средновековния Коритенград, който се намирал при Ритлите край село Люти брод. Според типик на манастира от 1396 г., съхраняван в Църковния музей в София, манастирът същата година бил възстановен след разрушаването му от турците, завоювали Видинското царство, управлявано от цар Иван Срацимир.
В околностите на друг манастир, разположен във Врачанския балкан в землището на село Бистрец – Бистрешкия манастир, наречен от местните „Иван Пусти” заради това, че често бил запустван от монасите, също се търси имането на цар Шишман. И днес иманяри копаят наоколо с надеждата да открият царската монетарница.
Второто предание е непосредствено свързано с първото и в повечето случаи разказвачите го възприемат като негово продължение.
„Намират се тук останки от калета и кули, за което преданието говори, че тук някога цар Иван Шишман се е сражавал с турците и когато щял да бъде победен, скрил се в една пещера надвесена над Искъра, дето уж му е останало и всичкото богатство. Дали е имало богатство в пещерата не се знае, но иманярите често влизат и търсят. Тази пещера и до днес си е запазила името „Шишмановец”. Говори се също, че тогава, когато цар Иван Шишман се крил и сражавал там, а писарят му живял в манастира от дето е получил и името си „Царю-пис” или „Черепиш”. Дали това е така – даже и в манастира нищо не се знае, но това е преданието.” (История на Люти брод, писана през 1927 г. ТДА – Враца, Ф 64 К, а. е 151, л. 5. Също Вж и: Катерински 1926.)
В различни варианти се срещат редица уточнения. Например в разказите от Люти брод царският писар бил грък и от неговия по-особен изговор носи името си манастирът: „…С това (с битките на Иван Шишман – б. м.) са свързани и двете версии за името на Черепишкия манастир – едната от разпръснатите безброй черепи на загиналите, а другата с царския писар, който бил грък и изговарял вместо „царят пише” – „чар пише” (Тодоров 2002: 26).
Третото предание насочва вниманието ни към физическите особености на близките скали. Според него наименованието също произлиза от „череп”, но в случая става въпрос за уподобяване.
Някои свързват името на манастира с вида на скалите, които заради цвета си и пещерите са уподобявани на черепи, а според други, защото скалите приличали на черепи и пещерите били като дупки за очите.
Един от изследователите му, акад. Иван Гошев също смята, че името произлиза от череповидните кухини, пръснати в скалите наоколо (Гошев 1945).
Изказва се и мнението (Димитър Йоцов), че „черепич” идва от „кирпич” – варовитите скали (Йоцов 1945).
Предания за годините на робство
По време на турското робство манастирът няколко пъти е опожаряван и опустошаван, напускан от монасите и наново изграждан. Освен „смътните спомени” и разкази, носещи се от уста на уста между манастирското братство за тежките времена, както и за набезите на вилнеещите в този район кърджалийски и разбойнически банди, при посещението ми в манастира през ноември 2008 г. един от обитателите му – отец Димитър ми разказа интересно предание за това как в онези времена с помощта на Божие чудо манастирът бил спасен от поредното разорение и освободен от данъци към султана.
Някога, по турско време Черепишкият манастир влизал в границите на Видинския санджак и всяка година турските големци от Видин изпращали свои войници, за да съберат дължимото за султанската хазна. А казват, че тогава манастирът бил в своя разцвет и богатствата му не били малко – и пасища, и кошери и манастирски градини. Една година игуменът отказал да плати данъка към султана и турските пратеници били отпратени с празни дисаги. Разгневил се видинският бей на това неподчинение и веднага изпратил свита с войници към светата обител. Уморени от дългия път, войниците се спрели на почивка в Челопек – там да пренощуват, а на сутринта да нападнат неочаквано манастира, да избият непокорните монаси и сетне да го плячкосат и изгорят, та от него и камък да не остане. Чуло за безпощадните им планове ратайчето в хана и дотичало, та обадило на игумена. Побързали светите братя, прибрали всичко по-ценно и го отнесли в близките пещери, където и те се скрили. В черквата да посрещне настървените войници останал само най-стария и богоотдаден монах. Съсекли го на сетния ден турците и плячкосали манастира. С натовареното богатство бавно се заизнизвали през стръмните скалисти пътеки. И когато стигнали теснините под високите скали, ненадейно върху тях започнали да се сипят като град огромни каменни късове… Не загинали всички – четирима от тях останали живи, захвърлили ограбеното и препуснали към Видин: „Аллах, Аллах ни прати това знамение – повтаряли изплашени те – за да не се връщаме тук и да не търсим нищо от тукашните”. Оттогава Черепишкият манастир бил освободен от данъци и видинският бей не смеел да праща свои хора в светата обител. (По разказ на отец Димитър. 15. ХІ. 2008 г. Черепишки манастир „Успение Пресветая Богородица”. Зап. Калина Тодорова)
Националноосвободителните борби и монасите от Черепишкия манастир
Безспорно най-голям брой предания се отнасят до този исторически период и разбираемо – Черепишкият манастир, неговият игумен по онова време и обитателите му изиграват съществена роля в подготовката и осъществяването на Априлското въстание във Врачанския революционен окръг. Преди това на два пъти в него намира убежище Софроний Врачански – по време на размириците, предизвикани от Осман Пазвантоглу в този край.
Софрониевата пещера
Топлица е пещера, която се намира на десния склон на Ключни дол и е една от най-високо разположените пещери в този район. Наречена е така от местните, защото през цялата зима температурата се запазвала висока – над 10о. Преданието разказва, че тук се е крил Софроний Врачански (Нейковски 1982: 45).
„През 1797 г. тук е намерил убежище в продължение на 24 дни великият и приснопамятен Иерарх на българската църква – Софроний Врачански. И днес една от пещерите край монастиря се нарича „Софрониева”, защото в нея, според преданието, се е крил от турците епископ Софроний” (Врачанска 1936).
Левски и Димитър Общи
Макар да няма каквито и да било исторически свидетелства, преданията свързват името на Апостола с манастира. Според народния разказвач „Левски е навсякъде” и е „неуловим”, „той е изпратен от Бога да освободи България” и неминуемо е и тук, в този манастир, където монасите са „кръстени” с револвера и камата. Знае се, обаче, че Васил Левски и Никола Обретенов са посещавали Струпецкия манастир, разположен по-надолу по течението на река Искър в района на село Струпец, който години наред е метох на Черепишкия манастир.
Първото предание ми разказва един от обитателите на манастира – йеромонах Йосиф при посещението ми на 15. ХІ. 2008 г. Не само в Черепишкия манастир, но и в другите, които обикалял, Левски всякога влизал по тъмно, като водел коня си и сам той пристъпвал „заднешком”, за да не могат „да му хванат дирите” турците.
Преданието от село Крушовица ни среща с други легендарни комити от Врачанския край – поп Минко Цалов и Лукан Галишки. В него се разказва, че изпърво Минко Цалов бил учител в селото. След няколко години се запопил в Крушовица, но тъй като бил човек с буен характер, наказал го Врачанският владика да отиде в Черепишкия манастир, за да пасе манастирските стада. Тук се срещнал с Лукан Галишки и Васил Левски, които пътували по комитетски работи. Уговорили се: щом поп Минко се освободи от наказанието и се завърне в село Крушовица, да започне работа за изграждането на таен революционен комитет в селото. След две години поп Минко се завърнал, а през 1875 година, в присъствието на отец Лукан, основал комитет. Попът с револвер, кама и евангелие в ръка заклел членовете му в Крушовица, а самият той станал негов председател. Така изпълнил обещанието си пред дякона Левски. (Разказано от Гено Торлаков, с. Крушовица, Врачанско. ТДА – Враца, ЧП – 145.)
Посещенията на Черепишкия манастир от Димитър Общи и дейците на Врачанския революционен комитет Мито Анков и Тодор Балабанов „по комитетски работи” са неоспорим исторически факт. Преданието пък разказва за паметно решение, взето тук, в манастира.
„От предаваните от уста на уста живи спомени се разказва, че на 15 август 1872 г., тук, в Рушидовата къща, под ръководството на Димитър Общи, е било взето съдбоносното решение за обира на турската хазна при Арабаконашкия проход” – пише Илия Борисов в цитираното от нас краеведско изследване за Люти брод (Тодоров 2002: 209).
Ботевата чета. Битката при Рашов дол и йеромонах Епифаний
Игуменът на манастира йеромонах Епифаний Младенов от с. Люти брод и монасите Дионисий, Серафим, Пахомий, Йоний и Теодосий са участвували във Врачанското съзаклятие. Йеромонах Епифаний бил член на Врачанския революционен комитет и заедно с останалите членове посещава Рилския манастир през 1872 г. Основател е на Лютибродския селски комитет. При вестта за идването на Ботевата чета „той благословил и разпоредил 60 жени от Люти брод да месят и пекат хляб, който да бъде изнесен в планината на определени кръстопътища за четниците”.
Предание за боя при Рашов дол, за лютибродчани и Черепишкия манастир
„ …По-после комитет в селото не е имало до тогава до когато са се готвели да посрещнат Христо Ботев целия Врачански окръг. Ужасно е било приготовлението – в селото и монастиря организатор е бил игуменът на Черепишкия манастир йеромонах Епифаний, роден от село Люти брод, а са влизали в организацията около 60 души почти всички монаси от монастира и всички първенци от селото. Записана е била и една жена като член на комитета – баба Стамена – снахата – братовата жена на игумена. В монастиря е било складирано едни или две кола барут и пушки, а срещу монастиря в зимника в „Заград” – бъчви хиледници с вино, хлеб, брашно, месо и пр.
…
Тогава, когато Ботев се е биел около „Милин камък”, дето игуменът с негова сеизин Нено Келавия отишли във Враца на събрание, но понеже той видел, че планът е вече пропаднал, а за да не запалят монастиря, бързо се върнал и заповедал всичкото оръжие и другото да се хвърлят през гериза в Искъра. Всичко това било сторено, но хлебът, виното и брашното отсреща в „Заград” на зимника си стояло и послужило, както предвидел, по-после на некои четници, а Нено Келавия отишел на монастирската кошара в „Крушовица” откъдето после и донесъл сабята на Ботев, която дълги години се съхраняваше в монастира.
На 20-ти май разбитата при Вола чета на Ботев, а и той сам убит, тя се разпръснала и побегнала за в Стара планина. На 21-ви май сутринта около 9 часа 15-20 души момчета-комити се спуснали през м. „Рашов дол” с цел да преминат Искъра, като мислели, че или ще прегазят, или ще могат да минат с ладията.
***
Казват хората, които са гледали: „Колко шума по гората, толкова беше турчин наоколо в Кривата чукла – като гарги.” Там в падината имало кошара, която и до днес съществува, с овци, с двама овчари, а комитите, като биле гладни, накарали овчарите да им направят качамак. Тъкмо в момента, когато качамакът станал готов, турците обсадили кошарата, в която били четниците, но те не се предавали и боят се завързал, в който бил пронизан керкезкият първенец Джамбулет и на една летва пренесен през селото полумъртъв и починал при високата пещера Люти дол. Кошарата почти горяла. Всички отвътре били избити и главите им отсечени. Разказва баба Мария – жената на притежателя на кошарата, че двамата овчари били заклани, а колко души са биле комити, колко турци – не се знаело, затова, че всичките биле обезглавени и по долни дрехи. На овчарите и комитите главите отнесоха на прътове – казва, а на турците ги хвърлиха в Искъра. Труповете на онези, които личело че са комити, на брой около десетина души, са погребани на едно место заедно с овчарите, като на гроба в последствие е направил игуменът на Черепишкия манастир, онзи стария, който е бил в него време организатор, скромен паметник, на който са записани имената на убитите. Там и до днес се прави панахида за тези момци на 21 май.
В същия ден – разправят Първан Първановски и Герго Ив. Стаменски от същото село (Люти брод) – ние бехме овчари и бехме скрили овцете в Гложа зад Шишмановец, а сутринта, когато се делеше ден и нощ, чухме да се срива сипеят Заластра, отсреща между тупраците, а когато разгледахме, видяхме хора. Изплашихме се, като помислихме, че това са турци. Те слезнаха на равното, но понеже немаше тогава железопътна линия, беше урасло с лиляк, те потънаха в него. След малко видяхме човек с едно късаче, че ги превежда скришно под късачето един по един към „Лепите” за в Заград. После узнахме, че манастирският овчар превел десетина души комити в Заград от гдето след като се нахранили и напоили в манастирския зимник избегали. Един останал, та се крил дълго време около манастирската кошара. Един път зел да иде некакъв си субаша на кошарата с игумена, за да се стрижат овцете. Игуменът запитал овчаря дали не е там Кръстю, понеже бил от село Крета (Става въпрос за ботевия четник Кръстю Генков от с. Крета – б. м.), та не му се искало да бега далеч, а той отговорил, че е там. „Иди му кажи, да се махне от там – казал игуменът, – че идем да проверим овцете със субашата.” Връщайки се овчарят веднага съобщил това на Кръстю, който веднага почнал да гази Искъра гол. Тъкмо в това време дошли и преминал субашата. Игуменът изтръпнал, като видел онзи, че гази и субашата го гледа. Субашата попитал: „Кой е този, да не е некой комита дето гази?”, а игуменът от своя страна попитал овчаря кой е този. Овчарят се досетил и казал, че е свинарят, който е изпуснал свинете, та са изровили отсреща картофите, а като видел игумена, изплашил се е, та бърза.
….
Разиграли се тези важни събития на 20, 21 и 22 май около селото и близо до него – турците считали, че не малко виновно е то, даже и списъка на местната организация бил заловен, затова решили селото да изгорят, а населението да изколят.
…
Кое е повлияло на турците да отменят сечта на населението и паленето на селото, не се знае, но се знае, че игуменът на манастиря е отнесъл на големеца, който е седел в хана монастирски през това време една забрадка с жълтици, на която краищата едвам се събирали. Дедо Коцо П. Караджов казва: „Срещнах го под нивите над хана в орницата, че ги отнесе”. И след това е отнесено и първото нареждане и дадено на игумена строга охрана от турски аскер за монастиря о главе с некакъв си големец, за когото поменахме по-горе е ходел на кошарата с игумена. С тази охрана монастиря се чувствал доста спокойно, но преди да се изпрати тази охрана, налетен бил от 4-5 души арнаути турци, които след като убили магера от монастиря, а свинаря, говедаря и биволаря Гено П. Караджов и един монах на име Панталеймон ограбили и задигнали много ценности.
След тези събития на 21 и 22 май турците си заминали, като оставили строга охрана само на ладията около село и на монастиря. След известно време и тези турци си заминали, като оставили селото вече съвсем спокойно до идването на русите” (История на Люти брод, писана през 1927 г. ТДА – Враца, 64 К, а. е 151, л. 7-11.).
В друго предание (в което типченският черкезки предводител Джамбулет е наречен „турски военачалник”) се разказва за спасяването на Черепишкия манастир след открито там оръжие чрез подкуп, даден хитро от неговия игумен.
„Според предания, запазени сред стари хора от съседното село Лютиброд, при сраженията с Ботеви четници във Врачанския балкан и в близкия Рашов дол турците научили, че в манастира се укрива оръжие. Те проникнали в него нощем, претърсили го и наистина открили сандък с оръжие. Арестуваният игумен помолил да му разрешат да си вземе торбичката с рязан тютюн за из пътя, по който предстояло да го поведат. Получил такова разрешение, под тютюна той закътал злато. Завели го при турския военачалник Джамбулет, който бил отседнал край Лютиброд. Игуменът пуснал отвисоко торбичката и му казал: „Това е за тебе”. Златото тъй звъннало, че звънът бил чут дори от лагяра (лодкаджията) при близкия брод. Джамбулят заповядал игуменът да бъде освободен. Заптиите го обвинили, че укрива оръжие. Отговорил, че крие не оръжие, а икони и свещници в случай на пожар, тъй като в тези смутни времена манастирът можел да бъде запален. След като се върнал там, игуменът изхвърлил оръжието в Искъра, защото се опасявал от нов обиск” (Динев 1958: 145-146).
След боя във Врачанския балкан и гибелта на Ботев, групата четници, начело с Георги Апостолов, между които и вторият знаменосец на четата Димитър Стефанов – Казака с навито знаме около кръста си, преминават придошлия Искър с помощта на монасите от Черепишкия манастир и се насочват из дебрите на Ржана планина (По разказ на краеведа от с. Игнатица Петър Вутов).
Казват, че на портата на Черепишкия манастир да потърси помощ потропал и друг Ботев четник – Ангел Тодоров Ковачев от село Казъл Мурад, Разградско. Тук попаднал на монах, който познавал зет му, зографа Янко Тодоров. Черноризецът му дал хляб, а на раздяла му рекъл: „Чедо Ангеле, и ангел да си, няма да се спасиш – толкова агаряни има по дефилето.” Прав излязъл монахът – Ангел бил убит близо до Елешнишкия манастир „Св. Богородица”. (За преданията за Ботеви четници вж: Тодорова 2008).
В спомените на внуците на Ботевия четник Тома Манчов от Ботевградското село Рашково се казва, че той и още двама-трима негови другари, бягайки от турците след смъртта на войводата във Врачанския балкан намират спасение в една пещера, на която турците затискат входа с камъни и те са принудени да търсят друг изход. След известно лутане откриват пролука и успяват да излязат в непосредствена близост до Черепишкия манастир. Малко преди да напуснат пещерата, те откриват съкровище. Сетне няколко дни се укриват в манастира, след което се разпръснали. Тома Манчов се прибира в родното си село. Предаден от местния бюлюк башия, той тръгва към Арабаконак, където е заловен и убит (Тотева 2008: 11).
Десетки подобни разкази и предания. В тях монасите помагат на Ботевите четници с храна и вода, приютяват ги и ги крият, превеждат ги през придошлата река към по-безопасни места.
В едно от тези предания, записано от учителя Ангел Катерински през 1910 година се проследява съдбата на една ценна реликва – Ботевата сабя, която дълги години се пазела в манастира.
Сабята в Черепиш
„Не помня добре, но трябва да е 1876 година, месец май. Слугата манастирски Нено не знае. Сега е в село Джурилово (Белослатинско). Бил е с игумена във Враца, избегал и отишел при стоката (добитъка). В местността „Крушовица” наскоро била разбита четата и се срещнал с остатъка от четата и му проводили сабята със счупена капия и е предадена на покойния тогавашен игумен Епифания Младенов от с. Люти брод (Врачанско), но се страхувале от башибозуците и я криели наоколо манастиря и я вардиле… Няма никакви книжа по приемането. Мястото (където четниците дават на слугата Нено сабята) се казва „Избата”. Четникът, който предал сабята, поискал от монастирските потери и слуги да предадат сабята в монастиря по личното заверение на Ботева и да им донесат два товара брашно, и е им дадено. Сабята направо е донесена в монастиря, но със счупена тенекиена капия, а новата е направена след Освобождението на 1882. Направена е във Враца от некой си тенекеджия, но не помня кой е.” (По написаните през 1910 г. спомени на игумена на Черепишкия манастир хаджи Методий, роден в с. Зарово, Солунско, Македония).
Интересни са и писмените сведения, които дава на 10.ХІ.1910 г. вече 70-годишният бивш манастирски слуга Нено Нецов, в присъствието на игумена йеромонах хаджи Методий, йеромонах Пахомий, йеромонах Теодосий и монаха Максим (Катерински [1926]: 54).
Все във връзка със спасяването на Ботевите четници са и преданията за Вазовата героиня баба Илийца, тръгнала в онази съдбовна нощ към Черепишкия манастир. По повод написването на разказа „Една българка” (възникнал в периода между юли и октомври 1899 година и обнародван през ноември в „Българска сбирка” под заглавие „Челопешката гора”) Иван Вазов съобщава на проф. Шишманов следното: „Това е написано след пътуване до Волът, дето ходих да видя мястото на Ботевата гибел. На едно ханче ми разказваха за подвизите на тая българка.” Пътуването до Вола Вазов предприема през лятото на 1899 година. През месеците юни и юли той гостува на Черепишкия манастир и прави излети до различни местности около Искърския пролом. В пътеписа „Волът” описва своето пътуване по пътя на Ботевата чета във Врачанския балкан. За баба Илийца научава най-вероятно или от своя водач – бай Цене Койнин от Люти брод или от мъжете, с които разговаря в селската кръчма в Челопек. Разказите на местните са основа на популярната Вазова творба, но образът на главната героиня е по-скоро събирателен образ на всички жени, за които се знае и се разказва как в онези съдбовни дни са помогнали на търсещите подслон и храна четници.
Баба Пена Илийца от село Челопек
Разбитите четници при Вола са се разпокъсали на групи и една група е тръгнала към Зверино през Балкана. Колко са се откъснали, не мога да кажа, но един от четниците е минал през кошарата – нашата кошара и дедо ми помни – той бил малък, и „майка” (има се предвид баба му – б. м.) е била – хранили са го (Ботевия четник) и два-три дена е стоял там. Хранили са го и след това той си е отишъл. И след Освобождението вече, същият този четник е идвал и е помолил тук човек от селото да го изведе на таа кошара… Там са се гледали – по кошарите – едно време и аз там съм се отгледала… Ходил да се отблагодари затова, че са му спасили живота. Останал е жив… Търсил е бабата на дядо ми, ама бабата е била вече починала…
Кошарите ни са нататъка – местността се казва „Колчаковец” и се върви към Рашов дол. Това съм го чула от баба ми и дядо ми, които ме гледаха на кошарите…
Пена Илийца се казва, баба Пена Илийца… Дедо ми – той бил малък, тя е починала (по-млада) нема спомен от възрастна жена, но той казва, че е била много едра, много едра жена, но много суха, кокалеста – както Вазов описва и била много работлива жена и е гледала децата – вика: „Тя ма е гледала.” И ние едно време, пък и сега – аз на баба ми и дядо ми се „мама” и „тати” съм казвала, не съм казвала „баба” и „дядо”. Те така са й викали – „мама”. Аз го питам да свърже двете неща – да не е тоя четник (дето са крили в колибата)… Че го е носила на манастира – носила го е. Носила го е на манастира да му четат – вика стареца: „Това го помна.” Но не помни такъв случай (по пътя да са намерили четник, както го описва Вазов) Само мога да го свържа с тоя четник, който е престоявал там (в къщата на кошарата)… Дядо ми е внучето, което е носено на Черепишкия манастир – на баща ми баща… Не си спомня за четника (по пътя) нали, но си спомня, че в къщи е бил (в колибата).
Дали той е същият, който тя (баба Илийца) го е пресрещнала…, …но си спомня, че вече в къщата (на кошарата) е стоял около три дена четник… То е къщичка на кошарата с две стаички. Тя там е живяла…
Да я е виждал Вазов? Предполагам, че едва ли я е виждал, като имам предвид кога е починала… По разкази…
(Разказала Пенка Ангелова Драганова, р.1930 г. в с. Челопек, Врачанско. Зап. Калина Тодорова, 12. 04. 2007. Подробно за баба Илийца и Ботевата чета Вж: Тодорова 2008)
Българските поети и писатели в Черепиш
С преданията за престоя на Иван Вазов в манастира и творбите, които създава, вдъхновен от разказите на манастирските братя и на местните селяни, както и от величествената природна гледка на Искърския пролом и дефилето преминаваме към събитията, вълнуващи народния разказвач в по-ново време.
Дълги години сред манастирското братство се разказвало за посещението на Вазов и излетите му в околността. От тези разкази се ражда и идеята в манастира да бъде създаден „Вазов кът” и „Вазова тераса”, където, според преданията на монасите патриархът на българската литература пиел кафето си, заслушан в шума на Искъра. Тук е и клепалото. Него всеки от многобройните поклонници, гласи местното поверие, трябва да удари по три пъти – за да е здрав през годината.
Вазовата тераса и местността Погледец над Челопек се свързват с посещението на Вазов, а в околностите на Черепишкия манастир една скала напомня за стъпките на Алеко Константинов по тези места – Алекова скала, извисяваща се недалеч от Шишманова пещера, край шосето Мездра-Елисейна.
Илия Борисов „тръгва” по стъпките на Вазов и Алеко по тези места в своите очерци, а Кирил Андровски разказва за посещенията на Никола и Бойка Вапцарови, журналиста Антон Попов и художника Стоян Сотиров в Черепиш през 1939 и 1940 година (Андровски 2008).
„Под Вапцаровия дъб днес е оформен скромен възпоменателен кът за поета от учениците на Духовната семинария. Той се намира току над отвесния бряг на Искъра, където е и Алековата скала” – пише преди 25 години доц. Маджуров (Маджуров1983: 120). Авторът не само описва посещенията на нашите големи поети и писатели в манастира, но се опитва да проследи как то е отразено от самите тях в произведенията им (Маджуров1983: 119-120).
Предания за монаси, живели в Черепишкия манастир
Вниманието ни е насочено към личности, незабравими за жителите на околните на манастира селища. Освен за легендарния монах Епифаний, свързан с националноосвободителните борби, журналистът Илия Борисов разказва за други двама колоритни обитатели на Черепишката света обител, за които и днес се знае в Люти брод.
Архимандрит Пахоми – „впечатляващ с едрата си фигура и с неспокойния си дух”, „бил толкова як, че нищо не му се опирало”. „Карал трактор, орал и сеел манастирските имоти, които обработвал с наети временни работници. Газел Искъра в най-дълбокото и ловял едри сомове. Много безстрашен… Като научил, че в землището на Люти брод се укриват партизани, ги снабдявал с хранителни провизии. Една привечер занесъл на бивака във „Валеновица” две заклани агнета, скрити под расото му. Младите партизани се изплашили от вида на попа и си казали: „Абе той ни носи да ядеме, ама може да ни предаде, я да го вържем.” И го завързали за едно дебело и яко дърво…
– Абе момчета, аз ви нося да ядете, а вие ме трепете – обърнал се към тях Пахоми.
През дълбоките нощи клал овце, за да снабдява партизаните с месо, а през дните търсел „изгубеното” в гората стадо. Не станал предател…”
Няма посетител на манастира, който да не пожелае да се качи на камбанарията или да приседне край чешмичката до нея, пленен от напевния звук на камбаните „седем на брой”, които „звучат много мелодично”. „Те са от 1884 г. и са най-старите в Северозападна България”. Преданието е съхранило в народната памет името на един изкусен звънар, живял преди повече от половин столетие в манастира.
„Друг монах е дядо Ромил, дошел в манастира на 1 ноември 1949 година и прекарал петдесет години все на едно място, в тази свята обител. Знаеха го не само църковници, но и миряни като ненадминат звънар. Най-големият майстор на камбанния звън. Биел като никой друг седемте камбани. Казваше, че се чувства най-добре и близко до Бога, когато се качи на високата дървена камбанария. Твърдеше, че мелодията на камбаните успокоява душите и кара човек да се чувства духовно богат… Веднъж така се вживял, че не разбрал кога са минали единадесет минути, както е биел камбаните” (Тодоров 2002: 258-259).
Скрити съкровища
Това са така наречените „иманярски легенди”. Тях ги търсим в две посоки – свързани с царското съкровище на Иван Шишман и със заровената хазна на Ботевата чета. Един от следващите цитати (взет от електронна публикация) е неоспоримо доказателство за популярността на тези предания в наши дни.
„Съществува и легенда, че знамето, архивата и парите на Ботевата чета са скрити в една от черепишките пещери.
След 1977 г. възрастен селянин от Лютиброд се мъчеше да ни убеди в наличието на пещера, разположена някъде високо над р. Искър, където били скрити стари неща. По-точно това било камбановидна пропаст с малък отвор, до който на скалата се виждала гравирана човешка длан. Когато човек се спуснел с въже в пропастта, попадал в полуосветена зала. В средата й имало голям плосък камък, върху който били наредени старинни книги, а отгоре им лежали кръстосани нож и револвер.
Говори се също за съществуването на голяма, пълна със злато пещера в масива срещу манастира. Входът й бил под повърхността на р. Искър и затова в нея можело да се влезе само чрез гмуркане. Преди много години в пещерата влязъл един едър, здрав монах. Той се бавил вътре два часа и после разказвал за несметните богатства, скрити в каверната, но… не посмял да изнесе нищо навън, нито да влезе втори път” (Нейковски 1982:18).
„В крепостта “Калето” и близката местност Коритенград (наречена така по името на старо селище на това място) се е водила последната голяма битка на цар Иван Шишман с турците. Легенди разказват, че след поражението жезълът, царската корона и съкровището на царя били скрити в една пещера. Тук наистина има пещера, наречена Шишмановата, чийто под безброй пъти е прекопаван от иманярите, но без резултат. Иманярският ентусиазъм се подклажда и от разкази, че в друга пещера над манастира Ботев пък скрил архива, парите и знамето на четата си. Друга история пък описва как двама от четниците му, бягайки от турците, се скрили в случайно открита пещера, която била пълна със злато. Те закопали входа й, скрили го с чимове и храсти и избягали във Влашко. След Освобождението се върнали, но нищо не успели да намерят” (Генов 2006).
В споменато съчинение на Ангел Катерински се описва една най-невероятна история, за това как Ботеви четници намират Шишмановото съкровище. Подобна история разказват и внуците на Ботевия четник от Ботевградско Тома Манчов.
Тя е изключително популярна в селищата около Враца. През 2006 година записах неин вариант в Паволче. Разказвачката баба Гена Маркова Терзийска ме увери, че всичко, за което се говори в нея, е истина. И всеки вариант има от чуден, по-чуден и неочакван край. Ето финала, разказан от сладкодумната паволченка: „…Одили, одили и она земе да са увеличава светлинката – увеличава, увеличава… И стигнали до там. Оно така пещера и едно легло… ама сичко е било злато… Това е… …Шишмановата дупка, цар Шишман – те така… И като стигнале до там и он единия ожъднел водица, рекъл:
– Те тука има и една стомна – а да пия я барем вода, та за ядене не сме яли…
Ма не знаат колко дни одат – не са чувствали ни сън, ни нищо – се са одили. И като одили, рекъл:
– Ей, ние и да седиме, да седиме… – тука злато много…
…Злато на пратове – много злато. И една жена лежи на леглото – и она златна. Затова и викат „Шишмановата дупка” и я дират, ма немоа я намерат.
И са зели от златото и са продължили да одат. Одили, одили, одили и стигнали до една вода голема. А они са отишле ча на Искъро. А на Искъро они нататък са видели, кога са излезнали, ча водата а голема и нема назад да са врънат. И тръгнали и рекли:
– Ей, ша нагърнеме и ше одиме – ше одим така накъде връви водата – срещу нея нема, че ше ни бутне, да ни отнесе.
И минали, та излезнали из дупката и фанали, та излезнали и там като минали водата оно една ливада голема и една кошара там имало и гора – дъбова гора. Рекъл:
– Ше идеме тук, при тия ора. Ше идеме – рекъл – ега нема па тук турци.
Отишле – един старец и една бабичка.
– Добър вечер, дедо!
– Добър вечер!
– Какво имаш?… Е, ако имаш малко нещо да ни дадеш да ядем! Кой ден е?
И казале. И он тогива им казал – значи да са одили пет дена под земята, пет дена са одили. „Кой ден е днеска?” – и они знаат кой ден са влезнали. И така като одили… И она рекла, па бабичката – ма на е слепа:
– Я ше – рекла – ви забръкам качемачец, друго – рекла – немам да ви дам.
– Какво ще да а.
– Дедо, значи ние пет дена ни сме яли, ни сме спали… Те така.
И дали ги качемачец и сиренце. Яли и они му дали…
– Дай ни – рекъл – нещо дреи да са преоблечеме, че ние сме мокри… Излезнааме из една… тука – рекъл – излезнааме от водата, из една дупка излезнааме, – рекъл – идеме изпод земята… Ма откъде идеме – много далек: пет дена сме пътували.
Им ги дал и они му дали от златото така крапици:
– Те и за теб, да има, да си земеш нещо те така.
И така тоа човек, старецо, ни пита (пита децата) дали знаем таа дупка.
– Да знаем ние – вика – оттук да влезнем, оттам немое влезнем у нея, що на е закрита от водата и са не види. А тука, ако а открием, ше влезнем у нея. Ше земеме светлина, ше одиме, ше видиме къде що… А оттам невъзможно…
От Ботевата чета некакъв… Разбита четата и ни са са пръснали ората…”
(Разказала Гена Маркова Терзийска, р. 1924 г., с. Паволче, Врачанско. Записала: Калина Тодорова, 14.05. 2006 г.)
Разказва се и друго – златото отдавна е намерено и изнесено в… Италия. „Някои казват, че след освобождението от турско робство, когато италианци прокарвали ж.п. линията София-Мездра, намерили Шишмановото съкровище и след построяването на линията вкарали два вагона между тунелите, натоварили на тях намереното съкровище и без проверка на границата го изнесли в Италия.” (Вутов 2002: 14)
Съкровищата, за които се разказва и към които се стремят търсачите са много интересни, според описанията в преданията – това са на първо място старите реликви, символи на царска България, на силната и могъща България преди падането й под турска власт (освен златото и златната жена-пазителка) – скиптъра и царската корона на последния български цар и сетне свещените знаци на Възраждането – „свещените книги”, кама, револвер, знаме на Ботевата чета. Скрити съкровища са и „царската хазна” на Шишман и хазната на Ботевата чета.
Легенди и легендарни разкази за чудеса
Рушидовата къща
На една от скалите, непосредствено до стените на манастира, е издигната т. нар. „Рушидова къща” от началото на ХІХ в. Легендата разказва, че е построена от Рушид бей, врачански управител. Той имал тежко болна от туберкулоза дъщеря. Една нощ на момичето се явила Жена, която й казала да отиде в Черепишкия манастир. Отчаяните родители веднага завели дъщеря си в манастира, където й чели молитва за здраве и тя действително оздравяла. В знак на благодарност беят построил върху непристъпните скали Рушидовата къща (Маджуров 1983: 121).
Рушидовата къща
„Много легенди се разказват за нея. Най-разпространената гласи, че е построена в началото на ХІХ век от врачански аянин, който по този начин се отблагодарил за излекуваната сред тази „райска земя” на душевно болната му дъщеря. В черквата й чели за здраве, благословили я… За почуда на измъчените и изтерзани родители и близки, тя оздравяла. Възрадваният и щастлив баща издигнал върху непристъпната скала разкошната Рушидова сграда” (Тодоров 2002: 210).
Една от традициите в този манастир е харизването на деца, свързана с вярата за чудодейната животворна сила на светата обител. Младите майки са донасяли една-две годишни рожби и са ги „харизвали” (обричали) на Божията майка за здраве и закрила. Преди годежа са ги откупували. В манастирските регистри могат да се прочетат имената на над десет хиляди „харизани” от повече от сто населени места от цялата страна (Маджуров 1983:122).
Според разкази, предавани през годините от уста на уста, любовта е онази Божия сила, която изцерила младата туркиня. Мълвата за грешната и тайна любов между нея и един млад монах от манастира сладкодумците оплели в красива легенда, която се разказва и до днес. Познати са ни редица художествени интерпретации на легендата. Освен любопитния разказ на Любомир Минковски за Рушидовата къща, Влашкоселеца, Калугера от Черепишкия манастир, историка Богдан Николов, Рушид бей и дъщеря му Зехра (От Дунав 2005: 81-82) , пленен от легендата, Владимир Джаферски също пише разказ за болната хубавица Айше, живяла две години в Черепишкия манастир и младия монах Инокентий и за спомените на дядо Ромеил, със заглавие „Спомен за Инокентий” (Джаферски 2000: 179-184). Любовната интрига между щерката на Рушид бей Мергюзел и младият послушник Стойко е в основата на романа „Яшмак и тамян” на Димитър Воденичаров (Воденичаров 1997).
Чудеса на гроба на свети Пимен
В началото на ХVІІ в. Черепишкият манастир е възобновен от отец Пимен Софийски, наречен още Зографски. За живота и делото на св. Пимен знаем малко – най-вече от достигналото до нас житие, писано от ученика му Памфилий – открито в началото на 30-те години на ХХ век в библиотеката на Зографския манастир в Атон. Според житието Пимен бил роден около 1545 г. в София. Като млад инок учил четмо и писмо, черковно пеене и живопис при софийския свещеник Тома в просветната и живописна школа на църквата „Св. Георги”.
След като родителите му починали, той раздал на бедните имуществото си и се отправил към българския атонски манастир Зограф. Когато навършил 30 години, монах Пимен бил ръкоположен за йеромонах, бил „обичан и почитан от всички” иконом на манастира. Петнадесет години прекарва в „пост и умна молитва” като отшелник в една колиба и пещерата на друг зографски светец – св. Козма. Когато при него идвали от цялата Света гора желаещи да останат, той „отпращал всички с увещанието, че не е воля Божия” и съвет: „Чедо, потруди се малко в този живот и няма да бъде напразен твоя труд.” На 55-годишна възраст, по време на молитва, му се явил покровителят на Зографската обител свети великомъченик Георги Победоносец и му съобщил Божията воля да бъде пастир на народа си. Пимен се отправил към българските земи, като взел със себе си своя ученик Памфилий. Обиколил много градове и села от Атонската Света гора до Софийската и до Видинската епархия, от Доростолската епархия до бреговете на Преспанското езеро, възстановил и изписал разрушени храмове и навсякъде проповядвал словото Божие. В житието му четем: „Християните като овци без пастир идваха с хиляди при него, като при свой пастир… И като обходи цялата Софийска страна той, Пимен съгради по селата и градовете 300 църкви и 15 манастира, измежду които и Черепишкия манастир, който е на река Искър, обнови и братя много събра, постави им игумен и всичко по образеца на общежитието на Зографския манастир устрои.” Във Врачанско освен Черепишкия манастир, той изписал и Долнобешовишкия манастир. „Преподобни Пимен служел облян в сълзи и получил от Бога дара на чудотворната молитва: излекувал един бесноват брат и спасил живота на друг брат, ухапан от отровна змия.”
Монах, зограф и лечител, архитект и строител от края на ХVI и началото на ХVII век, свети Пимен Зографски е оставил богато културно и духовно наследство. Към края на живота си той се завърнал в Черепишкия манастир, за да предаде тялото си там на земята. Починал на 3 ноември 1620 г. Преди смъртта лицето му просияло, а при гроба му сетне ставали чудеса – това разказва преданието, запазено сред манастирското братство в Черепиш, за това пише и неговият ученик монах Памфилий: „Вестта за смъртта на преподобния се разнесе навсякъде и от околните места християните се стичаха към мощите на преподобния да се благословят от него и да целунат своя добър пастир и наставник. А братята сред всенощното бдение и божествената Литургия, извършиха надгробно пеене и го погребаха извън църквата, както им заповяда светията, на третия ден на месец ноемврий 1510 от Христа* – в този ден му каза св. великомъченик Георги да го положат в гроба, на този ден правеха помен за него. От гроба на светеца много чудеса ставаха, болни се изцеляваха и обхванати от нечисти духове се освобождаваха и други различни чудеса.”
В края на житието монах Памфилий съобщава, че то е написано „в памет и чест на светия отец в Черепишкия манастир”.
Паисий Хилендарски в средата на ХVIII в. отбелязва в своята История: „Преподобният свети Пимен приел в Изограф монашество и преживял много години в Изограф. Бил иконописец, водел свет живот, но тайно от хората. Прикривал се мъдро и изкусно пред хората. После напуснал Света гора и дошъл в Софийската епархия. През тия години турският цар дал свобода на християните да правят черква. Тоя свети Пимен се грижел, трудел се и направил много черкви и обновил манастирите в Софийската епархия, оттам бил родом. След това обновил Черепишкия манастир край река Искър, тук и починал. След много години намерили неговите свети мощи в гроба цели и нетленни и били пренесени в Видинската епархия в Суходолския манастир. Тоя Пимен живял в 1610 г.”
В началото на ХІХ в. зографският иконописец Митрофан Зограф изрисувал св. Пимен на северната страна на главната съборна църква на Зографския манастир, в 1848 г. Захарий Зограф изписва образа му в Троянския манастир, а през 1888 г. иконописецът Симеон Молеров от гр. Банско изографисал икона с образите на зографските светци Козма и Пимен Зографски (Памфилий 2007).
Названия на манастирски сгради и топоними, свързани с легендите и преданията
Алековата скала – Алекова скала, която се намира недалеч от Шишмановата пещера, край шосето Мездра-Елисейна на левия бряг на река Искър се свързва с посещението на Алеко Константинов през 1897 г., след което се ражда популярният пътепис „В Българска Швейцария”. Негови почитатели наскоро след смъртта му, вдъхновени от пътеписа, организират през август 1897 г. първия в България туристически излет с влак.
Вазовата тераса и Вазов кът – малък музеен кът, разказващ за престоя на Вазов в манастира. Според преданията патриархът на българската литература пиел кафето си на тази тераса, заслушан в шума на Искъра.
Костницата – През 1888 г. се изгражда кубето на църквата и се освещава храмът-костница „Отсичане главата на св. Йоан Кръстител”. Тя е малка постройка с купол, издигната в скалите над манастирския двор. Предполага се, че в нея са прибрани и костите на дванадесетте Ботеви четника, убити в Рашов дол на 21 май 1876 г.
Рашов дол – местност, близо до манастира, където на 21 май (ст. ст.) 1876 г. са обградени и избити дванайсет Ботеви четника, предвождани от Георги Апостолов.
Рушидовата къща – построена през ХІХ в. от Рушид бей в знак на благодарност за излекуваната му тук тежко болна дъщеря. Според друго предание в тази къща е взето фаталното решение за обира на орханийската поща от група революционери под ръководството на Димитър Общи на 15 август 1872 г. В нея, разказват монасите, някога е крита и Ботевата сабя, която дълги години се съхранявала в манастира.
Серапионовата пещера – В целия район до Черепиш има много пещери. В една от тях – Серапионовата, е живял дълго монах отшелник, на когото са я нарекли.
Софрониевата пещера – пещера, която се намира на десния склон на Ключни дол, в която се криел Софроний Врачански, приютен от избягалите в нея монаси от Черепиш, по време на размириците, предизвикани от Осман Пазвантоглу.
Шишманец (местност в близост до манастира) и Шишманови дупки, Шишманови пещери – пещери, в които според преданието е прекарал последните дни от живота си цар Иван Шишман и в които е скрито царското съкровище.
Шишмановец – извор в землището на Люти брод, свързан с преданията за смъртта на последния български цар Иван Шишман.
Ямата – дълбока и страховита пропаст, в която се хвърлили измамени от предатели Ботеви четници, тръгнали да търсят спасение в манастира.
Бележки:
* Възможно е годината да е посочена погрешно, съдейки по по-късно датирани надписи на самия Пимен Зографски в изписани от него манастири; изследователи сочат за вероятна година на смъртта му 1617-1618.
Библиография:
Андровски 2008: Андровски, Кирил. През фотообектива на… Никола Вапцаров. // Култура, 19 апр. 2008. <http://www.duma.bg/2008/0408/190408/kultura/cul-4.html>
Българска 1983: Българска народна поезия и проза. Т. 7, София, 1983.
Преображенски манастир. Зап. от Йеромонах Дамян, игумен на манастира, 1965 г. АЕИМ 596 – ІІ
Воденичаров 1997: Воденичаров, Димитър. Яшмак и тамян: Роман. София, ИК „Сребърен лъв”, 1997, 129 с.
Врачанска 1936: Врачанска епархия: Монастира и монаси. // Читалищно дело (Враца), 15 май 1936.
Вутов 2002: Петър Вутов. Черепиш и Ржана. Раят на Балканите. София, 2002, с. 14.
Генов 2006: Генов, Николай. По стъпките на Вазов край Искърския пролом. // Сега, 15 юли 2006. <http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2347§ionid=30&id=0006901>
Гошев 1945: Гошев, Иван. Към историята на Черепишкия манастир. // Годишник на Софийския университет. БФ, т. 22, София, 1945.
Джаферски 2000: Джаферски, Владимир. Човешки вълнения: [Сборник с разкази]. Враца, ИК „Майобо”, 2000.
Динев 1958: Динев, Л., Мелнишки, Л. Искърския пролом. София, Наука и изкуство, 1958.
Йоцов 1945: Йоцов, Димитър. Културно-политическа история на град Враца. Т. 2, София, 1945.
Катерински 1926: Катерински, Ив. А. Нови данни за историята на Ботевата чета. Гара Роман, [1926].
Крал-баир 2000: Крал баир: Легенди и предания от Врачанско. Състав: Калина Тодорова, Блага Атанасова. Враца, 2000.
Маджуров 1983: Маджуров, Николай. Черепишкият манастир „Успение пресветая Богородици”. // Богослужебно последование и житие на св. Софроний Врачански 1739-1813 с исторически очерци за неговата Врачанска епархия и за Черепишкия манастир: Юбилеен сборник по случай 170 г. от бележитата кончина на светителя. София, 1983.
Нейковски 1982: Нейковски, Панайот. Черепиш. София, Медицина и физкултура, 1982.
Николов 1997: Николов, Богдан. Топонимията на Врачанска околия. София, 1997.
От Дунав 2005: От Дунав до Балкана: Легенди, предания, разкази, приказки и анекдоти от Врачанския край. Състав. Калина Тодорова, Блага Атанасова. София, 2005.
Памфилий 2007: Памфилий, монах. Житие на преподобния наш отец Пимен Зографски. София, Любомъдрие, 2007.
Тодоров 2002: Тодоров, Ганчо, Борисов, Илия. Люти брод през вековете и сега. Люти брод, 2002.
Тодорова 2008: Тодорова, Калина, Атанасова, Блага, Пелова, Весела. Ботьов си поведе белите комити…: Христо Ботев и четата му в народната памет. Враца, РБ „Хр. Ботев”, 2008.
Тотева 2008: Тотева, Теодора. Ботеви четници от Ботевградско. // Ботев лист, 2008.
Щом сте вече тук…
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
Следвайте ни
Много добра историческа статия. В България историята е обожествена и в нея има както чисто религиозни напластявания, така и епически и митологични елементи. Историята беше важна и за комунистите, защото основният довод за верността на Марксовата философия и и оттук политическата и властова легитимност на комунистите е твърдението, че историята на човечеството е история на класовата борба. Затова в България има култ към историята, който вещево се онагледява в култа към историческия паметник, който е почитан като свети мощи и като чудотворна икона. Поради ред обстоятелства БПЦ се опитва да се прилепи към този култ, който фактически дава легитимността на Църквата у нас без обаче да се опита да го направи чисто религиозен, а ползва и епическите, митологическите и героичните постановки в историческия ни култ. Същевременно квалификацията на българските историци е създадена и платена от Държавата, а БПЦ ползва наготово техния труд с идеята, че е Богоизбрана общност и всичко й се полага.
Това не прилича на статия, а на дипломна работа във второкласен богословски факултет. Цитират се вестници и романи, но не и основната монография за манастира на Асен Василиев от 40-те години. Липсват и изследванията на о. Иван Гошев. Не се споменава автобиграфията на един бележит черепишки монах от 30-те години на ХІХ в. Не се казва нищо за помениците, ръкописите и утварите на манастира, които са отдавна публикувани, но не достатъчно изследвани.