Митрополит Паисий Пловдивски, турското правителство и епохата на Танзимата

Делото на митроплит Паисий и борбата на българите за народни правдини трябва да разглеждаме в контекста на инициативите на султаните-реформатори. Конституционните движения в османската империя започват в зората на 18 в. Деветнадесетото столетие е кулминация на хаотичната социо-политическа османска история. Озападняването и модернизацията набират скорост и се появява опозиция за радикална промяна под формата на национализъм или ислямизъм и 19 в. е бойното поле на тези две противоположни течения.

Много османци според проф. Орхан Окай (Osmanli Devleti ve Medeniyeti Tarihi, ed. By Ekmeleddin Ihsanoglu, IRCICA – Islam Tarihi, Snat ve Kultur Arastirma Merkezi, 1998, 2:198), копнеят за нова политическа система, която би предоставила повече възможност за участие в политиката и управлението на народа, както и повече свобода за изразяване на идеите, свобода на словото и мисълта. През 30-те години на 19 в. султан Махмуд II основава военни инженерни училища, императорски медицинско и музикално училища по западен образец. Като част от своята политика на централизация сериозно променя структурата на центраното правителство и бюрократичния апарат – пълна реорганизация на писарите и чиновниците в двореца и Високата порта. Прокламацията на султан Абдул-Меджид I (23.04.1823– 25.06.1861, наследил баща си Махмуд II на 2 юли 1839), Гюлханския Хати-Шериф от 1839 г. е формалното начало на епохата на Танзимата (“полезните реорганизации” = тур. танзиматъ хайриййе), характеризираща се с реформи и реорганизации. Тази прокламация, дело на големия реформатор и велик везир Рашид паша, имала за задача да подпомогне военната и социалната модернизация на империята, за да бъде конкурентна на Европейските Велики Сили. Когато Кошут и останалите бежанци след Унгарското възстание от 1849 г. потърсват убежище в Турция, султанът категорично отказва на Австрия и Русия да предаде конспираторите, за да бъдат наказани със смърт. След смъртта му през 1861 г. е наследен на трона от брат си Абдул Азиз (1830–1876, турски султан от 1861 до 1876). Гюлханският едикт е последван от Хати-Хумаюна от 1856 г., гарантиращ пълна равнопоставеност на религиите, и Закона за националността от 1869 г., който предвижда общо отоманско поданство, независимо от религиозната и етническата принадлежност. През 1875 г. е обнародван Фермани-Адалет или Императорски Едикт за Правото, регулиращ независимостта на съдилищата и гарантиращ сигурността на съдиите. Най-сериозната стъпка е приемането през 1876 г. на Кануни Есасийе или първата Конституция, дала началото на периода на Първият Мешрутийет (Първи Конституционен период). Основен концепт на тази първа конституция е припознаването на парламентарна система и гарантирането на основни права и привилегии на всички поданици.

Сам министърът на външните работи Али паша препоръчал на пловдивските пълномощници да поискат за митрополит Паисий Смирненски. Това е показателно за благослонното отношение на държавната власт към новия пловдивски митрополит. Владиката е бил важна фигура като народен застъпник (миллет-векилин) пред властта и е участвал в Управителния съвет (идаре меджлиси) като представител и отговорник за православните поданици. В Османската империя реформите започват с Хати-Шерифа от 1839 г. и биват преподтвърдени с Хати-Хумаюна от 18.02.1856 г., който е бил представен на Парижкия конгрес на великите сили от 26.02. с.г., на който се подписва мирния договор, отменящ правата на Русия по Кючюк-Кайнарджишкия мирен договор (1774 г.) да покровителства православните християни в османската империя. До 1861 г. пловдивски мютесариф бил Азис паша, приятел на българите и закрилник (несъмнено по указания на Високата Порта) на владиката Паисий. На 20 дек. 1859 г. В отговора си до Азис паша Паисий изказва силна подкрепа за реформите от ерата на Танзимата, защитава исканията на българите, позовавайки се на Хати-Хумаюна: “Накрай Ви уверявам, че колкото мъдрите и человеколюбиви закони на самодържавния и всемилостив наш Господар Султан Абдул-Меджид-хан (годините на когото да се умножат и държавата му да пребъде во веки непобедима и победоносна) безусловно търпят всички народности, всички вероизповедания и всички езици, толкова и нашата вяра търпи всячка народност, всяка вяра и всеки език, дори повече – с еднакво благоговение употребява всички езици като оръдие, на което славим Бога, и се молим за живота на нашия цар, неговите велможи и министри.” В най-сериозното изледване на живота и делото на Паисий Пловдивски, издадено през 1948 г. от по-сетнешния български патриарх и академик Кирил, се цитира писмо на К. Д. Моравенов от 10.05.1861 г. относно необичайното забавяне в Солун при конвоирането на светогорския заточеник от Пловдив през Самоков за Атон, като според тогавашните слухове, по телеграфно нареждане на Али паша се удължил престоя на Паисий там. Очевидно правителството се е намесило в опит да спре изпълнението на присъдата му. Покъсно тъкмо казусът с българските архиереи коства патриаршеския престол на Иоаким II на свиканият против него събор през януари 1863 г., като не с е забавя и тескерето от правителството, с което му се съобщава султанската заповед за отнемането на патриаршеското му достойнство. Изглежда турската власт е искала да удовлетвори прошенията и правата на българите. Това е залегнало и в Рескрипта на Реформата – Ислахат Ферманъ от 18.02.1856 г., където, според текста публикуван от Института на Ататюрк за съвременна турска история към Босфорския университет, пише следното: “…на всички поданици без разлика на класова или религиозна принадлежност, за сигурността на тяхната личност и имущество и запазването на честта им, са днес потвърдени и затвърдени, като ефикасни мерки ще бъдат предприети, за да дадат своя пълен и цялостен резултат…Моята Висока Порта ще предприеме енергични мерки за осигуряване на всяка секта, независимо от броя на последователите й, пълна свобода в управляването на нейната религия.” Разглежданият от нас Али паша е Мехмед Емин Али паша (1815-1871), който е велик везир през 1852 г. и е в основата на Хати-Хумаюна от 1856, като същият връчва на българите подписаният на 27 февруари 1870 г. (8 Зилхидже 1286 г. от хиджрата) ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Българска екзархия.

Мехмед Емин Фуат паша е голям приятел на българския народ и османски държавник-реформатор (1815-1869), тръгнал също като Али паша и другият забележителен османски реформатор Мидхат паша (род. в Разград, масон в различни европейски ложи, валия в Русе, турски реформатор, собено активен бил от 1869 до 1872 г., когато бил министър на правосъдието в правителството на Мохамед Рашид паша по времето на Абдул Азис. Той писал на султана да установи конституционно управление по образеца на западните демокрации. Така корупцията в страната "щяла да бъде изкоренена и с новите закони щял да бъде въведен ред, равноправие и благоденствие") от създаденото при Махмуд II Бюро за преводачи (Терджюме Одасъ) на Високата порта, който е министър на вътрешните работи (1849), после на външните работи (1852-52), председател на Съвета за подготовката на реформите на Танзимата, комисар в Дамаск и Ливан (1860-61), а от ноември 1861 е велик везир до 1863 г., когато е сменен от Мехмед Емин Али паша, но остава военен министър до 1866, външен министър от 1867 г. и инициатор на Европейската обиколка на султан Абдул-Азис през същата година.

През 1876 г. Мидхат паша с помощта на либералите-реформисти от "Млада Турция" успява да смъкне от трона Абдул-Азис, няколко дена след което султанът се самоубива. На трона се качва неговият племенник Мурад V, а частни секретари на новия султан стават либералните журналисти Зия паша и Намък Кемал. Първият парламент на турската република даже е обсъждал вариант за приемането на бахайската религия за официална с цел обединението на всички граждани – предложение, отхвърлено от Ататюрк, макар да идвало от най-приближените му младотурски среди.

В 1865 г. е основано движението на прогресивните турски интелектуалци „Йени османлар” /Млади османци/, наречени по-късно „Млади турци”, чиито идеи по-късно бяха развити и реализирани от Кемал Ататюрк, бащата на съвременна Турция. В Париж ядрото на това движение е поддържано от богатия емигрант и бивш министър Мустафа Фазлъ паша. Сред членовете му са Ибрахим Шинази, Намък Кемал (1840–1888), Зия паша (1829–1880) – основателите на съвременната турска литература. В Париж Шинази сътрудничи на Ламартин. В 1860, на 22-ри Октомври, той с Агиа ефенди публикува първия частен вестник „Терджумани ахвал”, по-късно в 1862 г. – „Тасфири есфар”. Само в Истанбул между 1867 и 1878 гг. Периодическите издания наброяват 113. Във вестниците се разяснявали понятия и нови технически термини като конституция, конституционна монархия, парламент, дори република. Републиканската идея не им е чужда. Близкият приятел на Н. Кемал, Мустафа Решид написа: „Н. Кемал не бе само срещу тираничната власт, но враг на султана, на монархизма”. Членовете на движението се нуждаеха от информация от Франция и САЩ за най-новите развития на демокрацията в теоретически и практико-политически аспект – цензурата в Турската империя е тъй засилена след превода и публикацията в Турция на „Комунистическия Манифест” и „Декларацията на Човешки права”. Имперската цензура, особено цензорите на „червения” (окървавения) султан Абдул-Хамид ІІ дори забранили публикацията на химическата формула на водата (Н2О), тъй като някой би могъл да прочете на него толкова „Хамид Втори е нула”. Опозицията е принудена да бъде много внимателна и да работи в секретност. За описвания период да си младотурчин, франк-масон и последовател на суфизма е нещо нормално. Бекташите смятали масонството за тайно общество на посветени, подобно на тяхното (и двете са преследвани от султанската власт) и установяват тесни връзки, особено между ордена Мелями и младотурците-масони на Балканите. Първата ложа в Турция е основана през 1721 г. Махмуд I в 1748 г. забранява масонството. Махмуд II през 1826 г. забранява бекташийския орден и разсформирова еничарския корпус. Великият везир Мустафа Решид паша през 1839 г. прокарва реформи и възстановява свободното зидарство. Основател и първи суверенен командир на шотландския ритуал в Турция (1864) бил принц Абдулхалим паша, брат на губернатора на Египет и чичо наследващия губернатор Исмаил паша. През 1869 г. Върховният Съвет на Турция бил признат от американската юрисдикция на Юга. Турският историк Абдул Кадим Залум счита, че масони са били Али паша, Фуат паша, Мидхат паша и Талаат паша.

Раковски, "Българският Гарибалди", е бил посветен член на гръцка, Белградска и на Букурещска ложа. Той съдействува за образуването на българската ложа "Тайната дружина на верните приятели" в Цариград през 1861 г. по образец на карбонарите в Италия. Основатели стават Стоил Попов и Йосиф Дайнелов. В нея членува и Васил Левски (постриженика на дядо Паисий Пловдвиски), посветен от Стоил Попов от самото и основаване, за което Левски казва в писмо, че се е клел от лятото на 1861 година. Други участници са Стефан Илич, Димитър Гешоглу, Марко Балабанов, д-р Стамболски, хаджи Иванчо хаджи Пенчович, Киро Попов, Атанасаки Стоянович. По-късно, на 27.05.1866 г., в Букурещ е създаден Таен български централен комитет. Негов инициатор е Иван Касабов, помощник на Г. С. Раковски. Създаването на организацията е повлияно от идеята на румънски либерали за “свещена коалиция” между българи и румънци и за създаване на “влахо-българската държава” или “Съединени Дунавски Щати”. Идеята пропада, но подкрепян от Одеското българското настоятелство, ТЦБК продължава да работи. Предвижда се създаването на революционна мрежа в България и сред емиграцията. Дейците на ТЦБК са склонни към различни политически комбинации. През 1867 г. те изпращат до султан Абдулазис и Великите сили Мемоар за създаването на дуалистична турско-българска монархия, по модела на Австро-Унгария. По този начин ТЦБК смята, че ще се постигне политическо освобождение на България. Според Мемоара страната ни трябва да получи пълна административна автономия със султански наместник християнин, Народно събрание, собствена армия, конституция и самостоятелна Българска църква. Тази идея за отомано-българско царство в края на века е ревитализирана от министър-председателя Стефан Стамболов, но неосъществена поради убийството пред султанския палат на неговия специален дипломатически агент по преговорите с турските власти. Противоречивите оценки на Мемоара причиняват сътресения в ТЦБК и поради идейни противоречия комитетът се разпада през 1868 г. Приемници на ТЦБК са Българския революционен централен комитет, Българското общество и “Млада България”. Данни за подобна тайна родолюбива българска дружина 20 години по-рано намираме у Кирил Пловдивски, който цитира спомените за 1852—69 г. на д-р Хр. Т. Стамболски (т. I, с. 61) относно ученичеството на Иларион Макариополски в Кралската гимназия в Атина между 24.09.1838 и 1841 г. Там бъдещият български архиерей още тогава станал член на тайно общество на българските ученици и студенти в гръцката столица, заклели се да доведат до “добра сполука и изход на предприятието”, в него участвали Йоан (д-р Иван) Селимински, Контантин Йоаниди (д-р Конст. Мишайков) и брат му, студент в Атинския университет Петър Йоаниди (р. 1805 г., бъдещият Ксантийски и Пловдвиски митрополит Панарет, поел катедрата след смъртта на Паисий Пловдивски). Самият Паисий (р. 1810 г.) е бил по същото това време за три години студент в Атинския университет и също ще да е участвал в такава студентска корпорация по западен образец със строго конспиративни и патриотични задачи по подобие на карбонарските и масонските инициатически общества.

Архимандрит Петър (Троицкий), настоятел на руската посолска църква в Цариград (авг. 1858-авг. 1860) пише през юни 1859, че България е обезпокоена от пропагандите на католици, протестанти. Католическата пропаганда е дирижирана от католическа Франция. В Пловдив от 14.12.1847 г. е ръкоположен за епископ на пловдивската католическа катедра Андреа Канова от италианските капуцини (до 10.08.1868 г.), след като от града били отзовани лигурийците от конгрегацията на Св. Алфонс Лигуора (1836 г.). В Париж бил образуван Комитет за католическо съединение на България. В програмата му се казвало, че на Изток един 4-милионен народ иска да се съедини с Рим. През декември 1860 г. папа Пий IX ръкополага Йосиф Соколски за архиепископ, а на 30 дек. с.г. в Цариград е подписан акта за съединението (унията) и връчен на апостолическия наместник Брюнони. Така че днес в България отбеляаваме 150 години униятско движение, което днес наброява по света 13 източни и 7 западни обряда. Начело на този Комитет стоят поляци-емигранти, прогонени от отечеството си от руската нагайка, подпомагани ревностно от своите сънародници в османската столица Чайковски – Садък паша, М. Драшки – Ата бей и др. Естествен съюзник на новоучредената българска униятска църква било турското правителство, понеже движението за съединение било насочено против руските интереси и влияние сред поданиците на империята. В Пловдив някои от българските свещеници, след заточването на митрополит паисий, прегърнали унията, увещавайки народа, че унията е единствената възможност за освобождение от гръцкия духовен гнет, защото правителствената власт им давала закрила и съдействие. Митр. Кирил Пловдивски цитира писмо на К. Д. Моравенов от 17.05.1861 г., в което пише, че “великият везир щял да принуди българите да приемат унията.” (Из Арх. Н. Г., II, 43-44). Това може да бъде логичното обяснение за онова забавяне от няколко дена в Солун при транспортирането на пловдивския кириарх към неговот светогорско заточение. Правителството търси варианти за удовлетворяване исканията на българите за смостойна народностна църква, а и последните са готови на всичко по отношение на църковното си устройство след загубата на тримата си народни водачи – архиереи Иларион, Авксентий и Паисий.

През 1861 г. по протестантска линия в Цариград бил направен опит за директна намеса в църковните борби на българския народ (за отношението на протестантите към църковната борба освен бележките в Missionary Herald, vol. 62, с. 68, 313; за становището на Лонг вж. Цариградски в-к, XIII, 36, 01.09 1862; и специалната студия J. Clarke, Protestantism and the Bulgarian Church Question in 1861, – Essays in the History of Modern Europe, edited by D. C. McKay, New York, 1936), за което ни дава важни сведения Маньо Стоянов (“Начало на протестантската пропаганда в България”, – Известия на Института за История на БАН, ТОМ 14-15, 1964, сс. 52-55). Точно по времето, когато положението на българите било най-тежко, владиците водачи били изпратени на заточение, униатското движение, подкрепяно от турското правителство, напредвало, а руските представители поддържали Гръцката патриаршия, клонът на Английския евангелски съюз в Цариград (Evangelical Alliance) изпратил делегация (делегацията се състояла от д-р Юл. Менлинген, султански лекар, арменския протестантски пастир Х. Сахаджиян и д-р Ел. Ригс), която се срещнала с българските водачи Тодор Бурмов, Никола П. Тъпчилещов и д-р Зах. Струмски и им предложила да се обърнат за съдействие към съюза, който от своя страна щял да настоява пред правителствата на протестантските държави в Цариград, на първо място пред английското, да се застъпят пред Високата порта за уреждане на българо-гръцкия спор. За българите по това време помощ, отгдето и да идваше, беше скъпа”, както пише Бурмов, и затова поменатите трима български водачи подали прошение до Евангелския съюз, подписано от 33 по българи и двама владици, в което изложили своите искания в борбата и молили за подкрепа. Въз основа на това прошение цариградският клон на съюза писал на председателя в Лондон К. Ердлис, който говорил по въпроса с английския министър на външните работи Джон Ръсел и с турския представител в Лондон Мусурис, писал и на английския представител в Цариград Х. Булвер. Говорено било и на дипломатическите представители и на другите протестантски държави в Цариград (Холандия, Норвегия и Швеция), които се заинтересували за въпроса и някои от тях говорили и с Али наша, но не последвало нищо. Английският представител Булвер изказал пред българските представители симпатиите си към българския народ, но заявил, че му било неудобно да се меси във вътрешната политика на Турция. Колегите му – представители на другите протестантски държави – се солидаризирали с него. Булвер, пък навярно и другите дипломати разбрали, че надеждите на мисионерите са напразни, особено след пропадането на унията (Бел. Докато се водела преписката с Лондон, д-р Ригс, който познавал някои от българските водачи се опитал да ги спечели за своето протестантско разбиране за църквата. Например на д-р Ст. Чомаков, който по това време бил в Цариград, той предлагал българската църква да се устрои като протестантските само върху двете начала: 1) Библията като единствено правило на вярата и морала и 2) пълното отделяне на църквата от държавата (А. Шопов, Д-р Ст. Чомаков, с. 471). Дори нещо повече, според поменатата студия на Кларк, няколко дни преди Иларион Макариополски да бъде изпратен на заточение, Ригс бил влязъл в писмени преговори с него за сключване на уния с протестантите, защото му било съобщено, че Иларион, за да се спаси от заточение, бил готов да сключи уния с която и да било църква. На предложението на Ригс Иларион да подпише декларация, че българите са съгласни да приемат заедно с евангелските църкви Библията като единствено задължително правило за вярата и църковната уредба, Иларион отговорил: “в съгласие с протестантите ние приемаме светото писание на стария и новия завет заедно с обредите и обичаите, които съществуват в нашата българска църква от стари времена.” Кларк твърди това въз основа на дневника на Ригс, който ние не сме виждали, и понеже липсват български и други чужди извори, не можем нито да оспорим, нито да потвърдим изнесеното от него. Именно Пловдив бил втората прицелна точка на съборянските мисионери в Европейска Турция. Като град и център на богата област с будно българско население той според плановете на мисионерите трябвало да стане и център на протестантизма в Южна България. През пролетта на 1859 г. в града пристигнали американските конгрешански мисионери Уйлям Мериам и Джемс Кларк (за дейността на мисионерите в Пловдив вж. дописките им в Missionary Herald, vol. 53, с. 293, vol. 57, с . 142 и др. с интересни данни за населението на града , и спомените на Н. Г. Еничерев, Възпоминания и бележки, С., 1906, с. 55 и сл., и на Мих. Маджаров, Спомени около епохата 1854–1878, С., 1942).

Коментари

коментара